Какво ми даде „подготвителният“ клас във Френската гимназия

 

Гергина Дворецка (вдясно) на откриването на изложба в 9-а Френска гимназия „Алфонс дьо Ламартин“ на 20 ноември 2024 г. по повод шестото издание на Международния ден на учителя по френски език, въведен от президента Еманюел Макрон Снимка: Владимир Дворецки

Днес подписах петицията до министъра на образованието „Да запазим езиковите гимназии и часовете по чужд език“. Освен намаляване на часовете по чужд език в тези гимназии, предложената реформа, предвижда в началния клас, някога наричан „подготвителен“, когато основно се набляга на усвояването на съответния език, да бъдат въведени повече часове по други предмети, за да не изоставали децата в обучението си по тях.  

 Завършила съм 9-а Френска гимназия през 1972 г., т.е. преди повече от половин век, но и досега си спомням колко важен беше за мен този основополагащ за знанията по езика клас. Потопихме се изцяло във френския език и култура. Имахме часове по българска литература, математика и пеене, но основното в учебната програма беше френска лексика, фонетика, граматика, синтаксис. Помня, че ни преподаваха и предмет „Френска цивилизация“, който ни въведе по подходящ за възрастта ни начин в историята и традициите на Франция. Това оставя отпечатък за цял живот.

Държа да спомена една важна подробност. Уча френски език от 5-годишна възраст – първо в забавачката в Алианса на площад „Славейков“, а после до 7-и клас в курсове по езика пак в Алианса, но в сграда на ул. „Алабин“ – три пъти седмично по два учебни часа. Бях убедена, че вече знам френски доста добре и в подготвителния клас едва ли ще надградя кой знае колко. Учудването ми беше голямо, когато в края на първия срок установих, че само за три месеца и половина съм достигнала нивото на знания по френски, натрупани в курсовете за цели 7 години, и вече започвах да научавам нови и нови негови тънкости. Ето за какво интензивно изучаване на езика става дума!

Имаше един метод на езиково обучение в подготвителния клас, който може и да е бил специфичен за Френската гимназия – съпругът ми, който е завършил пловдивската Английска гимназия, и синът ни, възпитаник на Първа английска в София, нямат спомен за такъв метод. Когато в час учителката ни казваше нова френска дума, всеки от нас трябваше да я повтори на глас пред всички. Ако имаше проблем с произношението (известно е, че на френски то никак не е лесно), ученикът биваше поправян, докато не каже думата достатъчно добре. Така имахме възможност да чуем съответната дума тридесетина пъти, колкото бяхме хората в класа, а и сами да я произнесем. Ефективен начин за запомняне!

Много години по-късно, като журналистка в програма „Христо Ботев“ на Българското национално радио, в авторското си предаване „Европа без граници“ въведох рубриката „Стани полиглот“, в която приложих точно този метод за научаване на думи на чужд език. Специалист по езика казваше популярна дума или израз на някой от европейските езици, отваряхме директните телефони за обаждания на слушатели и всеки желаещ можеше да я произнесе в ефир. На най-добре представилите се давахме награди – материали за чуждоезиково обучение. Идеята за тази рубрика, която някои си спомнят и до днес, ми хрумна, защото се възползвах от гореспоменатия си опит в часовете по френски.      

Засиленото изучаване на основния чужд език, както и на втория западен - за мен това беше испански, и задължителния тогава руски, не попречи на обучението ни по останалите предмети в следващите класове. След завършването на гимназията - с общ успех на класа ни над 5.50! - всички съученици от моя „А“ клас влязохме още първата година в университетите, и то не само във филологически специалности. Цялостната ни подготовка беше на много високо ниво и никак не ни ощети това, че в подготвителния клас наблягахме основно на френския.

Нека не се променя обликът на този начален гимназиален клас в езиковите гимназии, когато най-активно се изучава основният чужд език!

Традицията на българските езикови гимназии не бива да се губи!

Накрая ще се върна на снимката към тази публикация. На нея, освен мен, като нейна авторка, е и друга възпитаничка на Френската гимназия– доц, д-р Цветелина Даскалова, архитект, зам.-декан по научната и международна дейност в Университета по архитектура, строителство и геодезия (вляво). На снимката са също така ученици и преподаватели от настоящата Френска гимназия: Вяра Любенова – председател на Асоциацията на преподавателите по и на френски език в България (в средата), младата преподавателка Браяна Ракова (вдясно). От години като журналистка следя дейностите на Асоциацията и знам колко ентусиазъм, творческа енергия и най-вече любов влагат тези учители в часовете си. Сигурна съм, че така е и с всички преподаватели по и на други чужди езици, които разширяват кръгозора на децата към света. Намирам за неуместно да бъде ограничавано полето на благородната им и полезна работа!    

Хубавото коте от "Сан Стефано"

 

Всъщност, това е една много тъжна история. Не знам кого ще трогне, но искам да я споделя. Преди два дни с Владимир Дворецки вървяхме по улица "Сан Стефано" и забелязахме едно хубаво коте, което ядеше на тротоара. Загледахме се в него и потресени забелязахме, че то не яде, а ближе лакомо абсолютно празната тротоарна плочка. Очевидно там е имало някаква храна, от която нищо не беше останало, но на котето още му миришеше на нея и то настървено обираше последните следи от този аромат.

Като големи коткари с мъжа ми винаги носим паучове и гранули за бездомните котки. Веднага отворихме един пауч, но първо попитахме жената, която седеше на столче пред близкия магазин, дали да му го дадем. Предположихме, че тя се грижи за бездомничето. Жената презрително повдигна рамене, в смисъл "Все ми е тая". Сипахме на котето от пауча и то веднага се захвана с него, както се вижда на двете снимки. Освен нашите пет домашни котета обичаме да снимаме и улични красавици и красавци, а този наистина беше много красив пухкавелко.

"Момченце е, нали?" - попитахме жената пред магазина. "Да!" - неохотно отговори тя. Виждаше се, че й досаждаме с темата за котето. После, все така неохотно добави: "Той имаше и сестра, но нея я осиновиха в Германия." "А защо него не? Той е толкова хубав!" "Сигурно защото не е социален" - заяви жената.

Не знам какво искаше да каже. Котарачето не побегна от нас, а не ни познаваше, позволи ни да го доближим. Какво му беше асоциалното?

"А как се казва?" - попитахме все още усмихнато. "Глупи" - отговори жената. Забеляза изумените ни погледи и повтори: "Да, Глупи."

Как можеше да нарече едно толкова хубаво коте Глупи?

Продължихме по пътя си. Поне тази вечер щеше да е нахранен. Но и досега сърцето ми се свива най-вече при мисълта, че това котараче не е обичано. И ние не можем да приберем в дома си всички бездомни котки, но не само редовно храним тези в квартала ни, а се отнасяме към всички тях с любов. Даваме им имена като Джоконда, Клодин, Дон Карлос, Марк Антоний, Едвин и Бони (двама персонажи от "Царицата на чардаша"). Това са част от кварталните котки, които обгрижваме в момента. Никога не би ни хрумнало да наречем тези същества в нужда с име, което ги унижава. Затова няма да запомним котарачето, за което ви разказах, с обидното име, което му е дала жената пред магазина. За нас то ще е Хубавото коте от "Сан Стефано".

При първа възможност ще минем оттам пак да го нахраним. Пък дано има късмет да го осинови добър човек!

35 г. от първото излъчване на европейското ми предаване по БНР

 

Точно на днешната дата, 20 юли  1990 г., по програма „Христо Ботев“ на БНР прозвуча първото ми предаване за обединена Европа! Тогава то се наричаше „Младежта среща Европа“ по името на Международния младежки конкурс на Италианското радио и телевизия RAI, в който младежи до 25 –годишна възраст бяха поканени да изразят чрез художествено произведение представата си за една Европа без граници. В началото на тази публикация съм сложила снимка на рекламна фланелка за този конкурс, който през 1991 г. организирах и в България чрез предаването си в Младежка редакция на Радиото. Сред четиримата победители в първото издание на конкурса, наградени с пътуване до Венеция, беше и световноизвестният днес български писател Георги Господинов. Стана ми много приятно преди няколко дни, когато видях негова снимка на среща в препълнена зала в Рим и прочетох, че снимката е направена от поета и литературен критик Йордан Ефтимов, който пък беше победител във второто издание на същия конкурс през 1992 г. Очевидно, добър подбор е направило журито ни!

Няма да повтарям неща, които вече съм писала в блога си, само ще припомня, че предаването ми се излъчваше в продължение на близо четвърт век, до 17 септември 2014 г., когато напуснах БНР поради навършване на съответната възраст. През това време на три пъти смени името си - първите си 7 години се наричаше „Младежта среща Европа“. После при смяна на административното ръководство стана „Европейски проекти“, накрая – „Европа без граници“. Радвам се, че и досега има слушатели, които го помнят, макар че не е в ефир вече повече от 10 години.

Годишнината на авторското ми предаване обаче ме подтиква да споделя какво мисля за перипетиите, които преживява самият Европейски съюз. Преди 35 години, когато, благодарение на един младежки конкурс, се вдъхнових от идеята за обединена Европа, той дори още не се наричаше така – официално прие това наименование с Договора от Маастрихт през 1992 г. Отначало малко българи знаеха какво е ЕС, после, в края на 90-те и след приемането на България за пълноправен член през 2007г., темата стана много модна, нароиха се предавания и публикации за евроинтеграцията... През последните години ентусиазмът стихна и сега имаме български депутати в Европейския парламент, които открито се стараят да го взривят отвътре.

Какво бих казала за себе си в тази ситуация? Ще кажа, че аз също съм изживявала разочарование от трудноподвижната бюрократична машина на Европейския съюз, но продължавам да се чувствам европейка по дух. Онези, които уж ратуват за националната ни независимост, всъщност ни теглят към друг съюз, в който никак няма да сме независими. Неголяма държава като нашата може да оцелее при безжалостната световна конкуренция само ако е част от по-голяма и силна общност, която да й бъде опора. Важното е да бъде правилната общност! Аз избирам Европа!

Още по темата в блога ми:

Една европейска радиогодишнина

"Младежта среща Европа" - из историята на едно радиопредаване

Ветерани на конкурса „Младежта среща Европа“ 30 години по-късно

Тук може да чуете последното ми европейско предаване, излъчено по по пр. "Хр.Ботев" на БНР на 17.09.2014 г. През последните 3 г. то се наричаше "Европа без граници".

http://bnr.bg/hristobotev/post/100461507

 

Една моя читателска дилема

 

Напоследък не страдам от скрупули и, щом някоя книга не ме грабва, не я дочитам. Това в младостта си почти никога не го правех. Сега давам шанс на такава книга до 150-ата страница и, ако все така не изпитвам удоволствие от четенето й, с чиста съвест я зарязвам. Точно на този етап – до 150-а страница съм стигнала с двете книги, които чета паралелно: „Пътеписът на един котарак“ от Хиро Арикава, превод Маргарита Укегава, изд. „Колибри“, и „Цепнатината“ от Дорис Лесинг, превод Рада Шарланджиева, изд. „Летера“. Отделен въпрос е как така „всичката Мара втасала“, та вземаме с мъжа ми книги и от библиотеката, при положение, че вкъщи ме чакат купчини закупени от Панаири и Алеи, но то си е мой читателски проблем. С двата споменати романа положението е особено. Първо ще уточня, че и двата превода ми харесаха. Преводачката на японската книга е дала и допълнителни пояснения под линия, които обогатяват познанията ни за живота и традициите в Япония. Дотук добре. Останалите ми бележки са за съдържанието на двете книги.

Всеизвестно е колко обичам котки и държах да прочета „Пътеписът на един котарак“. Мислех, че ще стане за ден-два, защото темата ми е любима, но не стана така. Още от първите страници написаното от японската авторка ми се стори по детски наивно. Как главният герой Сатору и приятелят му Косуке намерили малко котенце и всеки от тях искал да го вземе в дома си, ама бащата на Косуке бил категорично против и Сатору инсценирал бягството на приятеля си, та бащата да се уплаши, че ще изгуби сина си, да се смили и да приеме котето, но не станало така, а точно обратното. Как на една ученическа екскурзия Сатору и друг негов съученик, Йошимине, пак предприели бягство от групата, та Сатору да види същото коте, отглеждано вече от друго семейство в близък до маршрута на екскурзията град. Ученическите екскурзии и разни детски бягства са любими сюжетни аксесоари на авторката и тя не се притеснява да ги повтаря. Няма нищо лошо в детската наивност и се питам дали ако бях на 13-14 години романът щеше да ми допадне, но като си помисля, че на тази възраст любим автор ми беше Виктор Юго, малко се съмнявам. Има и нещо друго: уж повествованието се води от котарака Нана, но в книгата са разказани истории от детството и юношеството на собственика му Сатору, на които котаракът не е присъствал и няма как да ги знае. Реално това само на моменти е „пътепис на един котарак“, но в по-голямата си част не е. Иначе авторката има верни наблюдения върху психологията на котките и техните стопани. Очевидно е голяма коткарка и по тази причина ми е много симпатична, но, за съжаление, това не прави книгата й по-четивна за мен. 

Затова реших да се разтуша с романа „Цепнатината“ на Дорис Лесеинг. Харесвам книгите й „Лятото преди мрака“ и особено „Петото дете“, където главен персонаж е изтърсачето в многодетно семейство – странно, примитивно същество, дошло като че ли от праисторията на човечеството. Реших, че трябва непременно да прочета „Цепнатината“, в която писателката се връща към тази най-ранна история на човешкия род. Отначало ме очарова поетичният стил и хрумването повествованието да се води основно от древен римлянин, който разчита старинни документи, описващи зараждането на човечеството. Ентусиазмът ми обаче бързо се охлади, когато се занизаха описания за живота на Цепките и Изродите. Авторката се основава на хипотезата, че първите представители на човешкия род са били само женски индивиди, Цепки (сещате се защо), а когато са започнали да се появяват мъжките, те са били възприемани като аномалия и затова са наричани Изроди, дори са изхвърляни, за да умрат, или били малтретирани. Думата Изроди ме отблъскваше. Постепенно тя беше заменена с Църкала (пак се сещате защо). Изобщо, на описанието на половите органи, и то доста натуралистично, са отделени доста пасажи в началото на книгата, което никак не ме спечели като читател. После гениталиите останаха на по-заден план, но продължиха сцените на привличане и противоборство между мъже и жени на фона на всемогъщата природа. Някаква притча, но състояща се от случки, които все повече ми се струваха не по-малко наивни от преживяванията на героите в книгата за котарака Нана от споменатата по-горе японска книга. Продължавах обаче упорито да напредвам до заветната за мен 150-а страница, когато щях да реша ще довършвам ли книгата или не. Душата ми се разведряваше за кратко, когато попаднех на епизод от живота на древноримския разказвач, защото обожавам историята на Древен Рим, но после пак затъвах в трудно проходимото всекидневие на Цепки и Църкала.

