Каква била истината защо не следвах в института „Горки“!

 

С поета Георги Борисов на Алеята на книгата в София, 13.09.2025 г. Снимка: Владимир Дворецки

Интересна среща имах на щанда на издателство "Колибри" на Алеята на книгата в средата на септември с моя съученик от Френската гимназия Георги Борисов, който даваше автографи на двата си тома с мемоари "Моите истории - 1973-2023". В гимназията той беше три випуска преди мен, но известно време бяхме заедно в редколегията на училищния вестник "Младежки плам", както и със съпругата му Сашка Велева, с която пък учехме в един клас. Та срещаме се на Алеята на книгата и Жоро започва да се майтапи с мен. Постоянно ме нарича Иванова, както си подписвах стиховете като ученичка, а и по-късно, преди да се омъжа за Владимир Дворецки. Докато говори, една от книгите му, които е поставил изправени, тупва настрани и той веднага обяснява това с моето присъствие. Казва ми, че съм като тийнейджърите, които само ходят по сергиите и снимат със смартфоните си, но нищо не четат. Това ми се струва забавно и му отговарям, че значи съм се подмладила. Обяснява ми, че двата му тома трябва да са във всеки дом, също като Библията, защото също като нея не е нужно да се четат от началото към края, а откъдето си поискаш. Показва ми задната корица на единия от томовете, за да видя за кои известни личности е разказал лични спомени (на предпоследната снимка). Пояснява, че това не са точно мемоари, защото са записки, които си е водил след всяка среща с тези хора, с други думи - няма го изкривяването, което понякога се получава, когато човек си припомня събитията години по-късно. Мъжът ми го изненадва с въпроса дали не е описал и мен в някой от тези два тома, но аз веднага добавям, че е по-добре да не е писал нищо, отколкото лошо. Всъщност, цитирам самия Георги Борисов, защото той казва точно това в един откъс от "Моите истории", когато покойният Кирил Кадийски (лека му пръст!) му се оплаква, че един виден поет не е написал за него в мемоарите си. В даден момент Жоро ни заявява, че разговорът с нас е чисто губене на време, защото не си купуваме книгите му, и отива да си говори с други хора. Така премина срещата ми с Георги Борисов на Алеята на книгата. Развесели ме!

Имаше обаче един важен момент в раздумката ни, за който реших да разкажа отделно. Правя го сега.

Както се майтапеше с мен, преди демонстративно да отиде да си бъбри с други хора, Жоро подхвърли, че е чел публикация в блога ми, в която съм споменала, че през 1972 г. не съм заминала да следвам в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва, защото е била обявена нулева година. „Нямаше нулева година. Тогава в института дойдоха двама души от България. Отсвирили са те!“ – разясни ми моят бивш съученик. „Така ми казаха“ – вдигнах рамене учудено. Можех ли да не приема за чиста монета онова, което ми бяха съобщили малко преди абитуриентски ми бал от редакцията на списание „Родна реч“, след като в продължение на цяла година ме подготвяха психически, че ще следвам в престижния тогава Литературен институт. Не, очевидно Георги Борисов грешеше! Припомних му, че през 1972 г. бяхме определени да следваме в Москва две поетеси. Втората се казваше Дафинка или Добринка. Жоро ме гледаше и явно нямаше желание да задълбава в тази тема, а после скоропостижно приключи разговора ни.

Ние с мъжа ми продължихме по Алеята на книгата, но подхвърлянето, че през 1972 г. не е била обявена нулева година от института „Горки“, а мен са ме „отсвирили“, се загнезди в главата ми. Нито тогава приех новината драматично, още по-малко сега – повече от половин век по-късно. Само че казаното от Георги Борисов всъщност никак не беше безобидно. Ако то беше вярно, излизаше, че над половин век аз съм живяла с една лъжа! И неволно я тиражирах през годините, защото я бях приела на доверие. Как да нямам доверие на редакторите в списание „Родна реч“ – главния редактор Иван Цветков, Григор Ленков, които лично ме бяха предложили да следвам там, а в крайна сметка ми обясниха защо това няма да се случи!

Мъжът ми, който обича да прави журналистически проучвания, влезе в сайта на института „Горки“ и намери списъците на всички, които успешно са го завършили през годините. Оказа се, че във випуска, с който е трябвало да се дипломирам аз през1976-а, (следването нормално продължаваше 4 години), има две поетеси с български фамилии: В. Радинска и Д. Стефанова. Да, Георги Борисов казваше истината! През 1972-а не е имало нулева година за България, а за самата мен! Прав беше Жоро, „отсвирили“ ме бяха! Само че кой? 

Заинтригувах се. И започна да се разплита чорапът... Първо попитах една известна поетеса, завършила института, възможно ли е да са ме отхвърлили оттам. Тя отговори категорично „не“. От института „Горки“ винаги са се доверявали на подбора, направен от предлагащата страна – в случая България. Значи на родна почва са ме „отсвирили“. Но кой? 

Нямаше съмнение, че „В.Радинска“ от списъка с дипломантите на института за 1976 г., е голямата поетеса Валентина Радинска. Моя близка приятелка от литературните среди, с която споделих откритието си, веднага ми цитира автобиографичната й книга, в която тя описвала как точно е станало заминаването й за института „Горки“. Познавала се с Георги Джагаров, защото и двамата били от Сливен. Срещнали се на някакво събитие и той я попитал дали иска да следва в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Тя, естествено, отговорила утвърдително. И заминала. Георги Джагаров беше председател на Съюза на българските писатели в периода 1966 – 1972 (източник - Уикипедия). После продължава шеметната си кариера във висшите етажи на партийната и държавна власт. Защо на изпроводяк от шефския пост в СБП да не направи едно добро за наистина изключително талантливата поетеса Валентина Радинска, като я препоръча в престижния институт „Горки“ в Москва? Самият той го е завършил през 1951 г. (Уикипедия). В справката за Валя Радинска (пак в Уикипедия) пише, че тя е следвала две години българска филология в Софийския университет, след което заминава за Москва и завършва института „Горки“ през 1976 г. Всичко е точно.

Само че аз не се чувствам изместена от нея. Големият й талант е бил достоен за нещо толкова престижно по онова време – да следва във въпросния Литературен институт.

По-скоро си мисля, че на мое място е заминала фигурираща като Д.Стефанова в списъка на същия випуск на института.

