Откъс от началото на "Славянско танго"

 

Преглеждайки блога си, осъзнах, че в него съм публикувала само два откъса от книгата си „Славянско танго“, издание на „Книжен тигър“ от 2009 г. Реших да попълня тази празнота, още повече, че напоследък съм на вълна изучаване на чужди езици, а в книгата съм описала как в доста напреднала възраст се захванах сериозно с изучаването на полски език и как това оказа неочаквано въздействие върху мен и начина ми на писане.

“  “  “

 

В някакъв момент, когато се запитах дали харесвам живота си... и помислих, че общо взето го харесвам... но от паметта ми заизскачаха образи на хора, които разсеяно бях подминавала през годините, а сега се открояваха по-ярко, отколкото бих допуснала... после като призрачни флуоресциращи риби изплуваха неосъществени намерения, забравени мечти, пренебрегнати любови...

В такъв момент, преди две години, реших най-после да изпълня едно свое желание, останало от младостта ми – да науча полски език! Това беше моя стара мечта... като възможна, но неосъществена любов...

Връщайки се, вече в зряла възраст, към тази любов, изобщо не допусках доколко тя ще ме промени...

Не знаех, че душата ми постепенно ще възвърне младостта си... дори външно ще придобия някогашния си облик... и все по-често хората ще ми казват: „Но вие сте млада!”... и ще откривам искрена симпатия в очите им...

И всичко това... защото преди две години се заех сериозно да уча полски! Май звучи несериозно...

Мога да дам съвсем прозаично обяснение за моята почти невероятна метаморфоза: когато се отдадем на интелектуално занимание, което изисква от нас усилия, каквото е ученето, умът ни е ангажиран, не се сещаме така често за материалната храна... и неусетно придобиваме младежката си форма, поизгубена през зрелите години...

Такова е разумното обяснение за моето духовно и физическо връщане към младостта... Има и друго... То е алхимия... То е наистина като в приказките...  

В незнаен, непредвиден миг някой произнася една-единствена дума... и тя се оказва вълшебна... като горещата сълза, която стопява стъкълцето от огледалото на дявола, попаднало в окото ни... и отново виждаме света с добри очи... а ледените замъци на Снежната царица се пропукват и рухват... и на тяхно място идва слънцето... животът с всичките му цветове...

 

Нямах представа, че ще ми се случи такова нещо... нито кой ще произнесе вълшебната за мен дума...

 

Може би беше случайност, но това стана в Полша...

 

В даден момент реших „да пренапиша” живота си на полски...  така че първо се появи полската версия на тази книга,  после я преведох на български... Исках да се получи  пълноценно двуезично издание.

Впоследствие осъзнах колко е самонадеяно да си въобразиш, че можеш да създадеш литературна творба на чужд език, който учиш едва от година и няколко месеца... Но в края на моя неуспешен езиков експеримент все пак ми остана българският превод... Част от оригиналния полски текст включих в края на книгата.

 

Това е разказ за една голяма любов... В него има случайности, ревност, обрати и щастлив край...

 „      „    „

 

Напоследък често ме навестява един мой ярък спомен... Преди няколко години отивах  към болницата, където лежеше майка ми. Не знаех какво точно се е случило с нея -предишната вечер получи сърдечна криза и я приеха по спешност....

Изненадващо, пред мен изникна образът на моята майка, но от времето, когато беше по-млада... Усмихваше се и танцуваше... танго... Изглеждаше щастлива... Запитах се какво би могло да означава това привидение – че майка ми е оздравяла и душата й се сега радва, или обратно, че се чувства така еуфорично, защото вече танцува в друг свят...

Вървях по софийските улици и пред очите ми се поклащаше, в ритъма на недостигаща до мен музика, усмихнатият образ на моята майка... Наистина изглеждаше щастлива... Макар че... не се виждаше с кого танцува... ръцете й като че ли се опираха на нечии рамене, но във въздуха...

В болницата научих, че майка ми се чувства по-добре... значи такъв беше смисълът на усмихнатото й привидение... но никога не успях да разбера кой беше другият танцьор, който  я караше да изглежда по-млада... и щастлива…

 

Нещо подобно чувствам сега и за себе си... Очевидно душата ми от дълго време боледуваше – стараеше се да бъде силна (в живота това е нужно), а беше станала мрачна...

В последния ден на 2007 г. колеги от Радиото ме поканиха в предаването си, за да изпратим отминаващата година със стихове... Тогава прочетох кратко стихотворение  за това как дълго променях крехкия си духовен облик, освобождавах се от излишната доброта... и толкова работих над своя нов портрет, че вече би трябвало да се харесам на себе си... но май не се харесвах... Финалът беше: „...и се моля отново да стана добра, но не зная дали ще мога...”

„Доста е тъжно!” – каза ми колежката Веселина.

„Да, но е вярно!” – признах тогава.

После, по някаква случайност, с Веселина направихме предаване за аржентинското танго (оттам по-късно ми хрумна заглавието на тази книга)... А междувременно се върнах към младежката си любов – полския език, който усилено започнах да уча... мислех за Полша, общувах с поляци, открих как добре се чувствам, когато пиша на полски... Стараейки се да изразя себе си на език, който все още не владеех достатъчно, като че ли участвах в хубаво приключение... и забравях за дреболиите от всекидневието... и като че ли станах по-добра...

На всички препоръчвам такова лечение на духа – да се отдадеш в определен период от време на култура, различна от твоята, но която с нещо ти е близка... Наистина е като танц - стараеш се да хармонизираш своите движения и жестове с другия, мислиш за него, сравняваш се с него...

 

В даден момент имах чувството, че танцувам... танго... и бях щастлива... като привидението на майка ми преди няколко години, когато оздравя... Може би и моята душа оздравя... И както в случая с това привидение, не се виждаше с кого точно танцувам виртуално: с полския език, с един млад поляк или със самата Полша... но важен беше резултатът: чувствах се по-добре...

 

Когато казах на колежката си Веселина, че искам да напиша книга със заглавие „Славянско танго”, тя ме предупреди: „Тангото за мен е страст... любов... Ако липсват в книгата ти, няма да е интересна!”

„Е... ще става дума за любов!” „Към кого?” – полюбопитства колежката.

„Разбира се, че към сина ми и мъжа ми!... но ще има и още нещо...”

 

„  „  „

 

Всичко започна с това, че в началото на ваканционния курс по полски език и култура Полоникум, нашият млад преподавател във Варшавския университет ни даде първата домашна работа и посъветва да я напишем... като разказ...

 

 

 

Гергина Дворецка

06.08.08                           

                                Моят първи контакт с Полша

                                ( домашна работа – разказ )

 

Това ще бъде разказ за голямата ми любов към полския език. В тази история има различни случайности, ревност, обрати и щастлив край.

Историята започна в годините на моята младост, когато бях студентка в Софийския университет. Следвах българска филология, но имахме и лекции по граматика на другите славянски езици. Тогава се срещнах за първи път с полския език. Това бе любов от пръв поглед!

В моето семейство имаме франкофонска традиция. Във френското училище в София учех и испански, и руски, защото бяха включени в програмата.

Полския език сърцето ми избра само.

Търсех учебник и какво щастие изпитах, когато открих книгата на Тереса Домбек!

Писах за това на приятеля си, който следваше в чужбина, и за мое учудване той прояви ревност. Отговори ми с иронично писмо за „моя любовник, полския език”. С този приятел бързо се разделихме... Но нищо не ми липсваше: четях текстове от полски автори, стараех се да запомням стихове наизуст, често без да разбирам точно за какво става дума. Мелодията на езика ми харесваше...

    Започнах да уча полски сама. Беше ми приятно, но щом стигнах до склоненията на съществителните, първоначалното ми въодушевление угасна...

    Когато срещнах бъдещия си съпруг и се влюбих в него, се оказа, че той също харесва полския език и си е купил същия учебник на Тереса Домбек, който вече имах вкъщи. Сега разполагаме с два екземпляра...

Преди четири години опитах отново да уча полски сама и отново, когато стигнах до скланянето на съществителните, ентусиазмът ми се изпари...

За първи път пристигнах в Полша през 2007 г. Преди това не бързах да видя тази страна, както жена, влюбена в снимката на младеж и нямаща смелост да се срещне с оригинала.

Първото ми пътуване до Полша беше невероятно! Припомнях си стиховете на Владислав Брониевски: „... да видя Висла и Татрите, всичко обичано и почувствано...”

Имах щастието да видя Висла и Татрите, всичко, което обичах и чувствах в моята младост...

Когато се върнах вкъщи, реших най-после да уча полски не сама, а в Полския институт. Записах се на курс. Започнахме уроците... и стигнахме до склонението на съществителните. За трети път в моя живот се запитах: „Какво ще правя? Това никога не може да се научи!” Но сега въодушевлението ми не изчезна. И... о, чудо! Склоненията започнаха да ми харесват. Както, когато обичаш някого, дори това, което ти се е струвало недостатък, вече чувстваш като достойнство.

Този първи разказ, който пиша на полски, е обяснение в любов към полския език. Моето любовно обяснение е пълно с грешки, защото в любовта човек винаги прави грешки.

Сега, в моята напреднала възраст, не мисля дали любовта ми е взаимна или не. Достатъчно е, че съм в Полша, говоря на полски и си припомням една популярна полска песен: „Dobrze wiem, co to miłość prawdziwa!” Добре знам какво е истинска любов!

Моята любов към полския език е истинска и идеална, защото никога в живота си не съм била влюбена в поляк.        

 

                                “       “    “

 

      „Прочетох работата Ви, Пани Гергино.” – каза ми Младият Преподавател от Варшавския университет.

Не изглеждаше особено доволен. Може би, защото бях направила много грешки в домашното си... но не знам защо тогава помислих, че иска да ме попита какво означава финалната фраза в моя „разказ”:  „Любовта ми към полския език е истинска и идеална, защото никога в живота си не съм била влюбена в поляк.”

    Преди междучасието предложи да разговаря с всеки от нас, който би искал да остане в класната стая – правеше го често по време на целия курс в Полоникум и аз обичах да се възползвам от това, за да го питам за полския език... но моята първа домашна работа не исках да обсъждам с него и припряно излязох навън с останалите студенти...

 

Тогава още не знаех, че след като се върна в София, Младият Преподавател за известно време ще бъде връзката ми с Полша. 

 

Из "Славянско танго", изд. "Книжен тигър", 2009 г.

 

Други откъси от книгата в блога ми:

Славянско танго 

Пани Гергино! Варшава се буди от сън...

 

Какво ми даде „подготвителният“ клас във Френската гимназия

 

Гергина Дворецка (вдясно) на откриването на изложба в 9-а Френска гимназия „Алфонс дьо Ламартин“ на 20 ноември 2024 г. по повод шестото издание на Международния ден на учителя по френски език, въведен от президента Еманюел Макрон Снимка: Владимир Дворецки

Днес подписах петицията до министъра на образованието „Да запазим езиковите гимназии и часовете по чужд език“. Освен намаляване на часовете по чужд език в тези гимназии, предложената реформа, предвижда в началния клас, някога наричан „подготвителен“, когато основно се набляга на усвояването на съответния език, да бъдат въведени повече часове по други предмети, за да не изоставали децата в обучението си по тях.  

 Завършила съм 9-а Френска гимназия през 1972 г., т.е. преди повече от половин век, но и досега си спомням колко важен беше за мен този основополагащ за знанията по езика клас. Потопихме се изцяло във френския език и култура. Имахме часове по българска литература, математика и пеене, но основното в учебната програма беше френска лексика, фонетика, граматика, синтаксис. Помня, че ни преподаваха и предмет „Френска цивилизация“, който ни въведе по подходящ за възрастта ни начин в историята и традициите на Франция. Това оставя отпечатък за цял живот.

Държа да спомена една важна подробност. Уча френски език от 5-годишна възраст – първо в забавачката в Алианса на площад „Славейков“, а после до 7-и клас в курсове по езика пак в Алианса, но в сграда на ул. „Алабин“ – три пъти седмично по два учебни часа. Бях убедена, че вече знам френски доста добре и в подготвителния клас едва ли ще надградя кой знае колко. Учудването ми беше голямо, когато в края на първия срок установих, че само за три месеца и половина съм достигнала нивото на знания по френски, натрупани в курсовете за цели 7 години, и вече започвах да научавам нови и нови негови тънкости. Ето за какво интензивно изучаване на езика става дума!

Имаше един метод на езиково обучение в подготвителния клас, който може и да е бил специфичен за Френската гимназия – съпругът ми, който е завършил пловдивската Английска гимназия, и синът ни, възпитаник на Първа английска в София, нямат спомен за такъв метод. Когато в час учителката ни казваше нова френска дума, всеки от нас трябваше да я повтори на глас пред всички. Ако имаше проблем с произношението (известно е, че на френски то никак не е лесно), ученикът биваше поправян, докато не каже думата достатъчно добре. Така имахме възможност да чуем съответната дума тридесетина пъти, колкото бяхме хората в класа, а и сами да я произнесем. Ефективен начин за запомняне!

Много години по-късно, като журналистка в програма „Христо Ботев“ на Българското национално радио, в авторското си предаване „Европа без граници“ въведох рубриката „Стани полиглот“, в която приложих точно този метод за научаване на думи на чужд език. Специалист по езика казваше популярна дума или израз на някой от европейските езици, отваряхме директните телефони за обаждания на слушатели и всеки желаещ можеше да я произнесе в ефир. На най-добре представилите се давахме награди – материали за чуждоезиково обучение. Идеята за тази рубрика, която някои си спомнят и до днес, ми хрумна, защото се възползвах от гореспоменатия си опит в часовете по френски.      

Засиленото изучаване на основния чужд език, както и на втория западен - за мен това беше испански, и задължителния тогава руски, не попречи на обучението ни по останалите предмети в следващите класове. След завършването на гимназията - с общ успех на класа ни над 5.50! - всички съученици от моя „А“ клас влязохме още първата година в университетите, и то не само във филологически специалности. Цялостната ни подготовка беше на много високо ниво и никак не ни ощети това, че в подготвителния клас наблягахме основно на френския.

Нека не се променя обликът на този начален гимназиален клас в езиковите гимназии, когато най-активно се изучава основният чужд език!

Традицията на българските езикови гимназии не бива да се губи!

Накрая ще се върна на снимката към тази публикация. На нея, освен мен, като нейна авторка, е и друга възпитаничка на Френската гимназия– доц, д-р Цветелина Даскалова, архитект, зам.-декан по научната и международна дейност в Университета по архитектура, строителство и геодезия (вляво). На снимката са също така ученици и преподаватели от настоящата Френска гимназия: Вяра Любенова – председател на Асоциацията на преподавателите по и на френски език в България (в средата), младата преподавателка Браяна Ракова (вдясно). От години като журналистка следя дейностите на Асоциацията и знам колко ентусиазъм, творческа енергия и най-вече любов влагат тези учители в часовете си. Сигурна съм, че така е и с всички преподаватели по и на други чужди езици, които разширяват кръгозора на децата към света. Намирам за неуместно да бъде ограничавано полето на благородната им и полезна работа!    

Хубавото коте от "Сан Стефано"

 

Всъщност, това е една много тъжна история. Не знам кого ще трогне, но искам да я споделя. Преди два дни с Владимир Дворецки вървяхме по улица "Сан Стефано" и забелязахме едно хубаво коте, което ядеше на тротоара. Загледахме се в него и потресени забелязахме, че то не яде, а ближе лакомо абсолютно празната тротоарна плочка. Очевидно там е имало някаква храна, от която нищо не беше останало, но на котето още му миришеше на нея и то настървено обираше последните следи от този аромат.

Като големи коткари с мъжа ми винаги носим паучове и гранули за бездомните котки. Веднага отворихме един пауч, но първо попитахме жената, която седеше на столче пред близкия магазин, дали да му го дадем. Предположихме, че тя се грижи за бездомничето. Жената презрително повдигна рамене, в смисъл "Все ми е тая". Сипахме на котето от пауча и то веднага се захвана с него, както се вижда на двете снимки. Освен нашите пет домашни котета обичаме да снимаме и улични красавици и красавци, а този наистина беше много красив пухкавелко.

"Момченце е, нали?" - попитахме жената пред магазина. "Да!" - неохотно отговори тя. Виждаше се, че й досаждаме с темата за котето. После, все така неохотно добави: "Той имаше и сестра, но нея я осиновиха в Германия." "А защо него не? Той е толкова хубав!" "Сигурно защото не е социален" - заяви жената.

Не знам какво искаше да каже. Котарачето не побегна от нас, а не ни познаваше, позволи ни да го доближим. Какво му беше асоциалното?

"А как се казва?" - попитахме все още усмихнато. "Глупи" - отговори жената. Забеляза изумените ни погледи и повтори: "Да, Глупи."

Как можеше да нарече едно толкова хубаво коте Глупи?

Продължихме по пътя си. Поне тази вечер щеше да е нахранен. Но и досега сърцето ми се свива най-вече при мисълта, че това котараче не е обичано. И ние не можем да приберем в дома си всички бездомни котки, но не само редовно храним тези в квартала ни, а се отнасяме към всички тях с любов. Даваме им имена като Джоконда, Клодин, Дон Карлос, Марк Антоний, Едвин и Бони (двама персонажи от "Царицата на чардаша"). Това са част от кварталните котки, които обгрижваме в момента. Никога не би ни хрумнало да наречем тези същества в нужда с име, което ги унижава. Затова няма да запомним котарачето, за което ви разказах, с обидното име, което му е дала жената пред магазина. За нас то ще е Хубавото коте от "Сан Стефано".

При първа възможност ще минем оттам пак да го нахраним. Пък дано има късмет да го осинови добър човек!