Непреживени спомени от Рио де Жанейро

След часове се открива Олимпиадата в Рио де Жанейро. По неизвестни за мен причини, това място от планетата винаги ме е привличало още в най-ранната ми младост. На него е посветен и първият откъс от книгата ми "Откриването на Дагоберта", която излезе във Военно издателство през 2012 г. В нея нерядко става дума за Рио де Жанейро. Сега споделям този текст, защото през следващите дни непрекъснато ще се говори за този град!

ДАГОБЕРТА

Минава 10,30 вечерта на 1 юни 2003. Най-после сядам да пиша за Дагоберта. Не знам точно коя е тя. Преди няколко месеца започна да се очертава в представите ми. Тогава за първи път си помислих, че някоя вечер просто ще взема автобуса за аерогарата, няма да нося почти никакъв багаж, докато се полюшвам на седалката ще гледам разсеяно през стъклото неоновите лампи по булевард „Цариградско шосе”, ще сляза на последната спирка - летището ще ме обгърне с приглушена светлина - и ще се отправя към сектора за заминаващи. Ще отворя чантата си и ще извадя билет за Бразилия. И в това няма да има нищо неестествено. Ще остане само да се кача в самолета.

         Все отлагам да го направя, защото нямам особено желание. Не бързам да замина за Бразилия.  Приятно ми е да бъда тук, в България, в София, в нашия квартал, който хем е близо до центъра на града, хем е тих и уютен.

         Моето пътуване до Бразилия не е скорошна приумица. Усещах го в живота си отдавна. Никога не съм била в Латинска Америка и никога не съм мечтала да отида там. Само понякога, без никаква логична причина, съм се усещала свързана с тази част на света. Един следобед в автобуса, който ме отвеждаше към радиото, почувствах ефекта на „дежа вю”. Осъзнах, че този автобус ме вози някъде в Латинска Америка. Може би в Аржентина или Уругвай. Нещо такова. Настина не знам как тази представа изникна у мен, след като никога не съм била в тези страни и не знам дали изобщо софийската улица, по която пътувах, прилича по нещо на някоя в другия край на планетата.

         Неведнаж съм имала същото усещане и през топлите месеци вкъщи, в нашия сумрачен софийски хол, когато сядам на фотьойла близо до телевизора, обгръща ме прохлада, която ме отделя от горещото лято навън и аз чувствам, че съм у дома си в някакъв далечен латиноамерикански град. Това преживяване е краткотрайно и се е повтаряло в продължение на много години, още от най-ранната ми младост. Едва преди няколко месеца реших мислено да отправя поглед към онова, което би ме заобикаляло в моя латиноамерикански апартамент и което със сигурност е съвсем различно от обстановката в софийския ми дом. Мислено пристъпих към другия край на хола, там където у нас е прозорецът... и попаднах на тераса с изглед към океана. Непосредствено пред терасата се издигаше огромната статуя на Христос, която бях виждала по филмите, и за първи път осъзнах, че моята латиноамериканска къща се намира в Рио де Жанейро. На терасата за първи път видях и Дагоберта. Първоначално не знаех името й. Налучквах го, докато почувствах, че й подхожда. Намирах името за смешно и малко грубо, но явно тя се наричаше така. Не различавах точно чертите й. Струваше ми се жена, наближаваща 40-те или малко повече, добре запазена, без излишни килограми. Беше в светъл тънък пеньоар до петите. Лежеше на тесен диван на терасата, косите й се спускаха надолу - имаше дълги гъсти коси. Един младеж стоеше леко приведен над нея и решеше косите й. Опитах се да отгатна дали е синът й или някой млад любовник... Тогава усетих, че Дагоберта има объркан живот. Постарах се да го видя.  Долових само откъслечни детайли и направих от отделните парченца някакъв недовършен образ: тя се е омъжила млада за образован доста богат мъж, има поне две деца - син и дъщеря, а може би и още един син. Не са й чужди флиртовете с млади мъже. Не знам  какво точно работи. Нищо чудно да не прави нищо, а да се е посветила само на светски живот и на семейството си.

         Не ми беше нужно много време, за да се досетя, че Дагоберта бях аз. В някакъв друг живот, може би минал. Но нещо като че ли не съвпадаше съвсем. Обикновено човек си измисля свой друг образ, когато има нужда от морална опора. Това, което долових безпогрешно, беше, че Дагоберта в никакъв случай не можеше да ми служи за такава опора. По-скоро тя имаше нужда от помощ. Тя се люшкаше в някакви лични преживявания, за които нямах точна представа. На пръв поглед притежаваше всичко необходимо, за да е доволна от живота, а явно я разтърсваха терзания. Беше ми неприятно да го констатирам, но Дагоберта не изглеждаше да е много умна. По-скоро, някакво емоционално женче. В едно бях сигурна, че в момента тази Дагоберта не съществува. Имало я е някога или... може би ще я има.

И тъй като напоследък е модно да се говори за прераждания, започнах да фантазирам, че някога ще се преродя в Дагоберта, а сега имам пророчески видения за бъдещето. Някога ще се родя в Бразилия. Ще живея в апартамент на брега на океана близо до статуята на Христос. Ще имам семейство... ще имам някакви лични терзания и интуитивно ще търся някакво свое второ „аз” за повече морална сила. Дали Дагоберта ще ме разпознае в мислите си? Ще се досети ли, че по каприз на съдбата съм живяла на другия край на света? Ще има ли понякога усещането, когато се усамотява в сумрачния си хол, че всъщност се намира в апартамента на една софийска улица? Ще има ли чувството, че Европа по необясними причини й е близка, и по-точно една част от Европа, наречена Балкански полуостров? Ще налучка ли някога, че нейното второ „аз”, което й дава сили в труден момент, всъщност е живяло в България? Със сигурност тя няма да знае български, както аз не знам португалски, но тези неща са без значение.

Това е всичко. Не можах да открия нищо повече за Дагоберта, нито ми е интересно да мисля за нея. Трябваше само да й кажа, че винаги може да разчита на мен, когато има нужда от морална сила. А сега въображението ме връща в софийския ми дом. Наближава полунощ. След малко ще си лягам. Синът ми вече спи. Мъжът ми още гледа телевизия в съседната стая. Харесвам живота си сега и тук.

Убедена съм, че ако в момента реша да изляза от къщи и се отправя към летището, в чантата ми ще има билет за Бразилия. Но аз никога няма да направя това. Нямам никакво желание да бързам. Предстои ми да прекарам цял един живот там.

От романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, Военно издателство, 2012 г.

Моят марокански филм II – персонажи, характери

Наскоро започнах да подреждам някои мои спомени от пътуването ми до Мароко през ноември 2015 г. като кадри от филм. В един момент той ми се стори малко фрагментарен, липсваше свързваща нишка. Естествено, свързващата нишка трябва да бъде някакъв сюжет, нещо да се случва, да има действие, а това не става без действащи лица. Така че продължавам моя марокански филм с въвеждане на персонажи. Това ще бъдат хората, участвали в пътуването. Повечето от тях ще назова условно, а не със собствените им имена, защото моите впечатления от тях са субективни и може би дори погрешни. Не мога да кажа със сигурност, че спътниците ми в пътуването са били точно такива, каквито ги описвам, просто аз така съм ги възприела и е излишно да конкретизирам кои са те. 

Групата ни със сигурност беше колоритна – шестима журналисти от различни медии, на различна възраст и с различен опит в професията – четири жени и двама мъже. Започвам с представянето на дамите. Едната от колежките бих нарекла Достолепната дама – жена с осанка и неувяхваща през годините  красота. Следват Експанзивната дама – атрактивна личност, която не може да не бъде забелязана, и Хубавото момиче – то е в началото на журналистическата си кариера, но има самочувствие, може би най-вече заради външността си. Единият от мъжете в групата ни ще наричам Умното момче – то е на възрастта на Хубавото момиче, но е с повече журналистически изяви от него, знае и разбира няколко чужди езика. Накрая, но, както се казва, не на последно място, а дори може би на първо, е Алекс – това е някаква модификация на истинското му име. Иначе би трябвало да го наричам Чужденецът българин или Българският чужденец, а това не ми звучи добре, защото изпитвам определени симпатии към него. Фактът е, че той има български корени, но е живял предимно в чужбина и все още не знае български. Алекс е интернационално име и в случая му приляга. 