Когато ме запознаха с нея през пролетта на 1972 г., изобщо не я познавах като автор, не бях чела нищо от нея в средношколските издания. През същата година нея я нямаше в рубриката, в която списание „Родна реч“ традиционно представяше най-изявените си сътрудници абитуриенти, където всеки от нас фигурира със снимка и едно свое произведение. Не знам как се появи тази поетеса. Имах една кратка среща с нея през пролетта на същата година в писателското кафене на „Ангел Кънчев“ 5, където ме поканиха от екипа на списанието. Дотогава не ми бяха казвали, че ще има и друг представител на България в института „Горки“. Година преди това в редакцията на „Родна реч“ ме бяха запознали с Любен Лачански, който, както ми обясниха, първо щял да отбие военната си служба, а после да постъпи в института, т.е. аз щях да съм там преди него.

Писала съм за кратката си среща с въпросната поетеса в публикацията „Как щях да следвам в института „Горки“ в блога си през март 2019 г. и неправилно съм я нарекла Добринка. Всъщност името й е Дафинка. На самата среща не съм се спряла подробно в публикацията си, но сега си спомням, че момичето ми изглеждаше скромно и сдържано, докато майка му, която го придружаваше, буквално преливаше от щастие. 

По-късно главният редактор на „Родна реч“ по онова време, Иван Цветков, ми беше казал: „Гергинке, знаеш ли каква баница ни направи майката на Дафинка!“ Не знам дали не се шегуваше, но това стана повод моята майка, след като ми бяха казали за нулевата година, да се пошегува: „Язък за баницата, дето я е направила майката на другото момиче!“ Само че за Дафинка годината не е била нулева. Заминало е момичето през есента на 1972 г. за Москва!

Чудя се как не ми е минало през ума, че само аз съм била „отсвирена“, след като години по-късно научих, че Дафинка все пак е следвала в Москва. Просто си бях помислила, че е заминала на следващата година, докато аз повече изобщо не се поинтересувах от института „Горки“ и не съм питала дали е възможно да бъде подновена кандидатурата ми да следвам там.

Разнищвайки тази история със закъснение от над половин век, извадих дневниците си от последните две години в гимназията – на младини редовно си водех дневник. От записките става ясно, че още през пролетта на 1971 г. ми е било казано, че ще ме предложат да следвам в Москва. Прочетох как през януари 1972 г. съм занесла цикъл стихотворения в редакцията на „Родна реч“ и как Григор Ленков много ги е харесал, наредил е веднага да бъдат дадени за печат, а главният тредактор Иван Цветков ми е казал: „Изглежда ще има разходки на Тверском бульваре!“, сиреч, в Москва. За мен думите му са били поредното доказателство, че ще следвам в института „Горки“. Едва на 5 май 1972 г. ми е било съобщено, че това няма да се случи. Помня, че стана по телефона, но не й кой се е обадил. Вероятно е бил Иван Цветков, но не съм обърнала внимание, защото новината ме е зашеметила. Отбелязала съм факта в дневника си накратко и доста емоционално, като съм нарекла Москва – „любов несподелена“. На 12 май обаче съм отбелязала: „Може би е по-добре, че оставам тук при всички домашни удобства. Ще се подготвя за изпита по литература.“

И така, в много кратки срокове се подготвих за кандидатстудентския изпит по литература в Софийския университет и влязох в специалността българска филология. Наистина, никога не съжалих, че не следвах в института „Горки“. Препрочитайки ученическите си дневници разбрах защо. Първо, това не е било моя мечта – аз и не подозирах за съществуването на този институт. От редакцията на списание „Родна реч“ ми обясниха, че ще ме предложат да следвам там, защото харесват стиховете ми и това е подходящо място за талантлива поетеса. Нямаше как да не приема. Още повече, че там се влизаше не с приемни изпити, а със стихове. Всъщност, това беше проблем! Разлиствайки дневниците си от последните два гимназиални класа, открих тревогата дали пиша достатъчно добри стихотворения, та да съм достойна за този институт. Замисляла съм се как да постигна по-голямо вдъхновение... Ако е да научиш нещо, за да се явиш на изпит – ще го научиш, но вдъхновението е нещо, което не се подчинява на волята ни. Слава Богу, в редакцията на „Родна реч“ намираха стиховете ми за много хубави, както се казва – до последно! А последното беше, че малко преди абитуриентския ми бал ми съобщиха за нулевата година в института. Която се е отнасяла само за мен.

И досега ми е интересно какво е станало с Дафинка Стефанова, с която уж щяхме да учим заедно в Москва, но тя наистина замина, а аз – не. Нито преди, нито по-късно съм чула да се споменава името й като поетеса, нито някога съм чела нещо от нея. Но това не е изключение. Ако погледнете списъците с випускниците на института „Горки“, ще видите немалко български фамилни имена, които после никога не сме чули в литературните среди. Дафинка поне фигурира в списъка на завършилите, докато липсват други хора, заявяващи гордо в биографичните си справки, че са се дипломирали в този институт. Няма да издавам кои са.

Изпитвам огромна благодарност към този, който ме е „отсвирил“ от следването в института „Горки“! Ако бях заминала за Москва, животът ми щеше да протече по съвсем различен начин. Оставайки в България, аз осъществих детската си мечта да стана журналистка, при това в медията, в която се чувствах особено пълноценна - радиото. Оставайки в България, срещнах голямата си любов Владимир Дворецки, с когото сме щастливо женени вече 42 години! Оставайки в България, написах много хубави стихове – по мнението на читатели и на повечето редактори в литературните издания през 70-те и 80-те – въпреки, че не бях учила за поетеса в престижен литературен институт.

И все пак, остава въпросът, кой ме „отсвири“ през 1972 г.! Кой ми направи тази съдбовна услуга? Както и да го мисля, следата води към най-високото място в литературната йерархия по онова време – председателят на Съюза на българските писатели Георги Джагаров. Само негова може да е била последната дума, така както е препоръчал притежаващата наистина уникален талант Валентина Радинска. Очевидно с неговата благословия вместо мен е заминало момичето, от което нито преди, нито по-късно съм прочела нещо. Дано да е мой пропуск! Дано да е имала своите успехи като автор!

