Една моя читателска дилема

 

Напоследък не страдам от скрупули и, щом някоя книга не ме грабва, не я дочитам. Това в младостта си почти никога не го правех. Сега давам шанс на такава книга до 150-ата страница и, ако все така не изпитвам удоволствие от четенето й, с чиста съвест я зарязвам. Точно на този етап – до 150-а страница съм стигнала с двете книги, които чета паралелно: „Пътеписът на един котарак“ от Хиро Арикава, превод Маргарита Укегава, изд. „Колибри“, и „Цепнатината“ от Дорис Лесинг, превод Рада Шарланджиева, изд. „Летера“. Отделен въпрос е как така „всичката Мара втасала“, та вземаме с мъжа ми книги и от библиотеката, при положение, че вкъщи ме чакат купчини закупени от Панаири и Алеи, но то си е мой читателски проблем. С двата споменати романа положението е особено. Първо ще уточня, че и двата превода ми харесаха. Преводачката на японската книга е дала и допълнителни пояснения под линия, които обогатяват познанията ни за живота и традициите в Япония. Дотук добре. Останалите ми бележки са за съдържанието на двете книги.

Всеизвестно е колко обичам котки и държах да прочета „Пътеписът на един котарак“. Мислех, че ще стане за ден-два, защото темата ми е любима, но не стана така. Още от първите страници написаното от японската авторка ми се стори по детски наивно. Как главният герой Сатору и приятелят му Косуке намерили малко котенце и всеки от тях искал да го вземе в дома си, ама бащата на Косуке бил категорично против и Сатору инсценирал бягството на приятеля си, та бащата да се уплаши, че ще изгуби сина си, да се смили и да приеме котето, но не станало така, а точно обратното. Как на една ученическа екскурзия Сатору и друг негов съученик, Йошимине, пак предприели бягство от групата, та Сатору да види същото коте, отглеждано вече от друго семейство в близък до маршрута на екскурзията град. Ученическите екскурзии и разни детски бягства са любими сюжетни аксесоари на авторката и тя не се притеснява да ги повтаря. Няма нищо лошо в детската наивност и се питам дали ако бях на 13-14 години романът щеше да ми допадне, но като си помисля, че на тази възраст любим автор ми беше Виктор Юго, малко се съмнявам. Има и нещо друго: уж повествованието се води от котарака Нана, но в книгата са разказани истории от детството и юношеството на собственика му Сатору, на които котаракът не е присъствал и няма как да ги знае. Реално това само на моменти е „пътепис на един котарак“, но в по-голямата си част не е. Иначе авторката има верни наблюдения върху психологията на котките и техните стопани. Очевидно е голяма коткарка и по тази причина ми е много симпатична, но, за съжаление, това не прави книгата й по-четивна за мен. 

Затова реших да се разтуша с романа „Цепнатината“ на Дорис Лесеинг. Харесвам книгите й „Лятото преди мрака“ и особено „Петото дете“, където главен персонаж е изтърсачето в многодетно семейство – странно, примитивно същество, дошло като че ли от праисторията на човечеството. Реших, че трябва непременно да прочета „Цепнатината“, в която писателката се връща към тази най-ранна история на човешкия род. Отначало ме очарова поетичният стил и хрумването повествованието да се води основно от древен римлянин, който разчита старинни документи, описващи зараждането на човечеството. Ентусиазмът ми обаче бързо се охлади, когато се занизаха описания за живота на Цепките и Изродите. Авторката се основава на хипотезата, че първите представители на човешкия род са били само женски индивиди, Цепки (сещате се защо), а когато са започнали да се появяват мъжките, те са били възприемани като аномалия и затова са наричани Изроди, дори са изхвърляни, за да умрат, или били малтретирани. Думата Изроди ме отблъскваше. Постепенно тя беше заменена с Църкала (пак се сещате защо). Изобщо, на описанието на половите органи, и то доста натуралистично, са отделени доста пасажи в началото на книгата, което никак не ме спечели като читател. После гениталиите останаха на по-заден план, но продължиха сцените на привличане и противоборство между мъже и жени на фона на всемогъщата природа. Някаква притча, но състояща се от случки, които все повече ми се струваха не по-малко наивни от преживяванията на героите в книгата за котарака Нана от споменатата по-горе японска книга. Продължавах обаче упорито да напредвам до заветната за мен 150-а страница, когато щях да реша ще довършвам ли книгата или не. Душата ми се разведряваше за кратко, когато попаднех на епизод от живота на древноримския разказвач, защото обожавам историята на Древен Рим, но после пак затъвах в трудно проходимото всекидневие на Цепки и Църкала.

Е, сега и при двете книги съм достигнала до своя читателски Рубикон и не знам дали ще го премина. Японският роман е световен бестселър, а авторката на „Цепнатината“ е нобелистка, само че мен такива етикети може да ме привлекат, но не и да ме задържат. Единственото, заради което бих дочела първата, е, че обожавам котките, а втората – защото други книги на Дорис Лесинг са ми доказали, че тя наистина е писател от голяма величина. Ако в крайна сметка дочета и двете книги, ще споделя дали съм си променила първоначалните впечатления.