Литератори като котки в очакване

Да кажа, че ми е приятно отново да пиша за литературните свади, на които сме свидетели напоследък, никак не би било вярно. Преди обаче да премина към теми, които са ми по на сърцето, ще споделя някои мои лични впечатления от участници в битката за „Лит.вестник“. Умишлено не го наричам „ЛВ“, защото разбрах, че негови почитатели възприемали тези инициали като „Лъвъ“ – сиреч „Лъв“, а дори и като английското “love“ с побългарено произношение. За мен този вестник никога не е бил Царят на литературния свят у нас, нито пък съм изпитвала към него лични сантименти. Възприемам го като издание, което, макар и да излиза в малък тираж, е емблематично за българския културен живот.

Когато публикувах в блога си предишния мой текст за крамолата около „Лит.вестник“, не бях взела под внимание нещо, което по-късно мнозина подчертаха в коментарите си – този вестник, колкото и бутиков да е, осигурява на списващия го екип влияние в писателските (и не само писателските) среди. Той е (или може би беше) като престижен клуб, членството в който отваря много врати.

В младостта ми, когато пишех стихове и те излизаха в периодичния печат, освен лично удовлетворение от публикациите, никакви други екстри нямаше. Затова се изненадах, когато в началото на 90-те, бях поканила за пореден път като събеседник в предаването си „Младежта среща Европа“ по програма "Христо Ботев" на БНР един млад автор (от „младите“ участници в скорошната крамола около „Лит.вестник“) и на излизане от студиото той ми се похвали, че скоро заминава за чужбина на някаква писателска конференция, добавяйки шеговито: „Хубаво било да си писател, а!“ Тогава разбрах, че младите автори през 90-те имат по-различен статут в обществото от нас, младите автори през 70-те и 80-те години. На нас радостите ни бяха да публикуват наши стихове или разкази в литературните издания или рубрики, да ни ръкопляскат продължително при участието ни в литературни четения, както и да успеем да издадем книга. Това с книгата никак не беше лесно навремето. Младите хора на перото през 90-те вече имаха други постижение: бяха канени на писателски форуми в чужбина, ставаха членове на журита, печелеха награди, превеждаха книгите им на много езици. Но да не обобщавам – става дума не за всички млади автори от онова десетилетие, а за единици. Най-вече свързаните с „Лит.вестник“. Това уточнение го правя с късна дата, след като напоследък изчетох немалко публикации от по-старите участници в крамолата за вестника – те недвусмислено оповестяват благата, които носи участието в екипа му, макар на пръв поглед работата по изданието да не е срещу заплащане.

Не завиждам на тези хора. Говоря за тях по принцип, като за явление не само в литературния, а и в обществения живот. Затова в този мой текст изобщо няма да споменавам имена. Отделното име не е важно. Симптоматично е самото явление.

Спомням си един случай: на прием в резиденцията на шведския посланик в София преди десетина години (след време шведското посолство у нас беше закрито), срещнах няколко поети и писатели от кръга около „Отворено общество“. Стояха в компактна група и гледаха с леко напрегнато изражение, като котки в очакване. Запитах се какво ли очакват и понеже не намерих отговор на въпроса, престанах да мисля за тях. Малко по-късно обаче видях един млад писател от тази група да разговаря с посланика с посредничеството на преводачката към посолството и да му показва своята най-популярна книга, преведена вече на няколко езика. Младият писател беше видимо много развълнуван, за него този разговор определено беше изключително важен. Може по-късно книгата да е била преведена и на шведски, не съм се интересувала от това. Само най-искрено се учудих как е възможно за един автор да е чак толкова важно да покаже книгата си на шведския посланик у нас. И изпитах вътрешно удовлетворение, че на мен като автор ми е било достатъчно стиховете ми да бъдат публикувани и да разбера, че ценители на поезията са ги харесали. Не съм и помисляла да показвам мои произведения на чужди посланици с надеждата да бъда преведена в тяхната страна. Впрочем, като поразсъждавам малко – това се случваше в резиденцията на шведския посланик. А къде дават Нобеловата награда за литература? За това ли стояха като котки в очакване писателите от групичката, която гостуваше на въпросния прием? Да им се отвори пътят към превод на шведски език и към…? Ех, Нобел, Нобел… Ще ощастливиш ли някога и български автор?

В крайна сметка думата ми е за прекалената амбиция на някои пишещи – да бъдат смятани за най-добрите, да ги превеждат, да ги награждават, да ги славят и тачат. Тази прекалена амбиция понякога ги води към словесни, а и не само словесни битки. В книгата си „През седмица в литературния аквариум“ проф. Владимир Трендафилов завършва главата „Групите“ с историята за истински бой със столове между двама поети, понеже единият казал неласкави думи за стиховете на другия, а пък другият преди това не бил включил съучастника си в боя в една австрийска антология на българската поезия. Ще спомена мимоходом, че единият от участниците в млатенето със столове, беше особено мощен в попържните си при спора около „Лит.вестник“. Оказало се, че и на физическа сила добре го докарвал. 

Мога само да въздъхна с облекчение, че никога в литературните си амбиции не бих стигнала до бой – с думи, със столове или с други подръчни материали. И никога не бих се включила в групичка от писатели, които гледат напрегнато в дадена посока като котки в очакване.