Любовта на пеперудата

Когато си спомням за Пеперудения парк в Беналмàдена, до мен долита едно стихотворение на Жак Превер, така хубаво преведено на български от Веселин Ханчев:         

„Хиляди, хиляди години 
не биха ми стигнали 
да разкажа 
за оня миг вечност, 

в който ти ме целуна, 
в който аз те целунах 
една сутрин, в светлината на зимата, 
в парк Монсури, сред Париж.
Сред Париж,
на земята, 
която е всъщност звезда.”

В моя случай обаче стихотворението би звучало така:

„Хиляди, хиляди години 
не биха ми стигнали 
да разкажа 
за оня миг вечност, 
в който ... една пеперуда прелитна край мен

и кацна в краката ми..."

 

         Отвън Пеперуденият парк приличаше на азиатска постройка, дори имаше фигура на дракон пред вратата. В преддверието беше сумрачно и насякъде се виждаха препарирни пеперуди. Това ли представляваше Пеперуденият парк?  Бях разочарована.

          В края на преддверието се отвори врата. Тръгнахме към нея, прекрачихме прага.

         Една огромна синя пеперуда се появи почти до главата ми, бавно се спусна към мен. И такива ли атракции предлагаха: огромни изкуствени пеперуди, които посрещат посетителите от вратата? Бях напълно убедена, че е изкуствена – такова нещо не може да се случи реално в живота.

         Синята пеперуда мина съвсем близо, почти ме докосна по лицето и кацна на земята, точно пред краката ми. Невероятна атракция, наистина! Как го бяха измислили? И най-важното – как бяха успели да направят толкова съвършен механизъм!

         Една жена, явно служителка в парка, се приближи, наведе се и взе внимателно в ръка пеперудата. Така е, прибирайте си механичните играчки, за да не ги настъпи някой!

         После погледнах напред и видях няколко пеперуди, също толкова големи, да се носят из пространството под стъкления покрив на Парка. Това, че са истински, започнах да го разбирам постепенно и с все по-голямо недоверие. Въздухът беше наситен с топла влага, тежеше, когато го поемаш в гърдите си. Наоколо имаше екзотични растения, изкуствени поточета и езерца. Но все по-ясно разбирах, че пеперудите са съвсем истински. Някои от тях бяха накацали на специалните поставки с малки панички сладък сок, сложени навсякъде из Парка, и пиеха в опиянение. Толкова се бяха отдали на сладостното вкусване, че само много непредпазливо човешко движение можеше да ги откъсне от унеса им.

         Пеперудите се отдават на всичко докрай.

         В Пеперудения парк на Беналмàдена научих за любовта на пеперудите. Описана е на три големи табла със заоблената форма, като плоски яйца  с изрисувани сърчица по тях. Там е написано, че пеперудената любовна игра може да продължи от няколко минути до два дни, но по-интересно е как се откриват помежду си онези две, които са създадени една за друга. Те отделят мирис, който е специфичен за всеки вид, за да не стане грешка и да се съберат пеперуди, които не си подхождат. Затова явно при пеперудените двойки няма несподелена любов! Или... може би, все пак...

         С какво ли привлякох онази пеперуда при влизането си в Парка?... Една огромна пеперуда, като изненадваща любов, която минава съвсем близо до теб и каца в краката ти...

         Аз изживавам отново и отново този миг, когато видях пеперудата и не повярвах, че е истинска. А после гледах как прелитат край мен много пеперуди като нея и исках да ги уловя с обектива на фотоапарата си – понякога успявах, понякога не – и докато се движех напосоки из Пеперудения парк, постепенно разбрах, че тези, които несъзнателно търся, които ме привличат да ги снимам, приличат на онази, първата, светлосинята, като в една песен, в която любовта е синя или всъщност тъжна, защото песента е английска, а на този език blue означава и „синьо”, и „тъжно”.

         Скоро открих, че този вид пеперуди, когато са кацнали с прибрани крилца, изглеждат тъмносиви и неугледни и само когато полетят, разцъфват с цялата красота на онова неописуемо синьо, което хем прилича на небе, хем, ако имаш късмет, можеш почти да го докоснеш с ръка, но при всички случаи е притегателно и хипнотично.

         В един момент, когато най-малко очаквах, голяма синя пеперуда запърха до лицето ми, завъртя се около врата ми, закръжи настойчиво пред мен, като че ли ми казваше: „Ето ме, тук съм!” После отлетя. Сега си мисля, че беше същата, която ме посрещна на влизане в Парка...

         Пеперудите живеят най-много до 20-тина дни. Онази, която видях в Пеперудения парк на Беналмàдена, вече отдавна е в друг свят, защото бях в Андалусия в края на март, а сега е вече лято. Но тя продължава да лети в мислите ми – голяма, синя и тъжна, като любов... или като спомен за любов, която няма име... като любов, която поетите се опитват да разкажат докрай, но все не успяват... защото любовта е като пеперуда – тя не позира на едно място, за да я описваш, а прави пируети във въздуха, отдалечава се и идва пак... Когато мислиш, че те е напуснала, тя се връща внезапно и каца на рамото ти... Любовта е пеперуда... пеперудата е любов...

         Не, никога няма да успея да пресъздам с думи какво изживях, когато голямата синя пеперуда политна към мен в Пеперудения парк на Беналмàдена. Беше нереално, почувствах се като в приказка.

         Хиляди, хиляди години 
         не биха ми стигнали 
         да разкажа 
         за оня миг вечност...