четвъртък, 27 август 2015 г.

Приказка за добрия вълшебник

На големия вълшебник на думите Валери Петров

На Земята доскоро вълшебник живял...
По земята уж ходел, но всъщност летял!
Щом усетел, че нещо му докосне сърцето,
той политал със пъстро хвърчило в небето.

Той мислел във рими и дишал чрез рими,
упование вдъхвал на душите раними.
Във живота понякога срещал омраза,
но на никого дума жестока не казал

и дори огорчен, със сълза във окото,
продължавал по детски да вярва в доброто...
Затова и сърцата ни трудно разбират
как добрите вълшебници също умират.

И макар да ни сепна голямата драма,
че добрият вълшебник тук вече го няма,
той се връща при нас по пътеки незрими
и, щом мислим за него, заговаряме в рими.

Гергина Дворецка

27.08.2015 г.


неделя, 23 август 2015 г.

Една хипотеза за новия проблем с БНР

През изминалата седмица се върнахме от ЕХРО 2015 в Милано и идеята ми беше веднага да споделя колкото е възможно повече впечатления от това Световно изложение, в което страната ни, за огромно съжаление (и недоумение), не участва. В България обаче отново се натъкнахме на проблем с БНР. Този път - за програмата на все още неоткритата районна радиостанция в Кърджали. В медиите се възпламени дебат най-вече за броя часове, които бъдещата РРС ще излъчва на турски език. Някои заподозряха, че съвсем неслучайно точно в предизборните месеци генералният директор на обществената медия Радослав Янкулов иска да направи жест към ДПС с надеждата да получи някаква морална подкрепа при непрестанните искания към настоящото ръководство на БНР да подаде оставка. Дори и без подобни предположения, почти единодушно е мнението, че става въпрос за предизборни ходове. 
Лично аз имам по-различна хипотеза. Помня едно телевизионно предаване от времето, когато започнаха протестите в БНР преди повече от 3 месеца. Не съм си записвала точната дата, но не мога да забравя как в това предаване видях нещо, от което сърцето ми се преобърна: мои колеги, с които бях работила съвсем доскоро, стояха, разделени на две групи, пред оградата на бул. „Драган Цанков“ 4, като две враждуващи малки армии. Разменяха си враждебни реплики и погледи, всяка от групите показваше решимост да отстоява своята позиция. Едните бяха протестиращите против ръководството на БНР, а другите – контрапротестиращите, т.е. подкрепящите ръководството. Между тях, като зашеметено колибри, прехвърчаше телевизионна репортерка и напосоки задаваше въпроси. Отговорите доказваха убедеността и на двете страни в правотата им. Водещият от телевизионното студио многократно напомняше, че има уговорка в предаването да се включи директно Радослав Янкулов, но той така и не се появи в ефир. Подобно дезертьорство на Р.Янкулов ми се видя абсолютно неспортсменско или още по-откровено казано – недостойно. Вместо да спази обещанието си и да застане лице в лице с недоволните от него, той беше изпратил като буфер колеги, които го подкрепят или просто по някакви причини не са съгласни с протестиращите. Генералният директор не поемаше отговорността си, а натоварваше с нея редови служители на медията, от което противопоставянето между работещите в БНР ставаше ясно видимо пред очите на всички телевизионни зрители. Репортажът пред оградата на Радиото приключи с неприятното усещане за липса на ръководство в БНР... и едва по-късно през деня се появи съобщението за важната причина, поради която Р.Янкулов не е удържал на думата си да се яви в ефир в присъствието на протестиращите. Не, не някакво административно малодушие е било в основата на недостойното отсъствие от прекия диалог, а важна шефска задача: откриването на районна радиостанция в Кърджали! Не можех да си помисля друго освен, че това е бил набързо намереният авариен изход от една ситуация, която определено е плашела Янкулов – да застане лично пред атакуващите го с въпроси протестиращи и то в пряко телевизионно предаване. За да си спести това, още в ранни зори се беше отправил към Кърджали. Естествено, той би могъл първо да участва в телевизионното предаване, както е обещал предварително, и после да замине, но, който иска да направи нещо, търси начин, а който не иска да направи нещо, търси причини. В случая заминаването за Кърджали е била точно такава изнамерена от кризисния щаб на ръководството причина, за да бъде спестен поредният резил на Янкулов пред по-голяма аудитория. Оттам нататък темата за РРС в Кърджали изплува начело в професионалните търсения на Янкулов и екипа му през последните седмици. Спретнали са надве-натри концепция, която СЕМ намери за недобре обмислена и т.н. 
