История с кивано

        Човек не знае в кой момент ще го застигне сантименталността. На мен това най-неочаквано ми се случи по повод една обикновена покупка от кварталния магазин.

         Преди много седмици видяхме на стелажа с екзотични плодове и зеленчуци нещо, което ни заприлича на симпатично оранжево таралежче, и решихме да го опитаме. Продавачката ни каза, че се нарича кивано. Вкъщи се разровихме из интернет, прочетохме, че другите му наименования са „африканска рогата краставица” или „рогат пъпеш”, че вкусът му бил като краставица с лимон или краставица и банан!? Освен това – че е много полезно за силен имунитет и здрава кожа и че се препоръчва при диети за отслабване.

         След изчитането на информацията за ползите от киваното и за интересния му вкус би трябвало незабавно да минем към консумацията му.

        

Само че екзотичният плод/или зеленчук (?) толкова много приличаше на симпатично таралежче, че ни стана жал да го резрежем веднага, затова го сложихме на видно място в трапезарията, да му се порадваме известно време. Киваното обаче така добре се вписа в една от веселите кукленски компании в дома ни, че вече и през ум не ни минаваше да го възприемем като нещо за ядене.

В един момент по муцунката му се появиха бели петънца, което неумолимо ни напомни, че киваното е тленно и по това се различава от другите си приятели в трапезарията ни. Трябваше да избираме: или да го оставим постепенно да изгние и да го изхвърлим, или най-после да го разрежем и да му се насладим. При мисълта, че бихме гледали как киваното линее и се разпада пред очите ни, избрахме втория вариант и днес го приведохме в действие. 

        

Екзотичният плод/зеленчук (?) се оказа с вкус, напомнящ краставица, но леко кисел - приятно съчетание между прясна и кисела краставичка. Ароматът му се беше запазил свеж и досега, след толкова седмици.

         Накрая ни остана не само споменът колко симпатично изглеждаше киваното, докато беше цяло, но и колко свежо ухаеше и колко беше приятно на вкус.

         Бих казала, че този финал на историята е позитивен.... и не съм съвсем искрена, защото киваното вече ми липсва сред веселата ни кукленско-кухненска менажерия... 

         Днес описах тази история във Фейсбук, но после реших да я включа и в блога си, защото във Фейсбук след време снимките и текстовете изчезват, което много ми напомня за тленността на киваното, а в блога ми то ще си остане като текст с днешна дата и винаги мога да си го препрочета.

         Ето с такива дребни на пръв поглед неща се разсейваме понякога от важните теми на всекидневието. Мисля, че това никак не е лошо!