Мъдростта на цветята

От една седмица вкъщи се случва едно малко вълшебство. Vladimir Dvoretzky ми беше откъснал от двора този лилиум, който тогава имаше един разцъфнал цвят и 7 пъпки. Вечерта цветът увяхна, но на другата сутрин се разтвори една от пъпките.

Оттогава всеки ден се случва едно и също: всяка вечер разцъфналият цвят увяхва, а на сутринта се разтваря една от пъпките. Винаги само една! Като че ли всяка чака реда си, за да цъфти във вазата един-единствен ден, но през него самата тя да бъде единствена, никой друг да не я засенчва!

Това е предпоследният цвят от стръкчето. Остана само една неразтворена пъпка. Нейният звезден ден ще бъде утре! 

Колко мъдро се оказа това стръкче лилиум! Посланието му като че ли беше, че всеки заслужава да бъде забелязан в определен момент, да изживее своя малък триумф, без някой да се опитва да го измести, да му попречи, да отнеме от славата му. Значи цветята са по-справедливи и великодушни от хората… 

Споделих този текст първо във Фейсбук и много приятели потвърдиха, че и за тях ставащото в стъклената ни ваза е необикновено. Разбира се, виждали сме разцъфтели кичести лилиуми, като огромни букети в дворове и градини. Там всеки от цветовете може да привлече погледа на случаен принцип, както забелязваме без особена причина нечие лице сред тълпата. Урокът на стръкчето във вазичката се отнасяше за по-малка група – от цветчета или хора. В малката група мащабът се променя и всичко е хиперболизирано като под лупа. Там жестът е по-ясно видим, думата отеква по-силно…

Веднага ми идват наум примери от всекидневието.

Спомням си обсъжданията в радиоекипа ни, когато планирахме предаванията за следващата седмица. Имахме една колежка, която, щом чуеше, че някой предлага интересна тема, обикновено бързаше да заяви, че самата тя отдавна я е разработвала, знаела кои са най-подходящите събеседници, дори можела да даде консултация… Напълно невинно самохвалство, но успяваше да помрачи приятното впечатление от чуждата находка.  

Далеч по-безпардонно беше поведението на една директорка на програмата ни, която не пропускаше случай да се присламчи към успеха на другите – ако колега получеше награда в нейно присъствие, тя се втурваше да позира за снимки с него, без да има ни най-малък принос за отличието му. И тъй като полагаше особени грижи за външността си, обикновено на снимките тя изглеждаше далеч по-добре от самия награден, развълнуван от успеха си и същевременно потресен, че по незнайни причини трябва да го споделя с амбициозната си началничка.

Но защо да развалям с недостойни примери от човешката ни практика красивата история с лилиума в малката ни ваза. Той съвсем нагледно ни показа, че е възможно да останеш в сянка, докато другият до теб привлича погледите, а когато дойде и твоето време, самият ти да разцъфтиш… след което с достойнство да отстъпиш мястото си на следващия.

Защо цветята го могат, а ние, хората – не?