Впечатленията ми от "Нишка" на Виктория Бешлийска

 

Привърженичка съм на принципа „Никога не казвай никога!“ Споделяла съм, че не успях да дочета „Глина“ от Виктория Бешлийска и бях решила повече да не си купувам нейни книги. Само че в един момент се заинтересувах от новия й роман „Нишка“ и си го купих. Давам си сметка, че го направих под напора на активната му промоция, подета от издателството и продължена от някои престижни медии, но мощното рекламиране не би ми подействало, ако от него не бях научила някои подробности за сюжета. На първо място – че се разказва за 7 силни духом жени балканджийки. Коренът на баба ми по майчина линия е от Троян. Знам, че прабаба ми Рада е била „окумуш жена“, командажийка, доста серт. Най-малката й дъщеря, баба ми Иванка, също проявяваше сила на духа в критични ситуации, с което будеше учудване у майка ми, родена в София и изпадаща често в малодушие и паника. Балканът ли вдъхва сила у жените, родени в пазвите му? Стана ми интересно дали някои от героините в „Нишка“ приличат на моите баба и прабаба. Другото, което ме заинтригува, беше котленският килим. Много харесвам тези килими, голямо вълшебство има в тях. Как ли такъв килим е втъкан в с повествованието? От интервюта с авторката разбрах, че в романа тя често споменавала популярни български песни, звучащи по радиото. Този детайл също събуди любопитството ми. Изводът е, че при такива масирани промоции, се научават детайли, които могат да привлекат читатели и извън кръга фенове на автора. Последната, но не по важност, причина, поради която си купих „Нишка“, е, че в интернет прочетох откъс от началото и в него го нямаше онова струпване на метафори, което набързо ме отказа от дочитането на „Глина“. Деликатният момент е, че започнах да чета "Нишка" веднага след гениално написаната книга на Елена Феранте „Гениалната приятелка“ и паралелите, които правех между стиловете на двете авторки, бяха неизбежни. Няма смисъл да се спирам на тях. Не публикувам снимка на корицата на „Нишка“, защото може да я видите навсякъде. Илюстрацията е от страницата във Фейсбук "Котленски килими".

Сега споделям впечатленията си, след като прочетох „Нишка“. Това не стана „на един дъх“, както пишат феновете на Виктория Бешлийска. Когато стигнах 280-а страница, прескочих чак на 330-а, защото не ми бяха интересни главите за Ружа - майката на главната героиня, баба й Дана, както и за самата главна героиня Мария. От седемте жени балканджийки, за които се разказва в романа, вниманието ми привлякоха само Зорка – прабабата на Мария, Скарлада – еленчанка, нямаща роднинска връзка с останалите героини, и дъщеря й Ана. Отначало бях заинтригувана и от котленката Йова, тъкачката на килима, който е също един вид герой в книгата, защото авторката проследява как той преминава от собственик на собственик от 1894 г. до наши дни и като че ли има нещо магично в себе си. За съжаление, на Йова са посветени само три глави, като от втората нататък тъкачката, кой знае защо, преминава в някакво трансцедентно състояние - хората престават да я виждат, а тя продължава да си тъче килима, успява да го завърши и дори да го качи в каруцата на бягащи от пожара в Котел, без никой да подозира за реалното й присъствие. Йова се появява инцидентно като привидение и в последната глава на книгата, подсказвайки на Мария, че нещо ги свързва една с друга. В едно ревю за книгата се споменаваше, че в нея има магически реализъм. Лично на мен той ми се струва доста не на място, при положение, че основната цел на авторката е била да покаже реалната духовна сила на българките от Балкана, доказвана във всекидневието им, и не виждам смисъл да се търсят свръхестествени източници на тази сила.