Е, сега и при двете книги съм достигнала до своя читателски Рубикон и не знам дали ще го премина. Японският роман е световен бестселър, а авторката на „Цепнатината“ е нобелистка, само че мен такива етикети може да ме привлекат, но не и да ме задържат. Единственото, заради което бих дочела първата, е, че обожавам котките, а втората – защото други книги на Дорис Лесинг са ми доказали, че тя наистина е писател от голяма величина. Ако в крайна сметка дочета и двете книги, ще споделя дали съм си променила първоначалните впечатления.  

ПОСЛЕПИС:  

В крайна сметка, дочетох двете книги - „Пътеписът на един котарак“ от Хиро Арикава, превод Маргарита Укегава, изд. „Колибри“, и „Цепнатината“ от Дорис Лесинг, превод Рада Шарланджиева, изд. „Летера“. Не съжалявам. Особено за котешката история! При нея се бях застопорила на 150-а страница, точно когато главният герой Сатору, иначе голям любител на котки, искаше да спаси едно изпаднало в беда кученце. Не че ситуацията не е умиляваща, но все повече у мен се наслагваше впечатлението, че романът е предназначен за деца. Все едно, че слушаш детско гласче да ти пее песничка. Хем е симпатично, хем в даден момент започва да ти липсва богатството на зрелия глас. Не крия, че направих усилие над себе си, за да продължа нататък. И постепенно детското в гласа на авторката започна да ми звучи по-различно, в характерите се появиха нюанси, не бяха само черно-бели. 

В пролога и в първите две части се разказва колко много Сатору обича котките и колко добър приятел е на съучениците си Косуке и Йошимине. В третата част, за Суги и Чикако, с които първо учи в гимназията, а после и в университет в Токио, той продължава да бъде много добър приятел, но се прокрадва и ревността на Суги, влюбен в Чикако и долавящ, че Сатору също е влюбен в нея. Използвайки благородството на Сатору, Суги успява да го елиминира като съперник, без това да помрачи приятелството им. Суги обаче постоянно се измъчва от въпроса как е възможно Сатору да има толкова нещастна съдба, а да не се е озлобил, винаги да е добър и щедър, докато на самия него нищо не му липсва, а не може да бъде такъв. Наистина, обективно погледнато, съдбата е ощетила Сатору, той губи майка си и баща си при катастрофа още докато е в началното училище. Това би могло да го сломи, но душата му остава ведра, отворена за хубавото в живота. Друг персонаж от романа, който също се измъчва от угризения заради Сатору, е леля му Норико. Тя го осиновява след смъртта на родителите му и се старае да се грижи за него, но с напредването на годините все повече се разкайва, че не е пожелала навремето да предпочете длъжност, при която няма постоянно да се мести от град на град, поради което племенникът й непрекъснато е сменял училищата си. Сатору обаче я успокоява, че така е намирал нови и нови приятели. Изобщо, Сатору е като малко, но ярко слънце, което огрява всеки с добротата и великодушието си. Не е чудно, че котаракът Нана така се привързва към него. Самият Нана е далеч от душевното съвършенство на стопанина си. Той си е типичен котарак – своенравен, с чувство за достойнство, горделив, винаги готов за битки, но умее да оцени доброто отношение, да проявява разбиране към другите и да прощава. Един чудесен приятелски тандем са Сатору и котаракът му Нана! За съжаление, обстоятелствата налагат те да се разделят. Не е трудно читателят да се досети защо, но няма да разкривам финала. Младият мъж спешно търси на кого да повери пухкавия си приятел и тръгва да обикаля свои някогашни съученици, с които го свързват скъпи спомени. Обаче Нана не одобрява нито един от домовете, където го води Сатору, и накрая е принудена да го приеме леля Норико, която по принцип не обича котки. Пътешествието им, разказано през погледа на котарака, все повече ме увличаше, а когато стигнах до главата „Последно пътуване“, така ме развълнува, че се разплаках и до края четох книгата с премрежени от сълзи очи. Последното пътуване на двамата приятели е до остров Хокайдо, където цъфтят лилави и жълти цветя. Там има и море от треви, полюшвани от вятъра, сред които Нана едва не се изгубва. Когато го открива сред тревите, Сатору силно го прегръща и му казва: „Нана, не ме изоставяй... Бъди до мен!“ „Аха, каза го най-сетне. Най-сетне даде воля на истинските си чувства“ – ликува котаракът, защото е доловил, че приятелят му всеки път си е отдъхвал с облекчение, когато Нана не е одобрявал поредния приемен дом. „Как изобщо ти минава през ума, че мога да те изоставя? За нищо на света на бих те изоставил. Никога.“ .И наистина става така. 

Като човек, влюбен в котките, мога да гарантирам, че те са способни на същата преданост и всеотдайност, която обикновено се смята за присъща само на кучетата. Така че образът на котарака Нана е напълно правдив. А дали не е прекалено идеализиран Сатору? Може би, но това е логично, защото е видян през очите на своя предан пухкав приятел. Дори Сатору да е просто пожелателен образ, той ни подсказва колко хубаво е да не се самосъжаляваме и да не намразваме света, ако ни сполетят нещастия, а винаги, във всяка ситуация да търсим добрата й страна. „Пътеписът на един котарак“ е тъжна, но и носеща просветление книга. Колкото до първоначалното ми наблюдение, че звучи по детски, осъзнах, че това също е логично, щом разказвачът е котарак. Колкото и да са мъдри, котките си остават едни вечни деца.

