Днешният
ден ми донесе една хубава и една лоша новина. Хубавата е, че Валери Тодоров не
беше избран за генерален директор на БНР, а лошата е, че на този пост беше
избран Александър Велев. В предишни мои постинги съм го споменавала, но тъй
като от мой личен опит знам колко вреден би бил В. Тодоров за обществената
медия, признавам, подцених Велев. А не трябваше, защото на конкурса през 2010
г. В.Тодоров спечели втория си мандат само с 1 глас повече от новия генерален
директор. Впрочем, тогава концепцията на Велев беше много класи над тази на
В.Тодоров, но по неясни причини беше предпочетен именно Валерката.
Най-искрено
желая успех на новия стар ръководител на Радиото, защото е редно при всяко ново
начало човек да получава позитивната енергия на добрите пожелания. Оставам
обаче с резерви към него и по обективни, и по лични причини. Обективните са, че
подобно на други генерални директори след него, той много наблягаше на
ремонтите. Точно по негово време беше обособен големият нюзрум в „Хоризонт“,
който като идея е нещо добро, но изграждането му се оказа толкова неуспешно,
че до последно съм чувала оплаквания от работещите там колеги как при
дъжд едва успяват да се скрият от течовете. Още в първите години след мащабните
реконструкции в новата сграда, предприети от Велев, се заговори за падащи
новопоставени врати и прочее доказателства за некачествени материали и лошо
изпълнение. Нещо подобно стана и след реновирането на студиата, от които се
излъчва програма „Христо Ботев“ по валеритодорово време – и там съвременният
дизайн на обзавеждането се оказа неудобен за ползване, а климатикът през лятото
бие с ледени струи гърбовете на звукорежисьорите на пулта. Но да оставим
В.Тодоров да си ближе раните от унизителната за него загуба. Само сигнализирам,
че на БНР, както и преди, май отново ще му предстоят ремонти със съмнителен
ефект. Дано да не се окажа права!
Другото,
от което се опасявам, пак от личен опит под ръководството на Велев, е субективната,
нерядко погрешна, оценка за хората. Същият проблем имаше и В.Тодоров – просто в
някои отношения те двамата са като „близнецы братья“, както го е написал Маяковски
за Ленин и Партията.
След като пое шефския пост в началото на 1998 г., Велев
назначи за директор на програма „Христо Ботев“ една свръхамбициозна жена, която
изобщо не умееше да работи с хората. Грешката да постави начело на тази програма
друга подобна жена, направи и В. Тодоров през 2007 г. На избраната от Велев
директорка не споменавам името, защото много скоро след това тя почина – беше подценила
свой здравословен проблем. Лично аз съм на принципа човек да живее така, че след
смъртта му хората да запазят хубави спомени от него, а да не разчита на
сентенцията „за мъртвите да се говори или добро, или нищо“. За съжаление,
директорката, избрана от Велев, не живя на този принцип и много хора не я
запомниха с добро. Аз неочаквано се оказах в неизгодна позиция пред нея, защото
в желанието си да покажа каква квалификация имам, й представих няколко сертификата
от мои специализации по евроинтеграция в чужбина. Жената не само, че не ги
възприе позитивно, а най-откровено се подразни (това ми се е случвало и с други
шефове по-късно) и ме предупреди да престана да "размахвам" тези сертификати. Когато
през 1998 г. споделих с нея, че искам да кандидатствам в „Отворено общество“ за
финансиране на предаването ми за евроинтеграция, тя буквално ми се изсмя: „Самата
аз кандидатствах там за финансиране на езикови курсове по радиото и не успях, та
ти ли ще успееш!“ Във фондацията обаче одобриха проекта ми и отпуснаха една много
хубава сума за предаването. Възникна обаче проблем, защото директорката на
програма „Христо Ботев“, избрана от Ал.Велев, трябваше да подпише договора за
това финансиране в качеството си на мой административен ръководител, а тя категорично отказваше
да направи това.