Главите, посветени на Зорка, ми бяха интересни, защото в тях е показано как жена, чийто мъж е на гурбет в продължение на много месеци, успява да се справи не само с домакинската работа, а и с мъжката, каквато е строежът на къща. Тя устоява и на изкушението да се отдаде на един от майсторите строители, който настойчиво търси близост с нея. Познавателни са страниците, в които се описват благотворителните дейности на Зорка в женското дружество в Елена – подпомагане на вдовици от войната, носене на храна на ученици от града. Време на действието – 1930 г. Като успех на Виктория Бешлийска ще отбележа, че въпреки желанието си за открои силата на балканджийките, тя е останала вярна на истината, че всички тези силни жени са се подчинявали доброволно на традицията да отстъпват винаги първото място на мъжа. Зорка, която сама е изнесла на плещите си цялата организация по изграждането на новата къща, след завръщането на съпруга си гурбетчия се безпокои да не би той да си помисли, че тя ще си присвои заслугата за построеното, и бърза да изтъкне, че той е в основата на всичко.

Отделна тема е как същите тези силни жени, справящи се с трудни житейски проблеми, се превръщат в истински тиранки по отношение на собствените си дъщери, изисквайки от тях безпрекословно подчинение. По тази причина изключително несимпатична ми беше Дана, бабата на главната героиня. Едно че животът й се свежда основно до това какво да сготви и как да поддържа идеална чистота в дома си – вманиачаването по чистофайството винаги ме е отблъсвало, но превръща в истинска трагедия постилането на гореспоменатия килим по различен начин от този, който тя смята за правилен. Когато се върнах към пропуснатите 50 страници от книгата (този път се заинатих и реших да я прочета цялата, а не само в началото като „Глина“) бях потресена от сцените, свързани с въпросният килим. Първо двете дъщери на Дана решават, че е достатъчно той да се изтупа, а не да се пере, както тя е наредила, и започват да се терзаят как тя ще приеме тяхното непослушание. Става дума за две жени, а не за деца! По-голямата дъщеря Ружа се нагърбва с преговорите относно прането и тупането и трепери как ще реагира майка й. Дана е изумена от непокорството на дъщерите си, но понеже в момента изпитва физическо неразположение, с половин уста се съгласява с тяхното решение. Истинска буря се разразява обаче, когато върху пода на стаята се образува голямо петно от изтървано дамско червило и по-младите жени решават да го закрият като постелят килима по друг начин. Това вече Дана не може да понесе и завихря огромен скандал на дъщерите и внучките си, а те не смеят дума да й кажат, само се свиват под громящите й викове. Време на действието: 1996 г. Не знам дали в семействата на други читателки е било така. Очевидно при авторката е било, щом толкова детайлно го описва.

И си казвам, добре, искала е да изрази възхитата си колко силни духом са балкандийките, но как да се възхитя от налагането на тази женска сила по толкова безапелационен и възмутителен за мен начин над най-близките им женски създания – дъщери и внучки? Не само не се възхищавам, а се разгневявам. Тук целта на авторката се разминава с реалния ефект върху читателки като мен. Що за силни жени са тези, които треперят пред майките си заради начина, по който са постлали един килим?  

Не можа да спечели симпатиите ми и Ружа, майката на Мария, макар че е описвана с очевидното желание образът й да бъде изключително привлекателен. Отблъсна ме робското покорство пред майка й Дана – една съвременна жена би трябвало да вразуми вкоренената в миналото старица или поне да не й се плаши! Оставиха ме безразлична странните й, замислени от авторката като обаятелни, изблици, например: както слуша по радиото в колата си песента „Джалма“ на дует Ритон, изведнъж (неясно защо!) започва да се тресе от смях, превива се над кормилото и започва да удря челото си о волана. Или пък неочакваното й решение, когато с дъщеря си Мария и двете си внучки са край вира в гората, да се съблекат съвсем голи и да се бухнат заедно във водата. За съжаление, образно си представих как палаво се цамбурка повехналата гола плът на Ружа и картинката никак не ми се видя привлекателна. Високопарни и неестествени ми се сториха философските разговори между майка и дъщеря за живота, за това, което Мария иска да постигне в него.

         Не ме заинтригуваха и главите за главната героиня Мария. Страниците, посветени на любовта й от юношеските години Васил, който живее в Щатите, и поддържат само видеовръзка по смартфоните си, са изпълнени с мелодраматизъм. Сещам се, че точно мелодраматизмът, наред с изобилието от метафори, беше едно от нещата, заради които не успях да дочета „Глина“. Ето и откъс от „Нишка“:

„- Давам всичко, за да целуна очите ти сега – каза Васил.

- Спри! Не знаеш какво говориш...

- Не искам да спирам – Васил звучеше като обладан. Осланяше се на нещо първично и неизземаемо.

- Сърцето ми ще се пръсне... – поклати глава Мария.“

Може да има читатели, които ще се развълнуват от такъв диалог. Лично аз не съм от тях.

Както вече споменах, в „Нишка“ интересни ми бяха образите на Скарлада и дъщеря й Ана. Скарлада има реален прототип в живота. Както пише самата авторка в послеслова си, през 1905-1906 г. тя пътува до Божигроб, за да стане хаджийка. В книгата като години на пътуването й обаче са посочени 1908-1909 г., не разбрах защо. Скарлада по нещо ми напомни моята прабаба Рада от Троян, за която само съм чувала, защото е починала доста преди да се родя. Била сербез жена, държала да я уважават съгражданите й. Такава е и Скарлада. Тя отива на хаджилък не толкова, защото е силно вярваща християнка, а най-вече за да види свят и после, като хаджийка, да се подреди сред елита в Елена. Авторката много добре е описала разликата между нея и неин спътник до Божи гроб, който с цялата си душа преживява събитията, станали на това свещено място.

Скарлада не изневерява на традицията да налага на дъщеря си Ана, онова, което тя смята за правилно, без да се съобразява с чувствата й. Доволна е, че й е намерила за съпруг богат еленчанин, преселил се в София, доста по-възрастен от нея, и се старае да я отдалечи от бедния младеж, когото тя обича. Ана също бива изпратена от родителите си в столицата, за да учи пиано в Консерваторията, а и за да е близо до бъдещия си съпрут. Беше ми приятно да чета за нея, защото си припомнях онова, което съм чувала от баба ми и майка ми за стара София. Героинята от „Нишка“ живее на улица „Нишка“ (търсена игра на думи!), днешният булевард „Тодор Александров“, близо до „Антим I“. Моята баба и двете й по-големи сестри от Троян, омъжени и трите в София, са живели пък на „Пиротска“, която е била успоредна на „Нишка“, също близо до „Антим I“. От баба съм чувала и за търговците Тевекелиеви, също споменати в романа.

В заключение: написах този дълъг отзив за книга, която вече 4 седмици е начело в класациите по продажби в книжарниците, защото тя предизвиква не само възторг у феновете на Виктория Бешлийска, а и силни отрицателни реакции. Моето мнение е, че авторката не бива да бъде нито надценявана, нито подценявана. В „Нишка“ тя е изчистила до голяма степен стила си от излишни словесни украшения и метафорите й са в по-умерено количество. На някои читатели пък очевидно точно това не им допада и настояват, че най-добрата й книга е „Глина“. Самата Виктория Бешлийска в третия си роман споменава, че много харесва Георги Господинов. Тава си личи и по решението на главната й героиня Мария да нарече новата си дизайнерска колекция „Ние съм“ – очевидна аналогия с „Аз сме“ на Георги Господинов. За мое съжаление, съзнателно или не, тя е повлияна от стила на Мария Лалева. Един читател дори беше намерил цитат от „Живот в скалите“, в който се говори как се подарява залез, а подаряването на залез го има и в „Нишка“.

Продължавам да мисля, че книгите на Бешлийска не влизат в моя читателски профил, но не съжалявам, че прочетох последния й роман. Той ме накара да се замисля за жените в собственото ми семейство и да открия разликите със семейството на авторката. Освен това, уважавам труда на Виктория Бешлийска по проучването на историческите факти, залегнали в книгите й. Харесва ми и поведението й в социалните мрежи: никакво самоизтъкване, че е авторка на бестселъри - каквато тя наистина е, за разлика от някои самозванки, никакво преекспониране на собствената й личност, никакви самовлюбени словоизлияния. В блога си „По дирите на думите“, освен че споделя забравени старинни думи, тя описва пътуванията си из страната, местните музеи, които посещава, красиви кътчета от природата ни. Не я познавам лично, виждала съм я на литературно събитие, и ми направи впечатление на сърдечен, мил човек. Така че призовавам към по-умерен тон онези, които не харесват книгите й.  

С какво ме омагьоса „Гениалната приятелка“ на Елена Феранте

 

Човек може цял живот да се интересува от книги и все пак да пропусне значим автор. Не бях чела нищо от Елена Феранте. От анотациите, на които бях попадала, разбрах, че романите й са в духа на италианския неореализъм, който ценя в киното, но не ме въодушевяваше идеята да го открия в литературна творба. Скорошната класация обаче на „Ню Йорк Таймс“, според която „Гениалната приятелка“ на Елена Феранте беше определена като най-важната и влиятелна книга през първата четвърт на ХХI век, силно ме заинтригува и нямаше как да не я прочета. Купих си я преди два дни заедно с други книги и, както обикновено, пристъпих към „дегустацията“ им: прочитане на няколко страници като първо усещане какво четиво ми предстои. Започнах от „Гениалната приятелка“... и не можах да се откъсна от нея, така че докато не я изчетох, не си и помислих да „дегустирам“ другите нови попълнения в семейната ни библиотека. През цялото време се питах с какво точно ме държи тази книга, та и през ум не ми минава да посегна към друга. Честно казано, отначало не можех да си отговоря, само продължавах да чета като омагьосана.

На пръв поглед сюжетът не е нещо особено. Действието се развива в един от крайните квартали на Неапол през 50-те и 60-те години на ХХ век. Главните действащи лица са от семействата на обущар, на общински портиер, на месар, на сладкар и т.н. За да улесни читателите, авторката е описала в самото начало на книгата кой от персонажите към коя фамилия принадлежи. Отделно е отбелязала и учителите, защото те заемат важно място в сюжетната линия. Атмосферата в квартала е брутална в най-буквалния смисъл на думата. Насилието е нещо напълно нормално в семейството, на улицата, включително в игрите на децата. На този фон се открояват отношенията между двете приятелки Елена, от чието име се води повествованието, и Лила, която от малка смайва всички с феноменалните си успехи в училище. Гениалната приятелка е именно тя. Преди малко споменах „авторката“ на романа. Реално, не се знае кой се крие зад псевдонима Елена Феранте – жена или мъж. Като читател имам безпогрешния усет да разпознавам кога един литературен текст е написан от жена или мъж и винаги забелязвам малките детайли, отличаващи женското писане от мъжкото. При Елена Феранте се затрудних. Най-вече, защото авторката обикновено се отъждествява с героинята, от чието име разказва историята, и я надарява с много качества. Чела съм такива книги, в които основната героиня-разказвачка е описана с огромно възхищение, породено от неосъзнатия нарцисизъм на авторката. При Елена Феранте това напълно липсва. Разказвачката – също Елена, е изключително самокритична. Тя оценява трезво слабостите си и често дори ги преекспонира. Също толкова трезво представя и недостатъците на приятелката си Лила, като това по никакъв начин не помрачава нейната изключителност. Проникновеното вникване в отношенията между двете момичета – привързаността им една към друга и същевременно постоянното състезание помежду им, все пак ме кара да мисля, че Елена Феранте е жена. Автор мъж трудно би предал нюансите в тази сплав от обич и съперничество.