Себе си няма да представям, защото в моя марокански филм аз съм в ролята на разказвача и снимките, с които илюстрирам думите си, са предимно мои. Спътниците ми ме наричат по различен начин: Достолепната дама се обръща към мен с „Дворецка“, защото сме горе-долу на една и съща възраст, за Експанзивната дама съм „Гергинче“, защото се познаваме отдавна, а Хубавото момиче и двамата мъже ми казват „Мадам Дворецка“ – явно, в знак на уважение, а може би и за да ми напомнят, че съм доста по-възрастна от тях.

С пристигането ни в Мароко към нашата група се присъединява човекът, който трябва да ни придружава през цялото време – Рашид. Неговото име не съм променяла, защото ми звучи екзотично и точно на място. Рашид пък ми казва: „Мадам Гергина“.

Действието ще се развива на фона на красивите марокански градове и пейзажи, покрай които минаваме с микробус и спираме за кратко.

Първите кадри от филма са от самолетния полет София-Париж, откъдето ще продължим за Казабланка. В самолета се случва да седя до Алекс. Не го познавам, но се заговаряме, защото така или иначе ни предстои да сме в една група в продължение на повече от седмица. Отначало ми се струва словоохотлив, но не съм сигурна дали не греша, защото през следващите дни почти никога вече не разменям с него повече от няколко кратки изречения. В самолета Алекс ми се представя като англичанин, разказва, че от няколко месеца работи в София, много харесва България, защото баща му е с български произход. Самият той не знае български, но го учи. Говорим на френски. Владее и други езици. Разказва ми са пътуванията си по света. Между другото споменава, че е роден в Рио де Жанейро. Заглеждам се по-внимателно в него. Още от най-ранната си младост, по неизвестни за мен причини, този бразилски град ме привлича. Дори съм писала за него в една от книгите си, макар че никога не съм била там. Когато чувам от Алекс къде е роден, имам чувството, че неочаквано съм срещнала сънародник на хиляди километри разстояние от общата ни родина. Мисля си също, че съм имала късмета да видя в реалността измислен от мен литературен герой. Нищо не му казвам обаче, защото тази сюжетна линия няма никакво значение за моя марокански филм. Само знам, че през следващите 9 дни ще ми бъде много интересно да го наблюдавам. Разбира се, трябва да внимавам, защото интересът ми може да се изтълкува превратно, а не искам да изпадам в смешна ситуация.

След кратък престой на летището в Париж отлитаме за Мароко. В Казабланка се настаняваме в петзвезден хотел и бързаме да излезем на вечерна разходка по крайбрежната улица. Улицата е широка, оживена, и се нарича „Вълчи очи“ – това ни обяснява Еспанзивната дама, която знае арабски. Минаваме покрай магазинчета с екзотични плодове...

... покрай ресторанти, където осветлението е приглушено, загадъчно, зад тях в далечината тъмнее океанът. 

По настояване на Достолепната дама нашият водач Рашид ни отвежда до ресторанта, където е сниман филмът „Казабланка“. Там правим много снимки.

През следващите дни се потапяме в магичната атмосфера на  Мароко – така я усещам, без преувеличение. Вторият град от маршрута ни е Рабат. Хотелът ни е недалеч от стените на Медината – стария град. 

Съвсем наблизо до входа на хотела пък се вият дълги трамваи, каквито не съм виждала никъде другаде.

Докато чакаме на рецепцията да се настаним по стаите, Експанзивната дама вади лаптопа си и започва усилено да пише. Достопепната дама се разхожда царствено наоколо. Аз отивам до стелажа с рекламни материали, взимам няколко брошури, връщам се при групата и се зачитам в туристическата информация. Алекс става рязко от фотьойла си, тръгва делово нанякъде и се връща с няколко екземпляра от същите брошури, раздава ги на Хубавото момиче и на Умното момче. Прави го някак демонстративно, като че ли за да ми покаже, че, когато хората са в група, трябва да мислят не само за себе си, както съм го направила аз, а и за останалите колеги. Те тримата с момчето и момичето вече са започнали да оформят своя компания, защото говорят помежду си на английски. Ние с Достолепната и Експанзивната дама си говорим на български. Мимоходом отбелязвам, че Алекс е прав, трябва да имаме чувство за екипност, но не мога да си представя как ще се натоваря с по 6 екземпляра брошури, за да покажа, че мисля и за другите. Всеки подбира сам информацията, от която се интересува.

