Човек
може цял живот да се интересува от книги и все пак да пропусне значим автор. Не
бях чела нищо от Елена Феранте. От анотациите, на които бях попадала, разбрах,
че романите й са в духа на италианския неореализъм, който ценя в киното, но не ме
въодушевяваше идеята да го открия в литературна творба. Скорошната класация
обаче на „Ню Йорк Таймс“, според която „Гениалната приятелка“ на Елена Феранте
беше определена като най-важната и влиятелна книга през първата четвърт на ХХI век, силно ме заинтригува и нямаше как да не я прочета.
Купих си я преди два дни заедно с други книги и, както обикновено, пристъпих
към „дегустацията“ им: прочитане на няколко страници като първо усещане какво
четиво ми предстои. Започнах от „Гениалната приятелка“... и не можах да се
откъсна от нея, така че докато не я изчетох, не си и помислих да „дегустирам“
другите нови попълнения в семейната ни библиотека. През цялото време се питах с
какво точно ме държи тази книга, та и през ум не ми минава да посегна към
друга. Честно казано, отначало не можех да си отговоря, само продължавах да
чета като омагьосана.
На
пръв поглед сюжетът не е нещо особено. Действието се развива в един от крайните
квартали на Неапол през 50-те и 60-те години на ХХ век. Главните действащи лица
са от семействата на обущар, на общински портиер, на месар, на сладкар и т.н. За
да улесни читателите, авторката е описала в самото начало на книгата кой от
персонажите към коя фамилия принадлежи. Отделно е отбелязала и учителите,
защото те заемат важно място в сюжетната линия. Атмосферата в квартала е
брутална в най-буквалния смисъл на думата. Насилието е нещо напълно нормално в
семейството, на улицата, включително в игрите на децата. На този фон се
открояват отношенията между двете приятелки Елена, от чието име се води
повествованието, и Лила, която от малка смайва всички с феноменалните си успехи
в училище. Гениалната приятелка е именно тя. Преди малко споменах „авторката“
на романа. Реално, не се знае кой се крие зад псевдонима Елена Феранте – жена или
мъж. Като читател имам безпогрешния усет да разпознавам кога един литературен
текст е написан от жена или мъж и винаги забелязвам малките детайли, отличаващи
женското писане от мъжкото. При Елена Феранте се затрудних. Най-вече, защото
авторката обикновено се отъждествява с героинята, от чието име разказва историята,
и я надарява с много качества. Чела съм такива книги, в които основната героиня-разказвачка е описана с огромно възхищение, породено от неосъзнатия
нарцисизъм на авторката. При Елена Феранте това напълно липсва. Разказвачката –
също Елена, е изключително самокритична. Тя оценява трезво слабостите си и
често дори ги преекспонира. Също толкова трезво представя и недостатъците на
приятелката си Лила, като това по никакъв начин не помрачава нейната
изключителност. Проникновеното вникване в отношенията между двете момичета –
привързаността им една към друга и същевременно постоянното състезание помежду
им, все пак ме кара да мисля, че Елена Феранте е жена. Автор мъж трудно би
предал нюансите в тази сплав от обич и съперничество.
Мисля,
че това е част от магията на „Гениалната приятелка“ – умението да се представят
героите и събитията не в черно и бяло, а в цяла палитра от нюанси. Богатите
братя Солара, синове на собственик на бар-сладкарница - мразени и същевременно раболепно
уважавани от съкварталците си, не пропускат възможността да демонстрират
превъзходството си над тях. Когато обаче компанията младежи от покрайнините на
Неапол си позволяват да се разходят в елитния център на града и там се
спречкват с богаташки синчета, братята Солара се притичват на помощ на съседите
от своя квартал. Никой от персонажите в книгата не е еднопланов, всеки от тях
има своите моменти на падение, но и на проблясък.
Другият
важен елемент от магията на книгата е самият език. Никакви словесни
финтифлюшки, никакви напъни за оригиналничене при писането! Текстът се възприема
с лекота, все едно че го вдишваш като въздух, изпълнен с аромати, от които
главата ти се замайва. Дори най-обикновени житейски ситуации ти се струват като
приключения с неочакван край.
Четях
и се питах как може толкова да се вълнувам дали Елена ще се представи добре в
училище, дали след началните класове ще може да се запише в прогимназията,
защото за това трябват пари, а родителите й са бедни. Тя успява със
съдействието на учителката си Оливиеро, която е открила и уникалните
способности на Лила, но на самата Лила се налага да прекъсне образованието си
поради бедност. Възхитителни са страниците в книгата, в които се описва
стремежът на свръхинтелигентното момиче да наваксва знания, въпреки че вече
няма възможност да бъде ученичка - да
намира стари учебници по латински и гръцки, да си извади четири читателски
карти за училищната библиотека и постоянно да взема книги оттам, да предизвиква
на интелектуални двубои приятелката си, за да и докаже, че е по-добра от нея, макар
и да не я обучават учители. Така тя стимулира и самата Елена да постига все
повече и повече. Междувременно Лила започва да помага на баща си в
обущарницата. Там геният й се проявява отново – тя създава невероятно красиви
модели за обувки, които обаче традиционно мислещия й баща отказва да приеме.
Така и този порив на вечно търсещия й дух угасва. Постепенно Лила се предава,
изоставя четенето и предприема най-тривиалната стъпка – омъжва се за богатия
месар Стефано, с което осигурява финансова подкрепа за цялото си семейство.
Цялата й амбиция да получи образование се насочва към приятелката й, която
убеждава да продължи да учи и след завършване на гимназията. Стремежът на Лила постоянно
да се състезава с Елена и да й доказва, че е по-добрата в учението, отстъпва
място на желанието да изживее чрез нея неосъществената си мечта самата тя да
стане образована жена.
През
цялото време си мислех, че докато у нас през въпросния период от време - 50-те
и 60-те години на ХХ век - началното и средното образование бяха задължителни,
в Италия е било въпрос на финансови възможности. От друга страна се възхитих от
учителите, описани в книгата, които умеят да забележат способностите на своите
ученици и да правят всичко възможно, за да убедят родителите им да не ги
оставят без образование.
Ако
си мислите, че съм ви разказала цялата книга, грешите. В нея има още много
вълнуващи моменти за любовните пориви на героите, за мечтата на Лила и Елена да
станат писателки и как всяка от тях се справя с писането. Естествено, според
разказвачката Елена, еталон за майсторско боравене със словото отново е Лила!
Накрая
ще добавя, че тънките психологически анализи в книгата биха били неубедителни, ако повествованието
се водеше от името на дете или съвсем млада девойка. Майсторството на Елена Феранте е и
в това, че тя разказва за детските и юношеските преживявания на двете си
героини от позицията на човек, който си припомня за тях в зряла възраст. Така
детските и младежките преживявания са осмислени от позицията на човек с богат
житейски опит, който може да ги оцени в цялата им дълбочина.
Не мога да не подчертая и майсторството на преводачката Вера Петрова, благодарение на която текстът се възприема като написан на български.
Вече
се готвя да прочета и останалите три книги от тетралогията за гениалната
приятелка!
Няма коментари:
Публикуване на коментар