Привърженичка съм на принципа „Никога не казвай никога!“ Споделяла съм, че не успях да дочета „Глина“ от Виктория Бешлийска и бях решила повече да не си купувам нейни книги. Само че в един момент се заинтересувах от новия й роман „Нишка“ и си го купих. Давам си сметка, че го направих под напора на активната му промоция, подета от издателството и продължена от някои престижни медии, но мощното рекламиране не би ми подействало, ако от него не бях научила някои подробности за сюжета. На първо място – че се разказва за 7 силни духом жени балканджийки. Коренът на баба ми по майчина линия е от Троян. Знам, че прабаба ми Рада е била „окумуш жена“, командажийка, доста серт. Най-малката й дъщеря, баба ми Иванка, също проявяваше сила на духа в критични ситуации, с което будеше учудване у майка ми, родена в София и изпадаща често в малодушие и паника. Балканът ли вдъхва сила у жените, родени в пазвите му? Стана ми интересно дали някои от героините в „Нишка“ приличат на моите баба и прабаба. Другото, което ме заинтригува, беше котленският килим. Много харесвам тези килими, голямо вълшебство има в тях. Как ли такъв килим е втъкан в с повествованието? От интервюта с авторката разбрах, че в романа тя често споменавала популярни български песни, звучащи по радиото. Този детайл също събуди любопитството ми. Изводът е, че при такива масирани промоции, се научават детайли, които могат да привлекат читатели и извън кръга фенове на автора. Последната, но не по важност, причина, поради която си купих „Нишка“, е, че в интернет прочетох откъс от началото и в него го нямаше онова струпване на метафори, което набързо ме отказа от дочитането на „Глина“. Деликатният момент е, че започнах да чета "Нишка" веднага след гениално написаната книга на Елена Феранте „Гениалната приятелка“ и паралелите, които правех между стиловете на двете авторки, бяха неизбежни. Няма смисъл да се спирам на тях. Не публикувам снимка на корицата на „Нишка“, защото може да я видите навсякъде. Илюстрацията е от страницата във Фейсбук "Котленски килими".
Сега
споделям впечатленията си, след като прочетох „Нишка“. Това не стана „на един
дъх“, както пишат феновете на Виктория Бешлийска. Когато стигнах 280-а страница,
прескочих чак на 330-а, защото не ми бяха интересни главите за Ружа - майката
на главната героиня, баба й Дана, както и за самата главна героиня Мария. От
седемте жени балканджийки, за които се разказва в романа, вниманието ми
привлякоха само Зорка – прабабата на Мария, Скарлада – еленчанка, нямаща
роднинска връзка с останалите героини, и дъщеря й Ана. Отначало бях
заинтригувана и от котленката Йова, тъкачката на килима, който е също един
вид герой в книгата, защото авторката проследява как той преминава от собственик
на собственик от 1894 г. до наши дни и като че ли има нещо магично в себе си.
За съжаление, на Йова са посветени само три глави, като от втората нататък
тъкачката, кой знае защо, преминава в някакво трансцедентно състояние - хората
престават да я виждат, а тя продължава да си тъче килима, успява да го завърши
и дори да го качи в каруцата на бягащи от пожара в Котел, без никой да подозира
за реалното й присъствие. Йова се появява инцидентно като привидение и в
последната глава на книгата, подсказвайки на Мария, че нещо ги свързва една с
друга. В едно ревю за книгата се споменаваше, че в нея има магически реализъм. Лично
на мен той ми се струва доста не на място, при положение, че основната цел на
авторката е била да покаже реалната духовна сила на българките от Балкана,
доказвана във всекидневието им, и не виждам смисъл да се търсят свръхестествени
източници на тази сила.
Главите,
посветени на Зорка, ми бяха интересни, защото в тях е показано как жена, чийто
мъж е на гурбет в продължение на много месеци, успява да се справи не само с
домакинската работа, а и с мъжката, каквато е строежът на къща. Тя устоява и на
изкушението да се отдаде на един от майсторите строители, който настойчиво
търси близост с нея. Познавателни са страниците, в които се описват
благотворителните дейности на Зорка в женското дружество в Елена – подпомагане на
вдовици от войната, носене на храна на ученици от града. Време на действието –
1930 г. Като успех на Виктория Бешлийска ще отбележа, че въпреки желанието си
за открои силата на балканджийките, тя е останала вярна на истината, че всички
тези силни жени са се подчинявали доброволно на традицията да отстъпват винаги
първото място на мъжа. Зорка, която сама е изнесла на плещите си цялата
организация по изграждането на новата къща, след завръщането на съпруга си
гурбетчия се безпокои да не би той да си помисли, че тя ще си присвои заслугата
за построеното, и бърза да изтъкне, че той е в основата на всичко.
