Моите спомени за Чернобил 1986 г.

 

             Тази моя снимка е от средата на 80-те, направена е от Владимир Дворецки

Вчера, 26 април, се навършиха 40 години от аварията в атомната електроцентрала в Чернобил. Не съм разказвала досега спомените си оттогава. Реших, че е време да го направя. Всяко свидетелство е от значение.

Бях 32-годишна, работех в Младежка редакция на Българското национално радио, а съпругът ми Владимир Дворецки – във вестник „София нюз“, бебенцето ни скоро щеше да навърши 9 месеца. За станалото на 26 април 1986 г. подочухме дни по-късно. Мисля, че беше дори след първомайската манифестация. А и двамата бяхме журналисти, предполагаше се, че новините трябва бързо да стигат до нас.

Дори след като разбрахме за аварията не ни е минало през ума, че има някаква опасност за нас, докато един ден зам.-главният ни редактор (не споменавам името му, защото не съм искала разрешение от него, макар че тогава направи нещо благородно) ми подаде бяло пликче с няколко малки оранжеви таблетки в него и ми каза тихо: „Пийте ги вкъщи! Включително и детето. Това е йод. Полезен е след аварията в Чернобил.“ Очевидно шефовете ни бяха по-осведомени от нас.

Учудих се, че йодът е полезен в момента. Нямам спомен дали го пихме, защото от млада не обичам лекарства, а и нямаше официална информация, че е добре да се приема йод. Как ще пием хапчета без лекарско предписание?

Другият ми ярък спомен от дните след аварията през 1986 г. е как се прибрах веднъж от редакцията, а майка ми, която гледаше бебето ни, докато с мъжа ми бяхме на работа, ми се похвали: „Цял ден съм държала прозореца отворен!“ Гордееше се, че детето ни е било на чист въздух, а аз в този момент усетих, че въздухът в стаята като че ли тежи. Странно. Прозрачен въздух, наситен с нещо, което го прави осезаем. Първосигнално се запитах дали наистина е било полезно прозорецът да е отворен толкова дълго. Тогава все още не знаех за стигналата и до България радиация, дори нямам представа дали човек може да има физическо усещане за нея или интуитивно съм почувствала опасност.  

Третият ярък чернобилски спомен е как в края на лятото, когато отидохме на нашето „ранчо“ в квартал „Витоша“ – наследствен имот, който по-късно продадохме – ябълките в двора бяха претрупани с плодове. Такова плодородие не бяхме виждали. В него обаче имаше нещо уродливо и плашещо. И досега виждам пред очите си клоните, задръстени от по-големи и по-малки ябълчици, нароили се плътно една до друга. Изобщо не ни съблазняваха да ги откъснем, а камо ли да ги ядем.

Четвъртият си спомен първоначално не свързвах с Чернобил. Година по-късно, в края на май 1987 г. отново забременях. С мъжа ми не бяхме във възторг. Детето ни беше още съвсем малко, готвехме да го водим за първи път на море. Но станалото-станало. Заминахме за Созопол. Не се чувствах зле, с изключение на нормалните стомашни неразположения сутрин. Боби беше изключително енергично дете и трябваше непрекъснато да тичаме след него. Питах се как ще се справим с още едно негово малко братче или сестриче, макар и с помощта на майка ми. И изненадващо за мен стомашните ми неразположения в даден момент престанаха. С Боби ми прилошаваше чак до петия месец, но знаех, че всяка бременност е различна. Прибрахме се от морето и се канех да отида на гинеколог, но междувременно получих кръвоизлив. Постъпих спешно в болница и когато излязох от нея вече не бях бременна. Вътрешното ми чувство беше, че положението е било неспасяемо.

Първо предположих, че детето си е тръгнало от мен, защото е усетило, че не е особено желано. Изпитах огромна тъга и угризения. След това разбрах, че моя братовчедка също е направила наскоро спонтанен аборт. Още по-късно, майка ми веднъж ми каза, че внукът на нейна приятелка, роден през 1988 г., е с увреждане. Нашето второ дете трябваше да се роди през февруари 1988 г. „Може би щеше да е по-лошо, ако се беше родило“ – постара се да ме утеши майка ми. Едва тогава започнах да се замислям за сянката на Чернобил. И отново си спомних претрупаните с плодове ябълкови дървета в нашето „ранчо“. Буйно плодородие, но някак нездраво.

С това преживяване свързвам стихотворението си „Приспивно“, което включих в сборника си с избрани стихове „Сняг и нежност“ (2007г.).     

Не е вярно, не е вярно,

че детето си отива!

Просто в лятната омара

то с потоците се слива.

 

То ще спре в земята гола

като коренче на цвете.

Ще възкръсне като полъх

през следобеда безветрен.

Ще се носи през полето –

светъл кон с прозрачна грива...

Не е вярно, че детето

неродено си отива!

Сянката му ще почуква

в безприютното ми тяло,

а след миг ще ми се струва,

че детето е заспало...

Спи спокойно!...