         За втората книга, чието четене ми вървеше трудно до 150-а страница, „Цепнатината“ от Дорис Лесинг, ще бъда по-лаконична. Наложих си да дочета и нея, защото сме я взели от библиотека и трябва да я връщаме. Доволна съм, че добих цялостна представа за замисъла на авторката да даде своята версия за зараждането на човешката цивилизация в най-древни времена. Още веднъж ще отбележа, че е добра нейна авторска находка разказвачът в романа й да е древен римлянин, живял през I век от н.е. По-приемливо изглежда той да се позовава на писмени текстове, основани на устни разкази за онази праисторическа епоха. 20 века по-късно е абсурдно да са останали такива писмени документи. Романът ме накара да се замисля над хипотезата, че първо са се появили женските организми, а едва по-късно – мъжките. Как, действително, се е стигнало до разделението на биологичните полове? Отговорът, който дава Дорис Лесинг, не ми се струва достоверен. Според нея, женските организми отначало се размножавали някак от само себе си, едва ли не чрез оплождащата роля на морските вълни, сред които женските основно са пребивавали. После като аномалия се родили и индивиди с мъжки полови белези и постепенно и едните, и другите инстинктивно доловили, че могат да се чифтосват помежду си... Четенето на този роман ми се стори като пътуване с бавен пътнически влак. През прозореца се мяркат картини, които уж са различни, а всъщност са еднообразни. Не ме заинтригуваха нито противоборствата между женските и мъжките индивиди, наричани съответно Цепки и Църкала, нито спонтанните им съешавания. В крайна сметка природен катаклизъм разрушава свещената за Цепките скала, наричана Цепнатината, символ на самите Цепки заради формата си, и това поставило „края на една приказка“ – така завършва романът. Само че на мен тази приказка не би беше интересна. Разказвачът прави паралел с избухването на Везувий по негово време, което потвърди предположението ми, че става дума за I век от н.е. Добре, че беше повествователната нишка за Древен Рим, та да не се отегча напълно, но тя се мяркаше рядко. С други думи, може един автор да е нобелист, но не всички негови книги будят еднакво възхищение. Не че казвам нещо ново. Просто за пореден път го констатирам.     

 

                      

 

Тъга за Доли Дворецка

 

                                                                 Доли Дворецка

Случи се така, че точно днес, когато се навършват 15 години, откакто баща ми си тръгна от този свят, пиша за кончината и на друг скъп на сърцето ми човек – нашата сестра Доли, която също си отиде в края на юни. Долорес Дворецка е сестра на съпруга ми Владимир по бащина линия – деца са на актьора от Димитровградския театър Моше Дворецки. Имат различни майки, но винаги ги е свързала голяма братско-сестринска обич, която се предаде и на мен. В профила си във Фейсбук Доли ме е посочила като своя сестра и аз така я чувствам.

Тя живееше в Пловдив, а ние в София, но в социалните мрежи постоянно чувствахме нейното присъствие до нас. Не пропускаше да ни честити рождените и имените дни, лайкваше, коментираше и често споделяше публикациите ни. Последното, което е споделила във Фейсбук, е нашата статия по повод 10-годишнината на сайта ни www.evropaworld.eu. По политически теми не бяхме на едно мнение – например, за Европейския съюз, и тя, като прям човек, понякога поставяше гневно емотиконче под нещо, което съм публикувала. Но това по никакъв начин не променяше сестринските й чувства към мен. Затова наистина ще ми липсва, макар че за последен път се видяхме преди около година и половина. Тогава в София бяха дошли наши роднини от Израел и тя, въпреки че беше трудно подвижна, дойде чак от Пловдив, за да се види с тях и с нас.

Доли изпитваше силна привързаност към всичките си близки: сестра си, двамата си братя, техните деца и внуци, братовчедите си. Мисля, че беше наследила това свое любвеобилно сърце от майка си, леля Данче, първата съпруга на Моше Дворецки, която съм чувала да казва с гордост: „Аз съм първата Дворецка!“. Леля Данче се омъжила за него съвсем млада и му родила три деца: две дъщери – Сули и Доли и един син – Олег. По-късно от брака му с Лилка, се родил любимият ми съпруг Владимир. Моше Дворецки се разделил и с нея, докато накрая намерил жената на живота си – леля Радка, с която живяха повече от 23 години, чак до смъртта му през 1988 г. Приемаше заварения си син Жоро като свое дете и се разтапяше от нежност пред неговата дъщеричка Радост. Хубавото е, че всички споменати дотук, винаги са се отнасяли помежду си с обич и уважение. Снимката по-долу е от второто тържество за сватбата ни с Владимир Дворецки през 1983 г., което, след това в София, направихме в Димитровград заради роднините му там. На нея вдясно е Доли, прегърната майчински от втората съпруга на баща си, моята свекърва мама Лилка.

Когато леля Данче научила, че в пловдивската Английска гимназия е приет да учи Владко, синът на Моше Дворецки от втория му брак, отишли с Доли да го намерят в общежитието. Той отначало малко се притеснил, но леля Данче му обяснила, че винаги може да разчита на тях и домът им е отворен за него. В този дом гостоприемство е намирала и майка му Лилка, когато е идвала от Димитровград да го навести. Още в първите седмици, след като се оженихме през лятото на 1983 г. Владко ме заведе в Пловдив, да се видим с леля Данче и Доли. Те живееха в една еврейска къща близо до Четвъртък пазар. По-късно сме им ходили на гости в новото им жилище в район „Тракия“.

Доли е завършила Националното училище за приложни изкуства в Троян и работеше като графичен дизайнер във фирма „Ален мак“ , а после и в „Биосет“. Гордеехме се с красивите опаковки за чайове, които изработваше. По стените на дома си беше окачила нарисувани от нея картини на библейска тематика. Иначе беше част от пловдивската артистична бохема.

Тежко понесе смъртта на майка си, леля Данче, през 2004 г. (същата година почина и моята майка), а смъртта на по-малкия й брат Олег през 2015 г. я съкрушиха. Тя така и не можа да се съвземе от тези загуби.

Не обичаше да пътува, но духът й летеше в различни посоки. Интересуваше се живо от ставащото по света, обожаваше да чете поезия и често споделяше стихове в профила си във Фейсбук. Имаше си любими съвременни български поетеси, които не са сред най-нашумелите имена в публичното пространство, но Доли ги беше открила за себе си и ценеше таланта им.

Ще я запомня нежно усмихната, излъчваща топлота и обич.

Винаги ще те обичаме, скъпа Доли!

 

 

"Хеда Габлер" на Хенрик Ибсен в новаторската постановка на Тимофей Кулябин

                                 Преди началото на премиерата на 31 май 2025 г.

Чудно нещо! От месеци се говореше и пишеше за авангардната постановка на „Хеда Габлер“ от Хенрек Ибсен на режисьора Тимофей Кулябин – за замисъла, за сложната техническа реализация, а вече минаха две представления и не намирам в медиите никакъв обстоен анализ за творческия резултат от новаторските усилия! У мен обаче той предизвика много размисли и ще ги споделя от позицията на зрител. На 31 май, с Владимир Дворецки бяхме на премиерата й в Народния театър „Иван Вазов“. Впечатляващ спектакъл! Действието се развива не само на сцената, а и на различни локации около театъра - чрез стрийминг на два екрана наблюдаваме актьорите по улиците, в кафене, в галерия, хотел и т.н. Така камерната обстановка в творбата на Ибсен се разширява и обхваща града. Зрителят може да види онова, което персонажите преразказват, и дори събития, за които не става дума в пиесата, но те доразвиват сюжета – като представянето на книгата, възстановена от Теа и Ян Тесман след самоубийството на автора й, Давид Левборг. Включването на киноелементи в постановката дават възможност да се проследят отблизо лицата на персонажите и емоционалното им състояние. Резултатът е силно въздействащ.

Сигурно отзивът ми щеше да бъде още по-възторжен, ако веднага след премиерата не бях решила да си припомня самата пиеса на Ибсен (в превод от норвежки на Гергана Мей). Добре, че не го направих, преди да гледам спектакъла, иначе постоянно щях да правя сравнения и да откривам разминавания, а така го възприех като самостоятелен творчески новаторски продукт, който до голяма степен ми хареса. Да, стана ми забавно, че действието е пренесено в съвремието ни и Хеда Габлер е родена през 1990 г., че е преуспяващ в България художник акционист с престижни изяви в чужбина. Забавно беше и че някои имена са побългарени:  г-жа Теа Елвстед е станала Теа Ралева, почитателката на Хеда, която я преследва по улицата за автограф (няма я в оригиналната пиеса), също е с българско име. Имената на останалите действащи лица са почти като в оригинала. Не ми стана ясно само защо Юрген Тесман е станал Ян Тесман, а Айлерт Льовборг – Давид Левбoрг. Каква е била целта на тази промяна?

Това обаче са дребни детайли. Внесени са други далеч по-съществени промени. На първо място в образа на Хеда Тесман, по баща Габлер. Имах големи очаквания от Радина Кърджилова в нейната роля. Хеда е сложен, богат на нюанси образ. Силен, непокорен характер, тя е пряма, понякога умишлено нетактична. Вечно отегчена от света, който я заобикаля, обича да доминира над другите, да въздейства върху съдбите им. У нея обаче го има и външното лустро на светска дама, до което прибягва, когато усети, че е прекалила със словесната си грубост. Тогава може да демонстрира любезност и съпричастност и очевидно го прави умело, защото околните подминават ехидността и злобните й реплики, подвластни на чара й. Във версията на режисьора Тимофей Кулябин нейният образ е станал едноизмерен. Наблегнато е единствено на отегчението й от всичко, на хапливия й език и изключителната студенина. В този вариант главната героиня по никакъв начин не можеше да събуди и капка симпатия у мен, като зрител. Има и друга режисьорска промяна в нейния образ – акцентирано е много силно върху обсебеността й от смъртта, нещо, което е по-деликатно загатнато в пиесата. В оригинала самоубийството й е шокиращо. То е предизвикано от внезапното стечение на много обстоятелства: смъртта на Льовборг, към когото тя очевидно е изпитвала по-силно чувство, отколкото е показвала, перспективата да бъде разпитвана от полицията и да зависи от добрата воля на съдията Брак дали ще издаде нейното непряко съучастие в станалия фатален инцидент. Добавя се и усещането, че остава на заден план за мъжа си, който е амбициран да възстанови заедно с Теа унищожения ръкопис на Льовборг. Притисната от обстоятелствата, тя не се поколебава да избере смъртта. Точно това прави от Хеда Габлер еталон за силна и свободолюбива жена. В трактовката на Кулябин каквото и да беше или не се беше случило, Хеда щеше да се самоубие, защото си го е решила една година по-рано и целенасочено върви към самоунищожението си. А това олекотява образа й до психопат, овладян от суицидни мисли.

Друг ощетен, а на моменти и незаслужено опошлен образ в тази постановка е на Айлерт/Давид Льовборг. При Ибсен той е искрено благодарен на Теа за помощта й при написването на новата му книга, която нарича без колебание тяхно общо дело, и ако иска да се разделят завинаги, то е от чувството за вина и срам, че е изгубил ръкописа на тази книга. Чувства се недостоен да бъде до жената, която му е била опора. В постановката на Кулябин Айлерт/Давид се отнася изключително грубо към Теа, когато й заявява, че няма вече да са заедно, подтекстът е, че никога не я е ценял и че вече не му е нужна. Дори я замерва с обувката си, за да я прогони, а когато Теа проплаква, че тази книга е като погубено дете, той започва да се гърчи, легнал по корем на сцената, хленчейки подигравателно „Мамо, мамо!“. Жестока гавра с влюбената жена. И нищо общо с автентичния герой на Ибсен, който може и да е подвластен на алкохола, но е почтен и чувствителен човек. Не мога да имам упреци към играта на актьора Иван Юруков, изпълнител на тази роля, защото трактовката е на режисьора. Затова пък Дарин Ангелов е далеч по-чаровен от Ибсеновия Юрген/Ян Тесман, описан като „среден на ръст, с младежки вид, леко пълен, с открито кръгло лице и доволно изражение“. Външността на нашия актьор е много по-привлекателна. Освен това при Ибсен младият Тесман е простодушен, леко наивен, което не може да се каже за Ян на Дарин Ангелов. Той придава на образа повече дълбочина и духовни нюанси. Има един момент в пиесата, когато Юрген/Ян изпада в детинска еуфория, щом чува от Хеда, че е унищожила ръкописа на Льовборг, защото не е искала той да засенчи съпруга й. За Юрген това е доказателство за нейната любов. В постановката на Кулябин героят поглежда в упор жена си и изстрелва въпроса каква е тая любов, която той досега не е усетил (няма го в пиесата). В този случай режисьорската редакция на образа ми допада.

Блестящ е и Деян Донков като Брак (в оригинала той е съдия, а при Кулягин - заместник-министър на правосъдието). По независимост на духа и манипулативност той прилича на Хеда и общуването помежду им е по-скоро противоборство между две силни личности, замаскирано като елегантен флирт. В това противоборство Брак е сигурен, че ще бъде победител, но Хеда му се изплъзва, като напуска без колебание живота. Негова е и последната реплика в пиесата на Ибсен: „Но, всемогъщи Боже... хората не правят така!“. За съжаление, не чух тази реплика в спектакъла на Кулябин, но може и да съм я пропуснала, защото вниманието ми се раздвояваше между ставащото на сцената и на екраните.

Юлия Тесман на Бойка Велкова напълно се покрива с представите ми за Ибсеновата героиня – жена скромна, но с вътрешно достойнство, всеотдайна към племенника си и приемаща екстравагантното държание на жена му единствено от огромна обич към него.

Ще се спра специално на Теа. В постановката на Кулябин тя почти през цялото време е в сянката на Хеда, над която блести ореолът на фатална жена. В гениалния текст на Ибсен обаче истинската покорителка на сърцата е скромната, подценяваща себе си Теа. „Аз съм евтина“ – чистосърдечно споделя тя пред Хеда. И все пак точно Теа е била любима на младия Тесман, преди да се ожени за дъщерята на генерал Габлер. Очевидно той е горд, че е спечелил състезанието с многобройните си съперници за ръката на толкова престижна дама, но накрая без никакво колебание я поверява на ухажващия я Брак, за да се отдаде изцяло на работата с Теа по възстановяване на унищожената книга на Льовборг. Самият той я нарича възторжено своя вдъхновителка пред Хеда, която добре осъзнава, че подценяваната от нея жена е имала важна роля в живота на единствения мъж, съм когото самата тя не е безразлична. Крехката Теа, нямаща никакви амбиции да въздейства върху живота на другите, постига без никакво усилие онова, към което властната Хеда се стреми с цялото си същество. Оставам със следното впечатление: Кулябин е влюбен в образа на Хеда и поставя на моменти Теа в унизително положение, докато Ибсен се е възхищавал от силата на Хеда, но тайно е бил влюбен в Теа, в която убедително се превъплъщава Ана Пападопулу. В крайна сметка тя печели нетърсеното от нея двуборство с генералската дъщеря.