Отделна
тема е как същите тези силни жени, справящи се с трудни житейски проблеми, се
превръщат в истински тиранки по отношение на собствените си дъщери, изисквайки
от тях безпрекословно подчинение. По тази причина изключително несимпатична ми
беше Дана, бабата на главната героиня. Едно че животът й се свежда основно до
това какво да сготви и как да поддържа идеална чистота в дома си –
вманиачаването по чистофайството винаги ме е отблъсвало, но превръща в истинска
трагедия постилането на гореспоменатия килим по различен начин от този, който
тя смята за правилен. Когато се върнах към пропуснатите 50 страници от книгата (този път се заинатих и реших да я прочета цялата, а не
само в началото като „Глина“) бях потресена от
сцените, свързани с въпросният килим. Първо двете дъщери на Дана решават, че е
достатъчно той да се изтупа, а не да се пере, както тя е наредила, и започват
да се терзаят как тя ще приеме тяхното непослушание. Става дума за две жени, а не
за деца! По-голямата дъщеря Ружа се нагърбва с преговорите относно прането и
тупането и трепери как ще реагира майка й. Дана е изумена от непокорството на
дъщерите си, но понеже в момента изпитва физическо неразположение, с половин
уста се съгласява с тяхното решение. Истинска буря се разразява обаче, когато
върху пода на стаята се образува голямо петно от изтървано дамско червило и по-младите
жени решават да го закрият като постелят килима по друг начин. Това вече Дана
не може да понесе и завихря огромен скандал на дъщерите и внучките си, а те не
смеят дума да й кажат, само се свиват под громящите й викове. Време на
действието: 1996 г. Не знам дали в семействата на други читателки е било така.
Очевидно при авторката е било, щом толкова детайлно го описва.
И
си казвам, добре, искала е да изрази възхитата си колко силни духом са
балкандийките, но как да се възхитя от налагането на тази женска сила по
толкова безапелационен и възмутителен за мен начин над най-близките им женски
създания – дъщери и внучки? Не само не се възхищавам, а се разгневявам. Тук целта
на авторката се разминава с реалния ефект върху читателки като мен. Що за силни
жени са тези, които треперят пред майките си заради начина, по който са
постлали един килим?
Не
можа да спечели симпатиите ми и Ружа, майката на Мария, макар че е описвана с
очевидното желание образът й да бъде изключително привлекателен. Отблъсна ме
робското покорство пред майка й Дана – една съвременна жена би трябвало да
вразуми вкоренената в миналото старица или поне да не й се плаши! Оставиха ме
безразлична странните й, замислени от авторката като обаятелни, изблици,
например: както слуша по радиото в колата си песента „Джалма“ на дует Ритон,
изведнъж (неясно защо!) започва да се
тресе от смях, превива се над кормилото и започва да удря челото си о волана.
Или пък неочакваното й решение, когато с дъщеря си Мария и двете си внучки са
край вира в гората, да се съблекат съвсем голи и да се бухнат заедно във водата.
За съжаление, образно си представих как палаво се цамбурка повехналата гола
плът на Ружа и картинката никак не ми се видя привлекателна. Високопарни и
неестествени ми се сториха философските разговори между майка и дъщеря за
живота, за това, което Мария иска да постигне в него.
Не ме заинтригуваха и главите за
главната героиня Мария. Страниците, посветени на любовта й от юношеските години
Васил, който живее в Щатите, и поддържат само видеовръзка по смартфоните си, са
изпълнени с мелодраматизъм. Сещам се, че точно мелодраматизмът, наред с
изобилието от метафори, беше едно от нещата, заради които не успях да дочета „Глина“.
Ето и откъс от „Нишка“:
„-
Давам всичко, за да целуна очите ти сега – каза Васил.
-
Спри! Не знаеш какво говориш...
