Катарзисът на пътешествията

От години вече сме придобили навика да си набележим дата за пътуване и дори да изникнат непредвидени важни задачи, спазваме датата и заминаваме. Едно време ми се е случвало, когато пътувам да ме спохождат мисли за работата, която съм оставила в София. Вече съм преодоляла този недостатък и още щом стегнем пътните чанти, с цяла душа се отдавам на пътешествието. Сега интернет може да ни отведе навсякъде, но няма по-добро капиталовложение от това, всички спестени пари да влагаш в опознаване на света като реално се докоснеш до него. Естествено, зависи кой как разбира ценностите в живота.  

На 29 април отпътувахме за Милано. Върнахме се в нощта на 6 срещу 7 май с полет от Барселона, след като междувременно бяхме минали през Монако, Ница, Кан, Марсилия, Авиньон, Каркасон… Сега разглеждам снимките, които направихме, а междувременно в паметта ми просветват кратки истории, преживени по пътя… Човек се пита защо си спомня внезапно точно тях, а не други, далеч по-значими неща, които е видял по време на пътуването. Тези кратки истории не се подреждат хронологично.

Първата, за която се сещам, е как, изкачвайки се към Бенедиктинския манастир в планината Монсерат край Барселона, в един момент осъзнах, че скалите над мен ми приличат по форма на комините с вид на рицари в Casa Milà или La Pedrera, проектирана от Антони Гауди. Други скали пък ми напомниха странните каменни висулки над входа на църквата Sagrada familia в онази нейна част, която е създадена от Гауди (защото дострояванията от по-късно време са доста разностилни). Винаги съм се питала откъде са му дошли наум тези форми и най-после намерих отговора. Архитектът действително е черпел идеи от природата и е мислел, че нищо не е по-съвършено от нея.

Другата кратка история от моите спомени е за семейната кавга на двойка папагали в парка Гуел. Бяхме посветили на Гауди един от дните си в Барселона и когато в късния следобед се разхождахме из парка, проектиран от него, с невероятните аркади, шарени скулптури и вълнообразни пейки, в някакъв момент чух невъобразим шум над главата си – цвърченето надвикваше глъчката в препълнените алеи. Повдигнах поглед и видях сред листата на палмата малка пролука. В нея се появяваше ту една, ту друга опашка, последвана от тумбесто телце със зеленикави пера – явно два папагала се въртяха в кръг и крещяха, а гнезденцето им се оказваше тясно за изпълващите ги емоции. От време на време едното от папагалчетата се наместваше в пролуката и се заглеждаше към подножието на палмата, но явно другарчето му бързаше да го избута оттам, защото въртенето в кръг започваше отново и пак се редуваха на бързи обороти опашка - тумбесто телце - опашка – тумбесто телце...

Само за малко двете папагалчета се показаха едно до друго в отвора на гнезденцето си и тогава заприличаха на симпатично семейство (за съжаление, не успях да ги заснема добре точно в този миг), веднага обаче започнаха да се кълват взаимно и кръговратът на разправията им беше подновен. Ето на това му се казва да не могат да си поделят къщичката!

Покрай спомените ми, свързани с фауната, се сещам как в метрото в Милано се запознах с кученцето Еми - елегантно като стопанката си, красива млада италианка. Беше облечено в кокетно палтенце с дантелки около вратлето и опашката. Исках да се фотографирам с Еми, но тя все отказваше да погледне към обектива.

 В Милано си направихме поредните снимки пред прочутата катедрала Duomo, пред La Scala, паметника на Леонардо и някои други познати места. Разходихме се по Via Montenapoleone със скъпите магазини, които, естествено, почти никой не посещава... Единствените, които излизат оттам, натоварени с пакети, са хора от азиатски произход. Витрините са ефектно подредени, бляскави са в най-истинския смисъл на думата, но ако се загледаш в моделите и цветовете на някои от изложените дрехи и обувки, откровено ще си признаеш, че никога не би си купил такова нещо, не само заради непосилната цена. Можеш обаче да си направиш напълно безплатна фотосесия пред която витрина си поискаш!

И още една история: как неочаквано открихме за себе си градчето Тосса де Мар – местните жители си го наричат село и нямат никакви комплекси от това. Намира се недалече от курортното селище Санта Сусана, край Барселона, където бяхме отседнали за 5 дни. Искахме да посетим Фигерес, родното място на Салвадор Дали, но си дадохме сметка, че пътят дотам е дълъг и още с пристигането си трябва да тръгнем обратно, защото разполагахме само с няколко часа свободно време преди полета към София. В информационния център на Санта Сусана ни посъветваха да отидем в Тоса де Мар. А там, за наша изненада, в малкия местен музей открихме две картини на Марк Шагал, който е идвал тук и много е харесал красивия залив с романтични скали и добре запазена средновековна крепост. 

Крепостта е строена през 13-ти век и сега в общи линии е възстановена в първоначалния й вид, така че посетителите могат да се разходят из тесните улички и да се почувстват в друго време. Не всички останки от старинни постройки в малкия средновековен комплекс обаче са напълно реконструирани и това придава повече автентичност на този археологически музей на открито. 

Тъй като съм голяма почитателка на Средновековието и изобщо не го смятам за тъмен период от историята на Европа, бях възхитена от Авиньон и Каркасон, където буквално потънахме в средновековна атмосфера. Случихме на слънчево време, но духаше толкова силен вятър, че щях да полетя буквално, а не само от радост, че съм по тези места... В интерес на истината, старините в Каркасон са били толкова разрушени, че е имало опасност да бъдат заличени напълно, но през 19-ти век започва реставраторската работа, чиито резултати могат да се видят днес. За съжаление, няма някакъв конкретен визуален символ, който сега да се свързва с делото на катарите - с радост бихме си купили такъв сувенир.

На излизане от крепостта в Каркасон обаче в магазина на изхода попаднах на една от най-богатите сбирки от книги за средновековната кухня, която съм виждала досега. Докато се колебаех кое от изданията дава най-пълна информация по темата, на отсрещния рафт забелязах брошурата „Les mots du Moyen âge” за думите в съвременния френски език, дошли от Средновековието, и, разбира се, като човек на словото, предпочетох да купя нея, както и една книжка за окситанския език… 

Такива кратки истории не в хронологичен ред ми проблясват в паметта днес, докато гледам снимки от пътуването ни. Няма да забравя усещането, когато в ранните часове на 7 май се приземихме на летище София. Почувствах въодушевление и духовно пречистване, като след прочитането на хубава книга. Катарзисът на пътешествията!