Ако
човек остави разни неща за довършване в последния ден от годината, със
сигурност няма да му стигне времето. Слава Богу, това, което не довърших не е много.
Не
успях да изпратя пожелания за весели празници на всички, на които ми се искаше –
днес ще гледам да наваксам.
Другото,
което със сигурност няма да успея да свърша, е да напиша всички предвидени текстове
за блога си и сайта ни. Някои от тях прехвърлям от година в година: „Как се
става НЕизвестен в БНР“ и „За елитите и простосмъртните в БНР“. Не съм ги
написала досега, защото темите не са ми особено приятни, а откакто преди 2 г.
напуснах Радиото, се старая да правя само каквото ми е приятно. Забелязвам обаче,
че и досега текстовете за БНР в блога ми от предишни години продължават да се
четат и наистина през 2017-а ще пиша и по онези две теми.
През
2016 г. в блога си коментирах на няколко пъти литературния живот у нас и неговите
перипетии. Остана обаче и доста ненаписано. Вълнува ме въпросът защо вече никой
не споменава някои поети и писатели, които бяха известни в моята младост, но починаха
отдавна. Защо сега никой не споменава Иван Давидков, който има не само хубави
стихове, но и оригинална проза. Освен това рисуваше интересни картини. Иван
Давидков поне доживя до зрала възраст, а други автори от младостта ми си отидоха
прекалено рано. Имаше един поет, който загина при катастрофа още като студент –
Кирил Георгиев. С него бяхме заедно в Кабинета на младите писатели студенти „Димчо
Дебелянов“. Спомням си, че стиховете му ми харесваха, макар че сега не бих
могла да си припомня нищо от тях. Наистина, той не успя да издаде стихосбирка и
не е чудно, че забвението го погълна. Сещам се и за други писатели и поети,
много ценени навремето: Росен Босев, Валентин Даневски… За Росен Босев преди
години четох статия какви са били любовите в живота му, но не съм чувала някой
да споменава творчеството му. Естествено, че не е възможно да спомена всички
имена на вече починали, известни навремето автори, за които сега не се говори.
Има и други, като Георги Рупчев, който остава незабравим. Това е
парадоксът на литературната слава. Няма значение колко книги си издал приживе,
важното е да има кой да поддържа спомена за теб.
Друга
тема от литературния живот, която ме вълнува, е за творческата съдба. С приятели
сме си говорили за автори, горе-долу на нашата възраст, които никога не сме
чели в сп.“Родна реч“ или в. „Средношколско знаме“ (там
всички пишещи ученици се познавахме), а появиха се
изневиделица в литературата, вече стабилно навлезли в 30-те си години, и сега
са корифеи в писателския живот, главни герои са на всички по-важни литературни
събития, раздават оценки… Странно ми се струва да прескочиш младежките
творчески търсения и изведнъж да се озовеш в зрелостта си, при това - да
попаднеш в литературния елит. Доколко въпросните автори са талантливи е въпрос
на виждане на техния литературен антураж, та затова за талант не ми се говори в
случая.
Още
една тема често ме навестява напоследък. Ще си призная веднага: не всички
стихове на български поети, за които чета възторжени отзиви, ми харесват. Дотолкова
мнението ми не съвпада с възхвалите по техен адрес, че започвам да си мисля аз
ли вече не разбирам от поезия. Оказа се, че имам и съмишленици. Точно днес
прочетох статията „Ламцадрица“ от Рада Барутска. Не бих отрекла цялостното
творчество на всички поети, които тя споменава, но цитираните стихотворения
наистина на моменти са далеч от смислеността. Дали това е израз на модерност?
Натам ли върви поезията?
В
младостта ми и на мен ми се случи веднъж да бъда обвинена, че пиша безсмислени
стихове. Прилагам въпросното стихотворение в цялост, за по-голяма прегледност:
ГОРЧИВО
Е,
наздраве – за теб, младоженецо,
и
жената, която целуваш!
Просиява
шампанското пенесто
и в
прощалната чаша танцува.
Нека
в дните, от грижа притиснати,
да е
свилено брачното ремъче!
Все
така да са светли очите ти,
както
бяха, когато ме гледаше.
Все
така да са ласкави пръстите,
както
бяха, когато ме галеха...
Да
сънуваш косите ми, пръснати
като
шеметен дъжд по възглавето,
да
бълнуваш във кътчето сенчесто
за
зрънца слънчоглед неотронени...
Е,
наздраве за теб, младоженецо,
и за
твоите слънчеви спомени!
Написах
това стихотворение на 23-годишна възраст. В първоначалния вариант третият стих
от края беше „…за листа слънчоглед неотронени“. Ще разберете защо правя уточнението.
Тогава
вече работех в Младежката редакция на БНР, а по онова време там се излъчваха
рубрики със стихове. Четяха ги актьори. Колеги ми предложиха да дам свое
стихотворение за рубриката и аз избрах това, което циритах по-горе.
Никога
няма да забравя как спешно ме потърсиха по телефона от студиото,
където се правеше записът. Уредничката (имаше
такава длъжност за ангажираните с организацията на записите) ми заяви, че актьорите отказват да прочетат безсмисленото
ми стихотворение. „Какво му е безсмисленото?“ – попитах изумено. „Ами как какво?
– продължаваше все по-настървено уредничката. - Актрисата (и спомена името на една много известна актриса) се пита какви са тези „листа слънчоглед неотронени“.
Лирическият герой да не би да е тревопасно? Изведнъж ми се стори прекалено
дълго да обяснявам по телефона, че в този стих става дума за времето, когато
листата на слънчогледите все още не са окопали, когато лятото е било в целия си
блясък. Трябваше обаче да реагирам светкавично. Щом актрисата свеждаше
написаното от мен до това дали става за ядене, значи можех да заменя „листа“ с
нещо, което се яде. „Заменете „листа“ със зрънца“! – казах да уредничката.
Разбрах, че актрисата се е успокоила и записът на рубриката със стихове беше
завършен. Само че оттогава аз винаги публикувам това стихотворение с думата „зрънца“,
вместо „листа“, да не би и друг да се възмути, че лирическият герой не е
тревопасно.
Питам
се, ако въпросната актриса (грях ми на душата,
дълги години изпитвах дълбоко презрение към нея)
беше прочела стиховете, цитирани от Рада Барутска, как ли щеше да реагира. Но
може би пък наистина съвременната поезия върви към все по-хаотична образност и
абстрахиране от логиката?
Ще
продължа да мисля за това и през 2017 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар