Честит небесен рожден ден на Фани Чоджумова!

 

На снимката Фани Чоджумова е в Белград на връщане от международен младежки семинар в Австрия през лятото на 1988 г., в който участваха със съпруга ми Владимир Дворецки

На днешния ден, 2 март, се навършват 73 години от рождението на талантливата журналистка Фани Чоджумова. Изпитах огромна скръб, научавайки наскоро от известната преподавателка и преводачка Виолета Цонева, че тя е починала на 6 ноември 2023 г. С Фани работихме заедно в Младежка редакция на Българското национално радио над 15 години – от 1975 до началото на 90-те и съм я запомнила като сърдечен, отзивчив човек, неправещ компромиси със себе си, винаги със собствено мнение, което не се страхуваше да изрази публично. Благодарна съм на Виолета, че ме свърза със сестрата на Фани – художничката Ема Вертерова, която живее и твори в Габрово, както и със сина на моята колежка и приятелка – Илин Чоджумов. От тях научих някои детайли за живота и професионалния й път през времето, когато вече не работеше в БНР. Няколко години е била част от екипа на радио „Тангра“, а после е преминала в печатните медии – вестниците „Континент“, „Българска армия“, „Новинар“.

Озаглавих спомените си "Цвете за Фани Чоджумова". Развълнувах се от реакциите на споделеното от мен за нея! Мнозина от онези, които са я познавали, в коментарите си изразиха не само болката си от тъжната вест, но разказаха накратко с какво са запомнили тази ярка личност в българската журналистика. Така към спомените ми се добавиха още словесни цветя. Реших да ги събера в букет и да й ги поднеса на рождената й дата 2 март. 

Започвам от най-близките й хора:

Синът й Илин Чоджумов: „Такава беше мама - непоколебима, неотстъпваща на милиметър от принципите си, вечно готова да помогне и да влиза в битки в името на истината. Не обичаше течението и се носеше срещу него в по-голямата част от живота си. Вече повече от година сме без нея. Светла й памет!“

Сестра й Ема Вертерова: „Обичах силата на характера и непримиримостта на сестра ми Фани. Обичам те, Фанка! Душата ти намери покой.“

Милена Димитрова, която като студентка сътрудничеше в Младежка редакция на БНР: „Фани Чоджумова беше различна от младите журналисти, мислеше извън калъпа и само с добро я почитам.“

Иван Такев: „Светла й памет на Фани Вертер Чоджумова, част от славната Младежка редакция на БНР! Пред очите ми е пълната редакционна стая. Фани седеше до теб на бюрото, а пред вас седеше Емил Рафаилов. Славни времена.“

Николай Кръстев: „Бог да я прости! Помня гласа й от вечерните новини на „Хоризонт“ и после нейните публикации в „Новинар“.“

Елена Тарашева: „Помня Фани с много добро чувство. Единственият човек, който отиде да интервюира майка ми и я попита каква връзка има с мен. Повечето правеха обратното – аз се мержелеех в ореола на майка си. Светъл път на добрата й душа!“

Случаят е следният: в началото на 80-те Фани е командирована в Шумен, където търси съдействие в районната радиостанция. По същото време Елена сътрудничи там като репортер. Майка й е известната и обичана в целия град д-р Елка Тарашева, акушер-гинеколог. Фани отива да я интервюира и споделя с нея, че в Радио Шумен се е запознала с журналистка със същата фамилия. Колко окриляващо е било за един млад човек, правещ първите си стъпки в журналистиката, да бъде запомнен от някого при краткотрайна делова среща!

Стоян Сираков: „Бог да я прости! Никой не е разбрал (за кончината й). Ужасно. Аз също работих с нея в „Новинар“... Беше много ценен човек!“

Иван Тодоров: „Бог да я прости Фани Чоджумова, която не познавах лично, но познавах гласа й. А и фамилията й не може да бъде забравена.“

Светлана Трифоновска: „Светла да е паметта й на Фани! Работих с нея в „Новинар“ в един отдел.“

Къдринка Къдринова: „Колко тъжно... И аз познавах Фани от младежките ми години, но отдавна загубих контакт с нея... Светъл човек! Да й е светло и сега... Поклон.“

Донка Ганева: „Боже, Фани... Бяхме съседки през два етажа... Бог да я прости!“

Надя Стамболиева: „Бог да я прости! Не знаех, че си е отишла! Мир и светлина на душата й!“

Елеонора Маркова за, както я определя, „прекрасното момиче Фани“: „Преди три години и половина стана дума за нея в Торонто. Българската консулка е една млада дама, неуморна да популяризира страната ни в Канада (става дума за Велислава Панова, която е работила като журналистка). Седейки на сладка приказка, тя ме попита дали познавам Фани. Връхлетяха ме мили спомени. Оказа се, че са работили в „Новинар“. Сподели колко е била отзивчива и колко е помагала. Толкова прекрасни думи за нея! Цвете за Фани!“

Владо Йончев: „Не знаех, че е починала. Най-хубавият глас, който съм чувал някога. С нейния глас бяха сигналите на OFFRoad radio, когато го имаше. Вечна й памет! Седяхме един срещу друг в „Новинар“.“

Лидия Гълъбова: „Познавах я бегло при моето периодично пребиваване в програмите „Христо Ботев“ и „Хоризонт“. Съвестен журналист! Които са малко днес, а в оредяващите редици се настаняват лица, при които критериите за морал и качества не са на първо място. Да е светло на душата й!"

Ани Петрова: „Светлина на душата й! Фани беше единственият колега, който дойде с мене на разпита с полицаите по така наречения случай „бомба в метрото“. (Тогава екип от „Новинар“ сложи пакет в метрото, за да провери колко бързо ще реагира полицията)

Георги Славчев, поет: „Прекрасен човек и журналист! Слушал съм я многократно и с удоволствие по радиото.“

И обобщаващи думи, отново от сестра й Ема Вертерова: „Проблемът й беше, че е отдадена на това, за което е призвана, семейна черта...“

     Тъжна констатация, която казва много. Всеотдайността ти да се превърне в твой проблем! Сигурно по тази причина след пенсионирането си Фани вече не с занимаваше с журналистика. Тя, непримиримата борбена душа, си тръгна тихо от този свят. Но не бива да бъде забравена!

В интернет вече може да бъде намерена кратка статия в Уикипедия за нея - Фани Чоджумова.

         Още веднъж изказвам сърдечната си благодарност на Виолета Цонева, която ме свърза с най-близките хора на Фани!

На днешния ден Виолета написа: „Днес е денят на Фани, утре – на татко й, след това – моят. Риби. Три дни празници на живота и на следите, оставени от рождениците. Фани и татко й бяха журналисти от началото до края на живота си, с присъствие в радиоефира, ежедневниците и периодиката. От Вертер Хлебаров чух за първи път името на изкуствоведката Ружа Маринска, а в дома на родителите на Ема и Фани видях за първи път картина на Георги Ковачев-Гришата. Изобразително изкуство в семейството творяха майката на Ема и Фани, Стоянка, и Ема. Там винаги се чуваше пишеща машина и се усещаше тютюнев дим. Дом на творци.“ 

През последните седмици неведнъж се чухме по телефона с Ема Вертерова. В гласа й долавям нотки от гласа на Фани и ми става много мило. Мили са ми и житейските подробности, които Ема ми разказва. Самата тя е родена в София, но по-малката й сестра се ражда в Русе, защото баща им, журналистът Вертер Хлебаров, е изпратен като кореспондент за военните медии. После се преместват в неговия роден град Севлиево, а оттам – във Владая, където изчакват да бъде построен апартаментът им на някогашния булевард „Волгоград“, днес „Васил Левски“. Фани учи до седми клас в 11-о училище, а после в 35-о, известно тогава като Руското училище. Дипломира се по специалността българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

От Ема научих, че като 7-8-годишна Фани е ходила на уроци по цигулка при г-н Бехтеров, който живеел на първия етаж в тяхната кооперация. Не я привличало свиренето, все с нежелание посещавала уроците и накрая се отказала. Заявила, че всичко си знае и няма нужда да се учи да свири. Още като дете е проявявала силния си характер!

През всички тези дни, откакто научих за кончината на Фани, тя като че ли стана още по-жива в спомените ми. Все си я представям, сякаш беше вчера, как влиза в редакцията, бърза към бюрото си и се навежда към мен конфиденциално с въпроса: „Търсиха ли ме от щаба!?“. „Щабът“ беше нейното семейство: майка й и съпругът й Анри, по онова време студент в днешния НАТФИЗ, които се грижеха за бебето Илинчо. Скоро след като го роди, Фани се върна на работа в Радиото. Наистина беше изключително отдадена на професията си, но духом оставаше при най-скъпите на сърцето й хора!

Такава я помни цялото ни семейство.

Винаги ще те обичаме, скъпа Фани!  

        

Чезнещите имена в културния ни живот

 

Отдавна мисля за хора, които приживе са били популярни в културните среди - писатели, поети, журналисти, а след кончината им почти никаква следа не остава от тях във всемогъщото Интернет пространство. Ако те няма в него, все едно че не си съществувал. Не всичко от тяхното присъствие на този свят е заличено, затова използвах в заглавието думата чезнещи, а не изчезнали. Тук-там се мярка по нещо, свързано с тях, някакво споменаване мимоходом, но трябва специално да го търсиш и дълго да се взираш. Това ме изпълва с огромна тъга.

Съвсем наскоро преживях шок, когато научих случайно, че на 6 ноември 2023 г. е починала моята скъпа приятелка и колежка Фани Чоджумова, а никъде в социалните мрежи нямаше информация, че тя вече не е сред нас. Заех се, доколкото ми е по силите, да запълня тази празнота, но случаят с Фани не е единичен.

Под поста ми за нея във Фейсбук колегата журналист Иван Тодоров написа: „...Почти по същото време е починала и колежката ми от списание "Вик" Иванка Николова. Работила във вестник "Орбита", вестник "АБВ", преводачка от английски. Трудихме се заедно на вестникарската нива десетина години. Накрая си е отишла, без ред да извести за края й. С много усилия и упорство разбрах за възможно най-лошото. Недопустими - ала само на думи, са тия неща в гилдията ни. На практика става друго... Ако е рекъл Господ - ще сторя необходимото. Поменете я и всички вие -- колеги, които сте я познавали. Иванка Николова!“  

Самата аз съм се сещала и за други имена, които заслужават да бъдат поменавани не само от най-близките им. Изненадвала съм се, че търсачката в Гугъл не ми показва почти нищо за тях. Неотдавна научих, че е починал, и то доста отдавна, съученикът ми от по-горен випуск в софийската 9-а Френска гимназия Валентин Робов. Оказа се, че в Интернет не може да се открие нито датата на смъртта му, нито някаква поне кратка биографична справка за него. На сайта „Моята библиотека“ пише само, че е „писател-прозаик, известен най-вече като хуморист“. В графата „Биография“ е отбелязана единствено годината на раждане - 1949, но не и месторождение. На този сайт е представен с повестта си „Полет с велосипед“, издадена през 1988 г. в Профиздат, и с разказа си „Врата към земята“ от 1981 г. На сайта „Книжен пазар“ може да се намери повестта му „Наркоза“, издателство „Георги Бакалов“, 1987 г., а на сайта „Антикварна книжарница“ – сборникът му с разкази „Воден печат“, издателство „Варна“, 1983 г. и книгата му „Преводачката на мълчание“, Военно издателство, 1989 г. Фигурира и като автор в 3-4 сборника с разкази.

Валентин Робов е бил споменат от писателката Весела Люцканова в интервю за вестник „Блиц“ през 2013 г. като един от талантливите писатели, отишли си рано от този свят. Изредила ги е така: „Виктор Пасков, Валентин Пламенов, Росен Босев, Валентин Робов, Валентин Данов (очевидно става дума за Валентин Даневски). Явно тогава писателката се е заблудила и Вальо Робов е бил още жив, защото попаднах на реплика от сина му: „Госпожо Люцканова, аз съм синът на Валентин Робов и също се казвам Валентин Робов, и за ваше разочарование и двамата с баща ми сме живи и здрави“. Естествено, Весела е добър човек и със сигурност не би се разочаровала, а от сърце би се зарадвала, че сепе объркала и тогава писателят е бил още жив. За съжаление, вече не е така. 

С Валентин Робов през ученическите години известно време работихме заедно в редколегията на „Младежки плам“ – вестникът на Френската гимназия, която по онова време се наричаше „Георги Кирков“, а сега е “Ламартин“. Гимназиалният ни вестник излизаше 4 пъти годишно и се печаташе в Профиздат. Вальо беше 5 години по-голям от мен и заедно със своя съученик и връстник, известният днес поет Георги Борисов, въвеждаше мен и други по-млади автори от гимназията в спецификата на печатната медия. Това, впрочем, беше единственият период, когато се занимавах с издаването на вестник, защото още като студентка се посветих на радиожурналистиката. Валентин Робов се ползваше се с голяма популярност в гимназията и в младежките литературни среди. Още повече, че беше „потомствен хуморист“, син на Емил Робов, който понастоящем фигурира в Интернет с повече издадени романи от сина си.

След завършване на гимназията пътищата ни отново се срещнаха. В началото на 90-те ми попадна издаваният от него хумористичен вестник „Интрига“, със забавното подзаглавие „Орган на БИК“, като абревиатурата БИК означаваше „Българска интригантска коалиция“, а под заглавието се мъдреше мотото: „Интриганти от всички страни, обединявайте се!“. Имаше и заигравка с разпространителите на слухове. Изобщо – майтапи! Незабавно издирих Вальо Робов и го поканих за редовен участник в авторското ми предаване по програма „Христо Ботев“ Радиоклуб на ексцентрика. Друг постоянен събеседник в това мое предаване беше актьорът Веселин Ранков. Много приятни спомени съм запазила оттогава.

В „Интрига“ работеше и съпругата на Вальо Робов, Вера, която пък предложи на мен и мъжа ми да ни представи във вестника по повод 9-годишнината на брака ни, т.е. било е през 1992 г. В тон с изданието подбрахме наша майтапчийска снимка, направена в Ахтопол, където бяхме на сватбено пътешествие през лято на 1983 г.

Гергина и Владимир Дворецки в Ахтопол, юли 1983 г. Снимка: семеен архив

От в. „Интрига“ няма и следа в Интернет, нито пък се намира събрана на едно място по-пълна информация за живота и творчеството на Валентин Робов. Аз обаче не се наемам да запълня тази празнота. Подготвяйки скорошните си публикации за Фани Чоджумова, съм в постоянна връзка с нейните най-близки хора – сина й Илин и сестра й Ема. С близките на Валентин Робов нямам контакти, а и не виждам смисъл да ги търся. Не сме били приятели, както с Фани. Отношенията ни винаги бяха от делово естество. Бих се радвала обаче, ако роднините му подготвят статия за него в Уикипедия, както е направено за гореспоменатия по-горе Георги Борисов и за друг талантлив наш съученик от Френската гимназия Валентин Пламенов, който почина през 2003 г.

Спомням си за още един възпитаник на Френската гимназия, който работеше в културната сфера и почина преди година-две, но името му трудно може да се намери сред информационния поток – Васил Стоев. В училище се изявяваше като поет, а впоследствие – като театрален критик, защото завърши ВИТИЗ, днес НАТФИЗ. Той беше от випуска на Валентин Робов и Георги Борисов. В гимназията сме се засичали на сбирките на поетите всеки понеделник в редакцията на вестник „Средношколско знаме“. През студентските години стана член на Кабинета на младите студенти „Димчо Дебелянов“ към Студентския дом на културата, но не си спомням да е идвал редовно на сбирките ни, срещали сме се инцидентно там. За моя изненада след доста години ме беше открил във Фейсбук и ми изпрати покана за виртуално приятелство, която приех. Така имах възможност да прочета в профила му на два-три пъти негови написани с изключително топло чувство спомени за Виктор Пасков, Велизар Николов, Емил Симеонов, с които го е свързвала дългогодишна творческа дружба. Подготвяйки настоящата публикация, открих и една негова статия за покойния професор Юлиан Вучков. За самия Васил Стоев липсва синтезирана справка кога и къде е роден, както и кратка творческа биография. Сложното в неговия случай е, че има художник и музикант със същото име и търсачката в Гугъл подава информация предимно за тях.   

Не ми е в натюрела да отправям призиви, но ще отправя едно послание. Нека не забравяме стойностните хора, които са си тръгнали от този свят. Тук става дума предимно за дейци на културата, но се отнася и за хора, работили в различни сфери. Нека разказваме с какво сме ги запомнили, за да не изчезне споменът за тях като капка вода в пустинен пясък!       

Цвете за Фани Чоджумова

 

Отляво надясно: Фани Чоджумова, Владимир и Гергина Дворецка  Снимка: семеен архив

Бяхме на гости с Владимир Дворецки у известната преподавателка и преводачка Виолета Цонева. Тя ни прочете свой задълбочен анализ на книга от известна финландска писателка – възхитихме се от прецизността й, от отговорното отношение към всеки детайл от авторския текст. После се потопихме в историята на семейството й, в спомените за нейния съпруг Боян Николаев и неговата майка Леда Милева.

Нищо не предвещаваше онова, което предстоеше да научим. В един момент Виолета пожела да ни покаже картините по стените наоколо. Те бяха безчет, като в художествена галерия. Посочвайки към едно оригинално модернистично платно, поясни: „То е на една художничка от Габрово. Тя живее там от години, но е от София. Ема!“. В този момент си спомних, че сестрата на моята колежка и приятелка, журналистката Фани Чоджумова, е художничка, живее в Габрово, където се е омъжила, и в творчеството си се изявява като Ема, макар че рожденото й име е по-дълго. Веднага изказах на глас предположението си. „Да, това е сестрата на Фани – потвърди Виолета и добави – Фани почина преди две години!“

Шокът беше толкова силен, че можах да произнеса само: „Как? Фани Чоджумова?“. Виолета потвърди.

Първото нещо, което изникна в паметта ми, беше колко много Фани обичаше своята племенница Златина, дъщерята на Ема. Често намираше повод да спомене за нея: „Златинка е истинска габровка и говори по габровски: „Лельо, ти си загубИна (вместо загубЕна)!“ После си спомних колко свежо чувство за хумор имаше Фани. Сетих се за една случка, която ми е разказвала. Някакъв ухажор я поканил на танц и конфиденциално я попитал: „Фани, ти девствена ли си?“ „Много!“ – отговорила Фани на изумително нетактичния въпрос.

Споделяйки спонтанно този спомен, се разсмях, с което очевидно озадачих Виолета, затова добавих: „Хубаво е, ако оставиш спомени, които развеселяват“.

Само че когато се прибрахме с мъжа ми вкъщи и осмислихме, че Фани вече я няма, сърцето ми така се стегна, че два дни ми бяха нужни да събера сили и да споделя във Фейсбук жестоката вест. Накрая го направих. Оказа се, че никой от колегите журналисти, които реагираха на поста ми, не бяха подозирали, също като мен, за кончината на Фани. Дори се питали какво ли е станало с нея, без да предполагат най-лошото. Потърсих в Интернет. Не намерих никакво съобщение, че тази талантлива журналистка е починала!       

С Фани, която по онова време се подписваше с бащината си фамилия Хлебарова, работихме заедно в Младежка редакция на Българското национално радио от май 1975-а, когато бях назначена за стажант-редактор, до началото на 90-те, когато тя напусна Радиото. След това не сме поддържали връзка, виждали сме се инцидентно. За последно е била част от екипа на вече закрития вестник „Новинар“.

Реших да събера повече информация за Фани от периода, когато професионалните ни пътища се разделиха. Дължа огромна благодарност отново на Виолета Цонева, която веднага се свърза със сестрата на Фани и уточни датата на кончината: 6 ноември 2023 г. Вили помогна и да установим контакт със сина на Фани Илин Чоджумов. От него научих, че след напускането на БНР майка му е работила няколко години в Радио Тангра, след което се е насочила към печатни издания.

В споделената база данни (сводния каталог) на български библиотеки COBISS може да се намерят 167 нейни статии и интервюта, които Фани е взела с видни български юристи и общественици от 1997 до 2015 г., докато е работила във вестниците "Континент", "Българска армия" и най-вече "Новинар".

