Дърветата с корен и цепениците

Откакто напуснах БНР, където ми се е налагало да работя и с колеги, които никога не бих си подбрала за екип, вече съм щастлива, че мога сама да решавам с кого да общувам. С тази илюзия живях допреди известно време, но се оказа, че съм грешала. Винаги може да те въвлекат в отношения, които не си търсил самият ти.

Преди няколко месеца моя позната от Фейсбук започна, най-изненадващо за мен, да ми изпраща на „Лични съобщения“ информации за всекидневието си: как мъжът й купува деликатеси от голям склад за хранителни продукти, как си хапват на закуска екзотични плодове, за които моята позната уточняваше, че са набрани от градината в дома им. Всичко това, илюстрирано със снимки. Оказваше се, че двамата в момента живеят в една южна европейска страна. Тъй като целта на моя текст не е да бъде идентифицирана по косвен начин моята позната, няма да споменавам за коя точно държава става дума. Във всеки случай – много приятно място! Бях озадачена защо познатата ми е избрала точно на мен да изпраща на „Лични“ тези информации за себе си, защото с нея никога не сме били близки и, докато беше в България, никога не е пожелала да се срещаме. Отговарях й с: „Браво на вас!“, „Само така!“ и др. подобни учтиви изрази, защото всъщност никак не ме интересуваше как тя си прекарва времето в чужбина.

Познатата ми обаче започна да ми задава и въпроси: „Как е вашият отбор? Ние тук не сме се спрели! Забавления, басейни, музика, танци и пр.“ Тогава й изпратих няколко снимки от последната ни екскурзия в Италия. След известна пауза тя реагира: „Отиват ви тези места! Май скоро и вие ще решите като нас да се изселите от България!“ Отговорих й, че и през ум не ни е минавало такова нещо – харесва ни всеки спестен лев да даваме за пътувания, но винаги с удоволствие се връщаме у дома. „Аз пък не можех повече да си причинявам живеенето там и да вегетирам в клетката. Избрах широкия свят. Ама за такова решение се иска дупе!“  Въпросната моя позната наистина има голямо дупе, но в случая явно тя нямаше предвид тази особеност на физиката си, а своята смелост да напусне родината и да заживее другаде. В един момент започнах леко да се нервирам. Не само, че, според нея, аз „вегетирах“ в „клетката“ България, ами излизаше, че не се решавам да направя нещо, което никога не съм искала – да се изселя в друга държава. 

 Ако мъжът ми и синът ми бяха на мое място, просто щяха да престанат да се занимават с тази жена. Аз обаче реших да й отговоря напълно в неин стил. Засипах познатата си със снимки как си хапваме семейно в софийското ни вътрешно дворче под голямата вишна. Уточних, че от тази вишна си берем плодове за десерт и си правим такава ароматна вишновка, че гостите ни остават очаровани от нея. Добавих: „Жалко, че няма да я опиташ, защото вече не живееш в България!“ После й изпратих снимки от магазина за риба край Женския пазар, където редовно правим покупки, и й обясних, че в него изборът е като на най-големите световни рибни пазари. Не лъжех. 

Моята позната повече не ми писа. Ако целта й е била да ми се хвали как добре си живее в чужбина в очакване да реагирам с: „Ех, де да бях на твое място!“, не беше попаднала на подходящия човек.

Само че тя ме накара да се замисля за немалкото мои приятели и близки, които по една или друга причина живеят в чужда страна. Повечето от тях не престават да мислят с любов за България и при всяка възможност бързат да се върнат за кратко. Може и да са чувствали, че вегетират тук, и затова са избрали нелекия път на емигранта, но досега не ми се беше случвало някой да прави пред мен фиеста от това свое решение. То е било труден избор, а не водевилно фръцкане по сцената на живота.

Виждала съм бурна река да влачи дървета, изтръгнати от корен. Стъписваща, болезнена гледка е, но и вдъхваща уважение. В клоните им още се крепят гнездата на птиците, които са се прислонявали там, корените им още пазят парченца от почвата, в която са расли с години... Има български емигранти като тези дървета. Те никога не биха говорили с пренебрежение за родината ни, защото продължават да я носят в себе си. Има и други, като цепеници – изхвръкнали са от стъблото и обстоятелствата ги лашкат насам и натам, реят се волни, безкоренни, безлични...

Но всичко е до човека.

Помня една разходка из Париж с братовчед ми, женен за французойка, който от десетилетия живее във Франция, но всеки ден следи българските новини. Пътувахме с колата му по „Шан-з-Елизе“ и той ми каза: „Винаги, когато минавам оттук, си представям, че пътувам по булевард „Руски“, а като наближа до площад „Конкорд“ и погледна вляво  към „Мадлената“ (църквата „Св.Мария Магдалена“) си мисля, че там в далечината е „Александър Невски“.

Разбира се, други нашенци са като популярния Алеков герой, който насред българската природа въздиша: „Ех, Пратер, Пратер…“

Във всеки случай, сърцето ми ще бъде винаги с тези, които и на най-престижните булеварди по света ще си представят, че ходят по главната улица на родния си град.