Откакто
напуснах БНР, където ми се е налагало да работя и с колеги, които никога не бих
си подбрала за екип, вече съм щастлива, че мога сама да решавам с кого да
общувам. С тази илюзия живях допреди известно време, но се оказа, че съм
грешала. Винаги може да те въвлекат в отношения, които не си търсил самият ти.
Преди
няколко месеца моя позната от Фейсбук започна, най-изненадващо за мен, да ми
изпраща на „Лични съобщения“ информации за всекидневието си: как мъжът й купува
деликатеси от голям склад за хранителни продукти, как си хапват на закуска
екзотични плодове, за които моята позната уточняваше, че са набрани от
градината в дома им. Всичко това, илюстрирано със снимки. Оказваше се, че двамата
в момента живеят в една южна европейска страна. Тъй като целта на моя текст не
е да бъде идентифицирана по косвен начин моята позната, няма да споменавам за
коя точно държава става дума. Във всеки случай – много приятно място! Бях
озадачена защо познатата ми е избрала точно на мен да изпраща на „Лични“ тези
информации за себе си, защото с нея никога не сме били близки и, докато беше в
България, никога не е пожелала да се срещаме. Отговарях й с: „Браво на вас!“, „Само
така!“ и др. подобни учтиви изрази, защото всъщност никак не ме интересуваше
как тя си прекарва времето в чужбина.
Познатата
ми обаче започна да ми задава и въпроси: „Как е вашият отбор? Ние тук не сме се
спрели! Забавления, басейни, музика, танци и пр.“ Тогава й изпратих няколко
снимки от последната ни екскурзия в Италия. След известна пауза тя реагира: „Отиват
ви тези места! Май скоро и вие ще решите като нас да се изселите от България!“
Отговорих й, че и през ум не ни е минавало такова нещо – харесва ни всеки
спестен лев да даваме за пътувания, но винаги с удоволствие се връщаме у дома. „Аз
пък не можех повече да си причинявам живеенето там и да вегетирам в клетката. Избрах
широкия свят. Ама за такова решение се иска дупе!“ Въпросната моя позната наистина има голямо
дупе, но в случая явно тя нямаше предвид тази особеност на физиката си, а
своята смелост да напусне родината и да заживее другаде. В един момент започнах
леко да се нервирам. Не само, че, според нея, аз „вегетирах“ в „клетката“
България, ами излизаше, че не се решавам да направя нещо, което никога
не съм искала – да се изселя в друга държава.
Моята
позната повече не ми писа. Ако целта й е била да ми се хвали как добре си живее
в чужбина в очакване да реагирам с: „Ех, де да бях на твое място!“, не беше
попаднала на подходящия човек.
Само
че тя ме накара да се замисля за немалкото мои приятели и близки, които по една
или друга причина живеят в чужда страна. Повечето от тях не престават да мислят
с любов за България и при всяка възможност бързат да се върнат за кратко. Може
и да са чувствали, че вегетират тук, и затова са избрали нелекия път на
емигранта, но досега не ми се беше случвало някой да прави пред мен фиеста от това свое
решение. То е било труден избор, а не водевилно фръцкане по сцената на живота.
Виждала
съм бурна река да влачи дървета, изтръгнати от корен. Стъписваща, болезнена
гледка е, но и вдъхваща уважение. В клоните им още се крепят гнездата на
птиците, които са се прислонявали там, корените им още пазят парченца от
почвата, в която са расли с години... Има български емигранти като тези
дървета. Те никога не биха говорили с пренебрежение за родината ни, защото продължават
да я носят в себе си. Има и други, като цепеници – изхвръкнали са от стъблото и
обстоятелствата ги лашкат насам и натам, реят се волни, безкоренни, безлични...
Но
всичко е до човека.
Помня
една разходка из Париж с братовчед ми, женен за французойка, който от
десетилетия живее във Франция, но всеки ден следи българските новини. Пътувахме
с колата му по „Шан-з-Елизе“ и той ми каза: „Винаги, когато минавам оттук, си
представям, че пътувам по булевард „Руски“, а като наближа до площад „Конкорд“
и погледна вляво към „Мадлената“ (църквата „Св.Мария Магдалена“)
си мисля, че там в далечината е „Александър Невски“.
Разбира
се, други нашенци са като популярния Алеков герой, който насред българската
природа въздиша: „Ех, Пратер, Пратер…“
Във
всеки случай, сърцето ми ще бъде винаги с тези, които и на най-престижните булеварди
по света ще си представят, че ходят по главната улица на родния си град.
Няма коментари:
Публикуване на коментар