Мъжът ми откри и електронен вариант на статия, в която се съобщава за дело за клевета, което Волен Сидеров е завел срещу Фани, и е спечелено от нея, благодарение на адвокат Александър Кашъмов: Сидеров загуби дело от журналистка на „Новинар”. Такова дело е водил срещу нея и Дидо Дънката – спомни си адвокат Кашъмов. Тоест Фани Чоджумова беше журналист със своя позиция, която не се колебаеше да изрази открито, без да се плаши от последиците.

Така си я спомня журналистката Милена Димитрова, която под поста ми във Фейсбук за кончината на Фани Чоджумова написа:

„Отлично я помня, както цялото воинство в Младежката редакция на БНР! Пристъпвах като плаха студентка-сътрудничка при властелини на микрофона като тебе, Гергина, като Кристин Христов, Христо Пеев, Емил Рафаилов, Стефан Радованов, Роза Дамянова, Фани и още хора по петнайсетината бюра в голямата стая, а в съседство - шефката Роксандра Апостолова! Фани Чоджумова беше различна от младите журналисти, мислеше извън калъпа и само с добро я почитам. Мир на праха й, а тебе, Гергина, те окуражавам да пишеш за нея и за онова време, което не беше чак толкова лошо. То си беше ера от нашия живот, при това пълна с колоритни фигури“.

И така, връщам се към личните си спомени за Фани и за „онова време“. Безспорно, Фани беше една от най-колоритните фигури в Младежка редакция на БНР от втората половина на 70-те и 80-те години! Висока, слаба, стройна, винаги ефектно облечена! Чудех се на смелостта й да се появява в дрехи с необичайна кройка и изненадващи, но подбрани с вкус, цветови съчетания. При социализма на всяко излизане извън общоприетото се гледаше с изненада, дори с подозрение. Фани не се тревожеше от това. Винаги излъчваше увереност и лично достойнство. Беше по-малката дъщеря на журналиста и писател Вертер Хлебаров, бивш царски офицер и герой от втората фаза на Втората световна война. Чрез баща си още от ранна възраст беше попаднала в журналистическите среди и познаваше доста от по-възрастните ни колеги. С това е свързана една от многобройните весели случки, които ми е разказвала:

 В Младежка редакция звъни телефонът близо до бюрото на Фани. Тя се обажда и чува мъжки глас. Струва й се, че разпознава журналиста от Военна редакция Йосиф Дарев и възкликва: „Чичо Йоско, ти ли си?“ Чува отговор: „Не, чичо ти Владков е на телефона!“. Оказва се, че разговаря лично с тогавашния генерален директор на БНР.

Фани не изпитваше никакво неудобство от неловката ситуация, в която се беше озовала, и често припомняше през смях тази история. Обичаше да се шегува, включително и със себе си. Веднъж се обърна към мен, както си седеше на бюрото до моето, и ме попита загрижено: „Гиге, какво ще се правим с таз наша хубост?“ Загледах я изненадано, защото нито аз, нито тя се имахме за големи красавици, а Фани продължи: „Щото то бива, бива хубост, ама чак като нашата!“. И двете се разсмяхме.

Незабравими са за мен и лафовете й от морските ни преживявания. През 70-те имаше практика по двама журналисти и един звукорежисьор от БНР да бъдат командировани за две седмици в студиото на Международния младежки център в Приморско, за да подготвят радиопрограми за летуващите. Естествено, журналистите от Младежка редакция бяха с предимство. Беше хем работа, хем летен курорт. Две лета съм била в такава командировка с Фани. Когато след сутрешното радиопредаване отивахме на плажа и се впускахме сред вълните, тя започваше да се тюхка: „Ох, Гиге, таз наша мъка никъде я няма! Такава битка с вълните! Мъка!“, и през смях се втурваше към следващата вълна. А когато морето биваше спокойно, обявяваше, че ще ми демонстрира водна гимнастика и по-специално коронния номер „вапор“, но той не беше като „вампора“ от „Бай Ганьо в банята“ с бурно пляскане с крака във водата, а въртене на тялото, докато краката са на дъното.

Не само такива забавни случки обаче правят Фани скъпа на сърцето ми. Тя беше много добра приятелка. Винаги се стараеше да изтъкне публично какво знам и мога. Пред група млади французи, летуващи в ММЦ Приморско, ме похвали, че знам френски. Те се скупчиха около мен, с което доста ме притесниха, защото бях завършила с отличие софийската Френска гимназия, но по онова време нямах никакви контакти с французи и инстинктивно се замислих дали френският, който съм научила, е същият, който говорят във Франция. Но оцених желанието на Фани да им съобщи, че съм франкофонка. Друг път, вече в София, беше поканила в редакцията млади поети, с които щеше да прави интервю, и, както разговаряше с тях, им съобщи: „И нашата колежка Гергина също е поетеса! Гергина Иванова!“ Тогава все още се представях с името на баща си – Иванова, и бях позната в литературните среди. Фани не пропусна да отбележи този факт.

Най-големият си жест към мен Фани направи през 1989 г., когато се проведе поредният Световен фестивал на младежта и студентите в Северна Корея. По традиция такива събития се отразяваха от журналисти от Младежка редакция на БНР. Тогавашната ни главна редакторка Роксандра Апостолова избра екипа, който ще пътува до Пхенян. Без никакъв свян включи в него себе си и зам.-главната редакторка Станка Койчева. Фани Чоджумова имаше ресор международни младежки отношения и също, съвсем естествено, стана част от екипа. Като условие се поставяше и владеенето на чужди езици. Аз, както вече споменах, бях завършила Френска гимназия с втори език испански и задължителния руски, а по-късно посещавах курсове по английски в Алианса, така че се справях и с този език. Роксандра Апостолова обаче толкова ме ненавиждаше, че и през ум не би й минало да ме покани в екипа. Той беше попълнен от колегата от нашата редакция Георги Коцев и журналиста Владимир Танев, също от програма „Христо Ботев“.  Само че през същото лято на 1989 г. в Париж щеше да се проведе голяма младежка среща по повод 200-годишнината от приемането на Декларацията за правата на човека и гражданина. От ЦК на Комсомола (ДКМС) организираха група от млади хора на изкуството и култура, които да участват в честванията. Фани, която поддържаше връзка с международния отдел на ЦК на ДКМС, научавайки за сформирането на тази група, ме беше препоръчала за нея, изтъквайки качествата ми като журналистка и езиците, които знам. От международния отдел ме познаваха добре и бяха приели предложението й.

Бедна ви е фантазията какво се стовари върху главите ни, когато главната редакторка Роксандра Апостолова научи, че ще пътувам с младежката културна делегация до Париж. Тя спешно ме извика в кабинета си заедно с Фани и Любомир Кючуков от международния отдел на ЦК на Комсомола и започна яростно да ме громи, като заклеймяваше Фани, че ме е препоръчала, и Любомир Кючуков, че се е съгласил с препоръката й. Толкова бесня, че престанах да слушам какво сипеше по мой адрес, само наблюдавах как Любо Кючуков гледа съсредоточено, но непоколебимо в пода. Роксандра не постигна резултата, който очакваше – да бъда отписана от младежката делегация за Париж. Осъзнавайки безсилието си, накрая тя се обърна към мен и изтрещя: „А ти, Гергина, си такова нищожество!“. И до днес помня колко жалка беше в неконтролируемата си омраза към мен.

Чест прави на Фани Чоджумова, че в нито един момент от словесните атаки на самозабравилата се началничка не се поколеба, не се разкая пред нея, че ме е предложила за участие в престижното международно събитие. Така през август 1989 г. заминах за Париж с група, в която бяха таланти като Йълдъз Ибрахимова, Теодосий Спасов, както и бъдещи известни в публичното пространство хора като Росен Карадимов, Юрий Борисов и др.

Без да следвам хронологичен ред, стигам до най-личните си спомени с Фани Чоджумова. Когато все още носеше бащината си фамилия Хлебарова, сме си говорили за смяната на фамилното име, след като жената се омъжи. Тогава Фани беше категорична, че винаги ще си бъде Хлебарова, с аргумента: „Не ме е раждал мъжът ми, та да приемам неговата фамилия!“. Но когато срещна своята голяма любов Анри Чоджумов, коренно промени мнението си. Впрочем, двамата с Анри се запознаха у нас на моя рожден ден, 21 януари 1980 г. Една друга колежка от редакцията беше довела непознатия за нас млад студент от ВИТИЗ (днес НАТФИЗ), който на тръгване ми каза: „Радвам се, че у вас срещнах един невероятен човек!“. Очевидно е имал предвид Фани. Любовта им пламна толкова стихийно, че по-малко от месец по-късно, на 19 февруари, те сключиха граждански брак. Кумуваха им Лили и Петър Маринкови. Вечерта след подписването имах честта и удоволствието да бъда на сватбената вечеря в ресторант „Панорама“ на някогашния хотел „София“ срещу Народното събрание в съвсем тесен кръг: младоженците, кумовете и аз. Фани и Анри плуваха в сиянието на споделената си любов, а Пешо Маринков забавляваше компанията с уникалните си тематични стихове: „Булка булчинска рокля облича, но не за да обича, а за да се съблича.“, „Брат преследва брата с брадва, но не зарад сватба, а заради самата брадва!“. После се изправяше от стола си и оглеждаше целия ресторант. Попитах го защо, а той поясни: „Искам да видя имат ли патриотичен блясък в очите!“. Напомням, датата беше 19 февруари, когато честваме годишнината от обесването на Левски.  

След сватбата Фани заяви, че ще смени фамилията си на Чоджумова. Напомних й предишния й аргумент, че мъжът й не я е раждал, но тя вече мислеше по друг начин. Погледна ме чаровно и ми обясни: „Да, но ние вече сме едно семейство с Анри!“.

Нещата при тях се развиваха със светкавична бързина. В края на октомври Фани роди сина им Илин. Помня, че когато го видях за първи път като съвсем малко бебенце, ме порази удивителната му прилика с бащата на Анри, Илия Чоджумов, уважаваният дългогодишен директор на театъра в Плевен, когото бях видяла на подписването. Както се казва, детето се беше родило с името си.

Така само в рамките на една година Фани стана съпруга и майка. Христо Пеев, който през 1980 г. все още ни беше зам.-главен редактор, ми говореше за това с възхищение: „Виждаш ли Фани какво направи! Вече има и съпруг, и дете!“. Съгласих се с него, че беше постигнала голямото щастие!

Помня с колко любов се отнасяше Фани към Анри и Илинчо, с какво вълнение разказваше за актьорските изяви на съпруга си и за първите изречения на сина им.

