Полезни ли са суперлативите?

Народът ни много мъдро е казал: „На прехвалени ягоди с голяма кошница не ходи!“ Обаче аз веднага ще добавя, че големите хвалби могат да свършат много хубава работа, дори понякога и да е временно. Поводът да пиша по тази тема не са търговските реклами на стоки за бита, а примамващите суперлативи в някои анонси или рецензии за книги. Така, както умелата реклама може да те накара да купиш нещо, за което нищо чудно после да съжаляваш, така и суперлативите за автор, когото не познаваш, може да те подтикне да разгърнеш от любопитство книгата му. В случая не става дума за задълбочен анализ, в който аргументирано се представят достойнствата на дадена творба, а за бомбастични и с нищо недоказани определения като „уникален стил“, „завладяващ сюжет“ и т.н.

Казвала съм си, че вероятно тия превъзнасяния са преувеличени, и все пак ми се е случвало да се заинтригувам и да си купя прехвалена книга. Често съм установявала, че суперлативите от текста, който я рекламира, са били преувеличени, но понякога те продължават подсъзнателно да влияят. Вместо веднага да захвърли разочароващото четиво, читателят може би още известно време ще продължи да търси в него качествата, на които се е надявал, след като е повярвал на хвалбите. Нищо чудно накрая да започне да му се струва, че намира такива качества. Особено, ако и други, повярвали на суперлативите читатели, заповтарят колко е хубава тази книга, за да не се изложат, че не са усетили похваленото авторово майсторство. Една много позната история, на която всички сме ставали жертви.   

Разбира се, при благоприятно стечение на обстоятелствата, човек може бързо да разконспирира безпочвените суперлативи за нечий талант. Случи ми се преди време да отида в литературен клуб „Перото“ за среща с поети, които харесвам, но бях подранила и попаднах на представяне на книга от неизвестен за мен автор. Той беше поканил популярен актьор да чете дълъг откъс от книгата. Актьорът четеше изразително, но дори с добре поставения си глас не успяваше да разкраси бледостта на текста. После думата взе един сладкодумен литературен критик. Той започна да къдри такива славословия за книгата, че ако не бях чула вече откъс от нея, като нищо щях да се подведа и да си я купя. Други от присъстващите обаче бяха омагьосани от красноречието на критика и се подредиха на опашка за автографи…   

Бомбастичните суперлативи за някоя книга са като гръмогласно привличане на вниманието. Трудно е да не ги забележиш. Дали ще им повярваш е отделен въпрос. Все се сещам как майка ми е разказвала за един търговец от нейното детство, през 30-те години на миналия век. Човекът викал така, че огласял надлъж и шир улица „Пиротска“: „Кюлоти, кюлоти! Евтини кюлоти!“ и удрял с пръчка две мостри от въпросния женски атрибут, напълнени със слама и окачени на висок кол до сергийката му. Подвикванията на търговеца така се бяха врязали в паметта на майка ми, че ехото от тях я догонваше години наред, от детството, та чак до старостта й. По същия начин аз пък съм запомнила анонса за един български чиклит, който беше определен като ярък образец за съвременна градска проза - реално в него яркост нямаше, а предимно реминисценции от познати образци на розовия жанр.  

Но на въпроса полезни ли са суперлативите моят отговор е: да, полезни са, ако става дума за талантлива творба! При тази свръхнаситеност от литературна продукция и при тази гръмогласност на рекламите за произведения, които често имат скромни художествени достойнства, за истински хубавите книги трябва да се говори със суперлативи, за да се привлече вниманието към тях. Тогава читателят поне няма да се почувства подведен и няма да си спомни поговорката: „На прехвалени ягоди с голяма кошница не ходи!“

Проблемът е обаче дали сред неоснователните суперлативи човек ще повярва точно на тези, които не са преувеличени.