Как Валери Тодоровото Радио Бинар „изяде“ Радио България

В момента едва ли много хора, освен лично заинтересованите журналисти, се сещат за проблема с Радио България. То беше пред пълно унищожаване, но се надигна обществено недоволство и генералният директор на БНР Александър Велев преразгледа кардиналното си решение. През ваканционния месец август казусът Радо България е поставен в административния фризер и се очаква да бъде изваден оттам през есента.

Аз се връщам на тази тема обаче, защото истинският виновник за кризата с програмите на чужди езици в БНР, е бившият генерален директор на медията Валери Тодоров, който в момента е кандидат за шеф на БНТ и на 21 август ще се яви на събеседване със СЕМ. Вечният мераклия за началнически постове очевидно се е постарал да си организира медийна подкрепа. Статиите в негова възхвала не са много на брой, затова пък са пълни със суперлативи за качествата му на журналист и мениджър. Точно възхвалата на мениджърския му талант се нуждае от сериозно опровержение.

Проблемът с Радио България, който избухна с пълна сила в началото на това лято, беше създаден още в началото на 2012 г. от Валери Тодоров. Тогава той, оправдавайки се с намалената държавна субсидия, прехвърли почти изцяло в интернет програмите на чужди езици, подготвяни от различните редакции на Радио България. При това без никаква възможност за заден ход, защото предавателите на къси вълни, чрез които се излъчваха чуждоезиковите програми, веднага са продадени за скрап и нарязани. Така се покривали част от паричните нужди на медията. В БНР се коментираше кой ли е взел комисионна за този скрап и предположенията бяха доста логични.

  През юли същата година обаче Валери откри така наречената „авангардна хибридна интернет платформа Радио Бинар“, която гълташе немалко пари и при създаването си, и след това.

Добрият мениджър, който е наясно какъв интелектуален капитал представляват съществуващите още от 1936 г. предавания на чужди езици, би направил икономии от нещо друго, а нямаше да посегне точно на структурата, която разпространява информация за страната ни по света. Но явно мисленето на Валери Тодоров не стигаше до такава дълбочина. И без това в България предаванията на чужди езици бяха по-слабо познати и, естествено, не се очакваше изчезването им от ефира да предизвика голям шум. Реакциите през 2012 г. дойдоха от многобройните слушатели в чужбина, но си останаха само в архива на журналистите от Радио България. Тогава Валери Тодоров не е разсъждавал като ръководител на обществена медия с виждане за нейната мисия, а като някой, който си прави сметки. Пресметнал е как най-безпроблемно може хем да намали разходите за излъчвания, хем да спечели от продадените за скрап предаватели и – хоп, Радио България почти напълно изчезва от ефира, с изключение на предаванията на турски език.

Но ако за преминаването на Радио България в интернет може да има някакви обяснения, то напълно озадачаващо беше решението да се създаде Радио Бинар, в което беше вложено немалко финансиране. Спестяваш пари от Радио България, наливаш в Радио Бинар! Супер мениджмънт!

Как се стигна до идеята за Радио Бинар?

В концепцията, с която спечели втория си мандат като генерален директор на БНР, Валери Тодоров се беше развихрил в новотехнологични фантазии – той и сега, като кандидат да оглави БНТ, набляга в публичните си изяви на новите технологии. Наред със самохвалните високопарни констатации, че през първите 3 г. е постигнал в БНР „ребрандинг“ и „рестайлинг“, през 2010 г. Валерко беше нахвърлял на килограм разни неконкретизирани идеи, сред които „разработването на нови визуализирани продукти“. Някои от началниците ни обясняваха, че идеята всъщност била в студиата, от които се излъчват предаванията ни, да се поставят телевизионни камери и наред със звука, да се предава и образ. Още помня как една от журналистките в нашия екип се пошегува, че ръководството трябва да предвиди средства и за пластични операции на водещите, за да не стреснат с вида си слушателите.

Нямаше особено новаторство в идеята за камери в радиостудиата. По онова време бях гледала подобни видеоматериали в сайта на Радио Франс. Три години преди това бях участвала в дискусия в Анталия по повод 80-годишнината на Турското радио, в която се обсъждаше и въпросът доколко е редно радиото да се откаже от спецификата си и да се позовава все по-често и на образи. Така че това отдавна беше тема на разговори на международни радиофоруми.    

През есента на 2010 г. обаче слухът за инсталирането на телевизионни камери в някои от студиата ни беше опроверган. За сметка на това се заговори, че ще бъде създадено интернет радио.

Това изглеждаше доста абсурдно, при положение, че всички наши предавания вече се излъчваха в реално време в интернет, а после записите на много от тях се качваха като аудиофайлове в сайта на БНР. Каква щеше да бъде спецификата на новото интернет радио? По-късно се разбра:  специфичното било, че ще се предава и образ. В такъв случай радио ли щеше да бъде или интернет телевизия? През есента на 2010 г. замисълът на интернет радиото още не беше избистрен. За него обаче беше създадена специална дирекция, в чийто състав първоначално и задълго влизаше един-единствен човек – новоназначената директорка на бъдещото интернет радио, която имаше задачата да измисли оттук нататък какво точно ще представлява то. Жената го измисляше в продължение на почти две години – интернет Радио Бинар беше официално открито едва през юли 2012 г. И какво се оказа то?  Предаване чрез телевизионни камери на видеобраз от радиостудиото или от някое събитие!

Цялата истина лъсна, когато започнаха излъчванията в интернет на предаванията, подготвяни от младежкия екип на Радио Бинар, който през последните месеци беше набъбнал, така че неговата директорка вече не ръководеше сама себе си. Помня двете момичета, които водеха първите емисии на интернет радиото, но можехме и да ги виждаме. Изглеждаха много добре, макар че леко се смущаваха от камерата – нещо нормално за хора, работещи в радио. По-конфузно стана, когато след говора в студиото зазвуча песен, а камерата безмилостно продължаваше да фиксира двете водещи. Те не знаеха какво да правят – чудеха се къде да си дянат ръцете, споглеждаха се, правеха си закачливи физиономии, по едно време взеха да движат ръце в такт с музиката. Голямо изпитание се оказаха трите минути на песента, през които обикновено радиоводещите обмислят на спокойствие следващата част от предаването си. Сега камерата показваше всичко. Директорката „първопроходка“ на Радио Бинар беше мъдрила почти две години какво да бъде то и не й беше дошло наум как да бъде осмислено времето, когато в студиото звучи музика. По телевизията музикалните изпълнения обикновено са съпроводени от образ – видеоклип, картина. В случая с Бинар камерата продължаваше воайорски да фиксира водещите, разкривайки и не особено атрактивното за гледане радиостудио, което, за разлика от телевизионните студиа, не е замислено така, че да бъде показвано. 

  Шумно беше афиширано, че Бинар е хибрид между радио и телевизия, но още от първото му предаване стана ясно колко различни са радиото и телевизията като медии. Човек, свикнал с микрофона, може да се окаже безпомощен пред камерата - поведението на телевизионните водещи също се учи, но нито бинарната директорка, нито Валери Тодоров се бяха сетили за това.

Ако Европейският съюз за радио и телевизия EBU беше получил точна информация какво реално представляват предаванията на Радио Бинар, то би влязло в учебниците не със своята авангардност, а като нагледна илюстрация колко нескопосани резултати може да даде опитът да се прави хибрид между радио и телевизия. Обаче от Международния отдел на БНР изпращаха съвсем различни отчети в EBU и в тях със суперлативи се изтъкваше колко новаторска форма въвежда нашето радио под ръководството на Валери Тодоров. EBU не е в състояние да проверява всяка от информациите на своите над 70 члена от 56 страни и се доверява на отчетите, които те му подават. Щом от БНР е получена информацията за нещо много авангардно, тя се вписва в документите на EBU като факт. БНР пък мълниеносно разпространяваше новината колко високо оценява ЕBU напредничавото Радио Бинар. Просто то беше създадено с идеята да бъде „големият отличник“ и Валери Тодоров се стараеше по всички начини да внуши, че е така.

През 2013 г. немалко от наградите „Сирак Скитник“ в различните категории бяха получени от екипа на Радио Бинар.

По това време БНР беше активен участник в проекта с европейско финансиране “Евранет“, а после и в продължението му „Евранет плюс“, чрез който в няколко европейски страни се подготвяха специализирани емисии, посветени на Европейския съюз. Участниците в този проект получаваха хонорари наистина на европейско равнище. Като журналист, който още от 1990 г. се занимава с темите за ЕС, аз също се включих в проекта и поддържах връзка с някои от координаторите му. От тях случайно научих, че Валери Тодоров е правил настойчиви опити да включи и Радио Бинар в “Евранет“, явно за да може екипът му също да получава хонорари с европейски измерения. Само че правилата на този проект бяха изключително стриктни и в него не беше предвидено финансиране за хибридни форми като Радио Бинар, така че желанието на Валери да облагодетелства за пореден път любимото си творение не се осъществи.    