Когато две години по-късно самата аз срещнах голямата си любов Владимир Дворецки и Фани го видя за първи път, му даде най-точната оценка, валидна и досега: „Много чист човек! Душата му е като на длан!“.

Радвам се, че в семейния ни архив намерих една снимка, на която ни има тримата. Част от нея сложих в началото на публикацията, а тук я помествам цялата.

 Запечатан е момент от култовото предаване "Хоризонт на вълните на младостта", което понякога се излъчваше извън студиото. В случая сме в една от залите на партера на НДК. В гръб е водещият Стефан Радованов, който интервюира актьора Стефан Данаилов. Вляво на преден план е сътрудничката на предаването Рената Велчева. В горния ляв ъгъл отляво надясно: Фани Чоджумова, Владимир Дворецки и моя милост. Светло да им е на онези, които вече не са сред нас! Извинявам се за състоянието на снимката. Така я намерих сред други документи. Ориентирах се за приблизителната дата на събитието: ноември 1984 г., защото си спомням, че много скоро след това предаване, в началото на декември, разбрах, че съм бременна, а в началото на август 1985 г. се роди синът ни Богдан.

Журналистическата работа често срещаше Фани и с мъжа ми. През 1988 г. и двамата бяха на международен семинар в Австрия. По пътя с автобус на връщане оттам са се снимали в Белград. Добавям тази тяхна снимка.

В началото на 90-те след политическите промени, имаше промени и в Младежка редакция на БНР. Роксандра Апостолова беше набързо пенсионирана. Зам.-главната редакторка Станка Койчева сама напусна БНР и замина като прислужница в Италия. Върна се скоропостижно, защото едва ли й е било приятно да изпълнява чужди нареждания. Впоследствие се чу за нея, че е станала лелка в детска градина и че е продавала плодове на сергия в някакво картално пазарче. Но тези жени не са ми интересни, те са само епизодични персонажи в разказа ми за една наистина ярка личност, каквато беше Фани Чоджумова.

При промените, които засегнаха и нашата Младежка редакция в началото на 90-а година, част от колегите ни бяха поканени да отидат в „Хоризонт“. Аз също получих такова предложение, но винаги ми е харесвало да работя в програмата за култура и образование „Христо Ботев“. Фани предпочете новинарската програма. После, както се разбра, е отишла в Радио Тангра.

Има още един епизод, който показва недвусмислено какъв човек беше Фани. В даден момент през 90-те тя се появи в редакцията ни, защото си търсеше работа. Отиде да разговаря с новата ни главна редакторка Розита Попова и тя й беше показала плановете за предаванията ни. След срещата с нея Фани се отби при мен и ми каза без заобикалки: „Гиге, видях какво правите и не ми е интересно. Няма да се върна тук!“. За пореден път в живота си тя, която в този момент си търсеше работно място, отказваше да направи компромис със себе си и в името на осигурената заплата да се занимава с нещо, което не я задоволява творчески.

Вече се беше насочила към актуалните проблеми на деня, не се колебаеше да влезе в словесни, а и в правни битки! Такава беше  Фани Чоджумова!

За последно я видях през лятото на 2015 г., пак благодарение на нейната отзивчивост и желание винаги да помогне. Водехме дело за наследствен имот в квартал Витоша – доста обширна незастроена площ с дървета и храсти. Сънаследниците ни искаха да докажат, че не сме стъпвали в имота, което не беше вярно. Майка ми държеше на него, постоянно ходехме там на излет, канехме и приятели. Сред гостите ни в „ранчото“, както го наричаше майка ми, са били и Фани и Анри. Мъжът ми беше работил известно време с Фани във в. „Новинар“ и чрез колегите там се свърза с нея. Тя веднага се съгласи да дойде в съда като свидетел. Трогнах се от нейната готовност - все пак не бяхме поддържали връзка от години. Тогава си поговорихме за последен път. С изненада научих, че тя, страстната пушачка, напълно е отказала цигарите. Станало след едно нейно тежко боледуване от грип, след който вече изобщо не й се пушело. Не можех да се начудя. Някога ми беше описвала колко обожава мириса на цигари. Дотолкова, че вечер си слагала върху възглавницата кичур от косата си, напоен с цигарен дим, за да вдишва аромата. И ето че беше сложила край на пушенето.

Известно време след като се отзова на молбата ни да бъде наш свидетел и спечелихме делото в съда, мъжът ми беше срещнал случайно Фани на улицата. Похвалила му се, че има внук и била изключително щастлива.

Със спомена за това нейно щастие свързвах мислите си за нея през изминалите десетина години, докато не ме застигна съкрушителната вест, че Фани вече я няма от 6 ноември 2023 г. И отново стигам до извода, който съм написала при друг случай, когато също с огромно закъснение научих за кончината на моя съученичка и състудентка: Хората от миналото ни са като звездното небе нощем. Ти си мислиш, че някоя звезда все още свети, защото ти изпраща светлината на спомена, а тя всъщност може вече да е угаснала. Голяма празнина се отваря, ако разбереш, че е така.

Отдавна се канех да пиша за Фани Чоджумова. Реших, че днешният ден, който се пада Задушница, е подходящ да споделя разказа си за нея. Не го озаглавявам „спомен“, а цвете, каквото Фани безспорно заслужава.

Може би е твърде дълго написаното от мен. Който иска, ще го прочете. Бих писала още, но като че ли виждам Фани до мен с шеговита усмивка да ми казва: „Е, Гиге, те нашите приказки край нямат!“ Затова сега спирам дотук, а който от познавалите Фани Чоджумова има желание също да разкаже за нея, ще има сигурен читател в мое лице.

Фани не бива да бъде забравена!  

 

Зимна любов

 

През последните години пиша предимно проза, затова се зарадвах, когато вчера, поглеждайки към заснежения градски пейзаж навън, усетих раздвижване в душата си като от зародиш на стихотворение. Да не би?... Ето, то вече се раждаше: „Нещо тъжно напомня снегът, бавно-бавно паважа покриващ“... В един момент цялото изникна в мислите ми! Само че това стихотворение го бях написала не в този момент, а... в младостта си! Ученическа лирика. Била съм 15-16-годишна, т.е., годината на сътворяването му е 1969 или 1970-а. Не съм го предлагала за печат в списание „Родна реч“, нито във вестник „Средношколско знаме“, нито пък съм го включвала в някоя от стихосбирките си досега. Едно напълно пренебрегвано от самата мен стихотворение, което най-изненадващо ми напомни за себе си. Публикувам го тук, защото не ми е неудобно да се подпиша и днес под него:

ЗИМНА ЛЮБОВ

Нещо тъжно напомня снегът,

бавно-бавно паважа покриващ...

Една зимна, нетрайна любов,

която южнякът изтрива.

 

Една зимна печална любов,

със рисунки от скреж украсявана.

Една зимна унила любов

с цвете истинско несъживявана.

 

Една зимна безмълвна любов,

за която не птиците пеят,

а висулките ледни звънят,

когато от студ се люлеят.

Нещо тъжно напомня снегът,

бавно-бавно паважа покриващ...

Една зимна, нетрайна любов,

която южнякът изтрива.

 

От вчерашното раздвижване в душата ми все пак се роди и ново стихотворение, но с шеговито намигване:

ИЗНЕНАДА

Сред спазмите на битието

и ударите на сърцето

като поникващо растение

покълна в мен стихотворение.

И изведнъж видях го цяло,

сякаш само се бе създало.

Но... като че ми бе познато.

Дали не беше плагиатство?

Анализът ми неспокоен

разкри, че то е лично мое -

без чужда помощ и участие.

Но го написах в младостта си!

20.02.2025 г.

 

Честването на 90 г. БНР - личен поглед

 

Снимката е от честването на 80-годишнината на БНР на 25 януари 2015 г.: вляво е Ралица Базайтова от Министерството на културата, а вдясно - Антоанета Чернева-Абаджиева, пиар. По онова време вече от 4 месеца не работех в Радиото, но получих покана за тържеството.

На 25 януари 2025 г. беше отпразнувана 90-годишнината на Българското национално радио. От тях в продължение на 39 съм работила там. Била съм водеща на авторски предавания, репортерствала съм. Свързана съм с Радиото обаче по-отдавна, защото още като студентка започнах да сътруднича на младежките предавания. Тогава откриха, че имам радиофоничен глас. Сигурно затова, когато в последния курс на Българска филология в Софийския университет се прехвърлих да следвам задочно и бях назначена за стажант редактор в Младежка редакция, веднага ми възложиха да водя предавания.

Винаги съм се чувствала на мястото си като радиожурналистка. Бях отдадена на Радиото. Напуснах го преди малко повече от 10 години поради навършване на възраст. Оттогава продължавам журналистическата си дейност в информационния сайт www.evropaworld.eu на нашата фондация "Европа и светът“, която създадохме с мъжа ми и сина ни. Радваме се, че сайтът ни е оценяван високо и като журналисти сме канени редовно на престижни събития.

Не бях поканена обаче на тържеството за 90-годишнината на БНР. Може би не е възможно да бъдат поканени всички работили някога в Радиото, но научавам, че на церемонията по връчването на наградите „Сирак Скитник“ и после на големия концерт в Операта е имало хора, които никога не са били свързани дълготрайно с медията. Най-много да ги е интервюирал някой журналист.

Разбира се, ръководството на БНР следва своя политика. Освен това аз постоянно бях недолюбвана от шефовете си и съм привикнала на тяхното неуважение към мен още докато бях част от екипа на Радиото. Наистина, получавала съм отличия, но предимно извън моята медия.

Никой обаче не може да ми отнеме удоволствието, което изпитвах от работата си като радиожурналистка и признанието на слушателите. И досега някои от тях ми пишат във Фейсбук, че гласът ми им липсва в ефира. Награда „Златен глас“ не съм получавала, но ми стига наградата от един слушател, който се обади по време на предаване, на което бях редактор, попита ме с кого говори и когато му казах името си, заяви: „А, Гергина Дворецка – гласът музика!“ Трябва ли ми нещо повече!  

Вчера много се зарадвах, когато ми се обади, за да ми честити празника слушателката Николина Иванова от Русе, която много обича програма "Христо Ботев" и досега още помни предаванията ми.

Чувствам се творчески удовлетворена!