Едни от най-ярките кадри в моя марокански филм са от Рабат. В средновековния град Сала сякаш попадам в библейски времена, въпреки че останките от постройки са от много по-късна епоха. 

Може би илюзията идва от екзотичните растения наоколо, които ми напомнят за Райска градина. 

Разрушените сгради пък са идеален декор за исторически филм.

Вечерта се разхождаме из сука – местния пазар. 

Влизаме в магазини за килими, за дърворезби...

...за екзотични шарени лампи... 

...за кожени изделия, шалове... 

... за пъстри керамики… 

Стоките са красиво подредени, само че не всички продавачи позволяват да снимаме лицата им – по религиозни съображения.  

Експанзивната дама се отдава на пазаруване и увлича водача ни Рашид да се пазари заедно с нея, за да й издейства отстъпка от цената. За Рашид това е въпрос на чест и той любезно се поставя в услуга на нашенската купувачка.

Сред интересните персонажи от вечерната ни разходка из Рабат е една жена, която продава нещо като палачинки в малка подвижна дървена будка. Самата будка е изрисувана, шарена, като илюстрация за хубава ориенталска приказка. Спираме се, защото сме заинтригувани и от импровизираното магазинче, и от лакомството, което се предлага в него. Не сме сигурни дали продавачката ще ни разреши да я снимаме, но тя няма нищо против. Рашид й обяснява, че сме български журналисти. Тогава жената грабва един марокански национален флаг, който е държала край малката си будка, размахва го пред нас и говори пламенно. Рашид ни обяснява, че тя се гордее със своята държава.

През следващите дни навсякъде по пътищата на Мароко виждаме националните флагове на страната. 

Наистина до този момент в друга държава не съм виждала толкова национални флагове покрай шосетата.

Пътуваме с микробуса, спираме за малко да обядваме и продължаваме към следващия град от маршрута ни: Мекнес...

... после Фес… 

Не ни остава много време да разгледаме тези два града.  

В шестчленната ни група разделението вече е все по-осезаемо. Хубавото момиче, Умното момче и Алекс се движат винаги заедно, говорят си на английски, а когато седнем на обща маса в ресторанта и Рашид ни каже, че можем да поръчаме алкохолна напитка, те тримата винаги си поръчват бира, а ние с Достолепната и Експанзивната дама – бяло вино. На закуска ходим по различно време и Рашид няма как да ни види всички накуп, каквото, явно е желанието му. Тогава по правило „бирената тройка“ винаги сяда на отделна маса.

От самото начало на пътуването ни с микробуса, а и навсякъде, където спираме, се чува предимно гласът на Експанзивната дама. Тя разговаря с Рашид и с шофьора на арабски, кара ни да я снимаме пред всяка поредна забележителност, край която тя заема манекенски пози. Май това повлиява и на нас двете с Достолепната дама и ние също започваме да позираме за снимки по-артистично. Да, все по-убедена съм, че беше  добре да разкажа за Мароко като за филм. С „бирената тройка“ не си обръщаме почти никакво внимание.

На четвъртия ден заминаваме за Маракеш. Там оставаме повече,  отколкото в другите градове – имаме 3 нощувки. Първата вечер се разхождаме из прочутия площад „Джемаа Ел Фнаа“. Експанзивната дама ходи от сергия на сергия, пазарува, пазари се, вика на помощ Рашид, който вече напълно е влязъл в ролята на неин посредник при смъкването на цените. Достолепната дама също се присъединява към тях в покупките на оригинални кожени чанти и други красиви изделия на местното занаятчийство. Започвам да скучая, защото не се въодушевявам от покупки. Бих се приближила до някоя от групите, които слушат песни на площада, но не разбирам за какво се пее, а и със сигурност хората ще познаят, че съм чужденка, и може да си помислят, че нарушавам някакъв техен ритуал. Не познавам местните обичаи.

Най-после безконечното пазаруване свършва. Експанзивната дама е въодушевена. Показва какво си е купила и съобщава колко неща още си е набелязала за утре, защото явно пак ще идваме на този площад…

На вечерята в хотела всичко си е по старому – ние трите си поръчваме бяло вино, другите трима – бира. Храним се на обща маса, но това е абсолютно формално, репликите помежду ни са банални и в моя марокански филм бих ги представила без звук: вижда се как отваряме уста, говорим си, но нищо не се чува, защото не е важно.

Когато си тръгваме от ресторанта, откъм бара чуваме приятна мелодия. Запътваме се натам. Пее красива млада жена, акомпанира й приятен на вид младеж. 

Шестчленната ни група си е тръгнала заедно по инерция, но скоро ще се разпръсне, само че хубавото изпълнение ни задържа в бара. Настаняваме се на една от масите. Певицата ни кима приятелски и след края на песента идва при нас заедно с музиканта. Оказва се, че са българи и работят от няколко месеца в този хотел. Радваме се на тази среща. Обещаваме им да пишем за тях. От далечината на времето изпитвам искрено неудобство, че лично аз не изпълних това обещание… след онова, което се случи на следващия ден. А последваха и други събития.

На следващия ден разглеждаме Маракеш – отиваме до градините Менара с огромното изкуствено езеро, 

...павилиона край него...

 ... и маслиновите горички наоколо. 

Възрастен мъж изпълнява ролята на екскурзовод, бърбори неясно нещо на френски за историята на градините. 

След това прочитам в интернет, че са създадени през 1147 г. от халифа Абд ал Мумин. Още по негово време е изградена системата, чрез която изкуственото езеро се пълни с вода от планините на 30 км. от Маракеш. Тази вода се използва за напояване на маслиновите дръвчета, които тук били 40 вида. Името на градините дава самият павилион с пирамидален зелен покрив (Menzeh), построен по време на династията Саади през XVI в. По-късно султан Абд ар Рахман го обновява и го прави свой летен дворец.

 Мястото е любимо за жителите на града, с прохладата и романтичните гледки край изкуственото езеро.

На връщане от градините Менара Експанзивната дама си купува от един павилион колоритна сламена шапка с шарени пискюли, слага си я на главата и позира за поредната фотосесия. 

Шапката наистина си заслужава да бъде увековечена. Самата аз снимах малко по-късно хора с подобни шапки на площад Ел Фнаа.

Недалече от градините Менара се мотаят няколко камили.

Край камилите дремят понита. 

Експанзивната дама връчва по един фотоапарат на Рашид и на мен, за да я снимаме с камилите. Иска да се презастрахова, ако случайно снимките на единия от нас не се получат. Качва се с помощта на пазача на животните върху една камила, крещи от страх и от възторг, когато седлото се поклаща, а ние с Рашид непрекъснато фотографираме.

В програмата ни следват гробниците на династия Саади...

 след това -  дворецът Баиа...

Дворецът наистина предразполага към артистичност...

В някакъв момент отново се озоваваме на площад Ел Фнаа…

Обядът ни е в ресторант „Дар Ессалам“, където Хичкок е снимал сцени от филма си „Човекът, който знаеше твърде много“. Един от келнерите ни показва къде точно е седял Хичкок, когато е идвал тук, и всички се изреждаме да седнем точно на този миндер и да си направим поредното фото. Снимката, която ми направи Достолепната дама, не е много ясна, но пък е на историческо място.

Експанзивната дама, естествено, също се настанява на миндера, където е присядал Хичкок, вика Алекс да се снимат заедно и той позира с нея, малко неловко усмихнат.  

Отново прочитам как съм описала дотук моя марокански филм и осъзнавам, че той не е особено интригуващ. Разказала съм за някои от посетените места, въвела съм персонажи, но някои от тях са само загатнати. Това не е голям проблем – не е фатално, ако в моя сценарий Хубавото момиче и Умното момче почти не се забелязват, защото в нечий друг сценарий те ще са главни герои. Проблемът е, че до този момент нищо особено не се случва, а един филм не е интересен, ако в него няма сюжет, драматични обрати. Вече споменах по-горе, че в действителност, по време на пътуването ни се случиха събития, които ни най-малко не бяхме си представяли, така че всъщност основната част на филма ми тепърва предстои. Сега, след толкова месеци, си мисля колко по-хубаво би било, ако нещата не се бяха случили точно така и ако моят марокански филм беше останал един обикновен туристически пътепис, но c’est la vie! Животът наистина е непредвидим режисьор.

Следва третата част от моя марокански филм – с драматични обрати.

Моят марокански филм

Откакто се върнах от Мароко преди 8 месеца, искам да напиша пътепис със заглавие „Моят марокански филм“ или „Мароко, като на кино“. Не съм го написала досега, защото, щом реша да започна, толкова много спомени и впечатления се струпват в главата ми, че не знам колко дълго ще трябва да ги описвам.

Идеята за филма ми дойде наум още първата вечер, когато пристигнахме в Казабланка и в някакъв момент от разходката ни из града се озовахме пред ресторанта, където, според местните жители, е сниман филмът „Казабланка“. Естествено, всички се фотографирахме там. Един от служителите пред входа беше много любезен и спонтанно реши да изиграе ролята на мой почитател, загледа се в мен широко усмихнат, така че се получи доста забавна сценка, като пародия на романтичен филм.  

Лайтмотивът за киното ме споходи и в ресторант „Дар Ессалам“ в Маракеш - там видях голяма снимка от филма „Човекът, който знаеше твърде много“, кадри от който Алфред Хичкок е заснел точно в този ресторант.

Мисълта за „мароканския филм“ ме обсеби напълно, когато посетихме музея на прочутата студия „Атлас“ в град Уарзазат, където попаднахме сред декорите на световноизвестни филми. 

Ден по-късно по пътя от Уарзазат към Агадир се озовахме на снимачната площадка на мароканския филм „Джамал Афини“…

Когато се прибрах в София, си казах, че непременно ще представя впечатленията си от Мароко като във филмов сценарий. Това, че правя този сценарий много месеци по-късно, служи като лакмус за спомените ми. Интересно ми е кои от тях са се оказали най-трайни.

Първият, разбира се, е от Казабланка, когато самата аз се почувствах като героиня от романтична комедия. Следващите ми ярки спомени са от Рабат. От двете страни на портите, през които се минава, за да се стигне до мавзолея на Мохамед V, има двама пазачи, облечени в национални носии и възседнали коне.

Единият от пазачите ме изтърпя да се снимам до коня му, но категорично ми отказа да хвана копието, което държеше.

         Пред самия мавзолей също стои страж в национална носия. Не пропуснах да се снимам и до него. Той не помръдваше и си даваше вид, че не ме забелязва. Щом обаче го доближи най-младата колежка от групата ни и се нагласи да позира, стражът строго й показа, че трябва да се отдалечи. Предположих, че причината да не реагира на снимките с мен, е в почитта, които тукашните мъже проявяват към жените на по-зряла възраст.

Тези мои спомени от Мароко нямат претенцията да представят изчерпателно видените забележителности, те са само като отделни кадри от мароканския ми филм. В моя филм проблясва мраморният саркофаг на Мохамед V.

 В паметта ми се мярка и таванът на мавзолея, за който после прочетох, че е изработен от атласки кедър и оцветен махагон.

Има нещо особено впечатляващо пред самия мавзолей – един обширен площад с много колони. Колони, които не подпират нищо, просто си стърчат във въздуха. Поискахме повече информация за тях от нашия местен водач Рашид, но той само неопределено махна с ръка.  

Прочутата кула Хасан срещу мавзолея на Мохамед V се оказа в ремонт, когато бяхме там през ноември 2015 г., и я запомних с огромното покривало върху нея.