Но какво е можел да има Георги Джагаров против мен? Никога не съм контактувала с него лично. Поне не пряко. Единственият ми спомен с негово участие е от първия семинар на сътрудниците на „Родна реч“, на който присъствах като осмокласничка във Френската гимназия. Било е може би 1969 г. Вече бях публикувала стихотворения в списанието и други сътрудници ме разпознаха по името ми Гергина Иванова – така се подписвах тогава. На общия обяд, който ни дадоха, присъстваше и председателят на СБП. Тогава поетът средношколец Христо Георгиев, (после той си избра за псевдоним Перун и го знаем като Ицо Перуна), стана и даде предложение стихотворения да прочетат най-възрастният и най-младият поет от присъстващите. Предполагаше се, че най-възрастният е Георги Джагаров. За най-младия се знаеше, че съм аз, и много погледи се насочиха към мен. Джагаров се засмя и уточни, че май главният редактор на „Родна реч“ Иван Цветков е по-възрастен от него (така е – справка Уикипедия), но доколкото си спомням, каза някакво свое стихотворение, защото следваше и аз да направя същото. Погледите пак се насочиха към мен. Само че аз изпитвах неудобство да рецитирам свои стихове пред толкова известен поет. Макар и още дете, имах реална представа за онова, което пиша. Не изрецитирах нищо и май се получи конфузно. Май излезе като неуважение. А то си беше чиста детска стеснителност, съчетана с разумна самопреценка.

Трудно ми е обаче да повярвам, че Джагаров е запомнил тази случка и тя е станала причина три години по-късно да не замина за Москва. Може би някой силно му е препоръчал Дафинка като перспективен автор и затова е решил да ме замени с нея. Никога няма да разбера.

Държа обаче да благодаря на Георги Борисов, че ме изведе от моето половинвековно заблуждение и ми разясни истината защо не следвах в института „Горки“. Казали са ми, че за България е обявена нулева година, а тя се е отнасяла само за мен.

Завършвам с едно мое ученическо стихотворение, за да припомня как съм писала тогава, и да не е чудно защо в списание „Родна реч“ ме ценяха като автор:

„     „    „

Аз ли прескачах оградата,

обвита във лишейни свитъци?

Аз ли дъха на ливадите

жадно събирах в гърдите си?

 

Аз ли се спусках унесено

към малкото езеро стихнало

и, над водата надвесена,

аз ли мечтаех усмихната?

Аз ли си спомнях забравени,

свързани с някого случаи?

Аз ли се чувствах удавена

в топли пулсиращи ручеи?

 

С мене ли всичко е станало?

С мене ли? – питам учудена.

Струва ми се нереално,

че някога съм била влюбена.

 

XI клас, сп. „Родна реч“, бр. 10, 1971 г.

Стихотворението е публикувано и в сборника "Лирични сезони. Стихове от младостта до днес", издание на "Европа и светът", 2024 г.

     

   

 

 

Личният ми ден на независимостта, 22.09.2025

 

На снимката: момент от честването на 10-годишнината на сайта на семейната ни фондация "Европа и светът" evropaworld.eu в галерия "Мисията", 18.09.2025 г. Вляво е Владимир Дворецки

От 11 години насам отбелязвам 22 септември и като мой личен Ден на независимостта. През 2014 г. след 39-годишен трудов стаж като журналистка в БНР, го напуснах поради навършване на възраст и 22 септември беше първият ден на моята независимост от голямата ми любов Радиото. Защото любовта е зависимост - щастието ти зависи от това дали е взаимна. Моята радиолюбов беше взаимна, но, като всяка любов, е имала и трудни моменти. Сега си спомням с топлота за тази моя голяма любов.

Препрочетох днес какво съм писала на същата дата преди 11 години в блога си и се натъкнах на пасажа: „Напускайки БНР, се чувствам като децата на известни личности, които искат да излязат извън сянката на своите родители и да бъдат оценявани за собствените им качества. Да, за мен е било гордост години наред да се представям като журналистка от БНР, но съм се сепвала, когато някой извън БНР е забелязвал качествата ми, а в БНР са ми казвали: „Забелязали са те, защото си от национална медия. Ако не работеше тук, никой нямаше да ти обърне внимание!” Опитвала съм се да кажа, че в нашата медия работят хиляди хора, а не сме толкова много тези, които получаваме висока оценка извън БНР, но винаги съм се натъквала на снизходителни началнически усмивки.“ 

Честно казано, бях забравила, че началниците ми са омаловажавали моите успехи извън Радиото като са ги обяснявали единствено с ореола на престижната медия, в която работя. Доволна съм, че за 11 години доказах каква е била истинската причина да ме уважават хора извън БНР – професионалните ми качества! През тези години със семейната фондация „Европа и светът“, която създадохме със съпруга ми Владимир Дворецки и сина ни Боби, развихме активна дейност в културната сфера, за която получихме множество награди. Ще спомена само две от последните месеци: през декември 2024 г. ми беше дадено специалното отличие „Обединител на култури“ от Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, а през май фондацията ни беше сред получилите специална награда от Държавния културен институт към Министерството на външните работи „За принос в общата ни кауза гласът на българската култура да е част от диалога със света“ по повод 20 години от създаването на института през настоящата 2025 година.

На 18 септември отпразнувахме 10-годишнината на сайта на семейната ни фондация „Европа и светът“ evropaworld.eu. Направихме го отново с партньорите ни от Държавния културен институт в галерия „Мисията“. Присъстваха представители на посолства и на чуждестранните културни институти в София, на Българската търговско-промишлена палата, стойностни личности, които сме представяли на сайта, организатори на значими събития, които сме отразявали, наши автори, преводачи, журналисти, партньори и съмишленици. Получихме много цветя...

Точно заради тези цветя, които може да видите на първата снимка, се вдъхнових да пиша днес в блога си. Защото неволно я сравних със снимката си в моята публикация от 22 септември 2014 г. Тя е направена на 17 септември същата година. Тогава за последен път водих в ефира на програма „Христо Ботев“ авторското си предаване „Европа без граници“, което се беше излъчвало близо 25 години, а редакторката на предаването Цвети Николова ми подари един слънчоглед. Когато се върнахме от студиото в редакцията, тя ме снима с него.

Този слънчоглед е единственото цвете, което получих от БНР след 39 години всеотдайна работа. Не се почувствах огорчена. Отдавна бях свикнала там да се отнасят към мен по този начин.

И как сърцето ми да не се изпълва с радост и щастие при вида на всички тези цветя, които получих на 18 септември 2025 г. за онова, което правя от 11 години насам! Невероятен контраст! Да, щастлива съм!

На някогашните ми началници в БНР, които подценяваха работата ми, ще кажа: и досега срещам слушатели, които помнят предаванията ми, и досега на културни прояви се случва да ме представят като журналистка от БНР. Толкова време след като съм го напуснала! Разбира се, винаги уточнявам, че вече не съм там, но хората така са ме запомнили. Това също ми носи удовлетворение.

Ще завърша с почти същото изречение, както преди 11 години на същата дата: Да ни е честит Денят на независимостта с цялата символика, която носи в себе си!

 Припомнямснимката ми от 17.09.2014 г. в БНР. Сравнете я с първата и ще видите разликите.

