Заминахме
за курорта Бая Домиция в италианската област Кампания в деня, когато станаха
ясни резултатите от референдума за Брекзита. Рано сутринта бяхме следили напрегнато
графиките в сайта на ВВС, като на футболен мач. Накрая се убедихме, че
процентите в полза на Брекзита са повече, макар и с малко. Тъй като в нашето
семейство държим на идеята за обединена Европа, за нас новината не беше добра и се радвахме, че предстоящото пътуване ще отвлече мислите ни в по-приятна
посока.
Естествено,
темата за решението на голяма част от британците да напуснат ЕС ни застигна и в
Италия. Дори там отзвукът беше още по-силен, отколкото у нас. По програмите на RAI и на местните регионални телевизии вървяха
непрестанни дискусии за последиците от Брекзита. Коментираше се какво ще стане
с италианските студенти, които учат на Острова, с италианско-британските фирми – т.е.
същите проблеми, които занимават и нашите сънародници, свързани по някакъв
начин с Великобритания.
Слава
богу, че за телевизия не ни оставаше много време, защото всеки ден бяхме на екскурзии
до различни селища и забележителности из областта или ходехме на плаж. За
впечатленията си от Неапол, двореца Казерта, Соренто, Позитано, Амалфи, Капри и по-непознатите у нас Гаета и Сперлонга,
както и за изкачването ни до кратера на Везувий и разходката из древните улици
на Помпей ще пиша отделно. Сега ще споделя само някои курортни импресии от
крайбрежието на Кампания.
Не
ми е известно точно от колко години български фирми организират почивки в Бая
Домиция, но през това лято тя е много популярна дестинация сред българите. Тъй
като с мъжа ми се колебаехме коя възможност за летуване да изберем, когато
накрая се спряхме на въпросния курорт, се оказа, че са останали свободни
места само в хотел „Марина клуб“. Разгледахме сайта на хотела и най-много ни
спечели екзотичната градина, която в действителност се оказа още по-красива, отколкото я показваха в интернет.
Сред
добре поддържаната и редовно косена просторна ливада, както и навсякъде около
хотела, има многобройни островчета от растения. Всяко от тези островчета е като
огромен пъстър букет с цветове, съчетани в изненадващи, но много ефектни
комбинации. Гладиоли с височина над човешки ръст, огромни червени и зелени
фитонии, които в София отглеждам в малки саксийки, а там са с размери на
дръвчета, се преплитат с розови или бели храсти, над тях се извисяват палми и
пинии, отвсякъде надничат кактуси и разцъфтяват за броени часове…
Имахме
щастието прозорецът на хотелската ни стая да гледа към тази градина, а малко
по-далече да се вижда морето! Неприятната изненада беше, че стаята ни не
разполагаше с тераса. Всеки, който ходи на плаж, знае колко важно е да има къде
да простре хавлиите и банските си, за да изсъхнат. Добре че не плажувахме
често, а предпочитахме да видим колкото може повече места из областта.
До
самия плаж се стига за 5 минути като се прекосява красивата градина на хотела,
така че човек се зарежда с положителна енергия още преди да стигне до морския бряг.
Пясъкът в Бая Домиция е ситен и мек като по нашето Черноморие. Още по-фин се оказа
по крайбрежието на градчето Сперлонга, където имахме чувството, че стъпваме в
пудра захар. Натопихме крака и в морето край Соренто, на място, където пясъкът е
прекалено влажен и няма много пространство за слънчеви бани, затова върху
метални или каменни конструкции във водата са направени дълги дървени скари,
където летовниците се препичат. На плажа в Капри пък изобщо не видяхме пясък, а
само малки обли камъчета, върху които хората опъваха плажните си хавлии без видимо
да изпитват някакъв дискомфорт от твърдата приплъзваща се в разни посоки повърхност
– явно, въпрос на привикване.
Навсякъде,
откъдето минахме обаче в област Кампания, морето е кристално чисто. Дори от
височината на крайбрежните скали водата е така бистра, че се виждат камъните на
дъното.
Най-после в Италия си припомних какво е усещането, след като си
поплувал, кожата ти да не смъди и да не се изприщва заради нечистотиите,
прииждащи невъзмутимо от изливащите се непосредствено до плажа канали, както е по
нашенското Черноморие. Като добавим и колко е приятно, докато си в морето или
му се наслаждаваш от брега, от високоговорителя да звучат хубави
италиански песни, наистина картината става идилична! Идилията понякога се нарушава
от щъкащите между шезлонгите амбулантни търговци, които предлагат тъмни очила,
надуваеми спасителни пояси в какви ли не форми, украшения, шапки и т.н. - това
вече напомня за нашенските курорти. Както и припламващите тук-там спорове между
летовниците кой да заеме чадър на първа линия, най-близо до морето.
И
тук вече стигам до не така хубавите преживявания от курортното ни всекидневие в
хотел „Марина клуб“. Не само по-добрите места на плажа бяха обект на
състезание, а и… вечерята в ресторанта. Хранехме се на блок-маса, което за
някои хора явно означава ядене на корем. Само че в кухнята готвеха ястия за
определен брой летовници и, ако някой от тях се презапасеше с повече храна,
това означаваше, че лишава друг от нея.
Още
при пристигането ни нашата българска екскурзоводка ни предупреди, че вечерята е
между 19,30 и 21,30 ч., но тъй като в ресторанта се храни голяма полска група,
а те обичат да вечерят по-рано, по-добре е да ходим към 20,30 ч. Ние с мъжа ми
също предпочитаме да вечеряме по-рано, затова първия ден отидохме в ресторанта не
в препоръчания от екскурзоводката ни час, а към 20 ч. И се оказа, че ястията с
месо са свършили. Нахранихме се само със салати – много разнообразни наистина,
но ние не сме вегетарианци и нямахме нищо против да опитаме и месни гозби.
Други българи от нашата група ни обясниха, че поляците се зареждат още преди
19,30 ч. пред ресторанта и, когато ги пуснат вътре, омитат всички меса. Лично
аз изпитвам големи симпатии към поляците и не хванах вяра на казаното от нашите
сънародници, но на следващия ден и ние отидохме по-рано на вечеря. И тогава
станахме свидетели на истинска надпревара между поляци и българи кой да напълни
чинията си с повече месо. В надпреварата победиха поляците, защото бяха
по-многобройни от нас. И нашенци обаче не се даваха. Мръвките свършиха
светкавично бързо, но пък остана от лазанята в две големи тави. Подредихме се с
мъжа ми зад една от българките, която започна да пълни чинията си с лазаня. Тавата
вече се опразваше, но сънародничката ни продължаваше да си сипва. Спря не
защото й дожаля, че за нас може да не остане нищо, а защото чинията й не
побираше повече.
Някакъв атавизъм от социалистическо ни минало ли
караше и поляци, и българи да се презапасяват с ядене, щом им е паднало, пък
дори и да не са в състояние да го изядат, и без да мислят, че няма да остане за
другите?
На
третата вечер една симпатична българка, която се настани с внука си на нашата
маса, пое грижата за изхранването на четиричленната ни групичка. Първо се нареди на
опашката за шишчета, успя да вземе 4 бройки и след като ги разпредели по
чиниите ни, отиде да дежури за сладкиш. Осигури ни и десерта и удовлетворена седна
да вечеря.
На
четвъртата вечер на всичко това беше сложен край от италианските ни домакини.
Зад масите с най-оспорваните ястия – месните и сладкишите – застана по един
сервитьор, който любезно слагаше в чинията на всеки порция за един човек.
Нашенката, която два дни по-рано попрекали с лазанята, се прибра на масата си с
резенче торта за десерт и възмутено обяви: „Дават само по едно парче!“
„Естествено,
че ще дават само по едно парче!“ – не се сдържах аз, а тя ме погледна изумено.
До
края на престоя ни в хотела келнерите винаги бяха на поста си на вечеря и
проблеми с недостиг на храна нямаше. Само си мисля какво ли си казват
италианските ни домакини: „Имаше едни източноевропейци, които се избиваха
помежду си за месо и десерти!“
Толкова
ли е трудно да се разбере, че когато сме в чужбина, може да не запомнят името
ни, но ще запомнят народността ни и ще обобщават: „Българите са такива и такива!
Източноевропейците не са стока, идват на Запад да ни изядат с парцалите.“ А
обобщенията са много по-трайни, ако са ни запомнили с лошо. От гледна точка на
такива обобщения и Брекзитът изглежда като нормален изход от една такава
обединена Европа. По италианските телевизионни канали неведнаж чух мнения, че и
в Италия трябва да се направи референдум, както във Великобритания – пък народът
да реши да остане ли в ЕС или не.
Но
нека да завърша с нещо хубаво. От два дни съм в България и имам странно
чувство. Чувството определено е приятно. И това е, че… стомахът ми е напълно
здрав! Години наред след летуване по нашето Черноморие обикновено се връщах с
толкова разстроен стомах, че не можех веднага да се оправя. От храната в
почивната станция ли, от водата ли, от общата хигиена там ли – не знам, но
първосигнално свързвам и досега връщането ми от нашенски морски курорт с
физическо неразположение. Може би вече не се случва така – не съм проверявала
от 7 години, когато за последен път бяхме на море в България. Извинявам се на
защитниците на нашенските курорти, ако междувременно ситуацията се е подобрила,
а аз се изказвам толкова скептично, но то е заради горчивия ми личен опит
отпреди време.
Та споделям аз с продавача в близкия
магазин моята радост, че се чувствам напълно здрава физически, въпреки че се
връщам от море. Той се осведомява къде съм била и аз отговарям: „В Италия.“
Продавачът се казва Али - иракчанин, учил в България много отдавна и останал да
живее и работи тук, говори перфектно български и приема страната ни като своя.
„Много
хубаво, че се чувстваш отлично след почивката в Италия – коментира Али. – Това означава,
че скоро и у нас ще е същото.“
Гледам
го озадачено, а той пояснява: „Нали е нормално светът да се развива към
по-добро. Значи не може и в България да не стане така.“ Замислям се и се
съгласявам с Али. Нормално е светът да се развива към по-добро. Ако разсъждаваме така, няма да допускаме да стават
ненормални неща.
Амалфи
Няма коментари:
Публикуване на коментар