Моят марокански филм

Откакто се върнах от Мароко преди 8 месеца, искам да напиша пътепис със заглавие „Моят марокански филм“ или „Мароко, като на кино“. Не съм го написала досега, защото, щом реша да започна, толкова много спомени и впечатления се струпват в главата ми, че не знам колко дълго ще трябва да ги описвам.

Идеята за филма ми дойде наум още първата вечер, когато пристигнахме в Казабланка и в някакъв момент от разходката ни из града се озовахме пред ресторанта, където е сниман филмът „Казабланка“. Естествено, всички се фотографирахме там. Един от служителите пред входа беше много любезен и спонтанно реши да изиграе ролята на мой почитател, загледа се в мен широко усмихнат, така че се получи доста забавна сценка, като пародия на романтичен филм.  

Лайтмотивът за киното ме споходи и в ресторант „Дар Ессалам“ в Маракеш - там видях голяма снимка от филма „Човекът, който знаеше твърде много“, кадри от който Алфред Хичкок е заснел точно в този ресторант.

Мисълта за „мароканския филм“ ме обсеби напълно, когато посетихме музея на прочутата студия „Атлас“ в град Уарзазат, където попаднахме сред декорите на световноизвестни филми. 

Ден по-късно по пътя от Уарзазат към Агадир се озовахме на снимачната площадка на мароканския филм „Джамал Афини“…

Когато се прибрах в София, си казах, че непременно ще представя впечатленията си от Мароко като във филмов сценарий. Това, че правя този сценарий много месеци по-късно, служи като лакмус за спомените ми. Интересно ми е кои от тях са се оказали най-трайни.

Първият, разбира се, е от Казабланка, когато самата аз се почувствах като героиня от романтична комедия. Следващите ми ярки спомени са от Рабат. От двете страни на портите, през които се минава, за да се стигне до мавзолея на Мохамед V, има двама пазачи, облечени в национални носии и възседнали коне.

Единият от пазачите ме изтърпя да се снимам до коня му, но категорично ми отказа да хвана копието, което държеше.

         Пред самия мавзолей също стои страж в национална носия. Не пропуснах да се снимам и до него. Той не помръдваше и си даваше вид, че не ме забелязва. Щом обаче го доближи най-младата колежка от групата ни и се нагласи да позира, стражът строго й показа, че трябва да се отдалечи. Предположих, че причината да не реагира на снимките с мен, е в почитта, които тукашните мъже проявяват към жените на по-зряла възраст.

Тези мои спомени от Мароко нямат претенцията да представят изчерпателно видените забележителности, те са само като отделни кадри от мароканския ми филм. В моя филм проблясва мраморният саркофаг на Мохамед V.

 В паметта ми се мярка и таванът на мавзолея, за който после прочетох, че е изработен от атласки кедър и оцветен махагон.

Има нещо особено впечатляващо пред самия мавзолей – един обширен площад с много колони. Колони, които не подпират нищо, просто си стърчат във въздуха. Поискахме повече информация за тях от нашия местен водач Рашид, но той само неопределено махна с ръка.  

Прочутата кула Хасан срещу мавзолея на Мохамед V се оказа в ремонт, когато бяхме там през ноември 2015 г., и я запомних с огромното покривало върху нея.

Отново в Рабат, до входа към останките на средновековния град Сала, видяхме четвъртита кула със зъбери. На всеки зъбер беше кацнал щъркел. Само един отлетя, преди да приготвя фотоапарата…

В моя марокански филм не може да няма кадри и от Касбата на Удаите. Едва след завръщането си в България разбрах какво означава това загадъчно за мен словосъчетание. Касбата или крепостта е построена през XII в. През 1833 г. племето Удая, което е дошло от Сахара, бива прогонено от султан Мулай Абдерахман от тогавашната столица на Мароко Мекнес и се заселва в Касбата на Рабат. Оттогава тя носи името на Удаите. Забележителното на тази Касба са къщите в бяло и синьо. В същите цветове са боядисани и ниските тротоари на виещите се тесни улички.

Спомням си и други виещите се марокански улички, но не оцветени и дори не осветени. Вечерта след пристигането ни в град Фес Рашид поведе групичката ни по тези улички, следвайки един напълно непознат за нас човек. След като повървяхме известно време почти без да виждаме къде стъпваме, започнахме да се питаме къде точно отиваме. Накрая зададох този въпрос на Рашид. „Мадам Гергина, щом сте с мен, няма от какво да се притеснявате – отговори ми нашият местен водач. – Нали ми вярвате!“ И продължихме да се препъваме по тъмните улички, а после се заизкачвахме по тесни, също толкова тъмни стълби, докато накрая излязохме на една сравнително широка площадка. Тогава непознатият за нас човек, който ни беше довел, започна да ни разказва за кожарската кооперация, на която беше представител. Показа ни къде долу в подножието на сградата се намират местата за обработка и боядисване на кожите - от високата платформа те вероятно се виждаха по-добре, стига да разбираш от кожарство, за да можеш да различиш кое за какво служи. 

После ни поведе към складовете с готовите кожени изделия – палта, чанти, възглавници - и ни прикани да си купим от тях. Изделията ми изглеждаха грубовати и лично аз нищо не си купих. Не знам дали някой друг от групата ни го направи. Побързахме да си тръгнем и, връщайки се по виещите се тъмни и тесни улички, коментирахме помежду си, че това посещение в кожарската кооперация си беше чиста загуба на време… А май се оказва, че не е било така, щом този мой спомен е толкова отчетлив много месеци по-късно.

Сега, явно защото паметта ми е закопняла за повече простор, си представям огромния площад „Джемаа Ел-Фнаа“ в Маракеш. Четох, че го смятат за сърцето на града. Сигурно е така. Сърце, което пее, слуша захласнато, следва някакъв ритъм. 

Попаднахме там за първи път вечерта при пристигането ни в Маракеш. На редиците от сергии се продаваха всякакви стоки, предимно лакомства. 

Малко по-далече групички от хора се бяха скупчили около някой изпълнител, който свиреше и пееше. Групичките бяха много – явно всеки певец си имаше своята публика. Хората слушаха съсредоточено и, както ми се стори – търпеливо, защото самата аз не можех дълго да издържа монотонните повторения в мелодията. Явно обаче не тя беше толкова важна, а думите на песента, които не разбирах.

На другия ден се разходихме отново до площада и пак го заварихме пълен с какъв ли не народ. Имаше и животинки – маймунки, змии… Стопаните им ги показваха на минувачите и очакваха пари за тази гледка. Един мъж с маймунка дойде до мен и любезно ми предложи: „Мадам, погалете ръчичката на Азиза!“ Маймунката Азиза ме погледна с очи на дете. Нещо ме възпря да погаля ръчичката й…

Няколко дни по-късно в Агадир се снимах, гушнала агънце, както и със змия в ръце – естествено, срещу заплащане. И все се питам защо ми се стори неприемливо да погаля ръчичката на маймунката Азиза в Маракеш – явно собственикът й очакваше да му платя за това и бих го направила… ако Азиза не ме беше погледнала с очите на дете. А как да дадеш пари, за да погалиш дете?

Преглеждам написаното дотук за моя марокански филм и не съм доволна. Получил се е низ от фрагментарни кадри – филмът определено не е туристически, защото не дава почти никакви познания за посетените места, а само мои импресии за тях. Тук-там се мярка епизодично по някое действащо лице като Рашид, нашият местен водач, и прави кадъра по-колоритен. Явно трябва да въведа повече персонажи.

Предстои да го направя.