Различни
гласове и мнения се чуваха след атентата в редакция на „Шарли Ебдо” на 7 януари
и последвалите го още 5 убийства. Многобройни бяха гласовете, които заявиха „Je suis Charlie”, но не всички заявиха това – нещо напълно
нормално, хората не могат да мислят еднакво. Аз се почувствах Шарли, не защото
всички карикатури на изданието ми харесват, а защото загиналите бяха покосени
от смъртта, само защото са били самите себе си: хумористи, непризнаващи кумири,
полицаи, изпълняващи задълженията си, евреи... Никой няма право да отнема чужд
живот заради такава причина.
Четях епизодични коментари, че карикатуристите не е трябвало сами да
предизвикват съдбата, и никак не симпатизирах на изразяващите подобно мнение, но
не изпитах желание да им затворя устата. Затова бях изумена от една статия в български сайт, подписана
от господин с френско име, който беше сложил заглавието „Затворете си устата”.
Той остро нападаше българските журналисти, които казвали, че загиналите в "Шарли
Ебдо" са си го търсили, без да спомене нито дума за многобройните ни български колеги,
които заявиха „Аз съм Шарли”, макар да не са напълно съгласни със стила на изданието.
Господинът обясняваше колко вековна е френската демократична традиция, а ние,
българите, не я разбираме. Да се обобщава, че всички българи сме такива, е все
едно ние, българите, да кажем: Какви
демократи сте вие, след като сте измислили изразите: Ferme ta boîte à camembert! (Затвори си кутията с камамбер – онова, миризливото
сирене!) или Ferme ta gueule! (Затвори си муцуната! - макар че точният
превод на gueule е животинска паст, от което изразът
става още по-красноречив.). Само че ние,
като по-малоброен народ, сме по-склонни да проявяваме разбиране към нациите,
наричани Големи, и повечето от нас наистина виждат във Франция люлка на
демократични ценности. Слава богу, в
българските медии никъде не прочетох друга толкова ултимативна забрана на чуждо
мнение „Затворете си устата!”, както в статията на въпросния господин с френско
име.
Имаше
обаче остри критики срещу тези, които открито заявяват, че не са Шарли. Веднага
ще напомня, че такива хора имаше и във Франция, а и на много места по света.
Отново ще цитирам изданието „Мари Клер” и публикуваното в него открито писмо на
Корин Голдбергер до онези, които заявяват “Je ne suis pas
Charlie” Аз не съм Шарли! http://www.marieclaire.fr/,lettre-ouverte-a-ceux-qui-proclament-je-ne-suis-pas-charlie-et-a-ceux-qui-les-likent,731256.asp?xtor=EPR-61-[09%2F01%2F15]
След милионния поход
на солидарността в Париж на 11 януари имаше такива, които го нарекоха параден.
Лично аз не видях парадност в него - по телевизията всеки фалш много си личи, а
на телевизионния екран виждах развълнувани лица на хора от различни раси и
поколения, видях ръководители на големи и малки държави, които чакаха търпеливо
реда си, за да бъдат извозени с автобуси до мястото, откъдето щеше да започне
шествието – не с луксозни лимузини, както сме свикнали да пътуват хора от такъв
ранг, а с възможно най-демократичния транспорт, с който пътуват ежедневно всички.
Посланията за демократичност бяха много на 11 януари в Париж и наистина
показаха, че Франция е дала на света лозунга „Свобода, равенство, братство”.
Братството – и то се чувстваше навсякъде. Убийствата в „Шарли Ебдо” и заради „Шарли
Ебдо” не породиха лавина от етнически междуособици и насилие – телевизионните
камери улавяха спонтанните реакции на участниците в шествието: как възрастен
французин разцелува тъмнокож полицай, как равин прегръща двама мюфтии... Нямаше
парадност и инсценировки в това – колегите журналисти си вършеха работата и
показваха всичко, което реално се случва. И ставащото означаваше едно: Омразата
не успя да победи! Победи братството!
Естествено, след 11 януари коментарите за
станалото в „Шарли Ебдо” продължават и във Франция, а и навсякъде по света. У
нас някой с много болка припомни за загиналите наши войници в Кербала, за които
никой не е правил подобни походи на солидарност, други пък заговориха за
загиналите 15 журналисти от телевизията в Белград през 1999 г., убити от ракета
на НАТО, и зададе въпроса: Защо не се надигнахте тогава на поход в защита на свободата
на словото?
Винаги е жестоко да загиват хора. Също
както е жестоко да има войни. Само че жестоките правила на войните са, че в тях
падат жертви. Първи сред тези жертви са хората с военни униформи. Загиват и
хора, които не воюват – включително деца, както и възрастни с различни
професии, сред тях и журналисти. Затова не бихме искали да има войни! За да не
бъде отнеман насилствено човешки живот. Но бихте ли могли да си представите
някой да беше излязъл да протестира срещу посегателството над журналистическата
професия в момент, когато се водят военни действия и загиват не само журналисти.
Тогава журналистите просто споделят съдбата на всички свои сънародници.
Съвсем друго беше станалото в
редакцията на „Шарли Ебдо” – в мирно време не може човек да загива заради неуважителни
думи или карикатури. Заради това беше милионният поход на солидарността в Париж
на 11 януари. Но всеки може да го тълкува, както иска.
Сутринта прочетох във Фейсбук възмутени
коментари по повод участието в предаването „Денят започва” по БНТ 1 на един мой
познат, който по принцип е поет, но през последните години се изявява предимно
като публична личност. Той се изказал по националната телевизия в смисъл, че
карикатуристите от „Шарли Ебдо” са си го заслужили. Стана ми любопитно как ли
се е аргументирал, но записът на тази част от предаването липсва от сайта на
БНТ. Дали не е заради многобройните коментари в интернет, че с излъчването на това
мнение БНТ развали впечатлението от блестящото отразяване, което направи на
мирния поход на солидарността в Париж на 11 януари? Мисля си, че беше добре да
се качи в сайта на телевизията и това интервю. Все пак, нека се чуят различни
мнения – нали сме за свобода на словото. Всеки има право да се изкаже и
съответно – да се изложи в очите на много хора, изразявайки искрената си
позиция. Важното е, че никой няма да го застреля за това!
Няма коментари:
Публикуване на коментар