Мисля, че това е част от магията на „Гениалната приятелка“ – умението да се представят героите и събитията не в черно и бяло, а в цяла палитра от нюанси. Богатите братя Солара, синове на собственик на бар-сладкарница - мразени и същевременно раболепно уважавани от съкварталците си, не пропускат възможността да демонстрират превъзходството си над тях. Когато обаче компанията младежи от покрайнините на Неапол си позволяват да се разходят в елитния център на града и там се спречкват с богаташки синчета, братята Солара се притичват на помощ на съседите от своя квартал. Никой от персонажите в книгата не е еднопланов, всеки от тях има своите моменти на падение, но и на проблясък.   

Другият важен елемент от магията на книгата е самият език. Никакви словесни финтифлюшки, никакви напъни за оригиналничене при писането! Текстът се възприема с лекота, все едно че го вдишваш като въздух, изпълнен с аромати, от които главата ти се замайва. Дори най-обикновени житейски ситуации ти се струват като приключения с неочакван край.

Четях и се питах как може толкова да се вълнувам дали Елена ще се представи добре в училище, дали след началните класове ще може да се запише в прогимназията, защото за това трябват пари, а родителите й са бедни. Тя успява със съдействието на учителката си Оливиеро, която е открила и уникалните способности на Лила, но на самата Лила се налага да прекъсне образованието си поради бедност. Възхитителни са страниците в книгата, в които се описва стремежът на свръхинтелигентното момиче да наваксва знания, въпреки че вече няма възможност да бъде ученичка  - да намира стари учебници по латински и гръцки, да си извади четири читателски карти за училищната библиотека и постоянно да взема книги оттам, да предизвиква на интелектуални двубои приятелката си, за да и докаже, че е по-добра от нея, макар и да не я обучават учители. Така тя стимулира и самата Елена да постига все повече и повече. Междувременно Лила започва да помага на баща си в обущарницата. Там геният й се проявява отново – тя създава невероятно красиви модели за обувки, които обаче традиционно мислещия й баща отказва да приеме. Така и този порив на вечно търсещия й дух угасва. Постепенно Лила се предава, изоставя четенето и предприема най-тривиалната стъпка – омъжва се за богатия месар Стефано, с което осигурява финансова подкрепа за цялото си семейство. Цялата й амбиция да получи образование се насочва към приятелката й, която убеждава да продължи да учи и след завършване на гимназията. Стремежът на Лила постоянно да се състезава с Елена и да й доказва, че е по-добрата в учението, отстъпва място на желанието да изживее чрез нея неосъществената си мечта самата тя да стане образована жена.  

През цялото време си мислех, че докато у нас през въпросния период от време - 50-те и 60-те години на ХХ век - началното и средното образование бяха задължителни, в Италия е било въпрос на финансови възможности. От друга страна се възхитих от учителите, описани в книгата, които умеят да забележат способностите на своите ученици и да правят всичко възможно, за да убедят родителите им да не ги оставят без образование.   

Ако си мислите, че съм ви разказала цялата книга, грешите. В нея има още много вълнуващи моменти за любовните пориви на героите, за мечтата на Лила и Елена да станат писателки и как всяка от тях се справя с писането. Естествено, според разказвачката Елена, еталон за майсторско боравене със словото отново е Лила!

Накрая ще добавя, че тънките психологически анализи в книгата биха били неубедителни, ако повествованието се водеше от името на дете или съвсем млада девойка. Майсторството на Елена Феранте е и в това, че тя разказва за детските и юношеските преживявания на двете си героини от позицията на човек, който си припомня за тях в зряла възраст. Така детските и младежките преживявания са осмислени от позицията на човек с богат житейски опит, който може да ги оцени в цялата им дълбочина.

Не мога да не подчертая и майсторството на преводачката Вера Петрова, благодарение на която текстът се възприема като написан на български.

Вече се готвя да прочета и останалите три книги от тетралогията за гениалната приятелка!