Припомням и публикацията в блога си от 22.09.22014 г.:

Лично усещане за Деня на независимостта

 

Нееднозначната историчка и публицистка Милена Върбанова

 

                             Корицата на книгата "Бъдни вечер", художник: Емилия Върбанова

Преди 3 месеца от този свят безшумно си e тръгнала Милена Върбанова, която през последните години стана известна с бурните си словесни битки с лични опоненти и с институции. Образно казано, изразяваше мнението си винаги на висок глас, без да се притеснява какви реакции ще предизвика. Ответни реакции не закъсняваха, Милена не оставаше длъжна и с жар се впускаше в схватките. Основните теми на филипиките й бяха в сферата на историята, културата, литературата, политиката. 

Следях изявите й епизодично и отдалече. Когато попаднех на името й, проявявах интерес какво се случва с нея, защото я познавам отдавна. От края на 80-те до 1997 г. работехме заедно в Младежка редакция на Българското национално радио. После тя напусна радиото поради някои административни и програмни промени и не знаех къде е отишла. Преди доста време ми попадна информация за жена на име Милена Върбанова, която живеела в Щатите. Питах се дали е тя. По-късно научих, че наистина е емигрирала, но в Италия и Швейцария, за Щатите не се споменаваше. В даден момент – не съм фиксирала точно кога - нейната състудентка от Историческия факултет на Софийския университет Галя Кларк, по баща Кирилова, ми съобщи, че Милена се е завърнала в България и че е станала член на Съюза на българските писатели. Учудих се, защото не бях подозирала, че колежката ми от БНР е имала литературни амбиции.

Сега разбирам колко малко съм знаела за нея, макар че десетина година седяхме бюро до бюро. Оттогава я помнех като човек, с когото ми беше много приятно да разговарям. Имаше чувство за хумор, умееше да говори колоритно, да анализира точно ситуации, постъпки, характери. Никога обаче не ми е казвала, че пише стихове. Нямам спомен как реагира, когато в началото на 1990 г., веднага след промяната в политическата ситуация у нас, в пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ най-после, след неколкократно прехвърляне от един в друг издателски план, излезе  самостоятелната ми стихосбирка „Човекът, когото си чакал“. С Милена не сме говорили за поезия.

Това, което я травмира още в самото начало на познанството ни в Радиото, беше, че дъщеря й в съвсем ранна възраст беше диагностицирана със сериозно хронично заболяване. Казвала ми е, че тогава се е почувствала „извън коловозите на живота“. Проявяваше се като амбициозна журналистка, но най-важно за нея беше здравето на дъщеричката й и не се колебаеше да откаже професионална изява, за да е до детето си.

Беше речовита от млада, не се замисляше дали ще засегне някого с думите си. Явно запази тази своя особеност и в зряла възраст.

Когато с голямо закъснение разбрах, че е починала, потърсих из интернет нейни публикации и сглобих донякъде пъзела на живота й след напускането й на БНР, така както самата тя го е щрихирала бегло в някои свои статии и интервюта. След близо 20 години в чужбина е решила да се върне в родината и е кандидатствала за директор на Регионалния исторически музей във Враца. Друг е спечелил конкурса и това е дало повод Милена да изрази възмущението си в дълго изобличително писмо. След връщането си в България не е имала постоянна работа, двамата с баща й живеели с неговата пенсия. Парите, които е спечелила в чужбина, използвала, за да издава книгите си. Всичко това е описала самата тя.  

Общността, в която намира опора, е Съюзът на българските писатели. Там открива хора, които я ценят, дават й трибуна в съюзния литературен орган „Словото днес“. Не е чудно защо така яростно тя се нахвърляше срещу онези, които критикуват СБП. Предполагам, че усещането й е било като да брани собствения си дом. 

Четейки публикациите й, особено през последните 3-4 години, откривах толкова наплевателства, толкова грозни думи, че се замислих с това ли Милена ще остане като автор в паметта на читателите. Би било тъжно, но и несправедливо. Защото Милена Върбанова беше талантлив човек. И точно това ме накара да пиша за нея, а за илюстрация да използвам снимка на корицата на нейната книга „Бъдни вечер“, издадена през 2022 г. в памет на единствената й дъщеря Елена, починала една година по-рано. В тази малка, красиво оформена книжка, Милена е изляла душата си на любяща майка, неможеща да си намери място на земята от мъка по своето дете. Как бих искала всеки, който се е почувствал засегнат от обидните й думи към него – а тя никак не ги пестеше, да прочете тази книжка! В нея има толкова любов към дъщеря й, толкова чувство за вина, че невинаги е успявала да бъде до нея, че не е могла да я опази (като че ли това е възможно при тежко хронично заболяване!), че не й показвала приживе колко я обича! Не сдържах сълзите си, когато прочетох как е гушкала котето, което дъщеря й е отгледала и го е наричала „сине“:

„Сине спи в моето легло, мушнал жълта муцунка под мишницата ми - така, както никога не ти позволих да заспиш до мен, когато беше малка - защото се страхувах от всичко, боях се да не те залегна като се въртя, да не те заразя, ако съм хванала грип, да не наруша спокойствието на съня ти. Откакто си отиде, всичките ми страхове изчезнаха - но те съсипаха и твоя и моя престой на тоя свят. Толкова години прекарах далеч от теб - почти целия ти живот, а когато се върнах, се разделихме навеки. Сега Сине получава ласките, с които майка ти не обсипа теб. Не те нацелувах и напрегръщах, не те напритисках до гърдите си, както ми се искаше и както ти, без да го признаваш, желаеше.“ („Бъдни вечер“)

Най-потресаващото от изповедта на Милена в „Бъдни вечер“ за мен беше съмнението й дали дъщеря й ще пожелае да се срещне с нея в отвъдното. Има ли по-страшна болка от това!

„А на 10 юли миналата година в Монтана за нас с дядо ти Върбан угасна Слънцето. Но звездата, която наричаме слънце, умира и се възражда всяка Коледа, а ти, Слънце мое, няма да се върнеш при мен. И може би няма да пожелаеш да се видим, когато се упътя към теб.