Междувременно, въпреки шумното рекламиране и преекспониране на въпросното авангардно радио – огромни билбордове, поръчкови хвалебствени статии -, реалните резултатите за слушаемостта/гледаемостта му през 2013 г. бяха напълно обезкуражаващи. По онова време се подготвях за участие в конкурса за генерален директор на БНР и следях редовно alexa.com, където се дава информация за посещаемостта на сайтовете в цял свят. Наблюденията върху интернет радиото бях обобщила в концепцията си, в която цитирах, че сайтът на Радио Бинар „за момента е на 9982-ро място сред българските сайтове, според класацията на alexa.com.“

Досега помня как при събеседването ми със СЕМ, споменаването на Бинар стана повратна точка. Дотогава ме бяха слушали разсеяно, на моменти с иронични усмивки, защото не бях сред предварително посочваните за фаворити в конкурса. Когато обаче чуха за трагичното „9982-ро място сред българските сайтове“, членовете на СЕМ неочаквано се оживиха. Винаги бяха чували от ръководството на БНР само суперлативи за Радио Бинар, които явно се разминаваха с личните им впечатления. Но пък щом Валери Тодоров толкова упорито повтаря какви успехи бележи интернет радиото, че и похвалите на EBU цитира, какво друго да мисли човек? Очевидно се беше разигравала култовата сцена от приказката „Новите дрехи на царя“, когато шивачите обясняват колко хубави дрехи са ушили, а никой наоколо не смее да каже, че изобщо не вижда дрехи, за да не мине за глупак. Конкретната цифра, посочена от напълно независимия от Валери Тодоров международен сайт, изигра ролята на репликата: „Царят е гол!“ Първият въпрос към мен от страна на СЕМ беше: „Това всъщност радио ли е или телевизия?“ Явно бяха обсъждали Радио Бинар и друг път, но само помежду си. От този момент нататък до края на събеседването ми ме слушаха с интерес. Впоследствие се оказах сред петимата най-добре представили се на конкурса за генерален директор на БНР през 2013 г. Само че не аз бях предопределена да спечеля този конкурс.

Да обобщим:

В началото на 2012 г. Валери Тодоров извършва нещо противозаконно като спира излъчванията на Радио България в ефир и то преминава почти изцяло в интернет. Според чл. 44. (3) от ЗТР „Българската национална телевизия и Българското национално радио осигуряват излъчването на националните си програми посредством спътник/спътници върху покритието на териториите на Европа и други континенти, на които има граждани с български произход по данни на Агенцията за българите в чужбина и чрез собствени изследвания.” Оправданието е, че трябва да се пестят пари.

По същото време се влагат немалко средства в оборудването на ново студио за излъчване на Радио Бинар, подготвя се нова продукция: „Радиото стартира с програма от разнообразни предавания, ориентирани към интересите на активните млади хора. Тематично те ще следват модерния начин на живот и интереси – екология, пътешествия, познавателни игри, гражданска активност, алтернативни форми на изкуство.“ Това пишеше в анонса за Бинар в сайта на БНР на 13 юли 2012 г. Всеки редовен слушател веднага би забелязал, че по тематика Бинар напълно дублира вече съществуващи предавания по програма „Христо Ботев“ и Радио София. Оправдано ли беше да се появят аналогични на тях при афишираната нужда от икономии?

         Говореше се, че новоназначените в екипа на Бинар получават начални заплати много по-високи от тези на журналисти с дългогодишен стаж в другите програми. Може и да са получавали, при положение, че става дума за „авангардно“ радио, но няма как да се провери, поради пълната липса на прозрачност за доходите на работещите в БНР – като че ли става дума за частно предприятие, а не за обществена медия, която се издържа предимно от данъкоплатците.

         „Не се боим да експериментираме. Независимо от недостига на средства, намираме начин да изпълняваме приоритетите си като обществена медия“, е цитиран в гореспоменатата дописка в сайта на БНР Валери Тодоров по повод стартирането на Бинар. 

Вече описах накратко до какви реални резултати доведе този експеримент. Да нанесеш удар на дългогодишна утвърдена структура като Радио България и същевременно да се впуснеш в експериментиране е точно като да изпуснеш питомното, за да гониш дивото.

