В Нощта на музеите

         В момента, когато си мислеше колко виртуозно свири младата  цигуларка, усети как някой обгърна раменето му. Прегръдката беше ненатрапчива, почти въздушна и в същото време обезоръжаващо ласкава. Преди да се обърне настрани, за да види кой го прегръща така, над него се приведе лице на жена. Усмихваше му се сърдечно и някак нежно покровителствено, както майките се усмихват на децата си.

         За момент му заприлича на една негова съученичка от гимназията, която някога беше влюбена в него. Не учеше в неговия клас, беше с 2-3 години по-малка, но участваха заедно в един ученически театрален състав. Девойката проявяваше сценичен талант, изглеждаше интелигентна, само че Васил не я харесваше и се правеше, че не я забелязва. Не, нямаше начин жената, която му се усмихваше сега, да е същото момиче. Тази, макар и в доста зряла възраст, можеше направо да се определи като красива. Затова не процеди: „Госпожа, бъркате ме с някого!” – така, както първоначално му се искаше да направи. Васил ценеше женската красота. Особено онази, необяснимата, която се излъчва като ухание из въздуха и не можеш да определиш откъде точно идва.

         - Не съм те виждала отдавна – каза жената и гласът й беше нежнопокровителствен и ласкав, като прегръдката й.

         Колкото и да се усещаше омагьосан, Васил бързо осъзна колко нелепо изглеждаше сценката, в която участваше. Той седеше на малко неудобен стол в една картинна галерия, където във вече станалата традиционна за България Нощ на музеите, беше организирана не само нова изложба, а и концерт - в момента свиреше млада цигуларка. И така, както си седеше Васил на неудобния стол, една непозната жена неочаквано го прегърна, приближи лице до неговото и не искаше да се отмести.

         - Винаги ми е било приятно да си спомням колко беше влюбен в мен през ученическите ни години. Един красив спомен за цял живот! – думите й звучаха като шепот в полутъмна стая преди сън.

         Жената отново се усмихна и най-сетне отдръпна лицето си. После ръката й, която обгръщаше раменете на Васил, се приплъзна като стопляща наметка, която не съумяваме да задържим. Той извърна глава, за да разбере къде се изхлузи топлата наметка на прегръдката й.

         Жената се изправи. Към нея приближи хубав мъж на средна възраст, който явно междувременно беше разглеждал картините в залата. Двамата застанаха един до друг, бяха двойка. Двойка приятни хора, макар и вече не особено млади.

         - Радвам се, че те видях, Василе – каза сърдечно жената, хвана мъжа  под ръка и двамата излязоха от галерията.

         Естествено, Васил повече не можеше да се съсредоточи в концерта на талантливата цигуларка. Почувства се като излязъл от горещ минерален извор.

         Не, първото впечатление не го беше подвело - веднага разпозна в тази жена своята съученичка от гимназията! Колко десетилетия минаха оттогава, а тя си е останала почти непроменена! Дори сега е още по-красива! Толкова магнетична, вълнуваща!

         Изведнаж, за изумление на Васил, от паметта му като фойерверки заизскачаха най-различни случки от ученическите години, в които участваше Тя, и сега, макар и с много задна дата, виждаше колко очарователно, колко необикновено момиче е била!

         Каква невероятна изненада му поднесе тази Нощ на музеите!

         - Кой беше онзи, с когото говореше в залата? – попита хубавият мъж на средна възраст, докато вървеше с жена си към следващата галерия, отворена до късно в Нощта на музеите.

         - Един съученик от гимназията. Много е остарял, но го познах.

         - Твой обожател от най-ранните младини?

         - Не. Точно обратното. Изобщо не ме забелязваше... Само че от тази вечер нататък вече ще си мисли, че съм голямата му ученическа любов!

         - Защо ще мисли така? – заинтригува се мъжът й.

         - Защото лично му го казах! Хората са податливи на внушения, особено когато е минало много време... Нали разбираш, и на музейните експонати можеш да им размениш надписите и публиката ще ги възприеме като нещо съвсем различно от онова, което са.

         - Искала си да го накажеш, че е бил безразличен към теб някога?

         - Не съм го наказала – усмихна се тя. – Напротив, направих го щастлив. Видях го, че седи самотен в онази галерия и не се сдържах да му се обадя. Сега ще се рови в ученическите си спомени, ще ги вижда в нова светлина и това ще освежи душата му.

         - Знаеш ли – засмя се мъжът й, – изобщо не мога да повярвам, че някога не те е забелязвал. Сигурно се е преструвал. Човек не може да не те забележи.

         - Е, няма да започна да те разубеждавам! – разсмя се и тя и двамата влязоха в следващата зала, отворена до късно в Нощта на музеите.

Гергина Дворецка

От подготвения за печат сборник с разкази „Островът Уикенд“