Чудила съм се как живеят майките, изгубили единственото си дете. Мислила съм си, че на тяхно място на секундата ще умра. А ето на - продължавам да живея. Ако живеенето в мрак е живот.“

Цитирайки думите й, имам усещането, че изваждам на показ част от най-съкровен личен дневник, но си позволявам да го направя, защото те са в откъс от книгата, който самата Милена е изпратила на поетесата Надя Попова десетина дни, преди да почине, за да бъде публикуван във вестник „Словото днес“. Публикацията става факт, но, за съжаление, е посмъртна. С разрешението на Надя я включвам тук: 

         Една съботна сутрин, скоро след като бях научила, че Милена си е отишла, говорихме дълго по телефона с Надя Попова. Тя и Добрин Добрев-Финиотис единствени от СБП бяха успели да отидат на погребението й във Враца при вестта за внезапната й смърт. Изключително деликатен човек, Надя сподели с мен, че всекидневието на Милена никак не е било лесно. Двамата с бъща й са си патили от съседи, които са им създавали битови проблеми. Милена е страдала от постоянни стомашни болки. Тези детайли никак не са маловажни, ако искаме си обясним онази невероятна злъч, с която тя се нахвърляше през последните години срещу опонентите си. Разбира се, не може да се отрече, че имаше чепат характер. Но, наистина, прочетете нейната „Бъдни вечер“ и ще откриете съкровената същност на Милена с нейното дълбоко страдание и угризения! Ще откриете и колко добър разказвач е тя! Как вълшебно е описала едно видение от Бъдни вечер през 1938 г., останало в семейната памет, когато посред нощ весела компания с каруца нахлула в двора на къщата в село Рогозен и всички помислили, че са техните роднини, които всяка година идвали на гости за празника. Компанията обаче както вихрено дошла, така се и бързо се запиляла нанякъде, а роднините пристигали чак на следващата сутрин. „Бъдни вечер“ е изпълнено с любов и горчивина писмо до починалата дъщеря, но в него се припомнят случки от детството на самата Милена. Хармонично допълнение към разказаното са илюстрациите и оформлението на корицата на изданието от художничката Емилия Върбанова.

 Първоначално се учудих защо в книжката Милена е включила преводите си на 7 сонета от Пиер дьо Ронсар, но се оказа, че това никак не е случайно. Сонетите са посветени на една съименничка на нейната дъщеря – Елен дьо Сюржер, любима на поета. Мисля, че добавяйки неговите стихове към своята своеобразна елегия за дъщеря си, Милена е искала да покаже за каква поезия е била достойна нейната Елена. Как ме жегна едно изречение в началото на книгата за момичето, „непознало ответна любов от страна на обикнат мъж“! Всяка майка би желала дъщеря й да вдъхва любов. С преводите си на Ронсар Милена е дала на своята дъщеря поетичните любовни признания, които е заслужавала. А самите преводи са великолепни! Открих в интернет оригиналите на два от преведените сонети. Да се превежда Пиер дьо Ронсар (1524-1585), чийто френски език е доста по-различен от съвременния, никак не е лесно. Милена се е справила блестящо! Тя владее съвършено класическия стих.    

  Връщам се на това, че доскоро изобщо не познавах Милена Върбанова като поетеса. Едва сега открих стиховете й. Открих ги на този линк в сайта „Литературен свят“: Милена Върбанова. Те са необичайни. В подборката, която очевидно самата авторка е направила, няма любовни стихове. Можете ли да си представите поетеса или поет, които не пишат за любовта? Допускам, че и Милена е имала такива, но ги е сметнала за неподходящи за изграждане на литературния й образ. Избрала е предимно свои патриотични стихотворения. В тях има толкова пламенна обич към България и героите от нейното минало, че, струва ми се, разгадавам неосъществимата й мечта да се е родила в друго време, когато би могла да извърши подвиг в името на Родината. В наши дни тя се постара да възвеличи това героично минало и като историк, стигайки до крайности в търсенето на български генезис и там, където едва ли го има. Впрочем, още една причина да превежда Пиер дьо Ронсар е убеждението й, че той е с български корени. В някои статии за поета наистина се цитира негов стих, че родът му е от място в Европа "где Дунавът студен край Тракия минава/ Отвъд Унгария е то", но по-късно тази информация се приема за неизяснена. Милена обаче в „Бъдни вечер“ цитира изследователя Любомир Йорданов, който през 1975 г. намерил в Националната библиотека в Париж документ за родословието на Ронсар, доказващ българския произход на неговия прадядо.

Честно казано, прекаленото прехласване по българската история ми е чуждо, предпочитам по-трезвите и обективни оценки, затова и не съм заинтригувана от историческите драми на Милена. Някои от тях ще намерите на горепосочения линк. Впечатлена съм обаче от стиховете й. В прозата авторът може да извае собствения си образ, както на него му харесва, но в поезията това е невъзможно. Тя е откровеният глас на душата. В поезията на Милена душата й е горда и страдаща. В публицистиката си тя често без жал бичува опонентите си, но в немалко свои стихотворения бичува безмилостно себе си, смятайки страданията си са заслужени. Сред най-ярките й стихотворения са тези за баща й Върбан Велчев, също поет. От тях се излъчва огромното й възхищение от него, въпреки че на моменти е възниквал естественият сблъсък между два силни характера:

„Но някога, на масата, у нас
ти беше хляба, виното бях аз.

Бях твой буквален превод в женски пол,
бях свобода, закон и произвол,
дух от духа ти, кост от твойта кост,
окото черно в синьото око.
Но както кончето с уши преде
и звуците настръхнало краде,

така и аз, подушила света,
изчатках и препуснах вдън нощта…“

(Откъс от „Баща и дъщеря“)

Особено ми харесва стихотворението й: „Река“:

„Като в майчина утроба свита,
аз лежа край мудната река.
Бели, смолни, огнени, водите
тежки от живот и смърт текат.

Гонещи се, гладни като риби,
блясват и преплитат се тела.
Няма под вълните лов по избор,
ни любов, каквато пожелах…“

Озаглавих публикацията си за нея "Нееднозначната историчка и публицистка Милена Върбанова", защото изявите й в тези области будеха разнопосочни мнение. но има нещо, което намирам за безспорно при Милена - тя е много добра поетеса.

 

Това, което пиша за Милена, не е неин творчески портрет, а само онова, което открих за нея след смъртта й. То е в пъти повече от всичко, с което я бях запомнила през няколкогодишната ни съвместна работа в Младежка редакция на Българското национално радио. Очевидно не ме е чувствала близка и почти нищо не е споделяла с мен. Признавам, че и аз не я чувствах близка. Имах един неприятен инцидент с нея. Веднъж я заведох на гости у нас и майка ми, която за първи път я виждаше, започна да споделя с нея свои тревоги заради отношението на главната ни редакторка и някои колежки към мен. Няколко дни по-късно чух буквално думите на майка си от устата на една от въпросните колежки, произнесени подигравателно. Нямаше откъде да ги знае освен от Милена. Погледнах я изумено, защото и тя присъстваше на разговора, а Милена ми се усмихна. Не изпитваше никакво неудобство, че е разказала на други хора какво й е доверила майка ми. Споменавам тази случка не от дребнавост, а за да стане ясно, че напълно осъзнавам колко противоречив беше характерът й и самата аз съм си патила от него, но осъзнавам също така, че тя имаше качества, които не трябва да бъдат подценявани.    