От всичко, написано дотук, става ясно, че създаденото от Валери Тодоров Радио Бинар изобщо не беше необходимо на БНР. Както вече споменах, по онова време вече всички предавания на „Хоризонт“ и „Христо Ботев“ се излъчваха в реално време в интернет, а повечето от тях можеха да се чуят после и на запис в сайта на БНР. Никакъв смисъл нямаше да се създава отделно интернет радио с нови предавания, дублиращи други програми на медията. Ако беше толкова важно да се експериментира съчетаването между радио и телевизия, по-добър би бил първоначално дочутият вариант да се инсталира по една камера в студиата за излъчване на „Хоризонт“ и „Христо Ботев“, които понякога да предават и образ. По този начин слушателите, които следят интернет, биха могли да видят емблематични водещи на свои любими предавания. Вместо това Радио Бинар тръгна от нулата, като беше сформиран екип от предимно млади хора, тепърва навлизащи в журналистиката, които все още не бяха усвоили добре нито тънкостите на поведението пред микрофона, нито пред камерата и това веднага си пролича.

В сайтовете на всяка от програмите биха могли да се качват видеоклипове, както е в много водещи радиа – ще напомня отново за Радио Франс. Само че възможността за качване на видеоклипове по Валерково време беше запазена само за сайта на Радио Бинар. Всичко беше мобилизирано, за да представи Бинар като нещо уникално. А реално дори и възхваляваната му от ръководството интерактивност в социалните мрежи беше нещо напълно нормално за много от радиопредаванията, чиито водещи си бяха направили труда да им създадат профили във Фейсбук и там можеха да следят реакцията на слушателите по време на излъчването. Вярно е, че в началото предаванията на Бинар бяха съпроводени и от връзка в чата, но поради вече споменатия интерес към тях, почти никой не искаше да чати с водещите, освен някои техни лични познати или почитатели, които пишеха на симпатичните момичета в студиото: „Много сте готини!“ и други подхвърляния от този сорт.

Вярно е, че имаше някои екстри: „Седемте денонощни музикални канала на бин@p чрез възможностите за ротация, предлагат всички жанрове от фондовете на БНР, включително инди, поп, етно, уърлд, чил аут.“ (из инф. в сайта на БНР от 13.07.2012 г.) Но защо беше нужно с това да се занимава БНР при положение, че любителите на съответните музикални стилове могат да намират безпроблемно в интернет онова, което харесват.   

Накрая идва естественият въпрос: защо, аджеба, беше нужно да се създава Радио Бинар?    

         И тук отново се откроява една особеност на Валери Тодоров като ръководител, за която неведнъж съм писала: той е готов всячески да угажда на хората, които са му засвидетелствали своята лоялност. Една такава жена той направи директор на програма „Христо Ботев“ по време на първия си мандат. Жената нямаше никакви качества на ръководител, но пък притежаваше избухлив характер. През трите години, докато беше шеф на програмата, така успя да невротизира всички ни, че и дума не можеше да става да я търпим още 3 г. през втория мандат на Валерко. Обаче жената беше болезнено привързана към поста директор и изобщо не допускаше възможността да я лишат от този пост. И тук си пролича мениджърският талант на Валери Тодоров – както се казва: „И вълкът сит, и агнето цяло!“ Той създаде специална дирекция за тази жена. Така се роди Радио Бинар. За директор на „Христо Ботев“ пък беше назначен не опитен човек от програмата, а беше доведен композиторът Стефан Димитров, който я остави на самотек. Само че беше важно да се докаже, че в самата програма няма професионалист, достоен да я оглави, след като колегията е отхвърлила директорката, избрана от Валери Тодоров. През втория му мандат въпросната жена, вече в качеството си на директор на Бинар, продължаваше да разполага с директорски кабинет в съседство с този на Стефан Димитров, да ползва двете му секретарки, както и служебните му коли и, естествено, да получава директорска заплата през всичките близо 2 години, в които се мъчеше да измисли какво да е Радио Бинар, т.е. докато де факто радото още не съществуваше. Това е да бъдеш ценен от Валери Тодоров!

         С други думи, този мениджърски гений през втория си мандат заложи два сериозни проблема в БНР: 1. създаде предпоставки да бъде поставено под въпрос съществуването на Радио България и 2. изправи следващите шефове на БНР пред нелесната задача да осмислят какво да правят занапред с Радио Бинар. Впрочем, лично на мен то в момента ми харесва.

Остава да видим какво ще стане с Радио България.