Блогът на Гергина Дворецка: Жената, която танцуваше в Милано

Жената, която танцуваше в Милано, не бях аз, макар че с мъжа ми рядко пропускаме възможност за танци. През август 2015 г. бяхме на Световното изложение, което се провеждаше там. Още с пристигането си побързахме да се разходим пеш из града, въпреки умората от пътуването. Успяхме да стигнем чак до замъка на фамилията Сфорца, Castello Sforzesco, който се намираше не особено далече от хотела ни.

Обиколихме вътрешните дворове, разгледахме някои от постоянните и временни изложби.

После седнахме да си починем в парка зад замъка, близо до дансинг на открито. Свиреше музика, имаше доста танцуващи двойки. Бяха хора на средна и по-напреднала възраст. Явно не се познаваха помежду си, защото обикновено след края на танца си кимваха любезно и се отдалечаваха в различни посоки. Със сигурност се забавляваха.

В един момент забелязах на дансинга жена на около 40, която изглежда не се забавляваше. Въртеше се шеметно в ръцете на партньора си, който едвам я удържаше. Не той, а тя водеше танца, отмяташе глава назад, както правят щастливите жени, когато танцуват с любимия си. Само че обикновено жените в такива случаи се усмихват лъчезарно. Тази жена не само не се усмихваше, тя излъчваше отчаяние. А танцът като че ли нямаше край. Музиката не спираше. Жената продължаваше да отмята глава назад, да завърта мъжа до себе си във вихър, който би могъл да изглежда страстен, но не беше, защото тя през цялото време нито веднъж не погледна партньора си.

Във въображението си жената танцуваше с някой друг. В неговите ръце би искала да извива снагата си и да отмята щастливо глава назад... На тази открита сцена в парка тя беше намерила негов случаен заместник и се опитваше да изживее с него онова, за което е мечтала да й се случи с Истинския. Правеше всичко точно както си го е представяла в мечтите си. Но усещането за щастие не идваше, защото въпреки усилията си, не успяваше да се самозаблуди, че мъжът до нея е желаният, Той.

Споменах, че жената, която танцуваше в Милано, не бях аз. А може би някога съм била? И може би всяка жена в даден етап от живота си е била като нея. Опитвала се е да намери заместител на истинската любов, но въпреки старанията да се самозаблуди, че всичко е точно, както трябва да бъде, сърцето й е знаело, че това не е Той и щастливата усмивка така й не се е появявала на лицето й. Щастието в любовта трудно си имитира.

Онова, което също няма да забравя от случката на дансинга в парка, беше поведението на мъжа, който по случайност се беше оказал партньор на шеметно танцуващата жена. Той със сигурност разбираше, че тя изживява нещо повече от танц, че се опитва да превърне в реалност неосъществената си мечта за страстна любов с някой друг. Би могъл просто да спре да танцува, да намери някакво извинение и да се оттегли, но той я оставяше тя да се мята в ръцете му, да го увлича в лудешки пируети по дансинга. Гледаше я не със съчувствие, а с искрено човешко разбиране и дълбока тъга. Остана с жената до финала на музикалното изпълнение, поклони й се и се отдалечи. Тя тръгна след него, може би за да му благодари или да го помоли за още един танц, но той се смеси с групата мъже край откритата сцена и погледът му й каза: „Аз бях дотук.“

Вече 4 години тази случка не излиза от паметта ми и накрая реших да я опиша. Бях направила и снимки по време на онзи танц в Милано, но не можах да ги открия във фотоархива си. Така е по-добре. Не е нужно жената, която танцуваше в Милано, да бъде свързвана с конкретен образ. Реших да илюстрирам този текст със снимка как танцуваме с мъжа ми на един мой рожден ден в домашна обстановка. Снимката е от 2016 г., когато с Владо отпразнувахме 33 години щастлив брак.

Иска ми се да вярвам, че жената, която видях в парка до Castello Sforzesco през лятото на ЕКСПО 2015 г., сега има възможност да танцува с голямата си любов. Не на дансинг за случайно срещнали се партньори, а сред уюта на семейната им кухня.