Вкъщи
неведнъж сме си говорили за женското писане и инициатор на такива разговори
винаги е мъжът ми. Според него, авторките умеят да улавят детайли от
заобикалящия ни свят и душевни състояния, които са напълно неразпознаваеми за
мъжете писатели. Това се дължи на женската проницателност и чувствителност. Естествено,
на мен ми е приятно да слушам такива оценки за написаното от жени, самата
аз споделям същото мнение.
За
женското и мъжкото писане се замислих отново след един телефонен разговор с
талантлив български писател, когото ценя. Говорехме за най-новата му книга и той ми каза, че много държи на
женския образ в нея, защото в съвременната българска литература героините жени са
пренебрегвани, почти отсъстват. Очакваше потвърждение от моя страна, но аз му
отговорих:
„Не,
нямам такова впечатление. Аз много чета женска литература, а в нея е пълно с
образи на жени.“
Той
мълчеше. Стори ми се, че съм го шокирала със самото понятие „женска литература“
и затова се поправих: „Чета доста авторки, а те описват предимно женски
образи.“
В
другия край на телефонната линия писателят все така мълчеше озадачен. Явно
друго в думите му го беше сепнало. Изглежда искрено вярваше, че в съвременната
българска литература няма достатъчно женски персонажи и беше изненадан, че аз
не мисля така..
„Вие
сигурно имате предвид книгите, написани от мъже. Може би там няма достатъчно
женски образи.“ – започнах да се досещам.
„Да“
– потвърди той.
Замислих
се колко ли съвременни романи или разкази от жени е прочел. А може би го
интересуват предимно авторите мъже?
Този
телефонен разговор ми припомни темата за женското и мъжкото писане - те си имат
своите особености, макар че основното мерило за стойността на написаното си
остава талантът на автора.
Не
съм изчела всички книги на света и не претендирам за меродавно мнение, само ще
направя някои сравнения, като се позовавам на собствения си опит като читател. Ще
бъда откровена и критична.
Със
сигурност в книги на жени не съм чела сцени на брутална жестокост. В мъжката
проза такива сцени винаги предизвикват у мен вътрешна съпротива и трябва
авторът много да ме е грабнал със стила си, за да продължа четенето по-нататък.
Това,
което ме е отблъсквало у някои автори мъже, е цинизмът и вулгарността. В
женското писане, дори и да ги има понякога, не са в толкова груб вид. Спомням
си как в началото на 90-те, когато падна табуто над някои писатели, които не
можехме да четем масово по време на социализма, си купих няколко книги на Чарлз
Буковски – писател, за когото само бях чувала. Изживях истински стрес от стила
му. Успях с триста зора да прочета докрая „Factotum (Момче за всичко)“, но, когато започнах „Жени“, почувствах, че не
издържам повече и след първите десетина страници окончателно и завинаги зарязах
и книгата, и автора. Не ми понесе. Както стомахът понякога безапелационно
отхвърля определена храна.
Впрочем, не
ми понесе и малкото френско сборниче с „порнографски текстове“ (Ecrits pornographiques) от Борис Виан, автор с далеч
по-изискан стил от Буковски. Нито ми беше интересно да изчета дългата около 30
куплета поема за краставицата (със
съответния недвусмислен подтекст), нито оцених остроумието му в пародията на
поемата „Свобода“ от Пол Елюар, в която известният финал: Je suis né pour te connaître/ Pour
te nommer/ Liberté („Роден съм,
за да те позная/ и да те назовавам/ Свобода“) при
Борис Виан е заменен с поанта, която се родее с някои рисунки в обществените
клозети.
Може някой да
каже, че с тези свои оценки приличам на префърцунена госпожа, затова веднага ще
добавя, че не харесвам и прекалено розовеещата женска литература. Чиклитите
предизвикват у мен аналогична реакция, както прозата на Чарлз Буковски и „порнографските
текстове“ на Борис Виан, независимо от разликата в
стиловете.
Друго,
което може да ме откаже от книгата на някой писател, са сюжетите, в които почти
няма женско присъствие, както и дългите описания на мъжки разговори на маса.
Възможно е читателите мъже да им се кефят. Мен рядко са успявали да ме
заинтригуват. Понякога, преди да захвърля окончателно подобна книга, съм се
питала: „Този автор мислел ли е, че ще го четат и жени?“ Но защо пък авторът да
мисли за такива неща? Всеки пише каквото му е на сърцето, поне до момента, в
който реши да пише така, че да стане много продаваем и тогава започва да
преценява какво би се харесало на повече хора. Е, добре е писателите мъже да
знаят, че описанията на разговори, каквито се водят само в мъжка компания,
читателките обикновено ги прескачат.
Онова,
заради което може да не дочета докрай женска книга, е усещането за
самовлюбеност на авторката. Мога безпогрешно да разпозная с коя от своите
героини се идентифицира пишещата по благоговението, с което я дарява с безброй
качества. Най-често покрай въпросната „обаятелна“ героиня, в която авторката несъмнено
вижда себе си, има други невзрачни женски персонажи, на чийто фон тя блести и
към които не крие презрението си. Такава самовлюбеност у писателите мъже не съм
откривала, или поне – не е била толкова ярко изразена. Не се сещам за герой,
който да е описан от автора така, че всички останали персонажи да изглеждат до
него като глупаци.
Нахвърлях
само някои разлики, които съм откривала в прозата, написана от жени и от мъже. Естествено,
има и прилики. Схематични образи съм срещала при автори и от двата пола. Същото
се отнася и до неправдоподобните случки. Само че при авторите мъже нелогичните
ситуации най-често показват неумение да се измисли нещо, което хем да е
оригинално, хем да е реалистично, докато при авторките обикновено това е плод
на чисто женски мечти („щом не може да ми
се случи в действителност, защо пък да не го опиша и да си изживея мечтата като
вече осъществена!“).
Многословието,
което първосигнално може да се свърже предимно с женското писане, защото жените
минаваме за по-бъбриви, всъщност често се среща и при авторите мъже. Явно,
когато човек усети, че умее да си служи с думите, се увлича да демонстрира това
свое умение - понякога за собствено удоволствие, което невинаги е споделено и
от читателя.
Естествено,
имам любими писатели и любими писателки. Признавам, че с голямо удоволствие
чета книги, написани от жени, стига да не забележа особеностите, за които
споменах по-горе. В крайна сметка, онова, което прави една творба в проза четивна,
изглежда може да се изрази с кратката общовалидна формула, която съм чувала от
преводача Андрей Манолов: „Да има хубава любовна история и чувство за хумор!“ Или
поне един от тези два компонента!
Ако
се върна към телефонния разговор с писателя, който неволно ме накара да се
замисля за женското и мъжкото писане, той може би беше прав, че в съвременната
българска литература няма достатъчно емблематични женски персонажи - като
Йовковата Албена, като Рачостояновата Милкана. От друга страна, веднага се
сещам за толкова интересни образи на жени, които съм откривала у съвременни
български авторки. Не се наемам да ги изброявам тук, може би в друга публикация
ще го направя.
Само
че, за да се забележат тези интересни женски образи, човек все пак трябва да
чете и проза, написана от жени, нали?
Няма коментари:
Публикуване на коментар