Напълно омаловажен в постановката е образът на прислужницата Берта (Албена Ставрева), на която май гласът изобщо не се чу, а в пиесата на Ибсен има немалко реплики. Вярно е, че те са предимно обявяване на идващите гости, но тя е персонаж със своя история. В началото на първо действие става ясно, че от години работи за семейство Тесман и сега ще бъде в услуга на Юрген и жена му. Тревожи се дали ще й угоди, което показва косвено какво е въздействието на Хеда върху околните. Очевидно тази героиня се е сторила абсолютно незначителна за режисьора и той е предпочел да сведе участието й до безмълвна фигурантка. За сметка на това на двата екрана се прожектират кадри с герои, които само се споменават в оригинала: болната леля Рина, съпругът на Теа, който (по Кулябин) е тръгнал след нея и я открива в хотелската й стая. Логиката на Ибсеновия герой не предполага такова пътуване. Съпругата му го описва като човек, който обича най-вече себе си и може би малко двамата си синове. Тя реално го е напуснала, защото не усеща никаква духовна близост помежду им. Но в живота хората поднасят и изненади, та защо пък достолепният околийски управител Елстед да не хукне след жената, която поддържа домакинството в дома му?

Не ми хареса обаче творческата измислица на режисьора (показана на екрана), че след смъртта на Льовборг Юрген/Ян Тесман и Теа са възстановили книгата му по запазените записки и я представят пред публика като своя творба. На задната корица се виждат само техните две снимки и имена и никакво споменаване на починалия истински автор или поне вдъхновител на произведението. Това отново излиза извън логиката на персонажите. Вярно е, отначало Юрген/Ян Тесман откровено признава пред Хеда, че е изпитал завист към колегата си заради оригиналната му идея – напълно човешка реакция, но бързо се опомня и се самоупреква заради пробягналото у него некрасиво чувство. И той, и Теа са почтени хора и едва ли биха си присвоили чуждо творчество.

Независимо от несъотвествията, които откривам в тази постановка, горещо препоръчвам на почитателите на театъра да я видят. Тя е смела, авангардна, съчетава класиката с модерното. Невинаги съвременният прочит на класиците ще удовлетвори всеки.

                           Аплодисменти за актьорите в края на премиерата на 31 май 2025 г.
Снимките в публикацията са на Владимир Дворецки. Не са технически перфектни, защото са правени със смартфон, а не с професионален фотоапарат

Първият роман на Красимир Димовски със заслужено голямо отличие

 

От купчината книги, които са ми харесали и искам да пиша за тях, избирам „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ от Красимир Димовски (изд. „Хермес“, 2024). Спирам се на нея, защото спечели Националната литературна награда за роман на годината „13 века България“ 2025, и бих искала да споделя защо смятам това отличие за напълно заслужено. Без колебание мога да кажа, че това е една от най-оригинално написаните книги, които съм чела!

Красимир Димовски ме заплени още със сборника си разкази „Момичето, което предсказваше миналото“ (изд. „Хермес“, 2021). Тогава си казах, че са рядкост авторите като него, които така съвършено се превъплъщават в детски персонажи, т.е. говорят от името на деца. Мнозина в литературата са се пробвали да го докарат на детски гласец, но изпод думите и разсъжденията им обикновено прозира някоя пораснала момендрага или мустакат чичко. Приличат на актьори, които са се облекли в късички дрешки, за да се правят на деца, но си личи, че не са им по мярка. При Димовски няма и следа от това. В разказите му от този сборник чуваш истински деца, с цялата им очарователна наивност и неосъзната мъдрост.

Оказва се, че писателят може да говори с различни гласове и никога да не звучи фалшиво. В „Тезеят в своя лабиринт“ повествованието се води от главния герой, когото наричат Тезея, защото с един челен удар е убил мулето си. Тезеят е надарен с физическа сила, в училище дори буквите не е могъл да научи и вероятно за околните изглежда като примитив, но е природно интелигентен и с чувствителна душа. Разказът му е уникално съчетание от необразованост и поезия и ефектът е невероятен. Всяко изречение ми въздействаше като стих, който обаче нерядко ме и разсмиваше, заради невероятните словесни комбинации. Още в началото стилът му ме грабна: „Тишините взеха да се сгъстяват, вдъхнах ги няколко пъти и се напълних. Тия тишини ми преобърнаха животът“. (Стана ми симпатичен Тезеят и защото понякога използва пълен член там, където не му е мястото. Баба ми по майчина линия е родена в Троян и тамошните ми роднини говорят така: „Вървя си по пътят“, „Аз съм на телефонът“.) И още един откъс от предпоследната част на романа: „Времето минаваше. Но тоя път върху мене, та ме омачка.“ Четеш уж нещо съвсем обикновено, а изведнъж те пресреща неочаквана метафора. На такива изненади се натъквах през цялото време. Понякога се улавях, че следя не само сюжета, а и в какви непредвидими словесни съчетания ще облече мислите си Тезеят. Признавам, мислех си, че в даден момент повествованието ще поеме друг персонаж, защото никак не ми се вижда лесно авторът да издържи в този причудлив, хем простодушен, хем върховно поетичен стил. Но не! Тезеят си остана единственият разказвач до края на романа.   

Отделих толкова внимание на стила, защото той е първото, което ме очарова в този роман. Стилът е дрехата на едно литературно произведение, а нали „по дрехите посрещат“... А по ума изпращат! И веднага ще добавя, че „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ е една много умно измислена история. Авторът е осъвременил и побългарил мита за Тезей, който убива чудовището с глава на бик и тяло на човек -Минотавъра. В извършването на подвига героят е подпомогнат от влюбената в него принцеса Ариадна, която му разкрива как, развивайки кълбо прежда, ще може да достигне до Минотавъра през лабиринта, където той се подвизавал, и следвайки нишката, да се върне обратно. В романа тези персонажи са творчески пресътворени от автора и сюжетът следва по-различна линия от познатия мит. Тезеят на Димовски, както вече споменах, е първичен, но симпатичен, Минотавърът се появява в образа на бандита Бичето - трафикант на проститутки за Гърция, а прекрасната Ариадна е цигуларка, която със свиренето си кара хората да се чувстват по-добри. Всъщност, нейната музика е „нишката на Ариадна“, преминаваща през цялата книга. Самата героиня има и други имена – Ариана (за повечето хора е по-лесно да я назовават като познатата марка бира), Смилен – по името на нейната осиновителка, учителката Смиленина – най-авторитетният човек за Тезея. Както и да я наричат обаче, където и да отиде, ефектът от музиката й е един и същ – кара човека да се извиси духом, а понякога дори тялото му да се издигне над земята.

От мита за Тезей знаем, че Ариадна е била влюбена в него. В романа на Димовски тя изглежда влюбена в Бичето, т.е. в Минотавъра. Може би защото иска да просветли мрачната му душа. Но как да направиш добър някого, който мисли, че добротата е слабост и иска да удържи злобата в себе си? А може би добро и зло винаги съжителстват заедно и правят едно Дозло?  - размишлява Тезеят.

Неговият лабиринт започва от родното му село между планините Могила и Могилчица, преминава през близкия град и достига чак до Германия все в търсене на Ариана и нейната музика. Оказва се, че навсякъде, където е минала, тя е оставила светли, но и драматични спомени, усещане за неуловимост и загадка. Рядко съм срещала толкова талантливо създаден образ като нейния – сякаш изваян от светлина и акварелни багри, ефирен и същевременно напълно земен.

След вече споменатия по-горе сборник с разкази „Момичето, което предсказваше миналото“ (2021) и трите новели в „Ловецът на русалки“ (2022) „Тезеят в своя лабиринт“ (2024) е първият роман на Красимир Димовски. Възхитително е как в този свой дебют в жанра успява с такава вещина да води и преплита сюжетните линии, да създава съспенс. През цялото време се питах ще успее ли Тезеят да настигне своята любима. А дали тя все пак не е влюбена в него, макар че в даден момент го предава и той едва не губи живота си? В пета част, озаглавена „Спасителката и смъртта“,  като че ли открих доказателство за нейната любов. Но какъв е този Дневник на една П, който откриваме още в подзаглавието? Тезеят го намира случайно и постоянно го носи със себе си, но тъй като е неграмотен, не може да разбере какво пише в него. Само че и за грамотните той се оказва голяма загадка. Всеки се опитва да отгатне какво значи П. и всяко от тълкуванията изглежда логично.

Димовски е пресътворил майсторски не само мита за преминаването на Тезей през лабиринта, а и пътуването на Малкия принц сред различни планети, всяка от които има своите необикновени обитатели. Краткото описание на живота им е сам по себе си миниатюрна притча. Тези планети изникват някак изневиделица на моменти в първата част на романа и са обозначени с цветове: Сива, Светлокафява, Зелена, Черна, Жълта, Червена, Кафява, Лешникова, Пъстра, Тъмнокафява, Кехлибарена и т.н. Отначало се запитах дали това не е малко самоцелно, но не е. Към края на книгата става ясно, че същите планети обича да рисува Ариана. А защо цветовете им са такива? Близко е до ума, но ще разберете сами, когато прочетете „Тезеят в своя лабиринт“!    

Аз ще добавя само, че се възхитих от умелото вплитане на темата за очите. Тезеят така и не успява да види очите на любимата си Ариадна-Ариана-Смилен. Дори при краткото им физическо съприкосновение тя е с гръб към него и не среща погледа й. Накрая обаче успява да види очите на нейната дъщеричка. И по тях разбира кой е баща й.

В произведенията на Красимир Димовски винаги ме е пленявала появата на малко момиче, което е хем реално, хем някак магично същество. Така той отново и отново поставя въпроса: А ако Бог е момиче?  

Преклонението си пред женското начало авторът е предал чрез образа на Ариана, създаден с много любов. Останалите женски персонажи в романа са описани със симпатия и топлота, макар че повечето от тях са комични: баба Параскева, на която „младостът се е запечатала в очите й“, погребала петима съпрузи, Пауна – „много надута отпред, ама вечно е като парче зима и посред лятото, бая е презрителна“, Пощаджийката –„средно учена е, средно млада, средна наглед, пък и средно задомена - мъжът й ту го има, ту не.“, Петракиева – кметицата, която „пришълците“ мутри завързват на кръста над селската църква. Отново алюзия, че може би Спасителят е жена. Много реалистично са представени самите пришълци - мутри, аверите на Бичето, които всяват страх в селото.

Всеки детайл в книгата носи скрит смисъл. Когато Тезеят отива в пещерата, обитавана от Бичето, и очаква да намери там мъртвото му тяло, не открива нищо. Както гробницата, в която е положен мъртвият Христос, се оказва празна, защото той е възкръснал. Дали по същия начин не възкръсва и Злото и остава неизтребимо?

Най-драматичен и същевременно забавен за мен си остава образът на разказвача – Тезеят. В родината му очевидно не го ценят особено, но в чужбина спечелва уважение. Един от любимите ми откъси в романа е, когато германецът, който го е наел на работа, иска да го задържи: „Херът обаче продължи: Ама ти, вика, си с душа на одисей. Очакваше, види се, да се заинтересувам кой е този човек, но аз само попитах кога е живял, а Детлев присви очи и каза: Винаги.“ Развълнува ме този отговор! Колко е красиво, че духът на Одисей е винаги жив.

Много мъдрост има в „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ и като читател съм изключително доволна, че тя беше отличена с престижната награда. Поздравления за Красимир Димовски! Пожелавам му повече читатели да се насладят на неговата необикновена книга и ги съветвам да не пропускат нито една страница, защото  всеки детайл в нея е важен.

 

 

Делнично любовно стихотворение

 

                                      

Вчера за момент попаднах в стихотворение на Жак Превер. Може би в „Хиляди, хиляди години не биха ми стигнали/ да разкажа онзи миг вечност...“ или още по точно – в стихотворението, в което поетът гледа от автобуса как жени слизат на спирка „Амстердам“ и „Внезапно през стъклото/ видях една, /която не се бе качила./ Седнала сама, изглеждаше, че се усмихва./ На мига усетих, че страшно много я харесвам,/ но в същия миг открих, че е жена ми./ Бях доволен.“ 

За такъв прекрасен миг, когато една напълно делнична случка ти разкрива за пореден път какво щастие е да споделяш живота си с човек, когото обичаш, написах моето „Делнично любовно стихотворение“, което посвещавам на любимия ми съпруг Владимир Дворецки:

Колко те обичам

вървящ усмихнато към мен,

понесъл две торби с продукти!

Щастлив, че си подсигурил

добре семейната вечеря!

Какво ли бих била без теб!

 

Снимката на Владимир Дворецки в публикацията не е буквална илюстрация на стихотворението. Направена е при откриването на една италианска изложба на сцена „Централни хали“, 28.03.2025 г., но посещението на културни събития също е основна част от нашия делник!

Честит небесен рожден ден на Фани Чоджумова!

 

На снимката Фани Чоджумова е в Белград на връщане от международен младежки семинар в Австрия през лятото на 1988 г., в който участваха със съпруга ми Владимир Дворецки

На днешния ден, 2 март, се навършват 73 години от рождението на талантливата журналистка Фани Чоджумова. Изпитах огромна скръб, научавайки наскоро от известната преподавателка и преводачка Виолета Цонева, че тя е починала на 6 ноември 2023 г. С Фани работихме заедно в Младежка редакция на Българското национално радио над 15 години – от 1975 до началото на 90-те и съм я запомнила като сърдечен, отзивчив човек, неправещ компромиси със себе си, винаги със собствено мнение, което не се страхуваше да изрази публично. Благодарна съм на Виолета, че ме свърза със сестрата на Фани – художничката Ема Вертерова, която живее и твори в Габрово, както и със сина на моята колежка и приятелка – Илин Чоджумов. От тях научих някои детайли за живота и професионалния й път през времето, когато вече не работеше в БНР. Няколко години е била част от екипа на радио „Тангра“, а после е преминала в печатните медии – вестниците „Континент“, „Българска армия“, „Новинар“.

Озаглавих спомените си "Цвете за Фани Чоджумова". Развълнувах се от реакциите на споделеното от мен за нея! Мнозина от онези, които са я познавали, в коментарите си изразиха не само болката си от тъжната вест, но разказаха накратко с какво са запомнили тази ярка личност в българската журналистика. Така към спомените ми се добавиха още словесни цветя. Реших да ги събера в букет и да й ги поднеса на рождената й дата 2 март. 