Разказвам
тази история за избраната от Ал.Велев директорка, защото тя стана причина за
единствената ми лична среща в шефския му кабинет. Тъй като упорството на
въпросната жена водеше до провал на усилията ми по подготовката на проекта и
загуба на спечелените с него пари за хората, които щяха да работят за
предаването ми в програма "Христо Ботев", аз нямах друг изход освен да поискам лична среща с генералния
директор. Признавам, че потърсих ходатайството на колежка от „Хоризонт“, която
заемаше висок пост, и успях. Ал.Велев ме прие в кабинета си. Резултатът от
срещата, на която присъстваше и тогавашният главен секретар на БНР, беше
положителен. И двамата разбраха очевидното – че не бива да се губят парите,
които могат да влязат в БНР със спечеления от мен проект. В крайна сметка, беше
организирана среща между мен и директорката в кабинета на главния секретар, на
която тя беше вразумена да подпише договора.
Защо
обаче имам неприятен спомен от тази моя единствена лична професионална среща с
Ал. Велев? Защото, когато му представих случая с избраната от него директорка,
която не искаше да подпише договора за спечеления от мен проект, първата му
реакция беше:
-
Ако
не ти харесва да работиш с нея, напусни радиото!
Веднага
му отговорих:
-
Няма
аз да напусна радиото. Друг трябва да го напусне!
Ето, за такива
отговори след години Валери Тодоров ме питаше ехидно: „Как те търпи мъжът ти?“ В
интерес на истината, Велев не каза подобна дебелащина, а в крайна сметка реши
проблема по единствения нормален начин. Тази началническа фраза обаче - „Ако
шефът не ти харесва - напусни!“ – може да е валидна за частни фирми, но не
и за обществена медия. В обществената медия всеки сигнал, че някой шеф
злоупотребява с властта си за сметка на работещите в нея, трябва да води до
понижаването му в длъжност. Вместо това, и при Велев, както и винаги е било в
БНР, контрата си остава у подчинения.
Само ще добавя, че успехът на проекта,
с който спечелих пари за програма „Христо Ботев“, не мина без последствия за
мен. При индексирането на заплатите по времето на Велев, аз бях единственият
човек от програмата, който не получи дори задължителните тогава 3 процента
увеличение на заплатата, които важаха за всички – повече проценти се даваха за професионален
принос. Явно в очите на ръководството такъв принос аз нямах, но ми беше отказано
дори онова, което останалите колеги получиха по закон.
Още
пазя файла с докладната си, с която задавам на началството въпроса как е
възможно човек с моята квалификация и владеещ няколко чужди езика, да не получи
поне увеличението, което се полага законно на всички. Да ми отговори устно беше
натоварена тогавашната председателка на дружеството на СБЖ в програмата. Тя ми
препредаде аргументите на ръководството: „Ти си задължена да имаш такава
квалификация и да знаеш чужди езици, какво толкова се самоизтъкваш!“
Точно
по времето на Александър Велев, поради лишаването ми от индексация – явно наказателна
мярка срещу поведението ми – аз останах със заплата като на секретарка със
средно образование, с която преминах почти през цялото си пребиваване в БНР следващите години.
Това
ли чака непокорните и при втория мандат на Велев?
И
като добавка по темата за административното високомерие, което отличаваше и
Велев, и В.Тодоров – тези „близнецы братья“ (по Маяковски) - накрая ще спомена една
случка, която колегите коментираха с възмущение помежду си през 1998 г. след
избора на Велев. В конкурса за генерален директор тогава участваше бившата журналистка от програма „Христо Ботев“ Веска Никова – съкратена при реорганизацията
на програмата, тя беше написала концепция за БНР и се оказа сред тримата
най-добре представили се кандидати за ръководния пост. След като стана ясно, че
Велев е новият шеф на Радиото, Веска Никова беше поискала среща с него – нещо напълно
нормално. Велев я беше накарал да чака пред кабинета му с часове. Не разбрах дали изобщо я е приел, но тя така и не се върна в медията, въпреки добрата си
концепция, достигнала до финала на конкурса.
Целта
на този текст не беше да правя анализ на плюсовете и минусите на Велев като
бъдещ генерален директор. Само споделих първите асоциации, които неговият избор
предизвика в паметта ми, както и някои мои опасения.
Повтарям
– дано съм лош пророк!
Бог
да пази БНР! Когато един атеист отправя такава молитва, нещата са наистина сериозни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар