На 1 януари се навършиха 160 г. от рождението на един от най-любимите ми български писатели, Алеко Константинов. По този повод имаше инициатива известни писатели да се съберат пред паметника му на бул. „Витоша“, за да отбележат годишнината. Съпругът ми Владимир Дворецки искаше да отидем, но аз бях на друго мнение. По собствен избор не принадлежа към никоя писателска общност. За съжаление, тези общности често се превръщат в затворен кръг само за собствените си членове и ми се е случвало, ако се отзова на покана за литературно събитие, а попадна в такъв „клуб за отбрани автори“, да ми бъде показано недвусмислено, че не съм от тях. Предпочетох да си спестя подобно преживяване навръх Нова година.
Затова споделям моето
стихотворение за Щастливеца, писано още в младостта ми. Това е моята лична
почит към него и годишнината от рождението му.
ЗА ЩАСТЛИВЦИ
Щастливецо, нищо, че онзи
нещастник
осмя без омраза.
Смехът, който пряко достига
целта си,
не е безнаказан,
не е като глътка роса – да го
пратиш
по шарени стомни.
Бай Ганьо не става посмешище
гратис.
Бай Ганьо те помни.
Щом почне тефтерът със
сметките стари
насън да го стряска,
ще тръгне за тебе с отбрани
другари
и с пълна паласка.
Дори да избегнеш едната
засада,
все нейде ще минеш.
А той, замаскирал удобно
приклада,
ще чака с години
и в тебе ще стреля, когато се смееш
свободно и леко.
Макар че ще кажат: „Умря за
идея!” –
пази се, Алеко!
Гергина Дворецка
Няма коментари:
Публикуване на коментар