Отново в Рабат, до входа към останките на средновековния град Сала, видяхме четвъртита кула със зъбери. На всеки зъбер беше кацнал щъркел. Само един отлетя, преди да приготвя фотоапарата…

В моя марокански филм не може да няма кадри и от Касбата на Удаите. Едва след завръщането си в България разбрах какво означава това загадъчно за мен словосъчетание. Касбата или крепостта е построена през XII в. През 1833 г. племето Удая, което е дошло от Сахара, бива прогонено от султан Мулай Абдерахман от тогавашната столица на Мароко Мекнес и се заселва в Касбата на Рабат. Оттогава тя носи името на Удаите. Забележителното на тази Касба са къщите в бяло и синьо. В същите цветове са боядисани и ниските тротоари на виещите се тесни улички.

Спомням си и други виещите се марокански улички, но не оцветени и дори не осветени. Вечерта след пристигането ни в град Фес Рашид поведе групичката ни по тези улички, следвайки един напълно непознат за нас човек. След като повървяхме известно време почти без да виждаме къде стъпваме, започнахме да се питаме къде точно отиваме. Накрая зададох този въпрос на Рашид. „Мадам Гергина, щом сте с мен, няма от какво да се притеснявате – отговори ми нашият местен водач. – Нали ми вярвате!“ И продължихме да се препъваме по тъмните улички, а после се заизкачвахме по тесни, също толкова тъмни стълби, докато накрая излязохме на една сравнително широка площадка. Тогава непознатият за нас човек, който ни беше довел, започна да ни разказва за кожарската кооперация, на която беше представител. Показа ни къде долу в подножието на сградата се намират местата за обработка и боядисване на кожите - от високата платформа те вероятно се виждаха по-добре, стига да разбираш от кожарство, за да можеш да различиш кое за какво служи. 

После ни поведе към складовете с готовите кожени изделия – палта, чанти, възглавници - и ни прикани да си купим от тях. Изделията ми изглеждаха грубовати и лично аз нищо не си купих. Не знам дали някой друг от групата ни го направи. Побързахме да си тръгнем и, връщайки се по виещите се тъмни и тесни улички, коментирахме помежду си, че това посещение в кожарската кооперация си беше чиста загуба на време… А май се оказва, че не е било така, щом този мой спомен е толкова отчетлив много месеци по-късно.

Сега, явно защото паметта ми е закопняла за повече простор, си представям огромния площад „Джемаа Ел-Фнаа“ в Маракеш. Четох, че го смятат за сърцето на града. Сигурно е така. Сърце, което пее, слуша захласнато, следва някакъв ритъм. 

Попаднахме там за първи път вечерта при пристигането ни в Маракеш. На редиците от сергии се продаваха всякакви стоки, предимно лакомства. 

Малко по-далече групички от хора се бяха скупчили около някой изпълнител, който свиреше и пееше. Групичките бяха много – явно всеки певец си имаше своята публика. Хората слушаха съсредоточено и, както ми се стори – търпеливо, защото самата аз не можех дълго да издържа монотонните повторения в мелодията. Явно обаче не тя беше толкова важна, а думите на песента, които не разбирах.

На другия ден се разходихме отново до площада и пак го заварихме пълен с какъв ли не народ. Имаше и животинки – маймунки, змии… Стопаните им ги показваха на минувачите и очакваха пари за тази гледка. Един мъж с маймунка дойде до мен и любезно ми предложи: „Мадам, погалете ръчичката на Азиза!“ Маймунката Азиза ме погледна с очи на дете. Нещо ме възпря да погаля ръчичката й…

Няколко дни по-късно в Агадир се снимах, гушнала агънце, както и със змия в ръце – естествено, срещу заплащане. И все се питам защо ми се стори неприемливо да погаля ръчичката на маймунката Азиза в Маракеш – явно собственикът й очакваше да му платя за това и бих го направила… ако Азиза не ме беше погледнала с очите на дете. А как да дадеш пари, за да погалиш дете?

Преглеждам написаното дотук за моя марокански филм и не съм доволна. Получил се е низ от фрагментарни кадри – филмът определено не е туристически, защото не дава почти никакви познания за посетените места, а само мои импресии за тях. Тук-там се мярка епизодично по някое действащо лице като Рашид, нашият местен водач, и прави кадъра по-колоритен. Явно трябва да въведа повече персонажи.

Предстои да го направя.