Всъщност,
заглавието би трябвало да бъде „Дъщерята на поетесата, която не запомних с
добро“, както съм озаглавила една публикация в блога си от август 2019 г., но предпочетох да не добавям това продължение. Вчера по повод смъртта
на поета и преводач Кирил Кадийски научих, че популярната
фраза на Хилон от Спарта: „За мъртвите или добро, или нищо“ не съдържала
продължението „освен истината“, което много ми харесваше. Компетентни хора ми
приведоха доказателства, че това допълнение е измислено по-късно. Очевидно от
човек, който е държал на обективността.
Няма
да спра да повтарям, че за мен смъртта не е индулгенция. Тя не може да изтрие с
един замах лошите спомени, които някой е оставил у нас. Не искам да се чувствам
виновна, че такива спомени са останали в паметта ми. Убедена съм, че всеки
трябва приживе да мисли как ще бъде запомнен и да не огорчава другите умишлено.
Дълги
години мислех, че съм злопаметна, но постепенно открих, че ако човек, който ме
е засегнал, след време прояви добро отношение към мен, напълно забравям
обидата. Ставала съм приятелка с такива хора. За съжаление, с поетесата, която на младини не запомних с добро, не се видях втори път и усещането ми за обида
не можа да се разсее.
Случи
се така, че се срещнах с дъщеря й. Стана преди няколко месеца на литературна вечер,
посветена на нейната майка и на още три известни български поетеси, вече
покойници. Тази инцидентна среща остави следа у мен, но не я описах веднага.
Искаше ми се да я осмисля. Вече се чувствам готова да разкажа за нея.
Дъщерята
на поетесата беше поканена да разкаже спомени за майка си. Първото ми
впечатление от нея беше, че излъчва доброта и благост. Възрастта беше оставила
отпечатък върху физиката й, но тя гледаше на света с усмивка. Държеше се
непринудено и мило. Неволно правех сравнение с майка й, която на вид беше „сербез
жена“, с остър поглед и с остър език – извън нежните й стихове. Естествено,
дъщеря й говореше за нея с много любов и възхищение. В даден момент започна да
обяснява, че тя много подкрепяла и поощрявала младите пишещи, а това беше в
пълен дисонанс с моите спомени за нея. После добави, че все пак поетесата била
и строга, особено с автори, у които е открила талант и е вярвала, че имат бъдеще
в литературата, докато към отчайващо бездарните предпочитала да се отнася по-любезно, като утешение.
Имах
чувството, че казва тези думи заради мен, което със сигурност не беше така,
защото тя не ме познаваше. Едва ли беше прочела публикацията в блога ми, където
описвах с каква наслада майка й в далечната ми младост беше разгромила
стиховете, които й занесох в списание „Септември“ по препоръка на поета Димитър
Василев, и колко смазана се почувствах след разговора си с нея. На друг мой
познат пък беше препоръчала да се посвети на преводачеството, а не на поезията,
и той също й беше дълбоко обиден. Не беше права за стиховете му. Те показваха
литературен талант, макар че по-късно той наистина предпочете повече да
превежда, отколкото да се изявява като автор. Не знам как въпросната известна
поетеса е мислела, че ще ни стимулира с прекалената си критичност. Ако се
вярваше на дъщеря й, правила го е с тези, у които е виждала талант, способен да
се развие. Значи би трябвало да се почувствам поласкана, че унижавайки ме, ми е
мислела доброто като автор. Не се чувствах поласкана. Най-точната дума, която
изразява състоянието ми след въпросния разговор в младостта ми с нея, е
унижение. Беше стигнала дотам, че да ме обвини в недостатъчно познаване на
българския език, защото в едно мое стихотворение си личало недобро владеене на
граматичните форми. Тогава наивно се опитах да се защитя като й казах, че съм
взела с отличие изпита си по граматика, и бях сразена с фразата: „Въпреки
отлично взетия изпит, сте използвали грешна граматична форма!“ Как ли би
възприела някои съвременни български автори, които изобщо не се съобразяват с
граматиката, но си имат своите читатели и почитатели?
После
съм се питала как би се почувствала маститата поетеса, ако някой се държи по
този начин с дъщеря й, моя връстница. И ето, дъщеря й стоеше пред мен, излъчваща
доброта и благост... Помислих си: Дано никой никога не се е държал с нея така,
както нейната майка с мен!
На
въпросната литературна вечер прозвучаха записи с автентичния глас на поетесата,
която рецитираше свои стихове. Стиховете нищо не печелеха от това, че ги
изпълнява авторката им. Дори такива, които съм харесвала, когато съм ги чела,
не можех да разпозная веднага и вече не ги намирах за хубави. Причината беше в
гласа на поетесата. Звучеше... о, как ми се иска да намеря дума, която да не е
прекалено обидна, за да не излезе, че й отмъщавам със задна дата заради психическата
травма, която ми причини някога! Звучеше... недостатъчно културно. По-точно,
като продавачка на сергия на пазара! Вероятно дългогодишната ми работа като
радиожурналистка е развила у мен непоносимост към недобре звучащи гласове. Реших
да сверя впечатленията си с моя колежка, която също присъстваше на
литературното събитие, и се оказа, че тя напълно споделя мнението ми.
Но - дотук за поетесата. Реално пиша този
текст не заради нея, а заради дъщеря й, която срещнах за първи път, когато вече
и двете сме жени на възраст. В края на събитието много от присъстващите отидоха
при нея, за да й кажат колко ценят майка й. Тя искрено се радваше, продължаваше
да се усмихва лъчезарно. Изпитах огромна топлота към нея. Дори не знам защо.
Дали защото нейната майка, която и на вид си беше „сербез жена“, беше създала
толкова мило свое продължение? Само че не ми даваше сърце да я заговоря. Какво
можех да й кажа? Че има стихове на майка й, които ми харесват, но аз съм от
авторите, с които тя е била прекалено строга и това им е оставило белег за цял
живот? Разбира се, аз много рядко мисля за този белег, но винаги, когато се
спомене името поетесата, си спомням за него. Познавам хора, които я помнят с
добро. За съжаление, аз не.
Така
и не заговорих дъщерята на поетесата. Тръгвайки си от литературното събитие, минах
покрай нея и тя ме загледа, както ми се стори – с очакване. Сигурно предположи,
че ще й кажа няколко хубави думи за майка й, както бяха направили други присъстващи.
Само че аз нямах никакво желание да говоря с нея за майка й. Единственото,
което бих й казала, би било: „Толкова сте мила и лъчезарна!“, но не го
направих, защото знаех, че ще се разплача.
Припомням и публикациите си:
