Доколкото разбирам, тези, които днес отричат
значението на 10 ноември 1989 г., изпитват носталгия по социалистическото
минало. Аз не съм от неговите отрицатели – тогава образованието и
здравеопазването бяха безплатни, нямаше толкова много бедни хора. Но никога не
бих искала да се върне времето, когато най-важна беше „ръководната роля на
Партията“. От тази „ръководна роля“ не бяха пощадени и онези, които преди 9
септември 1944 г. са вярвали искрено в комунистическия идеал и са били убедени,
че се борят за един справедлив обществен строй. Само че не се е получило, както
са очаквали. За такава драма разказах в романа си „Искрено ваша“ и неслучайно
направих премиерата му на 10 ноември преди 3 години. В този роман има и
художествена измислица, но е факт, че през 70-те баща ми направи опит за
самоубийство, защото изпадна в паника, че заради негови „прегрешения“ към
Партията може да навреди на чичо ми, който тогава беше на работа в Париж.
Трагичната случка имаше благополучен край, баща ми остана жив и после достигна
до 94-годишна възраст, но уверявам ви, никак не съжалявам за времето отпреди 30
г. Това е откъс от романа ми, от който става ясно как Партията се
намесваше в живота на всеки.
„ „ „
Като дете благоговееше пред майка си. Намираше я за
изключително красива, интересна, нямаше хубаво качество, което да не открива у
нея. Казваше си, че хората на бъдещето трябва да бъдат като мама Маргарита – с
впечатляваща външност, умни, всеотдайни в работата, дисциплинирани... Още от
малка обаче откри, че майка й има по-особено отношение към нея. Определено
Ирена беше дългоочакваното дете в семейството и майка й като че ли възлагаше на
нея най-големите си надежди, проявяваше строгост и взискателност към
първородната си дъщеря, каквито спестяваше на другите две деца. Сигурно затова
Ирена винаги се беше чувствала много по-голяма от сестра си и брат си, макар че
от Мариола я деляха само 2 години, а от Красимир – 4. С времето започна все
по-често да спори с майка си, да не приема всички нейни съвети и откри, че мама
Маргарита никак не харесва такова поведение. За нея непокорството на дъщеря й
беше равносилно на това собствената ти ръка да не прави, каквото искаш. Ирена
неуморно се стараеше да обяснява, че е напълно самостоятелен индивид, а не част
от майка си, но така и не успяваше да я убеди. След всеки пореден случай на
непослушание майка й седмици наред намираше поводи да покаже на Ирена, че не
може да се справя с нищо без нейна помощ. Ирена, от своя страна, се стараеше
непрекъснанато да й напомня, че държи никой да не взима решенията вместо нея и
дори да сгреши, поне ще знае, че е направила избора си сама. Тези
противоборства на характери между майка и дъщеря не отшумяваха с годините. Вероятно
в тях се криеше причината приживе Ирена да напише едно-единствено стихотворение
за мама Маргарита - в детството си, по
повод едно училищно тържество за 8 март. Едва след смъртта й Ирена успя да
надмогне тежестта на майчиното недоволство и написа няколко стихотворения за
майка си.
Баба Иванка, която много се гордееше с най-голямата си
внучка, също често беше твърда с нея и не я щадеше. Особено силно Ирена усети
това през ученическите си години, когато баща й направи опит за самоубийство. Отначало
не разбра какво се е случило. По онова време татко Илиан беше спрял да ходи на
работа. По цели дни си лежеше по пижама на дивана в хола, само от време на
време ставаше и се разхождаше от единия край на помещението до другия и обратно,
като махало. Ирена тогава беше ученичка в 8-ми клас на френската гимназия и
преживяванията й в училище поглъщаха изцяло съзнанието й, така че състоянието на баща им предизвикваше у нея единствено
учудване. Той не се оплакваше, дори не изглеждаше тъжен, а някак самовглъбен. С
трите си деца татко Илиан разменяше нормалните ежедневни реплики, с които бяха
свикнали, усмихваше им се и децата престанаха да обръщат внимание, че той по
цял ден е по пижама и изобщо не излиза от къщи.
Един ден дойдоха двама мъже на средна възраст. Изглеждаха
дружелюбни, но Ирена се притесни, защото в очите на баща си видя огромна
тревога, а други хора от семейството нямаше в хола. Баба Иванка само беше
отворила външната врата на новодошлите и отиде да си шета в кухнята. Ирена се
вкамени край дивана, където лежеше татко Илиан, и гледаше втрещено
непредвидените гости.
- Би ли отишла да помогнеш на баба си – кротко, но
категорично се обърна към нея единият от мъжете.
Ирена възприе това като спасение, тръгна със сковани
колене да излиза от хола, но автоматично се обърна назад. Гостите притеглиха по
един стол край дивана, приседнаха тежко и онзи, който отпрати Ирена, попита
татко Илиан:
- Е, така ли ще я караш?
Ирена бързо се запъти към кухнята при баба си. Искаше
да я попита какво точно се случва, но баба й режеше магданоз със стиснати устни
и явно нямаше желание да говори.
- Ние тръгваме – обади се по някое време от прага на
кухнята един от гостите, баба Иванка предвидливо беше оставила вратата отворена,
за да разбере кога излизат.
- Всичко хубаво! – процедиха се думите през стиснатите
устни на баба й.
След това посещение Ирена долови нещо ново у баща си.
Той продължаваше да седи по цели дни вкъщи по пижама, но се разхождаше все
по-често и някак напрегнато от единия край на хола до другия. Брат й и сестра й
не забелязаха промяната – наистина бяха все още деца, Мариола на 13, а Красимир
на 11 г. Може би и Ирена нямаше да долови разликата от преди, ако не беше
присъствала на неочакваното гостуване, което явно стресна татко Илиан.
Един ден на връщане от училище видя, че лявата китка
на баща й е превързана с бинт. Честно казано, не се разтревожи, защото татко
Илиан й се усмихна нежно и разсея проблесналото за момент безпокойство. Малко
по-късно баба Иванка я повика в стаята си:
- Седни тук да ти кажа нещо.
Ирена забеляза, че баба й е начумерена, но и през ум
не й минаваше за какво иска да говори с нея.
- Слушай сега. Ти си най-голямата и трябва да бъдеш
наясно. Баща ти си сряза вените.
В първия момент Ирена не осъзна какво точно означава
това. Баба Иванка явно долови недоумението й и уточни, директно, както й беше
присъщо – право куме та в очи:
- Баща ти искаше да се самоубие.
- Какво?... Но защо?
- Нали помниш онези двамата партийци, дето идваха. Не
знам какво са наговорили на татко ти, но той е решил, че е по-добре да умре,
защото иначе можел да навреди на брат си в Париж – нали чичо ти Кирил е на
работа в чужбина. Можел да си има неприятности, заради татко ти.
Първото, което си помисли Ирена, беше, че баба й много
рядко наричаше баща й с ласкавото „татко ти” - обикновено беше критична към зет
си, защото намираше, че не е осигурил на дъщеря й хубав живот. Нещо беше
стоплило твърдичкото сърце на баба Иванка, някакво съчувствие към татко Илиан
се прокрадваше в гласа й.
- Влизам аз в хола – заразказва баба й - и гледам –
ръката му в кръв, шурти кръвта по чаршафа. Викам му: „Какво става, Илиане!” и
той тогава ми каза: „Не мога повече да живея. Ще посегнат на брат ми!” А аз
като се ядосах: „Брат ти ли? – викам. - Ти три деца имаш! Сираци ли искаш да ги
оставиш?” Бързо нося бинт, стягам му китката, а той не ми се противи, като му
споменах за вас тримата, се стресна. Прибирам кървавия чаршаф и веднага – в
пералната. Издебнал е, когато нямаше никого вкъщи. Бях му казала, че излизам,
майка ти - на работа, вие - на училище и той решил да мре! Ама кръвта не изтича
толкоз бързо, та го заварих навреме... Не го е срам – да мисли първо за брат
си, а не за собствените си деца!
Баба Иванка си беше възвърнала критичния тон по
отношение на баща й, след като прехвърли върху Ирена част от шока, който беше
преживяла.
- Казах ти го, защото си най-голямата. Гледай брат ти
и сестра ти нищо да не разберат, да не се тревожат. Аз и от майка ти ще скрия.
Само това й липсва. И тя си има проблеми в службата.
Тогава Ирена усети с пълна сила тежестта на
отговорността, която носи първородното дете в семейството и тази тежест като че
ли изведнъж стовари върху нея много, много години, така че тя се почувства като
възрастен човек. Мариола и Красимир си останаха деца, но сестра им определено
излезе от детството.
Ролята на възрастна й даде сила през следващите дни и
седмици след опита за самоубийство на баща си да се държи зряло, за да не
предизвика у брат си и сестра си съмнение какво се е случило. Татко Илиан някак
се успокои. Продължаваше да лежи с дни на дивана, но гледаше оттам децата си с
много нежност и любов. Ирена не знаеше дали някой от семейството го беше питал
защо му е бинтована лявата китка, но и да е го е питал, той явно е дал
успокояващ отговор.
Ирена никога не спомена пред баща си, че е разбрала за
опита му да се самоубие. Години по-късно, когато самата тя си имаше проблеми с
партийците в радиото, баща й разказа за онзи период, когато седмици наред беше престанал
да ходи на работа:
- Аз нали бях партиен секретар на редакцията ни.
Решихме с другарите да разкритикуваме главния редактор. Докато пишех отчетния
си доклад, всички се изредиха да идват при мен и да ме окуражават, ама насаме:
„Давай, Ванчев! Да му извадим кирливите ризи! Ще те подкрепим!” После на
събранието аз чета доклада си с критиките, а в залата – мъртвило! Накрая никой
не се изказа в моя подкрепа. Излезе, че съм наклеветил главния редактор!
Явно това беше сринало баща й тогава и той се скри от
света в семейното си гнезденце. Не че това гнезденце беше много уютно за него –
двамата с мама Маргарита отдавна не се разбираха добре, но то беше все пак
единственото по-защитено място от човешката подлост навън. Какво ли му бяха
казали двамата неканени гости, които баба Иванка определи със своето
пренебрежително „партийците”, та той да се стресне, че брат му може да бъде отзован
от работа в чужбина заради него? Как ли се е паникьосал, та да не помисли за
децата си и да предпочете смъртта... Добре, че баба Иванка го спаси тогава!... а
после стовари тежестта на страшното премеждие върху раменете на 15-годишната
най-голяма дъщеря в семейството... Ирена не се сърдеше на баба си – знаеше, че
й е любимка. Просто всеки трябва да поеме отговорностите си в живота, само дето
баба й малко прибърза с въвеждането й в света на възрастните. Самата Ирена
инстинктивно изтри тази случка от паметта си. В крайна сметка, всичко приключи
благополучно, баща й си беше жив и здрав.
Сега, вече в много зряла възраст, понякога се питаше какво би станало,
ако не баба Иванка, а някое от децата се беше върнало изненадващо вкъщи и беше
видяло как кръвта на баща му изтича по чаршафа. Как не беше помислил баща й за
това? Колко лабилни са понякога възрастните... като че ли са юноши...
Гергина Дворецка
Откъс от романа "Искрено ваша", издание на "Персей",
2016 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар