Силата да не вървиш след победителите

На тазгодишния прием, даван от президента на България по случай 24 май, не видяхме много от познатите ни, с които се срещнахме на същия прием миналата година. Да речем, че в онази вечер имаше и други събития и някои хора са предпочели тях. Питам се обаче дали ако настоящият президент не беше обявил, че няма да се кандидатира за втори мандат, тези хора не биха дошли все пак, макар и за малко в Националния исторически музей, за да уважат поканата му, а после да отидат на другите събития.  

Един небезизвестен човек беше написал във Фейсбук, че като видял в интернет снимки от президентския прием за 24 май, се сетил, че и той имал покана за него, ама как пък се случило да забрави. Дали щеше да забрави, ако президентът Плевнелиев беше опазил в тайна нежеланието си да повтори мандата на този пост? Разбира се, може да има хора, принципно несъгласни с конкретния президент и тяхно право е да демонстрират несъгласието си под някаква форма, в рамките на приличието. Ние с мъжа ми нямаме лично отношение и показваме уважението си към президентската институция.

В живота си неведнаж съм била свидетел на това какъв вакуум се образува около някого, който се разделя с висок пост или пък не е успял да го заеме. Хората обичат да ръкопляскат на победителите и рядко имат желание да се сетят, че много от победените също заслужават аплодисменти за качествата си. Лично аз държа да засвидетелствам уважение към загубилите битката. Защото в битките невинаги побеждава по-добрият, а още по-рядко – най-добрият!

Да не вървиш след победителите е също толкова самотно занимание, както и да критикуваш началството – малцина ще искат да покажат, че мислят като теб. Така че е нужна вътрешна сила, за да не се поддадеш на инерцията на множеството, което тръгва след победителите.

Да показваш солидарност с победения изисква още по-голяма сила. От победения не можеш да очакваш някакви облаги, а и самият му имидж е смущаващ – като на покосен от болест човек, от когото е по-здравословно да стоиш по-далеч. Неслучайно солидарността с победения е рядко явление.

Сега ми се иска да ви разкажа една история без предварително да съобщавам как завърши тя – хубаво или не. Накрая ще прецените сами.

През 2007 г., когато Валери Тодоров спечели първия си мандат като шеф на БНР, имаше една жена от нашата програма, която отдавна мечтаеше да стане неин директор. Само че този пост тогава се заемаше от друга жена, която не виждаше основания да го напуска. Завихри се едно неофициално състезание между двете – едната напира, другата не отстъпва. Все повече ставаше ясно, че напиращата към директорския стол ще го спечели, защото междувременно беше спечелила доверието на В.Тодоров, и досегашната директорка разбра, че дните й като ръководител на програмата са преброени. В този момент започна да се оформя вакуумът около нея. Да виждам този вакуум за мен беше неприятна и неприемлива гледка, защото самата аз съм се оказвала в такава ситуация неведнаж в БНР. По онова време бях председател на редколегията ни и имах поводи да ходя в директорския кабинет. Никога не си измислих извинение, за да не отида там, когато работата го изискваше. Държах се дори по-сърдечно отпреди, макар че с напускащата поста си директорка невинаги по-рано бяхме имали блестящи отношения…

Както и да е, накрая фаворитката на В.Тодоров зае директорския пост, а предишната директорка напусна радиото по собствено желание. Постъпи с достойнство. По-късно обстоятелствата ни срещнаха отново и тя ми каза: „Гергина, в онзи момент ти единствена запази човешкото си лице!“ Стана ми приятно да го чуя, макар че не бях очаквала чак толкова поетична оценка за поведението си – за мен то беше напълно нормално.

Излишно е да казвам, че солидарността, която демонстрирах с напускащата директорка, не мина безнаказано за мен. Изместилата я претендентка за поста беше забелязала, че не заставам зад нея, а май симпатизирам на конкурентката й, и нищо добро не ми се случи през следващите 3 г., докато тя ми беше началничка. Но не за това ми е думата сега, а за въртележката на живота, която в даден момент така се врътна, че прогонената директорка след още 3 г. отново се върна в радиото, вече на още по-висок пост отпреди.

Обадих й се веднаж по телефона, защото исках да й подаря мой сборник с проза -  бях я описала под друго име в един от разказите. Бившата директорка, издигнала се вече на още по висок пост, ми отговори любезно, че можем да се видим, когато ми е удобно, но нещо в тона й ме накара повече да не й се обадя. После 2-3 пъти сме се срещали случайно и тя никога не спомена, че можем да се видим, само си казвахме „Здравей“ и се разминавахме. Разбирах я. В нейните очи аз бях абсолютен лузър – по времето на Валери Тодоров не бях помръднала нито на йота напред в кариерата си. Р.Янкулов, който беше поканил самата нея в екипа си, също ме недолюбваше. Защо й трябваше да демонстрира някаква симпатия към мен!

Когато вече ми предстоеше да напусна радиото, си  помислих, че ако се случи пак да я срещна, ще й кажа: „Ти ме похвали, че когато те свалиха от директорския пост, аз единствена съм запазила човешкото си лице. Само че ти не запази човешкото си лице, когато отново стана началник.“ Наистина се случи да я срещна, но нищо не й казах. Тя вече не ме интересуваше.

Тази история е реалистична, но не бих я нарекла поучителна, защото никаква поука не съм си извлякла от нея. И на годините, на които съм, аз пак няма да тръгвам след победителите, ако мисля, че не заслужават победата си, и винаги ще показвам открито солидарността си с победените - особено, ако според мен, е трябвало да победят. Който няма вътрешната сила да го прави и да си носи логичните последици от това, да не постъпва като мен! А аз ще продължавам по същия начин.