Понякога,
докато вървя из София, на мястото на някоя сграда си представям онази, която
беше там преди нея, а после я събориха, за да построят новата. Не за всички
съборени софийски къщи от детството и младостта ми тъгувам. Някои бяха толкова
неугледни, че собствениците им с радост предпочетоха да се простят с тях и да
заживеят в новите кооперации, издигнати на тяхно място. Други обаче и досега ми
липсват.
Имаше
една тухлена къща съвсем близо до днешния НДК. Тухлена не означава неизмазана –
нямаше нужда от мазилка, толкова красиви бяха тъмночервените й тухли! Явно беше
строена по модел от Западна Европа. Също така явно беше, че собствениците й вече не живеят в нея,
защото там се помещаваше една от кварталните детски градини. Мислех си какви
късметлийчета са тези деца – да прекарват по цял ден в къщичка от приказките!
Казвах си, че когато имам дете, непременно ще го запиша в тази детска градина. Само
че доста преди да се роди синът ми, красивата къща беше съборена, за да се
отвори пространство край строящия се НДК. Естествено, много се радвам, че го
има НДК, но съм убедена, че нямаше нужда да се събаря красивата тухлена къща.
Тя беше доста далече от големия строеж. Даже сега ми се струва, че точно в този
парцел после издигнаха настоящата сграда на Райфайзен банк.
Оттогава
придобих навика да се самоуспокоявам, че ако умрелите живи
същества се преселват в други измерения, то там сигурно отиват
и разрушените сгради. Приятно ми беше да мисля, че в онези други измерения е и
приказната тухлена къща от нашия квартал. Представях си, че някой се е заселил
в нея и й се радва… После в същите селения преминаха и други софийски къщи.
Някои от тях, преди да ги съборят, бяха превърнати в квартални ресторантчета.
Други просто запустяха… След като ги бутнаха, някои от опразнените парцели бяха превърнати в паркинги. Интересното е, че вместо празното пространство да изглежда
по-просторно, тъкмо обратното, то като че ли се свиваше, питахме се – ама на толкова
ли малка площ се е издигала онази впечатляваща къща? Изглежда издребняването
се проявява винаги, когато на мястото на сърцето се настани празнота. И още
една интересна закономерност: паркингът, заместил съборената постройка, обикновено
пустееше. Така е и досега.
Разбра
се, че заради паркинг са разрушили и Двойната къща на бул. „Васил Левски“. Съвсем
случайно станахме свидетели на последните й минути живот. В неделния ден на 30
април вървяхме по булеварда и отдалече видяхме багера. Доогризваше остатъците
от стени, зъбите му вече почти достигаха до тротоара. Зад опънатите мрежи се
виждаха купчините с тухли.
Точно този момент е уловен на снимката. Зад
мрежата и багера се вижда част от модерно остъклено здание. Само че аз не
виждам него, а къщата, която преди години беше на негово място – двуетажна, елегантна,
с артистична фасада. И нея я бяха превърнали през последните й години в ресторант.
Веднъж там ни покани на обяд наша позната. Сервираха ни учтиви келнери със снежнобели
ризи. През широките прозорци с тюлените пердета имаше изглед към булеварда.
Тогава си казахме, че в такова заведение е подходящо да поканиш приятели чужденци,
за да усетят автентичната атмосфера на стара, изискана софийска къща. За
съжаление, не осъществихме тази идея, защото скоро на същото място изникна
сградата, част от която виждате на снимката. А разрушената - онази, в която имаше
ресторант, си беше лика-прилика със съседната й Двойна къща. Затова ми прозвуча
доста нагло едно от официалните оправдания за събарянето на Двойната къща – че не
се вписвала в архитектурния ансамбъл наоколо. Естествено, няма да се вписва,
след като подобните на нея постройки са били една след друга разрушени.
Сега
и тя ще ми се привижда като холографско изображение, когато минавам по бул. „Васил
Левски“. С колко ли още призраци на красиви стари къщи ще се изпълни София?
Няма коментари:
Публикуване на коментар