Виртуалните приятелства

Около Нова година, а и малко след това, имаше лавина от предупреждения от притежатели на лични профили във Фейсбук, че предстои да прочистят списъка с виртуалните си приятели. По този начин притежателите на съответните профили показваха, че не им е безразлично дали някой само формално се числи към техния виртуален кръг, а никога не е показвал отношение към статусите им. Тъй като от време на време продължават да припламват подобни заявления, реших да споделя какво са за мен виртуалните приятелства.

  Не държа бройката на контактите ми във Фейсбук да е голяма, но ценя всеки един от тях. Сред виртуалните ми приятели има хора от различни националности и религии, симпатизанти на различни политически партии. Уважавам правото на всеки на личен избор. Никого не разприятелявам, след като веднъж съм го приела, дори ако не съм съгласна с някои негови позиции. Във всеки случай, най-малко бих се повлияла от това дали ми лайква статусите – нито настроението, нито самоуважението ми зависи от тези лайкове, просто споделям неща, които намирам за важни и се надявам да стигнат до повече хора. По същия начин разсъждавах и когато допреди две години правех предаванията си в БНР. Тогава нямах представа точно колко хора ме слушат в момента и колко души ще ми се обадят на директните телефони в студиото. Естествено, многобройните обаждания са приятни за всеки водещ, но те невинаги са показателни за качествата на предаването.

Във Фейсбук често съм забелязвала, че текстове, които намирам за много стойностни, не събират много лайкове за разлика от други, които, според мен, са по-посредствени, но харесванията им са стотици. Въпрос на вкус.

Тъй като самата аз не се вълнувам особено от бройката на харесванията в моя профил, не съм и много активна, когато изразявам отношението си към чуждите статуси. Моля да бъда извинена от виртуалните си приятели, които са чувствителни на тази тема – това не означава, че не държа на тях.

Не се обиждам, ако някой ме разприятели, щом така е преценил.

Благодарение на Фейсбук открих и стари познати, и много стойностни личности, които не познавам лично. И още нещо – благодарение на Фейсбук мои познати, които междувременно напуснаха нашия свят, реално останаха в него чрез своите профили. Това ми напомня за стиха на Пушкин „Я памятник себе воздвиг нерукотворный…“. Социалната мрежа направи така, че и хора, които не са оставили след себе си творчество, присъстват сред нас със свои снимки, размишления, емоции, макар и с предишни дати. Едно от най-трогателните неща, на които се натъкнах случайно, е профилът на човек, който беше починал преди година, но приятелите му продължаваха да му изпращат съобщения, да водят с него въображаеми диалози, да му разказват случки от живота си, които държаха да споделят с него, макар че той вече не участваше в тях. Беше тъжно до сълзи и същевременно – красиво, стоплящо…

Аз бях от скептиците, които не искат да стават част от Фейсбук, защото се безпокоят за личното си пространство. В крайна сметка, осъзнах, че всеки е свободен да показва толкова от своето лично пространство, колкото сам прецени. От самия него си зависи дали ще се подлага на рискове. Така че се чувствам добре в социалната мрежа.

А най-важното е, че тя не е единственото нещо, с което си запълвам времето.

Снимката, която слагам като илюстрация на този свой текст за виртуалните приятелства, представлява отражение на слънчеви лъчи, преминаващи през щорите на прозореца. Не можах да си представя нищо по виртуално от това J