Тежки думи, тежки пестници

Отминаващият месец август в България ще бъде запомнен, покрай всички други по-важни събития, и с някои впечатляващи побоища – словесни и буквални. Първо заваляха ударите с думи около историята с „Литературен вестник“. По-незапознатите може и да не са запомнили за какво точно се разрази конфликтът, но въздухът още трепери от изригванията на дълго стаявалия се вулкан от негативни чувства в един екип от някогашни съмишленици. Заклеймявания, обиди, каквито обикновено си разменят хората на физическия труд (използвам евфемизъм на „хамали“), бяха отправени от литератори към литератори. И ние, шашардисаните неволни свидетели на свадата, се питахме това ли е начинът да се реагира при спор, независимо кой прав, кой крив. Ей тъй, с тежките думи по главата на опонента! Така реалните контури на проблема се размиват, защото човек инстинктивно започва да съчувства на нападнатия, а може той да не е съвсем безгрешен.

Тежки юмруци, в буквалния смисъл, развъртя за пореден път в живота си футболистът Христо Стоичков – сега потърпевши бяха шофьорът и фотографът на един вестник, който искаше да отрази сватбата на стоичковата голяма дъщеря. Естествено, че разгневеният баща е можел да се обърне за съдействие към полицаите, които са били наблизо, ако е искал колата на вестника да се махне. Само че май повече му се е искало да набие някого. Особеност на характера. Искрено се надявам делото, което битият шофьор е завел срещу известния футболист, да приключи с ефективна осъдителна присъда. Иначе Стоичков при пръв удобен случай пак ще се нахвърли да бие някого. Приносът за световната футболна слава на България не е съизмерим с нараненото от стоичковия юмрук лице на някой простосмъртен като нас. Футболната слава, колкото и да сгрява сърцата ни, е все пак абстрактно понятие, а разбитата от голмайстора уста на шофьора – нещо съвсем конкретно.

  След изстрелването на попържни в литературното пространство около спора за „Лит.вестник“ още една словесна атака се развихри през отиващия си месец август. Парадоксалното е, че се случи по много тъжен повод – безвременната кончина на журналиста Димитър Цонев. Наред с искрените съболезнования от страна на колеги, приятели и почитатели, в интернет се посипаха обидни коментари, че дъщерята на починалия не спряла да ходи по телевизионните студия, за да говори за баща си, че превърнала погребението му във флашмоб, вместо да потъне в скръб, че на всичкото отгоре щяла да прави фондация на негово име. Ударите не подминаха и професионализма на самия Димитър Цонев – каква журналистика щяла да поощрява бъдещата фондация, след като нейният патрон приживе се държал любезно с всичките си събеседници! В този случай за кой ли път се убедих как едно и също нещо може да се определи като много добро или като много лошо в зависимост от гледната точка. Аз също отначало се изненадах, когато видях дъщерята на Димитър Цонев по няколко телевизии, но разбрах, че го прави с посланието, че баща й няма да бъде забравен. Само някой със студено сърце не би забелязал как младата жена, дори когато се опитваше да се усмихне пред камерата, едва сдържаше сълзите си. Тя държеше да покаже колко силно вярва, че баща й винаги ще бъде жив не само за нея, а и за всички, които го ценяха. И все пак отново изникнаха във виртуалното пространство словесни побойниции, които не се въздържаха от злостни реплики около кончината на този харесван и обичан журналист.   

Общото между онези, които налитат срещу някого с тежки думи или с тежки пестници, е, че и в двата случая много се излагат. Лошото е, че изобщо не си дават сметка за това.