След кончината й нейната колежка и близка приятелка от младостта Галя Кларк написа:

„Милена Върбанова. Няма да я забравим – тя бе силна натура, много талантлива. На международна археологическа бригада във Велико Търново, Милена пя „Вино пият 50 юнаци” по време на Българската вечер. Обичаше да пее и италианска естрада. Умееше да рисува хубаво, особено сцени от древногръцките митове, с рисунките си украсяваше стените в аудиториите по време на студентски празници. В студентските си години Милена пишеше стихове, имаше публикации в тогавашните литературни издания и членуваше в литературния клуб „Димчо Дебелянов” към Студентски дом. Прекрасно боравеше със словото и римите. Цитираше свободно френски поети като Рембо, имаше дълбоки познания по френската литература и история като възпитаник на Френската гимназия. Като радиожурналист Милена отразяваше както културни събития като Франкофолиите в Благоевград, така и научни конференции като Школата за млади историци в Приморско, където тя правеше интервюта с водещи историци дисиденти.“   

Ще добавя и няколко думи от Соня Фурнаджиева, която не познавам лично, но реално от неин пост в една литературна страница наскоро научих, че Милена си е отишла: „В момента, когато прочетох твои неща, Милена, пожелах да се запозная с теб... Коленича пред смелостта ти, острия език, таланта да се втурваш срещу вятъра... дано в следващия живот имам честта да те нарека ПРИЯТЕЛ... Поклон и вечна памет...“

 Може би хора, познавали по-отблизо Милена Върбанова, ще напишат своите спомени за нея. Аз ще завърша с думите, с които я описа накратко и много точно Галя Кларк:

„Силна, колоритна, непредсказуема. Талантлива.“

И още нещо: книгите на Милена ще намерите в книжарница „Български книжици“. Вярно е, че голяма част от тях могат да се прочетат в електронен вариант, но книжното издание има своите предимства. Когато купих моя екземпляр от „Бъдни вечер“, още с разгръщането му попаднах на снимката на Милена и дъщеря й, когато е била на 8-9 години - каквато я познавах, когато идваше при майка си в редакцията. Такива ще останат и двете в паметта ми!  

    

 

Дъщерята на поетесата

 

Всъщност, заглавието би трябвало да бъде „Дъщерята на поетесата, която не запомних с добро“, както съм озаглавила една публикация в блога си от август 2019 г., но предпочетох да не добавям това продължение. Вчера по повод смъртта на поета и преводач Кирил Кадийски научих, че популярната фраза на Хилон от Спарта: „За мъртвите или добро, или нищо“ не съдържала продължението „освен истината“, което много ми харесваше. Компетентни хора ми приведоха доказателства, че това допълнение е измислено по-късно. Очевидно от човек, който е държал на обективността.

Няма да спра да повтарям, че за мен смъртта не е индулгенция. Тя не може да изтрие с един замах лошите спомени, които някой е оставил у нас. Не искам да се чувствам виновна, че такива спомени са останали в паметта ми. Убедена съм, че всеки трябва приживе да мисли как ще бъде запомнен и да не огорчава другите умишлено.

Дълги години смятах, че съм злопаметна, но постепенно открих, че ако човек, който ме е засегнал, след време прояви добро отношение към мен, напълно забравям обидата. Ставала съм приятелка с такива хора. За съжаление, с поетесата, която на младини не запомних с добро, не се видях втори път и усещането ми за обида не можа да се разсее.  

Случи се така, че се срещнах с дъщеря й. Стана преди няколко месеца на литературна вечер, посветена на нейната майка и на още три известни български поетеси, вече покойници. Тази инцидентна среща остави следа у мен, но не я описах веднага. Искаше ми се да я осмисля. Вече се чувствам готова да разкажа за нея.

Дъщерята на поетесата беше поканена да разкаже спомени за майка си. Първото ми впечатление от нея беше, че излъчва доброта и благост. Възрастта беше оставила отпечатък върху физиката й, но тя гледаше на света с усмивка. Държеше се непринудено и мило. Неволно правех сравнение с майка й, която на вид беше „сербез жена“, с остър поглед и с остър език – извън нежните й стихове. Естествено, дъщеря й говореше за нея с много любов и възхищение. В даден момент започна да обяснява, че тя много подкрепяла и поощрявала младите пишещи, а това беше в пълен дисонанс с моите спомени за нея. После добави, че все пак поетесата била и строга, особено с автори, у които е открила талант и е вярвала, че имат бъдеще в литературата, докато към отчайващо бездарните предпочитала да се отнася по-любезно, като утешение.

Имах чувството, че казва тези думи заради мен, което със сигурност не беше така, защото тя не ме познаваше. Едва ли беше прочела публикацията в блога ми, където описвах с каква наслада майка й в далечната ми младост беше разгромила стиховете, които й занесох в списание „Септември“ по препоръка на поета Димитър Василев, и колко смазана се почувствах след разговора си с нея. На друг мой познат пък беше препоръчала да се посвети на преводачеството, а не на поезията, и той също й беше дълбоко обиден. Не беше права за стиховете му. Те показваха литературен талант, макар че по-късно той наистина предпочете повече да превежда, отколкото да се изявява като автор. Не знам как въпросната известна поетеса е мислела, че ще ни стимулира с прекалената си критичност. Ако се вярваше на дъщеря й, правила го е с тези, у които е виждала талант, способен да се развие. Значи би трябвало да се почувствам поласкана, че унижавайки ме, ми е мислела доброто като автор. Не се чувствах поласкана. Най-точната дума, която изразява състоянието ми след въпросния разговор в младостта ми с нея, е унижение. Беше стигнала дотам, че да ме обвини в недостатъчно познаване на българския език, защото в едно мое стихотворение си личало недобро владеене на граматичните форми. Тогава наивно се опитах да се защитя като й казах, че съм взела с отличие изпита си по граматика, и бях сразена с фразата: „Въпреки отлично взетия изпит, сте използвали грешна граматична форма!“ Как ли би възприела някои съвременни български автори, които изобщо не се съобразяват с граматиката, но си имат своите читатели и почитатели?   

После съм се питала как би се почувствала маститата поетеса, ако някой се държи по този начин с дъщеря й, моя връстница. И ето, дъщеря й стоеше пред мен, излъчваща доброта и благост... Помислих си: Дано никой никога не се е държал с нея така, както нейната майка с мен!

На въпросната литературна вечер прозвучаха записи с автентичния глас на поетесата, която рецитираше свои стихове. Стиховете нищо не печелеха от това, че ги изпълнява авторката им. Дори такива, които съм харесвала, когато съм ги чела, не можех да разпозная веднага и вече не ги намирах за хубави. Причината беше в гласа на поетесата. Звучеше... о, как ми се иска да намеря дума, която да не е прекалено обидна, за да не излезе, че й отмъщавам със задна дата заради психическата травма, която ми причини някога! Звучеше... недостатъчно културно. По-точно, като продавачка на сергия на пазара! Вероятно дългогодишната ми работа като радиожурналистка е развила у мен непоносимост към зле звучащи гласове. Реших да сверя впечатленията си с моя колежка, която също присъстваше на литературното събитие, и се оказа, че тя напълно споделя мнението ми.

 Но - дотук за поетесата. Реално пиша този текст не заради нея, а заради дъщеря й, която срещнах за първи път, когато вече и двете сме жени на възраст. В края на събитието много от присъстващите отидоха при нея, за да й кажат колко ценят майка й. Тя искрено се радваше, продължаваше да се усмихва лъчезарно. Изпитах огромна топлота към нея. Дори не знам защо. Дали защото нейната майка, която и на вид си беше „сербез жена“, беше създала толкова мило свое продължение? Само че не ми даваше сърце да я заговоря. Какво можех да й кажа? Че има стихове на майка й, които ми харесват, но аз съм от авторите, с които тя е била прекалено строга и това им е оставило белег за цял живот? Разбира се, аз много рядко мисля за този белег, но винаги, когато се спомене името поетесата, си спомням за него. Познавам хора, които я помнят с добро. За съжаление, аз не.   

Така и не заговорих дъщерята на поетесата. Тръгвайки си от литературното събитие, минах покрай нея и тя ме загледа, както ми се стори – с очакване. Сигурно предположи, че ще й кажа няколко хубави думи за майка й, както бяха направили други присъстващи. Само че аз нямах никакво желание да говоря с нея за майка й. Единственото, което бих й казала, би било: „Толкова сте мила и лъчезарна!“, но не го направих, защото знаех, че ще се разплача.

Припомням и публикациите си: 

Поетесата, която не запомних с добро

Разминаването между творчество и автор

Откъс от началото на "Славянско танго"

 

Преглеждайки блога си, осъзнах, че в него съм публикувала само два откъса от книгата си „Славянско танго“, издание на „Книжен тигър“ от 2009 г. Реших да попълня тази празнота, още повече, че напоследък съм на вълна изучаване на чужди езици, а в книгата съм описала как в доста напреднала възраст се захванах сериозно с изучаването на полски език и как това оказа неочаквано въздействие върху мен и начина ми на писане.

“  “  “

 

В някакъв момент, когато се запитах дали харесвам живота си... и помислих, че общо взето го харесвам... но от паметта ми заизскачаха образи на хора, които разсеяно бях подминавала през годините, а сега се открояваха по-ярко, отколкото бих допуснала... после като призрачни флуоресциращи риби изплуваха неосъществени намерения, забравени мечти, пренебрегнати любови...

В такъв момент, преди две години, реших най-после да изпълня едно свое желание, останало от младостта ми – да науча полски език! Това беше моя стара мечта... като възможна, но неосъществена любов...

Връщайки се, вече в зряла възраст, към тази любов, изобщо не допусках доколко тя ще ме промени...

Не знаех, че душата ми постепенно ще възвърне младостта си... дори външно ще придобия някогашния си облик... и все по-често хората ще ми казват: „Но вие сте млада!”... и ще откривам искрена симпатия в очите им...

И всичко това... защото преди две години се заех сериозно да уча полски! Май звучи несериозно...

Мога да дам съвсем прозаично обяснение за моята почти невероятна метаморфоза: когато се отдадем на интелектуално занимание, което изисква от нас усилия, каквото е ученето, умът ни е ангажиран, не се сещаме така често за материалната храна... и неусетно придобиваме младежката си форма, поизгубена през зрелите години...

Такова е разумното обяснение за моето духовно и физическо връщане към младостта... Има и друго... То е алхимия... То е наистина като в приказките...  

В незнаен, непредвиден миг някой произнася една-единствена дума... и тя се оказва вълшебна... като горещата сълза, която стопява стъкълцето от огледалото на дявола, попаднало в окото ни... и отново виждаме света с добри очи... а ледените замъци на Снежната царица се пропукват и рухват... и на тяхно място идва слънцето... животът с всичките му цветове...

 

Нямах представа, че ще ми се случи такова нещо... нито кой ще произнесе вълшебната за мен дума...

 

Може би беше случайност, но това стана в Полша...

 

В даден момент реших „да пренапиша” живота си на полски...  така че първо се появи полската версия на тази книга,  после я преведох на български... Исках да се получи  пълноценно двуезично издание.

Впоследствие осъзнах колко е самонадеяно да си въобразиш, че можеш да създадеш литературна творба на чужд език, който учиш едва от година и няколко месеца... Но в края на моя неуспешен езиков експеримент все пак ми остана българският превод... Част от оригиналния полски текст включих в края на книгата.

 

Това е разказ за една голяма любов... В него има случайности, ревност, обрати и щастлив край...

 „      „    „

 

Напоследък често ме навестява един мой ярък спомен... Преди няколко години отивах  към болницата, където лежеше майка ми. Не знаех какво точно се е случило с нея -предишната вечер получи сърдечна криза и я приеха по спешност....

Изненадващо, пред мен изникна образът на моята майка, но от времето, когато беше по-млада... Усмихваше се и танцуваше... танго... Изглеждаше щастлива... Запитах се какво би могло да означава това привидение – че майка ми е оздравяла и душата й се сега радва, или обратно, че се чувства така еуфорично, защото вече танцува в друг свят...

Вървях по софийските улици и пред очите ми се поклащаше, в ритъма на недостигаща до мен музика, усмихнатият образ на моята майка... Наистина изглеждаше щастлива... Макар че... не се виждаше с кого танцува... ръцете й като че ли се опираха на нечии рамене, но във въздуха...