Започвам от най-близките й хора:

Синът й Илин Чоджумов: „Такава беше мама - непоколебима, неотстъпваща на милиметър от принципите си, вечно готова да помогне и да влиза в битки в името на истината. Не обичаше течението и се носеше срещу него в по-голямата част от живота си. Вече повече от година сме без нея. Светла й памет!“

Сестра й Ема Вертерова: „Обичах силата на характера и непримиримостта на сестра ми Фани. Обичам те, Фанка! Душата ти намери покой.“

Милена Димитрова, която като студентка сътрудничеше в Младежка редакция на БНР: „Фани Чоджумова беше различна от младите журналисти, мислеше извън калъпа и само с добро я почитам.“

Иван Такев: „Светла й памет на Фани Вертер Чоджумова, част от славната Младежка редакция на БНР! Пред очите ми е пълната редакционна стая. Фани седеше до теб на бюрото, а пред вас седеше Емил Рафаилов. Славни времена.“

Николай Кръстев: „Бог да я прости! Помня гласа й от вечерните новини на „Хоризонт“ и после нейните публикации в „Новинар“.“

Елена Тарашева: „Помня Фани с много добро чувство. Единственият човек, който отиде да интервюира майка ми и я попита каква връзка има с мен. Повечето правеха обратното – аз се мержелеех в ореола на майка си. Светъл път на добрата й душа!“

Случаят е следният: в началото на 80-те Фани е командирована в Шумен, където търси съдействие в районната радиостанция. По същото време Елена сътрудничи там като репортер. Майка й е известната и обичана в целия град д-р Елка Тарашева, акушер-гинеколог. Фани отива да я интервюира и споделя с нея, че в Радио Шумен се е запознала с журналистка със същата фамилия. Колко окриляващо е било за един млад човек, правещ първите си стъпки в журналистиката, да бъде запомнен от някого при краткотрайна делова среща!

Стоян Сираков: „Бог да я прости! Никой не е разбрал (за кончината й). Ужасно. Аз също работих с нея в „Новинар“... Беше много ценен човек!“

Иван Тодоров: „Бог да я прости Фани Чоджумова, която не познавах лично, но познавах гласа й. А и фамилията й не може да бъде забравена.“

Светлана Трифоновска: „Светла да е паметта й на Фани! Работих с нея в „Новинар“ в един отдел.“

Къдринка Къдринова: „Колко тъжно... И аз познавах Фани от младежките ми години, но отдавна загубих контакт с нея... Светъл човек! Да й е светло и сега... Поклон.“

Донка Ганева: „Боже, Фани... Бяхме съседки през два етажа... Бог да я прости!“

Надя Стамболиева: „Бог да я прости! Не знаех, че си е отишла! Мир и светлина на душата й!“

Елеонора Маркова за, както я определя, „прекрасното момиче Фани“: „Преди три години и половина стана дума за нея в Торонто. Българската консулка е една млада дама, неуморна да популяризира страната ни в Канада (става дума за Велислава Панова, която е работила като журналистка). Седейки на сладка приказка, тя ме попита дали познавам Фани. Връхлетяха ме мили спомени. Оказа се, че са работили в „Новинар“. Сподели колко е била отзивчива и колко е помагала. Толкова прекрасни думи за нея! Цвете за Фани!“

Владо Йончев: „Не знаех, че е починала. Най-хубавият глас, който съм чувал някога. С нейния глас бяха сигналите на OFFRoad radio, когато го имаше. Вечна й памет! Седяхме един срещу друг в „Новинар“.“

Лидия Гълъбова: „Познавах я бегло при моето периодично пребиваване в програмите „Христо Ботев“ и „Хоризонт“. Съвестен журналист! Които са малко днес, а в оредяващите редици се настаняват лица, при които критериите за морал и качества не са на първо място. Да е светло на душата й!"

Ани Петрова: „Светлина на душата й! Фани беше единственият колега, който дойде с мене на разпита с полицаите по така наречения случай „бомба в метрото“. (Тогава екип от „Новинар“ сложи пакет в метрото, за да провери колко бързо ще реагира полицията)

Георги Славчев, поет: „Прекрасен човек и журналист! Слушал съм я многократно и с удоволствие по радиото.“

И обобщаващи думи, отново от сестра й Ема Вертерова: „Проблемът й беше, че е отдадена на това, за което е призвана, семейна черта...“

     Тъжна констатация, която казва много. Всеотдайността ти да се превърне в твой проблем! Сигурно по тази причина след пенсионирането си Фани вече не с занимаваше с журналистика. Тя, непримиримата борбена душа, си тръгна тихо от този свят. Но не бива да бъде забравена!

В интернет вече може да бъде намерена кратка статия в Уикипедия за нея - Фани Чоджумова.

         Още веднъж изказвам сърдечната си благодарност на Виолета Цонева, която ме свърза с най-близките хора на Фани!

На днешния ден Виолета написа: „Днес е денят на Фани, утре – на татко й, след това – моят. Риби. Три дни празници на живота и на следите, оставени от рождениците. Фани и татко й бяха журналисти от началото до края на живота си, с присъствие в радиоефира, ежедневниците и периодиката. От Вертер Хлебаров чух за първи път името на изкуствоведката Ружа Маринска, а в дома на родителите на Ема и Фани видях за първи път картина на Георги Ковачев-Гришата. Изобразително изкуство в семейството творяха майката на Ема и Фани, Стоянка, и Ема. Там винаги се чуваше пишеща машина и се усещаше тютюнев дим. Дом на творци.“ 

През последните седмици неведнъж се чухме по телефона с Ема Вертерова. В гласа й долавям нотки от гласа на Фани и ми става много мило. Мили са ми и житейските подробности, които Ема ми разказва. Самата тя е родена в София, но по-малката й сестра се ражда в Русе, защото баща им, журналистът Вертер Хлебаров, е изпратен като кореспондент за военните медии. После се преместват в неговия роден град Севлиево, а оттам – във Владая, където изчакват да бъде построен апартаментът им на някогашния булевард „Волгоград“, днес „Васил Левски“. Фани учи до седми клас в 11-о училище, а после в 35-о, известно тогава като Руското училище. Дипломира се по специалността българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

От Ема научих, че като 7-8-годишна Фани е ходила на уроци по цигулка при г-н Бехтеров, който живеел на първия етаж в тяхната кооперация. Не я привличало свиренето, все с нежелание посещавала уроците и накрая се отказала. Заявила, че всичко си знае и няма нужда да се учи да свири. Още като дете е проявявала силния си характер!

През всички тези дни, откакто научих за кончината на Фани, тя като че ли стана още по-жива в спомените ми. Все си я представям, сякаш беше вчера, как влиза в редакцията, бърза към бюрото си и се навежда към мен конфиденциално с въпроса: „Търсиха ли ме от щаба!?“. „Щабът“ беше нейното семейство: майка й и съпругът й Анри, по онова време студент в днешния НАТФИЗ, които се грижеха за бебето Илинчо. Скоро след като го роди, Фани се върна на работа в Радиото. Наистина беше изключително отдадена на професията си, но духом оставаше при най-скъпите на сърцето й хора!

Такава я помни цялото ни семейство.

Винаги ще те обичаме, скъпа Фани!