Избраните за отличници

Става дума не за хората, които сами се утвърждават и печелят уважение с качествата си, а за онези, които нямат достатъчно качества, но пък в даден момент някой е преценил, че може да им възложи ролята на „отличници“. Това си е чист късмет, защото често такъв „избраник“ е един от множеството съвсем обикновени хора – с някакви свои достойнства и недостатъци, но с нищо ненадскачащ другите. От момента, в който бъде обявен за „отличник“ обаче, представата за него напълно се променя.

По социалистическо време съм чувала името на знатна тъкачка, която тъчала едновременно на зашеметяваща бройка станове. Злите езици говореха, че на всички тези станове не тъчала самата тя, а многобройни помощнички. Знатната тъкачка просто минавала покрай тях и ги контролирала, но нейното име се знаеше, а на помощничките – не. Била е избрана да бъде еталон!

Може помощничките да са измислица на завистници, но онова, което винаги е будело съмнения у мен, е: ако наистина сам тъчеш на много станове едновременно, колко ли качествено ще да е било изтъканото.  

В живота си съм имала случаи лично да наблюдавам възхода на избрани за „отличници“. Този избор рязко преобръщаше съдбата им. Може до този момент хората да са коментирали недостатъците им, но от мига, в който избраникът заеме някакъв началнически пост, например, изведнъж очите на множеството сякаш се отварят само за хубавото у него, дори то да е трудно забележимо. И започва едно възхищение, една надпревара кой по-умело ще го похвали! Ако не дай си боже, избраният за „отличник“ направи гаф или фрапантно се издъни със своя реплика или постъпка, това тактично не се забелязва, а ако все пак случката твърде осезателно се размирише, се впрягат всички средства, за да бъде замазана.

Помня как един началник беше дошъл на премиера на книга от наш колега – много стилно, артистично по замисъл и отлично подготвено събитие. Началникът имаше определена роля в него, но дойде във видимо „добро настроение“ и... стана тя, каквато стана. През цялото време си мислех, че ако аз бях направила нещо далеч по-безобидно, на следващия ден щях да получа заповед за уволнение. А за изпълнението на въпросния началник нито дума не се чу в публичното пространство, въпреки многобройната публика на събитието. Какво да се прави – човекът беше от избраниците, за които не може да се говори лошо на висок глас. Иначе, насаме могат да бъдат обсъждани и подигравани, но само под сурдинка.

Защо ли в първите дни на новата година се замислих точно над тази тема? Защото и досега ми се случва да ставам свидетел как някой бива набеден за отличник и каквато и публична издънка да направи – да показва неуважение към хора, с които работи, или да изпада в идиличен нарцисизъм, това се подминава и после започва едно възхищение, една надпревара кой по-умело ще го похвали! Позната история.

Сигурно е изключително комфортно да знаеш, че каквото и да направиш, то ще бъде изтълкувано в твоя полза. С мен обикновено е ставало обратното. Хубавото е, че ние, които не сме били избирани за „отличници“, внимаваме повече за думите и постъпките си, защото на нас гафовете никой не би ни ги простил. И в крайна сметка се оказва, че се отнасяме по-добре към другите, тоест стараем се да бъдем по-добри хора. Това е нашата морална победа над набедените за „отличници“. Вярно е, че само ние си знаем за тази наша победа, но тя носи вътрешно удовлетворение.