Защо отстъпваме пред наглостта

Напоследък често ми се случва темата, по която предпочитам да пиша, да бъде изместена от друга. Не бях предвидила точно сега да се занимавам с проявите на наглостта, но една случка заседна в мисълта ми като рибена кост в гърло и тъй като не мога да я преглътна, предпочитам да не я задържам повече в себе си.

Чаках пред гише за някакво удостоверение. Бях си изтеглила номерче и следях на електронното табло кога ще дойде моят ред. Преди мен имаше още двама клиенти – млада жена и възрастен господин. Скоро се появи един мъжага на средна възраст, изтегли си номерче и също зачака.

На таблото светна цифрата198 и звучащ като робот женски глас обяви: „Клиент номер 198, заповядайте на гише номер 2“ . Нито жената преди мен, нито възрастният господин тръгнаха към въпросното гише, пред което се бяхме подредили вече четирима човека. Механичният глас повтори отново "198", но явно никой от нас не беше с този номер. В един момент мъжагата, който дойде последен, тръгна решително към гишето и започна да представя документите си на служителката. Другите двама клиенти - жената и възрастният господин - се загледаха озадачено в него, но бяха така вцепенени от ставащото, че не знаеха как да реагират.

„Извинявайте, господине, вие дойдохте последен, а сега предредихте всички“ – не се сдържах аз.

Мъжагата се направи, че не ме чува и продължи да занимава служителката с документите си.

„Да, защо ни предреждате?“ – окуражиха се след моята реакция другите двама чакащи пред гишето.

Мъжагата се обърна рязко и заяви: „Аз съм номер 198!“

„Покажете си номера!“ – вече с много твърд тон произнесе възрастният господин.

„Изгубих го!“ – каза мъжагата като гледаше господина право в очите.

„Вие изтеглихте номер след мен, трябва да изчакате реда си!“ – отново се намесих аз.

„Изтеглих нов номер, защото бях изгубил предишния. Но предишният ми номер беше 198.“ – с нагло вперен в нас поглед настояваше мъжагата.

„Ами така било много хитро! - не издържа и жената, която чакаше преди мен. – Чувате как два пъти викат номер 198, разбирате, че човекът с този номер го няма и отивате на негово място като предреждате всички останали.“

„Аз съм номер 198! – настъпателно повиши глас мъжагата. -  И само губим време да се разправяме. Досега щяха да ме обслужат.“

„А вие, госпожо, ще го обслужите ли, след като разбирате, че той предреди всички ни?“ – обърнах се към служителката на гишето.

„Ама аз откъде да знам? – защити се тя – Който дойде при мен, него обслужвам.“

Междувременно разправията привлече вниманието на пазача от входа и на двете жени от „Информация“, те приближиха към нас и шумно започнаха да се възмущават от предреждащия. На него окото му не мигна. Стоеше непоколебимо пред гише номер 2 и продължаваше да представя документите си. Пазачът и другите две служителки се изсулиха тихомълком.

„Изглеждате толкова интелигентен човек, а как се държите!“ – произнесе примиренчески възрастният господин.

„Не му правете комплименти - ни най-малко не ги заслужава! – опитах се да убедя господина да не се подмазва на нахалника и отново се обърнах към служителката на гишето - Значи ще оставите този човек да не спазва реда!“

Изведнаж на таблото светна нов номер и жената, която чакаше преди мен, се отправи към оспорваното гише номер 2. Мъжагата изненадано се отдръпна леко, за да й направи място до себе си. Не можеше да повярва, че не е успял да овладее напълно ситуацията.

После на таблото светна следващият номер и възрастният господин тръгна към служителката. Мъжагата продължаваше да стои възмутено край гишето, като че ли искаше да накара господина да се засрами, че е дошъл неговият ред. Възрастният господин видимо се притесни и, когато си тръгваше, се обърна към мъжагата с извинителен тон:

„Видяхте ли колко малко време отнех! Нямаше смисъл да се ядосвате!“

„Защо му се извинявате? – недоумявах аз. – Само го поощрявате да постъпва така и друг път.“

На таблото светна моят номер. На свой ред приближих към гишето, до което, все така видимо много ядосан, стърчеше мъжагата, който беше поискал да предреди всички. В това време служителката от съседното гише, която явно имаше други ангажименти, се смили над него и го покани да отиде при нея, за да го обслужи. Мъжагата я заговори любезно, тя му отговори още по-любезно, двамата едва ли не си загукаха, обсъждайки неговите дела.

Същевременно при мен нещата стояха по коренно различен начин. Като стриктен човек бях подготвила целия набор от необходими документи за удостоверението, което трябваше да получа. Служителката обаче непрекъснато търсеше някакъв проблем, наставляваше ме назидателно и имах чувството, че й се иска мъжагата край съседното гише непременно да чуе как строго се отнася с мен.

„Значи по-симпатични са хората, които без да им мигне окото правят другите на глупаци, а не тези, които се възмущават от тях!“ – повиших тон така, че гласът ми да стигне и до мъжагата.

„За какво говорите?“ – сопна ми се служителката, която ме обслужваше.

„Говоря за това, че явно искате да ме накажете за реакцията ми срещу господина, който имаше намерение да предреди всички ни. Затова сега се държите така с мен!“

„Как се държа с вас?“ – побесня служителката и нервно разпери двете си ръце, за да покаже колко е трудно да се справи с досадница като мен.

„Ето така се държите!“ -  констатирах аз.

В това време мъжагата си тръгна от съседното гише. Видимо доволен.

Със сигурност при следваща възможност отново ще отстоява личния си интерес, правейки на глупаци хора по-кротки и по-възпитани. И тези кротки хора, дори за кратко да се възмутят от него, в следващия момент ще попаднат под въздействието на вездесъщата му наглост и ще започнат да му се извиняват без нужда, ще се стараят да го умилостивят с комплименти. Ако ги попитам защо го правят, няма да могат да ми отговорят. Покорство пред силата на наглостта – това е диагнозата. А защо има толкова много хора с такава диагноза – не мога да си обясня. На нахалните и наглите, трябва да им се покаже, че номерът им не минава и следващия път те ще се замислят дали да прилагат номерата си. Толкова ли е трудно да им бъде даден този урок?