- Не
искам да спирам – Васил звучеше като обладан. Осланяше се на нещо първично и
неизземаемо.
-
Сърцето ми ще се пръсне... – поклати глава Мария.“
Може
да има читатели, които ще се развълнуват от такъв диалог. Лично аз не съм от
тях.
Както
вече споменах, в „Нишка“ интересни ми бяха образите на Скарлада и дъщеря й Ана.
Скарлада има реален прототип в живота. Както пише самата авторка в послеслова
си, през 1905-1906 г. тя пътува до Божигроб, за да стане хаджийка. В книгата
като години на пътуването й обаче са посочени 1908-1909 г., не разбрах защо. Скарлада
по нещо ми напомни моята прабаба Рада от Троян, за която само съм чувала, защото
е починала доста преди да се родя. Била сербез жена, държала да я уважават
съгражданите й. Такава е и Скарлада. Тя отива на хаджилък не толкова, защото е
силно вярваща християнка, а най-вече за да види свят и после, като хаджийка, да
се подреди сред елита в Елена. Авторката много добре е описала разликата между
нея и неин спътник до Божи гроб, който с цялата си душа преживява събитията,
станали на това свещено място.
Скарлада
не изневерява на традицията да налага на дъщеря си Ана, онова, което тя смята
за правилно, без да се съобразява с чувствата й. Доволна е, че й е намерила за
съпруг богат еленчанин, преселил се в София, доста по-възрастен от нея, и се
старае да я отдалечи от бедния младеж, когото тя обича. Ана също бива изпратена
от родителите си в столицата, за да учи пиано в Консерваторията, а и за да е
близо до бъдещия си съпрут. Беше ми приятно да чета за нея, защото си припомнях
онова, което съм чувала от баба ми и майка ми за стара София. Героинята от „Нишка“
живее на улица „Нишка“ (търсена игра на
думи!), днешният булевард „Тодор Александров“, близо до „Антим
I“. Моята баба и двете й по-големи сестри от Троян,
омъжени и трите в София, са живели пък на „Пиротска“, която е била успоредна на
„Нишка“, също близо до „Антим I“. От баба съм
чувала и за търговците Тевекелиеви, също споменати в романа.
В
заключение: написах този дълъг отзив за книга, която вече 4 седмици е начело в
класациите по продажби в книжарниците, защото тя предизвиква не само възторг у
феновете на Виктория Бешлийска, а и силни отрицателни реакции. Моето мнение е,
че авторката не бива да бъде нито надценявана, нито подценявана. В „Нишка“ тя е
изчистила до голяма степен стила си от излишни словесни украшения и метафорите
й са в по-умерено количество. На някои читатели пък очевидно точно това не им
допада и настояват, че най-добрата й книга е „Глина“. Самата Виктория Бешлийска
в третия си роман споменава, че много харесва Георги Господинов. Тава си личи и
по решението на главната й героиня Мария да нарече новата си дизайнерска
колекция „Ние съм“ – очевидна аналогия с „Аз сме“ на Георги Господинов. За мое
съжаление, съзнателно или не, тя е повлияна от стила на Мария Лалева. Един
читател дори беше намерил цитат от „Живот в скалите“, в който се говори как се
подарява залез, а подаряването на залез го има и в „Нишка“.
Продължавам
да мисля, че книгите на Бешлийска не влизат в моя читателски профил, но не
съжалявам, че прочетох последния й роман. Той ме накара да се замисля за жените
в собственото ми семейство и да открия разликите със семейството на авторката. Освен
това, уважавам труда на Виктория Бешлийска по проучването на историческите
факти, залегнали в книгите й. Харесва ми и поведението й в социалните мрежи: никакво
самоизтъкване, че е авторка на бестселъри - каквато тя наистина е, за разлика
от някои самозванки, никакво преекспониране на собствената й личност, никакви
самовлюбени словоизлияния. В блога си „По дирите на думите“, освен че споделя забравени
старинни думи, тя описва пътуванията си из страната, местните музеи, които
посещава, красиви кътчета от природата ни. Не я познавам лично, виждала съм я
на литературно събитие, и ми направи впечатление на сърдечен, мил човек. Така че
призовавам към по-умерен тон онези, които не харесват книгите й.
Няма коментари:
Публикуване на коментар