вторник, 12 януари 2021 г.

Момчето от курса по френски

 


Момчето от курса по френски

Припомних си тази история от моето детство, когато прочетох разказа на Валери Кирилов „Зимна целувка“ – има го публикуван на сайта ни www.evropaworld.eu. В него се разказва за детската любов на едно момиченце, което, когато не среща взаимност, напуска класа. Нещо подобно се случи с едно момче от курса ми по френски в Алианса, когато бях 10 или 11-годишна.

За илюстрация на историята слагам моя снимка от първи клас, а до мен седи не момчето, за което ще разкажа, а съученикът ми от 21 училище Васко Бейков. Случи се така, че години по-късно и двамата работехме в Българското национално радио – той свиреше в симфоничния оркестър на Радиото, а аз бях журналистка в програма „Христо Ботев“. Какви ли не съвпадения стават в живота! Добавих тази моя снимка към публикацията, защото нямам друга от началното училище, а искам да се види как съм изглеждала тогава, макар че тук съм с 3-4 години по-малка от времето, когато се случи историята с момчето от курса по френски. Картинката е ясна: дете като дете, което в никакъв случай няма вид на „фатално момиченце“.

До седми клас ходех три пъти седмично на курсове по френски в Алианса. „Алианс“ идва от Alliance française, чиято сграда се намира на площад „Славейков“ в София, но Алианс се наричаше и неговият филиал срещу хотел „Рила“, в който учех френски след забавачката - мисля, че в момента в тази сграда са офисите на някаква фирма.

В курса ни дойде едно момче, което беше изучавало френски в Гвинея – родителите му бяха работили 3-4 години там. Когато се върнали в България, решили, че е добре да продължи обучението си по езика. Не мога да кажа, че момчето го владееше на по-високо равнище от нас, които не бяхме го практикували в чужбина, но вземаше активно участие в часовете. Говореше френски малко по-твърдо, отколкото беше приятно за слуха ми, но от един момент нататък започнах да разбирам, че е толкова активен в часовете, за да привлече вниманието ми. След приключването на занятията се приближаваше към мен и вървяхме един до друг, докато слизахме по стълбите. Обикновено нещо ми говореше, но аз не го слушах. Веднъж баща ми, който ме водеше и ме вземаше от курсовете по френски, го видя с мен. Момчето, както обикновено, нещо ми говореше и се държеше така, като че ли с него водим диалог, а всъщност аз нищо не му отговарях. Щом забеляза баща ми, се засмя и ми махна приятелски за довиждане. „Кой е този?“ – със симпатия попита татко. Аз само повдигнах рамене.

Не знам дали момчето беше споделило с други наши съкурсисти, че ме харесва, но една сутрин преди в стаята да влезе учителката ни по френски камарад Петрова, три момичета от курса наобиколиха чина ми и ме заразпитваха:

-         Ти защо си слагаш туш на миглите?

 Не разбрах какво ми казват. Аз после и като голяма почти никога не съм си слагала туш на миглите, та като 10-11-годишно дете ли?

-                     И се гримираш – добави друго от момичета и се загледа внимателно в лицето ми. – А, днес май не си сложила грим. Обаче туш на миглите със сигурно слагаш.   

От този оглед, придружен с разпит, ме спаси влизането на камарад Петрова. Сега, няколко десетилетия по-късно, си мисля, че по всяка вероятност момчето наистина беше говорило с другите курсисти за мен и някои от момичетата са поискали да разберат на какво пък се дължи интересът му към персоната ми. Очевидно на някои женски трикове от моя страна.

Самата аз нямах никакво отношение към момчето. Беше слабичко, русоляво, с пъстри очи. Не ме интересуваше, че иска да си тръгваме заедно, нито какво ми говори, докато слизаме по стълбите.

Един ден с приятелка от курса стояхме пред вратата на класната ни стая. Имаше още доста време до идването на камарад Петрова и не бързахме да влизаме. Момчето се появи с чанта под мишница, щом ме видя, се усмихна и мина покрай мен с доволен вид. Да, стори ми се, че видът му е доволен. Съкурсистката ми ме погледна многозначително и се засмя. Тя да не би да мислеше, че ние с него сме влюбена двойка? Ужасно се подразних, исках веднага да разсея недоразумението:

-                     Не мога да го понасям! – произнесох гневно и едва тогава си дадох сметка, че момчето все още не е притворило вратата след себе си и сигурно ме е чуло.

 Този ден то не прояви никаква активност в часа. В един момент, когато се бях извърнала назад, за да видя една от другите ученички, която камарад Петрова изпитваше, забелязах момчето. Седеше приведено над чина и ме гледаше... някак тежко. Погледът му ми се стори много натежал.

След края на занятията не приближи до мен, както правеше преди. Не обърнах особено внимание на това.

Само че момчето повече не се появи в курса по френски. За мен не остана никакво съмнение, че е чул думите ми: „Не мога да го понасям!“ Сигурно го бях наранила жестоко. И се уплаших, че се е самоубил. Наистина изпитах огромен страх. Започнах да си представям, че от милицията идват у нас и ме водят на разпит. Терзаех се какво ще трябва да им кажа, как да обясня репликата си, която очевидно беше сломила сърцето на момчето. Мъчителното беше, че на въображаемите разпити в милицията присъстваха и родителите му, заедно с двете му сестри. Те също искаха обяснения от мен. О, Боже, колко изстрадах заради мисълта, че момчето се е самоубило заради мен!

Може би месец по-късно лъчезарната камарад Шели Таджер, която влизаше с акордеона си в часовете и ни акомпанираше, докато пеехме френски песнички, попита камарад Петрова къде изчезна онова момче, което беше живяло някъде в Африка.

-                     Той е започнал да учи друг език – лаконично обясни камарад Петрова.

Успокоих се. Значи не се беше самоубил. Само се бе отказал от френския език заради мен. Това не беше толкова фатално.

Никога не забравих тази случка от детството си. Колкото повече години трупах, толкова по-абсурден ми се струваше страхът ми, че момчето се е самоубило заради моята обидна реплика по негов адрес. Как бях могла да си помисля нещо толкова нелепо! Чак ми се струваше смешен моят тогавашен детски страх.

Преди време реших да разкажа на съпруга си тази случка. Описах я подробно и стигнах до момента, когато след моите жестоки думи момчето повече не се появи в курса по френски. Направих пауза, гърлото ми се стегна, трябваше да събера сили, за да призная за огромната глупост, която си бях помислила в моето детство. Мъжът ми долови паузата и довърши вместо мен: „И ти си помисли, че се е самоубил!“ „Да“ – признах, изумена, че е отгатнал тогавашните ми опасения.

Значи не беше толкова абсурдна глупост онова, което бях предположила като дете, щом и мъжът ми, с дългогодишния си житейски опит, предположи същото!

Не знам дали бих желала някогашното момче от курса по френски да прочете този мой разказ. То вече е мъж в напреднала възраст, на каквато съм и аз. Едва ли си спомня, че ме е харесвало и че заради мен е изоставило френския език. Независимо от това, бих искала да му кажа, че случайността понякога ни изненадва с многозначителни съвпадения. Едно от тях е, че момчето се казваше Владимир, а Владимир е името на моя съпруг, любовта на живота ми, с когото скоро ще отпразнуваме 38 години щастлив брак.

Случва се съдбата да поднася някаква компенсация под една или друга форма.      


Гергина Дворецка


12.01.2021 г. 


 

Няма коментари:

Публикуване на коментар