Четох една статия колко е просташко да си говорим на „ти“ с непознати. Ще напомня, че всичко зависи от националната традиция. В Швеция и Норвегия нормата е хората да се обръщат един към друг на „ти“, а ако някой употребява нашата учтива форма „Ви“, го смятат за горделив и най-откровено се разочароват от него. Има страни, като Азербайджан, Грузия, където на възрастните се говори неизменно на „Ви“ от уважение към годините им. Някога на „Ви“ са си говорили съпрузите и децата във френските аристократични семейства. В наши дни съм чувала, че в учтива форма се обръщат децата към родителите си в някои руски села. Така че не може да се обобщава дали общуването на „Ви“ е аристократичен или простолюден признак – наистина зависи от съответната култура.
У нас нещата са объркани. Спомням си как през 2004 г. разговарях с млад лекар, който лекуваше майка ми, и той ми говореше на „ти“. Аз също започнах да му отговарям на „ти“, от което той се стъписа. Сметнах за нужно да му обясня: „Нали минахме на „ти“?“, а той не знаеше как да продължи разговора, защото беше свикнал да се обръща фамилиарно към пациентите и близките им, а те да му засвидетелстват уважение с почтителното „Вие“. Аз държах на равноправието – този лекар беше по-млад от мен, аз също имах висше образование, т.е. той не ме превъзхождаше нито по възраст, нито по образователен ценз, и щом си беше позволил формата „ти“ в общуването ни, автоматично го последвах, с което го изумих.
След някоя и друга година се захванах сериозно с ученето на полски език. И открих, че поляците може с години да работят заедно с някого, да го виждат всекидневно, и никога да не минат с него на „ти“. Много харесвам поляците, възхищавам се от свободолюбието им и готовността им да се жертват за родината си, изобщо - за някаква кауза. Не разбирах обаче как това се съчетава с почти невъзможното общуване на „ти“. Преподавателите във Варшавския университет, където бях на едномесечен летен курс по полски език и култура, обясняваха, че обръщението на „Ви“ запазва дистанцията между хората. А ако не искам да има дистанция между мен и хората?
Резултатът за мен беше, че след като се върнах от Варшава, започнах да говоря на „ти“ с всеки, който ми ставаше симпатичен. Така е и досега. Не се обиждам, когато някой не употреби по отношение на мен т.нар. учтива форма. Зависи кой какво влага в това. Ако ми заговори на „ти“ човек, когото не уважавам, му отговарям по същия начин, за да покажа неуважението си. Ако пък човекът ми харесва, ми е приятно да не поставям формална дистанция помежду ни.
Във всекидневието си съм решила проблема много утилитарно: говоря на „Ви“ с всеки, който се обръща към мен така, а самата аз не държа да продължа контактите си с него. Във всеки случай, ако използвам по отношение на някого учтивата форма, това съвсем не означава непременно, че го уважавам. Може да е точно обратното.
Статията, която ме предизвика да размишлявам по този въпрос, завършваше с оптимистичното предчувствие, че учтивата форма в българския език ще пребъде, въпреки всеобщото изпростяване. А ако става дума не за изпростяване, а за всеобщо скъсяване на дистанцията помежду ни – за повече солидарност между човешките същества. Склонна съм да приема разсъжденията на сина ми, който е скандинавист, че обръщението на „ти“ дава по-положително послание за отношенията между хората, прави ги по-близки.
Засега все още ми е малко трудно да приема учениците и студентите да се обръщат към преподавателите си на „ти“, каквато тенденция също се забелязвала в България през последните години. Като се замисля обаче, следовниците на Христос не са му говорили на „Ви“, но това с нищо не е накърнявало почитта им към него. Дори не мога да си представя обръщение, което да изразява по-силна любов и уважение от „Ти, Учителю!“ Разбира се, не всички преподаватели заслужават такова обръщение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар