Събитията от тази седмица

Ако трябва да определя най-важното събитие за мен през отминаващата седмица, то това е, че си отиде от нас поетът Евтим Евтимов. Но се случи нещо много красиво, макар и изпълнено с тъга: отвсякъде в социалните мрежи заизникваха стихове на поета, хората ги припомняха, споделяха, харесваха. Като цветя, които се предаваха от ръка в ръка, от сърце в сърце! Така беше и когато преди близо две години ни напусна Валери Петров. Поетите остават в нас, дори реално да ги няма!

Другото събитие от седмицата, което намирам за важно, е речта на българския президент в Европейския парламент, за която той получи поздравленията на евродепутати от различни политически групи. Президентът Плевнелиев обаче отрано заяви, че няма да се кандидатира за втори мандат, и повечето медии, включително и обществените, изгубиха интерес към него. Аз също съм от хората, които вярват, че всеки повод да се заговори за страната ни с уважение, трябва да бъде оценяван по достойнство. Но няма да навлизам в тази тема, защото вече беше коментирана от други колеги журналисти.

Тук стигам до третото събитие, което „избухна“ преди 3 дни: пенсионирането на Лили Маринкова. Откровено казано, предпочитах да не пиша за това. От деликатност. Защото твърдото ми убеждение е, че когато човек навърши определена възраст, той трябва да си тръгне от работното място, ако то е т. нар. „държавна служба“. Оттам нататък – пътища много! Щом все още имаш енергия и идеи, ще намериш начин да правиш нещо полезно. Ако някой покани опитния колега да предаде знанията си на по-младите, това може да стане под друга форма, а не като бъде оставен на заплата, щом според сега действащия закон той вече трябва да се пенсионира.

 Това е личната ми позиция. Нямах желание да я изразявам публично, защото изпитвам най-искрени симпатии към Лили. Работили сме заедно в някогашната Младежка редакция на БНР. Запомнила съм я оттогава като честен и много прям човек, винаги готов да помогне. По тази причина предпочитах да не пиша за пенсионирането й, което самата тя определи в публичното пространство като уволнение. Само че започнах да получавам лични съобщения от приятели, на които много държа, с въпроса защо не изказвам мнение за случая с Лили Маринкова. Друга приятелка, на която също много държа, написа възмутен постинг във Фейсбук за мълчанието на колегията по повод уволнението на Лили и завършваше текста си с думите: „Срам ме е за вас!“   

В крайна сметка, реших да споделя мнението си по тази тема. И ще бъда съвсем откровена и пряма, каквато е и самата Лили Маринкова. Помислих си, че все пак има колеги, готови да застанат в защита на журналист, който е смел в разговорите си с политиците, а толкова много добри журналисти в БНР бяха пенсионирани от днес за утре, но никой не надигна глас те да останат да си водят предаването, защото не бяха привлекли вниманието върху себе си с политически интервюта…

Вярвам, че има медии, които биха приели с радост да публикуват смелите изказвания на Лили, така че с напускането на БНР гласът й няма да бъде заглушен. Веднага някой би опонирал, че такова критично журналистическо присъствие е нужно в едно обществено радио, а не някъде другаде. Това е така. Съгласна съм, че трябва да се реагира на всякаква политическа намеса в медиите, особено в обществените. Случаят с Лили обаче не можа да обедини колегите, защото, както повечето известни хора, тя не е еднозначна. Понякога има разлика между имиджа, който някой си е изградил още преди години, и поведението му във всекидневието. Говоря по принцип. А проблемът със свободата на словото е изключително важен…

Но към него се добави и неколкократно повтореният в медиите аргумент за недостигащите 2 г. трудов стаж за пенсия… И това вече сериозно ме смути, защото, когато човек е бил 20-тина години на добре платени ръководни позиции в БНР, той вече си е осигурил една доста солидна пенсия. Липсващите 2 г. трудов стаж ще намалят с някакви проценти сумата, която ще получава, но тя при всички случаи ще е близо до тавана на пенсиите в България. А познавам колеги от радиото, които се пенсионираха с по 250-300 лв. В конкретния случай изобщо няма да става дума за такава сума.

Ако обаче трябва да изкажа мнение, дали Лили Маринкова да остане в БНР, то е: Да, щом Лили иска, нека да остане и да води „Неделя 150“!

Вярно е, че в журналистиката няма възраст. Дори и старци могат да пишат свежо. В телевизията образът на достолепен журналист с отдавна отминала младост също вдъхва респект и не се заслушваш какъв е гласът му. Само че радиото е по-особена медия, защото водещият достига до аудиторията единствено с гласа си. И ако този глас започва да звучи приглушено от натрупващите се години и губи от изразителността си, ако, не дай си боже, в добавка се появи и фъфлене, въздействието на казаното пред микрофона ще намалее, дори и да е умно. Лично аз предпочетох да си тръгна от БНР, преди да ми се случи всичко това. Но всеки прави сам избора си.

Така неусетно изписах доста редове по тема, за която изобщо не исках за говоря. Сравнявам трите събития от седмицата, които споменах дотук, и изводът се налага от само себе си: че всеки, който се е захванал с политиката – президент или журналист, станал популярен заради интервютата си с политици, в даден момент може да се окаже без достатъчна подкрепа. Докато поетът, написал талантливи стихове за любовта, дори в смъртта си кара хората да се обединяват около поезията му. В такива моменти най-силно се усеща кое е преходно и кое не.

P.S. Не намерих никакво място в този мой текст за станалото в “Слънчев бряг“ и физиологичното състояние на пострадалия при престрелката. Все пак направих личната си подборка на събитията от седмицата и не мога в нея да включвам нещо, само защото медиите постоянно ме информират за него.