Защо някои автори стават издатели

 

Според устава на фондацията ни „Европа и светът“, тя може да се занимава с книгоиздаване и книгоразпространение. За седемте години, откакто я регистрирахме, такава дейност не сме развивали. Наш приоритет беше организирането на събития с културна насоченост, често с чуждестранни партньорства. Наблегнахме и на работата по информационния ни сайт за култура, изкуство, образование, наука, бизнес. За дейностите на фондацията досега може да прочетете на нашия сайт (Дейности на фондацията).

И ето, че в даден момент решихме, че е дошло време и за книгоиздаване. Ще разкажа за личната си мотивация да стигна до това решение. Някои от фактите съм споделяла и друг път.

Като млад автор по социалистическо време опитът ми с книгоиздаването беше по-скоро горчив. Първата ми стихосбирка „Понякога е обич“ преседя в издателство „Народна младеж“ 5 години и в крайна сметка излезе в сборник „Петима млади поети“. Имаше такава практика тогава – за да се пести хартия, но и за да се подскаже на авторите от сборниците, че не са дорасли още за самостоятелна книга. Доколко подобни оценки са били обективни е спорен въпрос, защото част от стиховете в първата ми стихосбирка бяха публикувани в средношколското списание „Родна реч“ и въз основа на художествените им качества редколегията на списанието ме беше предложила да следвам в престижния Литературен институт „Максим Горки“ в Москва. Разминах се с това следване, защото годината, когато завърших гимназия, беше обявена за „нулева“ в института, но самото предложение да бъда студентка там, беше достатъчно висока оценка за стиховете ми. Не по-малко висока оценка за мен бяха и многобройните писма до списанието и до Френската гимназия, където учех, в които мои връстници от цялата страна споделяха с мен, че са открили собствените си преживявания в стиховете ми. Да не говорим, че и сега, 50 години по-късно, срещам хора от моето поколение, които още помнят мои младежки стихотворения наизуст. По стихотворението ми „Понякога е обич“, дало заглавие на моята първа стихосбирка, години по-късно певицата с уникален глас Тони Димитрова изпя песен, която имаше голям успех.  Но критериите за „художественост“ на някогашното издателство „Народна младеж“ очевидно са се разминавали с оценката на читателите.

Втората ми стихосбирка, „Човекът, когото си чакал“, имаше още по-незавидна съдба, защото прележа в пловдивското издателство „Хр.Г.Данов“ цели 9 години. Без ясни причини за забавянето. Просто в издателските планове я прехвърляха от година в година. Излезе едва в така нареченото „начало на демокрацията“, през януари 1990 г. И за стиховете си от тази стихосбирка, публикувани в периодичния литературен печат, съм получавала спонтанни отзиви и високи читателски оценки, но издателството не се е интересувало как съм приета от читателите и си следваше своите планове, които системно отлагаха появата на книгата ми.

Опитът ми с две държавни издателства в моята младост може да се обобщи така: тогава нормалният тираж за стихосбирките беше 1000 (хиляда). Авторът имаше право на няколко безплатни бройки, но ако искаше да подарява книгата си, трябваше да си я купува. Вярно, че цената не беше висока, но екземпляри трудно се намираха, защото държавното книгоразпространение ги разпращаше из цялата страна. Друг момент от опита ми с държавните издателства беше, че получих хонорар и за двете си стихосбирки.

След 1990 г. книгоиздаването у нас коренно се промени. Частните книгоиздатели се нароиха. Вече всеки пишещ може да издаде книгата си срещу заплащане...

Честно казано, първоначално това изобщо не ме интересуваше. Бях толкова разочарована, че двете ми стихосбирки излязоха с огромно закъснение, че повече изобщо не исках да предлагам своя книга в издателство. Отдадох се изцяло на журналистиката, която е голямата ми любов. Само че поезията винаги е била част от същността ми и през 1993 г., когато започнах да правя авторското си младежко предаване „Шарена Гага“, във всеки брой на предаването включвах и мои стихотворения. Една поетеса, която междувременно беше станала издателка, веднъж гостува в предаването ми и предложи да събера тези „радио стихотворения“ в книжка. Естествено, тя очакваше от мен да си платя за издаването й. Това ми се стори абсурдно. Не бях писала тези стихотворения с цел да влязат в стихосбирка, а пък да си платя за нея ми се струваше изключително обидно. С мъжа ми и сина ни обаче все пак обсъдихме идеята и стигнахме до извода, че ситуацията не би била толкова непрестижна за мен, ако си намеря спонсор. За щастие, първият, към когото се обърнах - мой съученик от Френската гимназия, представител на Ив Сен Лоран за България, веднага прие да спонсорира изданието. Така през 1996 г. се появи стихосбирката ми „Шарени думи“.

После задълго престанах да мисля за издаване на мои книги, работата ми в БНР и дейността ми в сферата Франкофонията изцяло запълваха дните ми. Докато в някакъв момент си дадох сметка, че имам стихове, които се харесваха на много хора преди години, а новото поколение пишещи едва ли знае за тях. Така през 2007 г. реших да издам книгата с избрани мои стихотворение „Сняг и нежност“. Излезе в "Издателско ателие Аб" на поета Анго Боянов, с когото някога членувахме в Кабинета на младите писатели студенти "Д.Дебелянов" към Централния студентски дом.

Постепенно осъзнах, че новият вид книгоиздаване, ти дава възможност срещу заплащане да видиш книгата си отпечатана в кратки срокове, без да е наложително изчакване в издателските планове. Това беше изключителен плюс, имайки предвид дългите години забавяне на първите ми две стихосбирки, излезли в държавни издателства! Другият голям плюс беше, че авторът получава целия си тираж и разполага с достатъчно книги, които може да подарява!

Имах все още някои колебания, когато търсех издател за сборника си с разкази „Откриването на Дагоберта“, защото хора на перото, които бяха чели откъси от него, му даваха високи оценки. Един от издателите обаче ми каза в прав текст: „Книгата ви е хубава, но на пазара няма търсене на български автори. Опитайте в друго издателство, иначе при нас, ако си платите...“. Продължих още известно време да търся издателство, което би рискувало с мен. Междувременно разговарях с известни писатели и те твърдяха едно и също: „Гергинче, всички автори днес си плащат!“ Един от тях, популярен и като драматург, ми довери каква колосална сума му искал някакъв театър, за да постави негова пиеса.

Примирих се с актуалната ситуация в българското книгоиздаване. Както вече споменах, тя си имаше и предимства. Колеги по перо ми изтъкваха и следния аргумент: безспорно, някои издатели публикуват български автори на свои разноски, но ако тези автори искат да имат повече бройки от книгата си, за да я подаряват, трябва да си ги купуват. Цената на книгите обаче расте и в даден момент се оказва, че авторът трябва да даде немалка сума, за да разполага с повече екземпляри от собствената си книга. Все едно че си е платил за издаването й.

Това с плащането, за да те издават, очевидно вече е масово явление. Не беше лесно обаче да стигна до идеята самата аз да се захвана с издателска дейност. Импулс ми даде преди две години разговорът с един тогава все още начинаещ издател, характерен с това, че популяризира сърцато авторите си. Мои книги са излизали и в големи издателски къщи, но те по-рядко отделят специално внимание за реклама на своите български автори. Реших да проуча каква е ситуацията при този издател, който още не се бе наложил на книжния пазар, но явно щеше да полага усилия и за разпространението на изданията си. Докато обсъждахме с него как точно би изглеждала книгата ми „Островът Уикенд“, той неведнъж уточняваше, че по този или онзи мой въпрос ще се консултира с отговарящия за предпечатната подготовка, за оформлението на корицата и т.н. Постепенно осъзнавах, че аз също познавам такива хора и съвсем спокойно бих могла лично да им задавам тези въпроси. Издателят, за когото става дума, е автор също като мен, и издава собствените си книги. Какво ми пречеше да го правя и аз, след като в дейностите на фондацията ни по устав е вписано, че може да се занимаваме с книгоиздаване?  

Още известно време имах задръжки и обмислях, като междувременно започнах да следя къде издават мои познати поети и писатели. И ми се изясняваше, че немалко от тях са създали собствени издателства. Други пък споделяха с мен, че сериозно се замислят да го направят. Защо ли? Най-общо казано, щом повечето български автори са оставени сами на себе си да се саморекламират, защо да не поемат и самото издаване на книгата си? Поне ще имат личен поглед върху целия цикъл, при който написаното от тях се превръща в книжно тяло и тръгва към читателите.

 Така, в крайна сметка, сборникът ми с разкази „Островът Уикенд“ ще бъде първото издание на нашата фондация. В интерес на истината, когато вече окончателно бях стигнала до това решение, един от предишните ми издатели ми предложи да представи мой ръкопис в тазгодишния конкурс на Министерството на културата в подкрепа на български книги. Благодарих му, но отказах, защото това би означавало да чакам решението на журито, а имам неприятен спомен от предишни чакания. Самата аз може с години да работя по книгата си и да я доизкусурявам, но щом преценя, че вече е готова за печат, предпочитам излизането й да не се бави.

„Островът Уикенд“ трябва да излезе в навечерието на 24 май. Вече проучвам механизмите за книгоразпространение и ще ги проверя, както се казва, на собствен гръб. Ако нещата потръгнат, на следващ етап ще издаваме и други автори.

Парите от продажбите на сборника ми с разкази, който излиза с логото на фондация „Европа и светът“, ще отиват по сметката на фондацията и ще бъдат използвани за по-нататъшните ни културни дейности.