В болницата научих, че майка ми се чувства по-добре... значи такъв беше смисълът на усмихнатото й привидение... но никога не успях да разбера кой беше другият танцьор, който  я караше да изглежда по-млада... и щастлива…

 

Нещо подобно чувствам сега и за себе си... Очевидно душата ми от дълго време боледуваше – стараеше се да бъде силна (в живота това е нужно), а беше станала мрачна...

В последния ден на 2007 г. колеги от Радиото ме поканиха в предаването си, за да изпратим отминаващата година със стихове... Тогава прочетох кратко стихотворение  за това как дълго променях крехкия си духовен облик, освобождавах се от излишната доброта... и толкова работих над своя нов портрет, че вече би трябвало да се харесам на себе си... но май не се харесвах... Финалът беше: „...и се моля отново да стана добра, но не зная дали ще мога...”

„Доста е тъжно!” – каза ми колежката Веселина.

„Да, но е вярно!” – признах тогава.

После, по някаква случайност, с Веселина направихме предаване за аржентинското танго (оттам по-късно ми хрумна заглавието на тази книга)... А междувременно се върнах към младежката си любов – полския език, който усилено започнах да уча... мислех за Полша, общувах с поляци, открих как добре се чувствам, когато пиша на полски... Стараейки се да изразя себе си на език, който все още не владеех достатъчно, като че ли участвах в хубаво приключение... и забравях за дреболиите от всекидневието... и като че ли станах по-добра...

На всички препоръчвам такова лечение на духа – да се отдадеш в определен период от време на култура, различна от твоята, но която с нещо ти е близка... Наистина е като танц - стараеш се да хармонизираш своите движения и жестове с другия, мислиш за него, сравняваш се с него...

 

В даден момент имах чувството, че танцувам... танго... и бях щастлива... като привидението на майка ми преди няколко години, когато оздравя... Може би и моята душа оздравя... И както в случая с това привидение, не се виждаше с кого точно танцувам виртуално: с полския език, с един млад поляк или със самата Полша... но важен беше резултатът: чувствах се по-добре...

 

Когато казах на колежката си Веселина, че искам да напиша книга със заглавие „Славянско танго”, тя ме предупреди: „Тангото за мен е страст... любов... Ако липсват в книгата ти, няма да е интересна!”

„Е... ще става дума за любов!” „Към кого?” – полюбопитства колежката.

„Разбира се, че към сина ми и мъжа ми!... но ще има и още нещо...”

 

„  „  „

 

Всичко започна с това, че в началото на ваканционния курс по полски език и култура Полоникум, нашият млад преподавател във Варшавския университет ни даде първата домашна работа и посъветва да я напишем... като разказ...

 

 

 

Гергина Дворецка

06.08.08                           

                                Моят първи контакт с Полша

                                ( домашна работа – разказ )

 

Това ще бъде разказ за голямата ми любов към полския език. В тази история има различни случайности, ревност, обрати и щастлив край.

Историята започна в годините на моята младост, когато бях студентка в Софийския университет. Следвах българска филология, но имахме и лекции по граматика на другите славянски езици. Тогава се срещнах за първи път с полския език. Това бе любов от пръв поглед!

В моето семейство имаме франкофонска традиция. Във френското училище в София учех и испански, и руски, защото бяха включени в програмата.

Полския език сърцето ми избра само.

Търсех учебник и какво щастие изпитах, когато открих книгата на Тереса Домбек!

Писах за това на приятеля си, който следваше в чужбина, и за мое учудване той прояви ревност. Отговори ми с иронично писмо за „моя любовник, полския език”. С този приятел бързо се разделихме... Но нищо не ми липсваше: четях текстове от полски автори, стараех се да запомням стихове наизуст, често без да разбирам точно за какво става дума. Мелодията на езика ми харесваше...

    Започнах да уча полски сама. Беше ми приятно, но щом стигнах до склоненията на съществителните, първоначалното ми въодушевление угасна...

    Когато срещнах бъдещия си съпруг и се влюбих в него, се оказа, че той също харесва полския език и си е купил същия учебник на Тереса Домбек, който вече имах вкъщи. Сега разполагаме с два екземпляра...

Преди четири години опитах отново да уча полски сама и отново, когато стигнах до скланянето на съществителните, ентусиазмът ми се изпари...

За първи път пристигнах в Полша през 2007 г. Преди това не бързах да видя тази страна, както жена, влюбена в снимката на младеж и нямаща смелост да се срещне с оригинала.

Първото ми пътуване до Полша беше невероятно! Припомнях си стиховете на Владислав Брониевски: „... да видя Висла и Татрите, всичко обичано и почувствано...”

Имах щастието да видя Висла и Татрите, всичко, което обичах и чувствах в моята младост...

Когато се върнах вкъщи, реших най-после да уча полски не сама, а в Полския институт. Записах се на курс. Започнахме уроците... и стигнахме до склонението на съществителните. За трети път в моя живот се запитах: „Какво ще правя? Това никога не може да се научи!” Но сега въодушевлението ми не изчезна. И... о, чудо! Склоненията започнаха да ми харесват. Както, когато обичаш някого, дори това, което ти се е струвало недостатък, вече чувстваш като достойнство.

Този първи разказ, който пиша на полски, е обяснение в любов към полския език. Моето любовно обяснение е пълно с грешки, защото в любовта човек винаги прави грешки.

Сега, в моята напреднала възраст, не мисля дали любовта ми е взаимна или не. Достатъчно е, че съм в Полша, говоря на полски и си припомням една популярна полска песен: „Dobrze wiem, co to miłość prawdziwa!” Добре знам какво е истинска любов!

Моята любов към полския език е истинска и идеална, защото никога в живота си не съм била влюбена в поляк.        

 

                                “       “    “

 

      „Прочетох работата Ви, Пани Гергино.” – каза ми Младият Преподавател от Варшавския университет.

Не изглеждаше особено доволен. Може би, защото бях направила много грешки в домашното си... но не знам защо тогава помислих, че иска да ме попита какво означава финалната фраза в моя „разказ”:  „Любовта ми към полския език е истинска и идеална, защото никога в живота си не съм била влюбена в поляк.”

    Преди междучасието предложи да разговаря с всеки от нас, който би искал да остане в класната стая – правеше го често по време на целия курс в Полоникум и аз обичах да се възползвам от това, за да го питам за полския език... но моята първа домашна работа не исках да обсъждам с него и припряно излязох навън с останалите студенти...

 

Тогава още не знаех, че след като се върна в София, Младият Преподавател за известно време ще бъде връзката ми с Полша. 

 

Из "Славянско танго", изд. "Книжен тигър", 2009 г.

 

Други откъси от книгата в блога ми:

Славянско танго 

Пани Гергино! Варшава се буди от сън...