Не
знам, наистина, що за хора са тези, които злорадстват пред чуждото нещастие.
Всъщност, не знам и как точно да ги наричам, защото хора ли са, щом нямат капка човещина?
Безрадостна картина представлява от
вчера българското интернет пространство по повод новината, че е починал
първородният син на президента на България. Имаше много искрено съчувствие, но
и също толкова искрена, лишена от всякакъв разум омраза. Някои пък изказваха
съболезнования с уговорката, че не харесват Плевнелиев като президент, но му съчувстват
за загубата. Като че ли има някакво значение как човек изпълнява
професионалните си ангажименти, при положение, че му се е случило нещо толкова
трагично. Единствената адекватна реакция е да се прояви съвсем нормална човешка
съпричастност, а уговорките кой на какви политически позиции е, са напълно
излишни. Но не всички разсъждават така...
Не
по-малко отблъскващи бяха и обидите, с които някои съчувстващи на президенсткото
семейство, се нахвърлиха срещу злорадстващите: обръщенията „идиоти”, „кретени” не
правят чест на никого. Пред една детска смърт всяка грозна дума наранява и
звучи не на място, дори когато е предизвикана от справедлив гняв.
Мисля си колко важно е да имаме култура
на уважението пред чуждата болка. Когато някой скърби, около него трябва да се
пази тишина, защото крясъците, споровете "за" и "против", кавгите още повече го угнетяват. Но
не всички разсъждават така...
Късно снощи, след като бях изчела
най-разнопосочни словесни реакции по повод трагичното събитие, сполетяло
българския президент, случайно попаднах на сходна информация в един френски
сайт: смъртта на 9-годишно момченце, потопила в скръб САЩ. Момченцето се
казвало Кейзер и било голям фен на местен бейзболен отбор в Канзас. Толкова
обичало отбора, че за да бъде по-близо до любимите си спортисти, се включило
като помощник в екипа – събирало топките по терена. По време на един мач е
ударено по невнимание и умира вследствие на удара. Ето тази история беше
разказана във френския сайт, но по такъв начин, че очите ти да запарят. Никой не
беше потърсил родителите на починалото дете, съучениците му, съседите му и т.н.,
за да ги пита как се чувстват, нито беше проучвал какъв ученик е било детето в
училище и с какво друго се е занимавало. Бяха цитирани само думите на
потресените състезатели от отбора, които говорят с обич за своя малък фен и за това,
че никога няма да го забравят. Една по човешки разказана история за обикновено
момче, отишло си от този свят при случаен инцидент... Не че давам за еталон
западната журналистика – тя също е изпълнена с отрицателни примери за ровене в личното пространство, но в случая ставаше дума за проява
на благопристоен тон и професионализъм. Прилагам линк към публикацията:
Снощи, правейки аналогия с нашенските
нрави, се запитах дали някой американски запалянко, който не е харесвал любимия
бейзболен отбор на 9-годишния Кейзер, е злорадствал, че един негов малък фен е
загинал. Отхвърлих с ужас тази мисъл...
Само че все още не мога да се отърся от
ужаса, който изживях, докато гледах преди седмици кадри от филма на някаква
млада репортерка от вече сваленото от ефир предаване „Дикoff”. Самият водещ преди излъчването на материала
заяви, че никой нищо подобно не е гледал досега и аз се заинтересувах каква
е точно журналистическата находка. Репортерката беше изпратена при роднините на
едно зверски убито момиче, за да разнищи целия сюжет около първоначалното
неведение на близките за случилото се, нарастващата им тревога, научаването на
страшната вест. Онова, което със сигурност не бях виждала дотогава, и дано никога
повече не видя на екрана, беше загнездването на телевизионния екип в дома на
почерненото семейство – хора простодушни, измъчени до последен предел, които,
замаяни от мъката си, разказваха пред репортерката и оператора какво са
преживели и преживяват. Но най-големият ужас тепърва предстоеше, защото
пребиваването на тв-екипа съвпадна с получаването на една пощенска пратка – подаръка,
който момичето беше изпратило на баща си за рождения му ден и милото
писмо към него, които пристигаха с фатално закъснение. Операторът със садистична непреклонност проследи как бащата
разгръща с изнемощели ръце хартията на колета и пощенския плик, как чете
изпълнените с любов думи на дъщеря си, които вече идваха от отвъдното, как се
разтърсва от плач... Това ли ви беше журналистическата находка – да завирате
телевизионната камера в жива рана и да ми я давате от непосредствена близост! А
междувременно репортерката задаваше със сух, почти роботски глас, въпросите си –
все проникновени въпроси от сорта: как се чувствате сега? или нещо подобно... Като
зрител вече бях така зашеметена и омерзена, че не можех да чувам добре, само
долавях безизразния репортерски глас. В един момент ми се прииска да видя как
изглежда това създание, играещо толкова зле ролята на журналистка, но камерата не
показа лицето й. То си остана извън кадъра като потвърждение за безличието на
човешкото бездушие... Тогава си дадох сметка, че най-противното воайорство е не
онова, което ровичка сред омачканите от похот чаршафи, а онова, чийто обект е прясната
кървяща рана в нечия душа... Когато репортерката и оператора, впили се като
пиявици в мъката на семейството, го последваха и при посещението на гроба на
убитото момиче, вътрешните ми сили бяха дотолкова изчерпани, че изключих телевизора. И пожелах никога повече да не си спомня за този непристоен воярски репортаж.
Сетих се обаче за него покрай
продължаващите и досега коментари за трагичното вчерашно събитие, покосило
сърцата на президента и съпругата му. Със сигурност (поне
се надявам да е така) камерите няма
да ни показват разплаканите очи на президентската двойка и близките им, но истината
е, че още преди разпространението на трагичната вест да набере скорост вчера,
някои експедитивни журналисти или по-скоро „жълтуристи” бяха претърсили личния блог на момченцето, извадиха откъси от него,
други пък явно бяха получили бойната задача да изнамерят точната епикриза...
И се връщам на темата за културата в
отношението към човешкото страдание. Уважението пред чуждата болка е всъщност
уважение към чуждото достойнство, което трябва да ценим при всякакви
обстоятелства, но особено много - когато нечия душа е дълбоко наранена. Да не
бъдем като обитателите на джунглата, които се стичат на масов пир около поваления,
подушили мириса на кръв! Хора сме все
пак. Или поне би трябвало да бъдем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар