Блогът на Гергина Дворецка: Разпадат ли се литературните общности?

В живота си съм участвала в 2-3 литературни общности. Първите си стихотворения написах още като дете и в група от пишещи мои връстници попаднах като ученичка във Френската гимназия, когато занесох свои стихове във вестник „Средношколско знаме“. Тогава редакторите ме поканиха да посещавам седмичните сбирки на младите поети, които се провеждаха всеки понеделник вечерта в редакцията на вестника. През останалите дни от седмицата се събираха белетристите, хумористите, журналистите, преводачите – всички бяхме на средношколска възраст. За сбирките на другите не знам, но в групата на поетите имахме някакво чувство за общност. Следяхме взаимно публикациите си, коментирахме ги. Ако стиховете на друг млад автор ни допаднеха, можехме да разговаряме лично с него, дори да станем приятели. Естествено, след завършване на гимназията, ние трябваше да напуснем това средношколско литературно общество, така че то се оказваше нетрайно поради ограниченията във възрастта на участниците.

По същата причина нетрайна, или по-скоро непрекъснато обновяваща се, беше и групата от сътрудници на друго издание за средношколци – списание „Родна реч“. По онова време един път годишно се организираха семинари в София за младите автори на списанието от цялата страна и тези семинари също създаваха усещане за общност.

С повечето си познати от „Средношколско знаме“ и „Родна реч“ се срещнах отново като първокурсничка в Софийския университет, когато бях приета в Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ към Централния студентски дом на културата. Вярно е, че и този литературен кръг беше временен за всеки от нас, защото след дипломирането ни преустановявахме участието си. Преди време няколко бивши членове на този литературен кабинет учредиха сдружение. Нямам намерение да се включа в него, но ми е интересно как ще се развие в бъдеще.

Защо се занимавам днес с темата за литературните общности и тяхното разпадане? Не визирам организации като Съюза на българските писатели или Сдружението на българските писатели, а неформални кръгове, създадени около определено издание или идея. Не крия, че на тези размисли ме навежда споменът за скорошния разрив в екипа на „Литературен вестник“, който стана предмет на немалко коментари. Запитах се дали разпадането е неизбежно за всеки литературен кръг - например, заради ограничения във възрастта, както беше в общностите, в които самата аз участвах като ученичка и студентка, или пък заради натрупвания на негативни емоции между отделните членове.

Като страничен наблюдател на разпрата в „Лит.вестник“ лично аз бих предпочела тя да не се беше случвала. Много е тъжно да ставаш свидетел на свада между доскорошни съмишленици, които са държали един на друг. Но се замислям дали всяко литературно общество не носи още при зараждането си кода на своя бъдещ разпад.

Ако въпросното общество е съставено от хора на различна възраст и някой или някои от членовете изпълняват ролята на гуру за по-младите, очаквайки от тях страхопочитание во веки веков, той или те със сигурност ще се окажат излъгани в надеждите си, защото в европейската култура, когато човек постигне лични успехи и започнат да го уважават заради самия него, а не заради гуруто му, той държи да се еманципира. Може и да не демонстрира открито неуважение, но поне не би бил склонен да проявява безпрекословно покорство. Тогава разпадът в общността е неизбежен.

Има обаче и специфични особености в живота на едно литературно общество. Обикновено то е съставено от хора, дълбоко убедени в собствения си талант. Само че с времето някои от талантите се оказват по-ценени от други (по-признати публично, по-награждавани, по-превеждани и т.н.). Отначало това може и да не жегва болезнено останалите таланти от групата, но в един момент у някои от попадналите в незаслужена, според тях, сянка ще се загнезди въпросът: „Ама защо все той (тя или те)?“ Този въпрос може и да не е напълно осъзнат, но той ще ровичка душата като къртица, ще изравя стари спомени, ще ги трупа на купчинка на повърхността, докато в даден момент от наглед безобидната къртичинка не изригне изпепеляващият вулкан: „Ама ти ли бе? Аз досега колко неща крих за тебе!“ Би изглеждало драматично, ако всъщност не ставаше дума за къртичинка, изровена от дълбините на една страдаща от амбиции душа.

Та въпросът е дали не е напълно нормално литературните общности да се разпадат, след като сред членовете им по презумпция рано или късно ще се промъкне завистта, както става между хора, дълбоко убедени в своите лични творчески постижения.

Обективно погледнато, литературните обединения могат да бъдат много полезни за членовете си: организиране на съвместни литературни четения, издаване на общи сборници, взаимно рекламиране на членовете му… И всичко това, докато в даден момент някой автор не се почувства в сянката на друг и не реши да му вгорчава живота. Тогава атмосферата в групата започва постепенно да се отравя.

Не искам да звуча песимистично. Самата аз след участието си в 2-3 общности от автори в ранната си младост, по-късно нямах желание да бъда част от някакъв литературен кръг. Спомням си как са се отнасяли с мен колеги по перо от Кабинета „Д.Дебелянов“ след общи рецитали, на които публиката е аплодирала дълго стиховете ми. Спомням си също как след първата публикация на мое стихотворение във в.“Стършел“ (тогава „Стършел“ беше висока летва) отивах на сбирка на въпросния Кабинет в Студентския дом и автори, които се връщаха оттам, ме пресрещнаха и ме предупредиха: „Ако знаеш какво те чака!“ Е, меко казано, не ме чакаха поздравления.

Иначе с доста пишещи колеги от студентските ми години поддържам приятелски отношения и досега. Но, както вече споменах, в сдружението на бившите членове на Кабинета „Д.Дебелянов“ нямам желание да се включа.

Мисля си каква ли би била формулата за една дълготрайна неформална литературна общност. Предполагам, че тя трябва да е съставена от: поет, който няма амбиции да пише проза; писател, който никога не се е изявявал като поет; литературен критик, който никога не е правил опити да пише стихове или разкази. Май само тогава няма опасност в даден момент някой от тях да завиди на някого от останалите!

Шегувам се, разбира се. Има талантливи автори, които не страдат от чуждия успех. И все пак, остава въпросът за трайността на литературните общества. Практиката доказва, че те обикновено се разпадат – въпрос на време.