Това е моята хипотеза за неочаквано възникналия проблем с програмата на бъдещата РРС в Кърджали. Не някакви политически ходове, а страхът на Янкулов да води пряк диалог с подчинените си в едно телевизионно предаване, доведе до ненадейното решение да бъде посетен град Кърждали, вместо генералният директор на БНР да се яви в телевизионен ефир. А заминаване за Кърджали е убедителен аргумент, защото не може да се отрече колко е важен този регион за обществената медия. Всичко това, по стечение на обстоятелствата, съвпадна с наближаващите местни избори. И се развихри политическото говорене около казуса колко часа ще е програмата на турски език. Някои от телевизионните дискусии по темата ми изглеждаха буквално бутафорно. В студиото на ТВ7 евродепутатът Ангел Джамбазки изстрелваще срещу председателя на СЕМ доц. Георги Лозанов картечни откоси с един и същ въпрос: „Вие слушате ли турски фолклор?“ Доцентът се бранеше вяло, понякога с контравъпроси като: „В какъв смисъл дали слушам турски форклор?“ „Вие слушате ли турски форклор?“ - неумолимо атакуваше евродепутатът Джамбазки, докато накрая получи от председателя на СЕМ компромисния отговор: „Когато ми се слуша турски фолклор, слушам, когато не ми се слуша – не слушам.“ Така доцентът прояви политическа коректност. Ами ако беше казал, че изобщо не слуша турски фолклор? От какво ли би могъл да се безпокои, след като музикалните предпочитания са нещо лично и може някой изобщо да не слуша фолклорна музика! На 2-3 пъти в същото предаване евродепутатът Джамбазки заплаши, че ще поиска оставката на доц. Лозанов, накрая доцентът примирено отговори: „Е, аз пък не искам вашата оставка!“, което предизвика широка усмивка у евродепутата и репликата му, че извън този разговор те двамата с доц. Лозанов си запазват добрите отношения. Това, естествено, е много хубаво, само че у зрителя остава впечатлението за разиграване на сценки. 
Не по-малко бутафорно изглеждаше и интервюто с бившия генерален директор на БНР Валери Тодоров в друга телевизия. Всеизвестно е, че той отдавна се е нахъсил да си върне колкото е възможно по-бързо шефския пост в обществената медия и не пропуска повод, за да докаже колко е необходим там. В.Тодоров използва темата с турската програма, за да напомни как правилно е постъпвал самият той, когато е откривал нови районни радиостанции и колко некомпетентно действа настоящият административен екип на медията. Ако не бях работила под ръководството на В.Тодоров, можеше и да се заблудя, че този човек действа разумно при всякакви обстоятелства. Аз обаче съм имала неудоволствието да бъда подчинена на В.Тодоров и много добре знам, че всички грехове, в които обвинява настоящото ръководство, ги вършеше и самият той: липса на прозрачност, неравнопоставеност на работещите в Радиото – толериране на едни и пренебрегване на други, оценка не според професионализма, а по неясни субективни критерии, съвсем тенденциозно и целенасочено създаване на облагодетелстван елит, който да е предан на ръководството... Всичко това го практикуваше всекидневно В.Тодоров по време на двата си мандата. Да не се спираме сега и на неофициалните коментари и догадки за комисионните при закупуването на техническо оборудване за откриващите се по валеритодорово време радиостанции. Може тези коментари да не са били основателни, но бяха породени от липсата на прозрачност, която съществуваше и тогава. 
Задъханото говорене на В.Тодоров по темата за турската програма, всъщност издаде за пореден път неистовото му желание отново да е начело на БНР. А такива набези от негова страна не само у мен предизвикват иронична усмивка. 
Затова накрая, с цялото ми уважение към важността на темата за нуждата от стойностна програма на бъдещото Радио Кърджали, завършвам с фотопоздрав от парада на талисманчетата на ЕХРО 2015 в Милано. Някои от изказванията по повод горепосочената тема ме вдъхновиха да споделя тази снимка.













сряда, 12 август 2015 г.

Любовта на пеперудата

Когато си спомням за Пеперудения парк в Беналмàдена, до мен долита едно стихотворение на Жак Превер, така хубаво преведено на български от Веселин Ханчев:         
„Хиляди, хиляди години 
не биха ми стигнали 
да разкажа 
за оня миг вечност, 
в който ти ме целуна, 
в който аз те целунах 
една сутрин, в светлината на зимата, 
в парк Монсури, сред Париж.
Сред Париж,
на земята, 
която е всъщност звезда.”

В моя случай обаче стихотворението би звучало така:

„Хиляди, хиляди години 
не биха ми стигнали 
да разкажа 
за оня миг вечност, 
в който ... пеперудата прелитна край мен
и кацна в краката ми..."

 


         Отвън Пеперуденият парк приличаше да азиатска постройка, дори имаше фигура на дракон пред вратата. В преддверието беше сумрачно и насякъде се виждаха препарирни пеперуди. Това ли представляваше Пеперуденият парк?  Бях разочарована.
          В края на преддверието се отвори врата. Тръгнахме към нея, прекрачихме прага.
         Една огромна синя пеперуда се появи почти до главата ми, бавно се спусна към мен. И такива ли атракции предлагаха: огромни изкуствени пеперуди, които посрещат посетителите от вратата? Бях напълно убедена, че е изкуствена – такова нещо не може да се случи реално в живота.
         Синята пеперуда мина съвсем близо, почти ме докосна по лицето и кацна на земята, точно пред краката ми. Невероятна атракция, наистина! Как го бяха измислили? И най-важното – как бяха успели да направят толкова съвършен механизъм!
         Една жена, явно служителка в парка, се приближи, наведе се и взе внимателно в ръка пеперудата. Така е, прибирайте си механичните играчки, за да не ги настъпи някой!
         После погледнах напред и видях няколко пеперуди, също толкова големи, да се носят из пространството под стъкления покрив на Парка. Това, че са истински, започнах да го разбирам постепенно и с все по-голямо недоверие. Въздухът беше наситен с топла влага, тежеше, когато го поемаш в гърдите си. Наоколо имаше екзотични растения, изкуствени поточета и езерца. Но все по-ясно разбирах, че пеперудите са съвсем истински. Някои от тях бяха накацали на специалните поставки с малки панички сладък сок, сложени навсякъде из Парка, и пиеха в опиянение. Толкова се бяха отдали на сладостното вкусване, че само много непредпазливо човешко движение можеше да ги откъсне от унеса им.
         Пеперудите се отдават на всичко докрай.
         В Пеперудения парк на Беналмàдена научих за любовта на пеперудите. Описана е на три големи табла със заоблената форма, като плоски яйца  с изрисувани сърчица по тях. Там е написано, че пеперудената любовна игра може да продължи от няколко минути до два дни, но по-интересно е как се откриват помежду си онези две, които са създадени една за друга. Те отделят мирис, който е специфичен за всеки вид, за да не стане грешка и да се съберат пеперуди, които не си подхождат. Затова явно при пеперудените двойки няма несподелена любов! Или... може би, все пак...
         С какво ли привлякох онази пеперуда при влизането си в Парка?... Една огромна пеперуда, като изненадваща любов, която минава съвсем близо до теб и каца в краката ти...
         Аз изживавам отново и отново този миг, когато видях пеперудата и не повярвах, че е истинска. А после гледах как прелитат край мен много пеперуди като нея и исках да ги уловя с обектива на фотоапарата си – понякога успявах, понякога не – и докато се движех напосоки из Пеперудения парк, постепенно разбрах, че тези, които несъзнателно търся, които ме привличат да ги снимам, приличат на онази, първата, светлосинята, като в една песен, в която любовта е синя или всъщност тъжна, защото песента е английска, а на този език blue означава и „синьо”, и „тъжно”.
         Скоро открих, че този вид пеперуди, когато са кацнали с прибрани крилца, изглеждат тъмносиви и неугледни и само когато полетят, разцъфват с цялата красота на онова неописуемо синьо, което хем прилича на небе, хем, ако имаш късмет, можеш почти да го докоснеш с ръка, но при всички случаи е притегателно и хипнотично.
         В един момент, когато най-малко очаквах, голяма синя пеперуда запърха до лицето ми, завъртя се около врата ми, закръжи настойчиво пред мен, като че ли ми казваше: „Ето ме, тук съм!” После отлетя. Сега си мисля, че беше същата, която ме посрещна на влизане в Парка...
         Пеперудите живеят най-много до 20-тина дни. Онази, която видях в Пеперудения парк на Беналмàдена, вече отдавна е в друг свят, защото бях в Андалусия в края на март, а сега е вече лято. Но тя продължава да лети в мислите ми – голяма, синя и тъжна, като любов... или като спомен за любов, която няма име... като любов, която поетите се опитват да разкажат докрай, но все не успяват... защото любовта е като пеперуда – тя не позира на едно място, за да я описваш, а прави пируети във въздуха, отдалечава се и идва пак... Когато мислиш, че те е напуснала, тя се връща внезапно и каца на рамото ти... Любовта е пеперуда... пеперудата е любов...
         Не, никога няма да успея да пресъздам с думи какво изживях, когато голямата синя пеперуда политна към мен в Пеперудения парк на Беналмàдена. Беше нереално, почувствах се като в приказка.

         Хиляди, хиляди години 
         не биха ми стигнали 
         да разкажа 
         за оня миг вечност... 


понеделник, 10 август 2015 г.

Обещанията, които не изпълних преди ваканцията

Август не е време за равносметки, а и никой не ми иска отчет кое от обещанията си не съм изпълнила, но аз държа на думата си и ми е чоглаво, когато съм обявила нещо публично, а после то не се е случило. Затова сега припомням някои свои обещания и обяснявам защо не съм ги довела до реален резултат.
         Бях заявила, че ще продължа поредицата си от аргументи защо доц. Георги Лозанов трябва да подаде оставка от СЕМ. От тази поредица написах само първия епизод, но после се отдадох на по-приятни преживявания – признавам, доц. Лозанов не ми е приоритет, а пък и кой ли през ваканционния сезон ще погледне сериозно на обосновката ми защо този човек вреди с присъствието си на регулаторния орган. И изобщо, трябва ли СЕМ да избира генералните директори на БНР и БНТ при положение, че често не прави успешен избор? Не само, че греши в избора, а и инатлийски не признава грешките си - напротив, в лицето на своя председател доц. Лозанов затъва в неадекватни оправдания. В интервю доцентът заяви, че на конкурса за генерален директор на БНР, след като са отпаднали фаворитите на самия Лозанов, не е имало по-добър кандидат от Р.Янкулов. И като прочетоха това, разни същества, като злоради гномчета, заскачаха из Интернет, зашляпкаха с ръчички, заликуваха: „Хи-хи-хи! Щом Янкулов бил най-добрият кандидат, представете си какви са били останалите! Ху-ху-ху!” Е, не може да му се отрече тази заслуга на доцента – зарадва гномчетата в Интернет. Само че истината е съвсем друга – вече един път я написах, но я повтарям: Р.Янкулов не само не е бил най-добрият кандидат от допуснатите до конкурса, а точно обратното – представил се е най-зле и с концепцията си, и при събеседването със СЕМ. Твърдя го с категоричност, защото съм си дала труда да прочета протоколите от конкурса и самите концепции на кандидатите, които бяха публикувани през лятото на 2013 г. с много голямо закъснение. Те са нагледно доказателство, че последният е станал първи по волята на регулаторния орган во главе с доц. Лозанов.
         Но тези разсъждения ги оставям за след ваканцията, защото сега на никого не му е до тях, включително и на самата мен. За след ваканцията оставям и публикациите, които обещах да напиша: какво показа протестът в БНР – сега по обективни отпускарски причини този протест е сведен до позиционна война или съвсем е затихнал; защо Валери Тодоров не е спасителят на БНР;  за елитите и простосмъртните в БНР; как се става НЕизвестен в БНР... Не се отказвам да пиша за всичко това, само че ще го направя в подходящ момент, а не когато хората се наслаждават – кой както може - на лятото. Преди ваканцията пропуснах момента, но не съжалявам, защото тогава съм предпочела да направя нещо, което ми е било по-приятно, а за такива постъпки човек не бива да се самоукорява.
         Друго обещание, което не изпълних досега, е да направя колкото е възможно по-бързо интернет радио на фондацията ни. Оказа се, че не ми се иска да бързам. При създаването на сайта ни открих какви големи възможности дава той, включително към всяка публикация да има аудио- и видеофайлове. Не бях правила сайт досега и се възхитих от това, което може да се постигне чрез него. На интернет радиото ни ще му дойде времето и няма да го отлагам дълго, но след като толкова години работих в БНР, където не можех да не започна предаването си в точно определения час, открих, че се нуждая от почивка. Сега в сайта мога да не спазвам точен часови график и се чувствам по-свободна.
         Преди да се отдам напълно на ваканцията, най-после ще разкажа за вълнуващи моменти от пътуването ни до Испания и до Гибралтар тази пролет – все не намирах време досега. Така ще се настроя за бъдещи нови впечатления!

         Накрая ще добавя, че човек все пак трябва да внимава какво обещава, за да не се превърне обещанието в клетка за волната му душа! 


                                  На снимката: Птица в клетка и волна птица

неделя, 9 август 2015 г.

Уважение пред чуждата болка

Не знам, наистина, що за хора са тези, които злорадстват пред чуждото нещастие. Всъщност, не знам и как точно да ги наричам, защото хора ли са, щом нямат капка човещина?
         Безрадостна картина представлява от вчера българското интернет пространство по повод новината, че е починал първородният син на президента на България. Имаше много искрено съчувствие, но и също толкова искрена, лишена от всякакъв разум омраза. Някои пък изказваха съболезнования с уговорката, че не харесват Плевнелиев като президент, но му съчувстват за загубата. Като че ли има някакво значение как човек изпълнява професионалните си ангажименти, при положение, че му се е случило нещо толкова трагично. Единствената адекватна реакция е да се прояви съвсем нормална човешка съпричастност, а уговорките кой на какви политически позиции е, са напълно излишни. Но не всички разсъждават така...
          Не по-малко отблъскващи бяха и обидите, с които някои съчувстващи на президенсткото семейство, се нахвърлиха срещу злорадстващите: обръщенията „идиоти”, „кретени” не правят чест на никого. Пред една детска смърт всяка грозна дума наранява и звучи не на място, дори когато е предизвикана от справедлив гняв.
         Мисля си колко важно е да имаме култура на уважението пред чуждата болка. Когато някой скърби, около него трябва да се пази тишина, защото крясъците, споровете "за" и "против", кавгите още повече го угнетяват. Но не всички разсъждават така...
         Късно снощи, след като бях изчела най-разнопосочни словесни реакции по повод трагичното събитие, сполетяло българския президент, случайно попаднах на сходна информация в един френски сайт: смъртта на 9-годишно момченце, потопила в скръб САЩ. Момченцето се казвало Кейзер и било голям фен на местен бейзболен отбор в Канзас. Толкова обичало отбора, че за да бъде по-близо до любимите си спортисти, се включило като помощник в екипа – събирало топките по терена. По време на един мач е ударено по невнимание и умира вследствие на удара. Ето тази история беше разказана във френския сайт, но по такъв начин, че очите ти да запарят. Никой не беше потърсил родителите на починалото дете, съучениците му, съседите му и т.н., за да ги пита как се чувстват, нито беше проучвал какъв ученик е било детето в училище и с какво друго се е занимавало. Бяха цитирани само думите на потресените състезатели от отбора, които говорят с обич за своя малък фен и за това, че никога няма да го забравят. Една по човешки разказана история за обикновено момче, отишло си от този свят при случаен инцидент... Не че давам за еталон западната журналистика – тя също е изпълнена с отрицателни примери за ровене в личното пространство, но в случая ставаше дума за проява на благопристоен тон и професионализъм. Прилагам линк към публикацията:
         Снощи, правейки аналогия с нашенските нрави, се запитах дали някой американски запалянко, който не е харесвал любимия бейзболен отбор на 9-годишния Кейзер, е злорадствал, че един негов малък фен е загинал. Отхвърлих с ужас тази мисъл...
         Само че все още не мога да се отърся от ужаса, който изживях, докато гледах преди седмици кадри от филма на някаква млада репортерка от вече сваленото от ефир предаване „Дикoff”. Самият водещ преди излъчването на материала заяви, че никой нищо подобно не е гледал досега и аз се заинтересувах каква е точно журналистическата находка. Репортерката беше изпратена при роднините на едно зверски убито момиче, за да разнищи целия сюжет около първоначалното неведение на близките за случилото се, нарастващата им тревога, научаването на страшната вест. Онова, което със сигурност не бях виждала дотогава, и дано никога повече не видя на екрана, беше загнездването на телевизионния екип в дома на почерненото семейство – хора простодушни, измъчени до последен предел, които, замаяни от мъката си, разказваха пред репортерката и оператора какво са преживели и преживяват. Но най-големият ужас тепърва предстоеше, защото пребиваването на тв-екипа съвпадна с получаването на една пощенска пратка – подаръка, който момичето беше изпратило на баща си за рождения му ден и милото писмо към него, които пристигаха с фатално закъснение. Операторът със садистична непреклонност проследи как бащата разгръща с изнемощели ръце хартията на колета и пощенския плик, как чете изпълнените с любов думи на дъщеря си, които вече идваха от отвъдното, как се разтърсва от плач... Това ли ви беше журналистическата находка – да завирате телевизионната камера в жива рана и да ми я давате от непосредствена близост! А междувременно репортерката задаваше със сух, почти роботски глас, въпросите си – все проникновени въпроси от сорта: как се чувствате сега? или нещо подобно... Като зрител вече бях така зашеметена и омерзена, че не можех да чувам добре, само долавях безизразния репортерски глас. В един момент ми се прииска да видя как изглежда това създание, играещо толкова зле ролята на журналистка, но камерата не показа лицето й. То си остана извън кадъра като потвърждение за безличието на човешкото бездушие... Тогава си дадох сметка, че най-противното воайорство е не онова, което ровичка сред омачканите от похот чаршафи, а онова, чийто обект е прясната кървяща рана в нечия душа... Когато репортерката и оператора, впили се като пиявици в мъката на семейството, го последваха и при посещението на гроба на убитото момиче, вътрешните ми сили бяха дотолкова изчерпани, че изключих телевизора. И пожелах никога повече да не си спомня за този непристоен воярски репортаж.
         Сетих се обаче за него покрай продължаващите и досега коментари за трагичното вчерашно събитие, покосило сърцата на президента и съпругата му. Със сигурност (поне се надявам да е така) камерите няма да ни показват разплаканите очи на президентската двойка и близките им, но истината е, че още преди разпространението на трагичната вест да набере скорост вчера, някои експедитивни журналисти или по-скоро „жълтуристи” бяха претърсили личния блог на момченцето, извадиха откъси от него, други пък явно бяха получили бойната задача да изнамерят точната епикриза...

         И се връщам на темата за културата в отношението към човешкото страдание. Уважението пред чуждата болка е всъщност уважение към чуждото достойнство, което трябва да ценим при всякакви обстоятелства, но особено много - когато нечия душа е дълбоко наранена. Да не бъдем като обитателите на джунглата, които се стичат на масов пир около поваления, подушили мириса на кръв!  Хора сме все пак. Или поне би трябвало да бъдем. 


неделя, 2 август 2015 г.

История с кивано


        Човек не знае в кой момент ще го застигне сантименталността. На мен това най-неочаквано ми се случи по повод една обикновена покупка от кварталния магазин.

         Преди много седмици видяхме на стелажа с екзотични плодове и зеленчуци нещо, което ни заприлича на симпатично оранжево таралежче, и решихме да го опитаме. Продавачката ни каза, че се нарича кивано. Вкъщи се разровихме из интернет, прочетохме, че другите му наименования са „африканска рогата краставица” или „рогат пъпеш”, че вкусът му бил като краставица с лимон или краставица и банан!? Освен това – че е много полезно за силен имунитет и здрава кожа и че се препоръчва при диети за отслабване.
         След изчитането на информацията за ползите от киваното и за интересния му вкус би трябвало незабавно да минем към консумацията му.
        
Само че екзотичният плод/или зеленчук (?) толкова много приличаше на симпатично таралежче, че ни стана жал да го резрежем веднага, затова го сложихме на видно място в трапезарията, да му се порадваме известно време. Киваното обаче така добре се вписа в една от веселите кукленски компании в дома ни, че вече и през ум не ни минаваше да го възприемем като нещо за ядене.
В един момент по муцунката му се появиха бели петънца, което неумолимо ни напомни, че киваното е тленно и по това се различава от другите си приятели в трапезарията ни. Трябваше да избираме: или да го оставим постепенно да изгние и да го изхвърлим, или най-после да го разрежем и да му се насладим. При мисълта, че бихме гледали как киваното линее и се разпада пред очите ни, избрахме втория вариант и днес го приведохме в действие. 
        
Екзотичният плод/зеленчук (?) се оказа с вкус, напомнящ краставица, но леко кисел - приятно съчетание между прясна и кисела краставичка. Ароматът му се беше запазил свеж и досега, след толкова седмици.
         Накрая ни остана не само споменът колко симпатично изглеждаше киваното, докато беше цяло, но и колко свежо ухаеше и колко беше приятно на вкус.

         Бих казала, че този финал на историята е позитивен.... и не съм съвсем искрена, защото киваното вече ми липсва сред веселата ни кукленско-кухненска менажерия... 
         Днес описах тази история във Фейсбук, но после реших да я включа и в блога си, защото във Фейсбук след време снимките и текстовете изчезват, което много ми напомня за тленността на киваното, а в блога ми то ще си остане като текст с днешна дата и винаги мога да си го препрочета.
         Ето с такива дребни на пръв поглед неща се разсейваме понякога от важните теми на всекидневието. Мисля, че това никак не е лошо!