С какво ме омагьоса „Гениалната приятелка“ на Елена Феранте

 

Човек може цял живот да се интересува от книги и все пак да пропусне значим автор. Не бях чела нищо от Елена Феранте. От анотациите, на които бях попадала, разбрах, че романите й са в духа на италианския неореализъм, който ценя в киното, но не ме въодушевяваше идеята да го открия в литературна творба. Скорошната класация обаче на „Ню Йорк Таймс“, според която „Гениалната приятелка“ на Елена Феранте беше определена като най-важната и влиятелна книга през първата четвърт на ХХI век, силно ме заинтригува и нямаше как да не я прочета. Купих си я преди два дни заедно с други книги и, както обикновено, пристъпих към „дегустацията“ им: прочитане на няколко страници като първо усещане какво четиво ми предстои. Започнах от „Гениалната приятелка“... и не можах да се откъсна от нея, така че докато не я изчетох, не си и помислих да „дегустирам“ другите нови попълнения в семейната ни библиотека. През цялото време се питах с какво точно ме държи тази книга, та и през ум не ми минава да посегна към друга. Честно казано, отначало не можех да си отговоря, само продължавах да чета като омагьосана.

На пръв поглед сюжетът не е нещо особено. Действието се развива в един от крайните квартали на Неапол през 50-те и 60-те години на ХХ век. Главните действащи лица са от семействата на обущар, на общински портиер, на месар, на сладкар и т.н. За да улесни читателите, авторката е описала в самото начало на книгата кой от персонажите към коя фамилия принадлежи. Отделно е отбелязала и учителите, защото те заемат важно място в сюжетната линия. Атмосферата в квартала е брутална в най-буквалния смисъл на думата. Насилието е нещо напълно нормално в семейството, на улицата, включително в игрите на децата. На този фон се открояват отношенията между двете приятелки Елена, от чието име се води повествованието, и Лила, която от малка смайва всички с феноменалните си успехи в училище. Гениалната приятелка е именно тя. Преди малко споменах „авторката“ на романа. Реално, не се знае кой се крие зад псевдонима Елена Феранте – жена или мъж. Като читател имам безпогрешния усет да разпознавам кога един литературен текст е написан от жена или мъж и винаги забелязвам малките детайли, отличаващи женското писане от мъжкото. При Елена Феранте се затрудних. Най-вече, защото авторката обикновено се отъждествява с героинята, от чието име разказва историята, и я надарява с много качества. Чела съм такива книги, в които основната героиня-разказвачка е описана с огромно възхищение, породено от неосъзнатия нарцисизъм на авторката. При Елена Феранте това напълно липсва. Разказвачката – също Елена, е изключително самокритична. Тя оценява трезво слабостите си и често дори ги преекспонира. Също толкова трезво представя и недостатъците на приятелката си Лила, като това по никакъв начин не помрачава нейната изключителност. Проникновеното вникване в отношенията между двете момичета – привързаността им една към друга и същевременно постоянното състезание помежду им, все пак ме кара да мисля, че Елена Феранте е жена. Автор мъж трудно би предал нюансите в тази сплав от обич и съперничество.

Мисля, че това е част от магията на „Гениалната приятелка“ – умението да се представят героите и събитията не в черно и бяло, а в цяла палитра от нюанси. Богатите братя Солара, синове на собственик на бар-сладкарница - мразени и същевременно раболепно уважавани от съкварталците си, не пропускат възможността да демонстрират превъзходството си над тях. Когато обаче компанията младежи от покрайнините на Неапол си позволяват да се разходят в елитния център на града и там се спречкват с богаташки синчета, братята Солара се притичват на помощ на съседите от своя квартал. Никой от персонажите в книгата не е еднопланов, всеки от тях има своите моменти на падение, но и на проблясък.   

Другият важен елемент от магията на книгата е самият език. Никакви словесни финтифлюшки, никакви напъни за оригиналничене при писането! Текстът се възприема с лекота, все едно че го вдишваш като въздух, изпълнен с аромати, от които главата ти се замайва. Дори най-обикновени житейски ситуации ти се струват като приключения с неочакван край.

Четях и се питах как може толкова да се вълнувам дали Елена ще се представи добре в училище, дали след началните класове ще може да се запише в прогимназията, защото за това трябват пари, а родителите й са бедни. Тя успява със съдействието на учителката си Оливиеро, която е открила и уникалните способности на Лила, но на самата Лила се налага да прекъсне образованието си поради бедност. Възхитителни са страниците в книгата, в които се описва стремежът на свръхинтелигентното момиче да наваксва знания, въпреки че вече няма възможност да бъде ученичка  - да намира стари учебници по латински и гръцки, да си извади четири читателски карти за училищната библиотека и постоянно да взема книги оттам, да предизвиква на интелектуални двубои приятелката си, за да и докаже, че е по-добра от нея, макар и да не я обучават учители. Така тя стимулира и самата Елена да постига все повече и повече. Междувременно Лила започва да помага на баща си в обущарницата. Там геният й се проявява отново – тя създава невероятно красиви модели за обувки, които обаче традиционно мислещия й баща отказва да приеме. Така и този порив на вечно търсещия й дух угасва. Постепенно Лила се предава, изоставя четенето и предприема най-тривиалната стъпка – омъжва се за богатия месар Стефано, с което осигурява финансова подкрепа за цялото си семейство. Цялата й амбиция да получи образование се насочва към приятелката й, която убеждава да продължи да учи и след завършване на гимназията. Стремежът на Лила постоянно да се състезава с Елена и да й доказва, че е по-добрата в учението, отстъпва място на желанието да изживее чрез нея неосъществената си мечта самата тя да стане образована жена.  

През цялото време си мислех, че докато у нас през въпросния период от време - 50-те и 60-те години на ХХ век - началното и средното образование бяха задължителни, в Италия е било въпрос на финансови възможности. От друга страна се възхитих от учителите, описани в книгата, които умеят да забележат способностите на своите ученици и да правят всичко възможно, за да убедят родителите им да не ги оставят без образование.   

Ако си мислите, че съм ви разказала цялата книга, грешите. В нея има още много вълнуващи моменти за любовните пориви на героите, за мечтата на Лила и Елена да станат писателки и как всяка от тях се справя с писането. Естествено, според разказвачката Елена, еталон за майсторско боравене със словото отново е Лила!

Накрая ще добавя, че тънките психологически анализи в книгата биха били неубедителни, ако повествованието се водеше от името на дете или съвсем млада девойка. Майсторството на Елена Феранте е и в това, че тя разказва за детските и юношеските преживявания на двете си героини от позицията на човек, който си припомня за тях в зряла възраст. Така детските и младежките преживявания са осмислени от позицията на човек с богат житейски опит, който може да ги оцени в цялата им дълбочина.

Не мога да не подчертая и майсторството на преводачката Вера Петрова, благодарение на която текстът се възприема като написан на български.

Вече се готвя да прочета и останалите три книги от тетралогията за гениалната приятелка!