Жената, която обичаше да я черпят

През последните дни, когато Фейсбук отново ми припомни снимки от командировката ми в Перуджа, реших да публикувам в блога си един разказ, за който тя ме вдъхнови. Написах го през лятото на 2021 г. и досега не съм го споделяла. Така отбелязвам 10-годишнината от тази моя незабравима командировка.

 ЖЕНАТА, КОЯТО ОБИЧАШЕ ДА Я ЧЕРПЯТ

Сетих се за тази жена наскоро, когато Фейсбук ми припомни снимки от няколкодневния ми престой в Перуджа през пролетта на 2013 г. Бяха ме командировали там от БНР за Международния журналистически фестивал. Обичам Италия и винаги с удоволствие я посещавам, но точно тогава изобщо не исках да замина на тази командировка. Допълнително ще разкажа защо...

Бях отседнала в хотел „Джаз“, където обстановката наистина отговаряше на името. Още на външната врата ме посрещна оцветена скулптура на джазмен, свирещ на саксофон. Подобни скулптури имаше във фоайето и из коридорите, а когато се настаних в стаята си и дръпнах шнурчето, за да запаля лампата, се разнесе тиха джазова музика. Беше като въздушна целувка за „Добре дошла!“. Почувствах се добре.

През следващите дни се стараех да посещавам колкото е възможно повече презентации и дискусии. Наистина се оказа, че съм попаднала сред водовъртежа на най-модерните тенденции в журналистиката, и се убедих, че това ще ми бъде изключително полезно...

Покрай фестивала обаче местните производители се стараеха да рекламират стоките си и организираха безплатни дегустации на местни продукти. Сред тях са прочутите бонбони „Bacci“, както и тортите с глазури като картини, изрисувани с бои от естествени материали.

По време на една такава дегустация на шоколадови изделия и пасти, придружена от подробно представяне на всяко от лакомствата, на моята маса се настани елегантна млада жена. Отначало помислих, че е някоя от журналистките, участнички във фестивала, но бързо прецених, че сигурно е от града. Ръцете й бяха заети с два лъскави картонени плика от бутикови магазини. Тя небрежно сложи пликовете на свободния стол до себе си и аз повече не й обърнах внимание, защото ми беше интересно какво говорят за поредните шоколадови бонбони, които ни предстоеше да опитаме. След като ни обясниха какви са достойнствата им, сервитьор с табличка тръгна между масите и ни предлагаше лично да се убедим в уникалния им вкус. Друг сервитьор пък разнасяше две бутилки – с бяло и с червено местно вино.

Елегантната млада жена до мен си взе от всички видове бонбони и даде знак чашата й да бъде напълнена с вино догоре. При следващата партида от представени сладкарски изделия не пропусна да напълни отново цялата си чиния и пак поиска виното в чашата й да е догоре. Стана ми любопитно как не изпитваше неудобство да се угощава така богато на аванта, при положение, че беше облечена изискано и явно току-що беше пазарувала от скъп бутик. 

Когато и при третата дегустация тя направи абсолютно същото, започнах да си мисля, че това при нея е някаква тиха лудост. Жената със сигурност можеше да си позволи и луксозните бонбони, които ни поднасяха, и хубавото вино. Явно просто обичаше да я черпят.

В един момент от масата зад мен я повикаха, което потвърди догадката ми, че е от града. Тя охотно откликна на поканата и се премести. Вече не можех да я виждам. Не съм особено любопитна, но ми стана интересно как ли ще се държи, когато е сред свои познати. Пак ли така ще пълни догоре чинията си със сладкиши на аванта. Пред мен не е сметнала за нужно да се сдържа – ясно й е, че не съм от местните, няма да ме види повече и няма значение какво ще си помисля за нея, но дали би правила поведение пред съгражданите си?

Използвах едно от поредните минавания на сервитьора между масите и се извърнах назад с насочен фотоапарат – снимах сервитьора, но в обсега на обектива ми попадна и компанията зад мен. Жената, която допреди малко беше седяла на моята маса, се смееше непринудено – чувстваше се сред свои хора, а един мъж до нея наливаше в чашата й вино догоре. Май продължаваха да я черпят.    

После дегустацията на местни лакомства приключи и жената отлетя от паметта ми като нощна пеперуда. Можех да напиша само „пеперуда“, но кой знае защо добавих „нощна“.

И също без да знам защо, тя долетя отново в светлината на проблесналите ми спомени за Перуджа отпреди 7 години. Перуджа, в която точно тогава не исках да отида, защото току-що бях подала документите си за участие в конкурса за генерален директор на БНР и предпочитах да съм в София. С пълно основание, впрочем, защото на втория ден от командировката мъжът ми се свърза с мен и ми съобщи, че от Съвета за електронни медии са сигнализирали за липса на документ, доказващ стажа ми в медията, а аз бях работила единствено там още от студентка. Намирах се твърде далече и не можех лично да оправя недоразумението, но с помощта на колеги мъжът ми успя да достави нужния документ навреме.

Оттам нататък вече спокойно можех да се наслаждавам на Перуджа - на стръмните й улички, на потъмнелите старинни статуи, които понякога изневиделица се изпречваха пред очите ми, на красивите сгради с ренесансова архитектура. Продължавах да посещавам колкото може повече събития от Международния журналистически фестивал, правех интервюта. Вечер се прибирах в хотела с живописната местна железница или пеш и тогава минавах по смълчани сумрачни улички, из които като тихи въздишки ме застигаха избледнели неонови надписи с имена на хотели. Помня хотел „Еuropa“. Щом стигнех до него, вече знаех, че съм близо до моя хотел „Джаз“.

Красиви спомени! И никога през изминалите 7 години не се бях сетила за жената, която обичаше да я черпят, а ето, че след толкова време тя долетя в паметта ми като нощна пеперуда. Едва сега се замислих каква е била тази жена. На около 30 години, красива, но с интелигентна, не кукленска хубост, елегантна... и петимна да яде и пие на аванта като невидяла! По това приличаше на онези нашенски лелки и чичковци, които се навъртат около всеки прием или събитие с почерпка, за да похапнат и пийнат безплатно. Само че тях неугледният им вид ги издава, а жената от Перуджа изглеждаше изискана, поддържана. Никой не би се досетил каква тайна консуматорска страст се крие под външното й лустро.   

Опитах се да си я представя като съпруга на богаташ скъперник, който й ограничава храната и тя ходи на публични дегустации да си дояжда... но в такъв случай едва ли щеше така охотно да отиде на масата при мъжете, които й наливаха чашата с вино догоре. Казвали са ми, че италианските съпрузи са ревниви, а в един провинциален град веднага би се разчуло, ако нечия жена се черпи публично в мъжка компания.

После си я представих като неомъжена дъщеря на богати родители... но не, нямаше логика мама и татко да я лишават дотолкова от ядене и пиене, че да разчита на чужди хора, за да се прехранва, след като разполагаше с пари да пазарува от скъпи бутици...

Отказах се да гадая повече и оставих жената, която обичаше да я черпят, да отлети от паметта ми като пеперуда. Нощна пеперуда.

Гергина Дворецка  

    8.06.21 г.