понеделник, 30 декември 2013 г.

Моята лична равносметка за 2013 г.


         Нормално е в края на годината човек да си прави равносметки. Защо моята е малко по-обстойна ще стане ясно в края на този текст.
         2013 г. като цяло беше много добра за мен. През нея отпразнувахме с мъжа ми 30-тата годишнина от сватбата ни с пътуване до Рим. Друго хубаво наше семейно пътуване беше до Будапеща с Академичен хор „Св.Параскева” при Националната художествена академия, в който пее синът ни.
         В професионален план имах две много важни за мен участия в международни събития: в VII Международен фестивал на журналистиката в Перуджа през април и III Международен хуманитарен форум в Баку в края на септември и началото на октомври.
         През 2013 г. получих две престижни отличия. Първата беше почетна награда „150 г. румънска дипломация” от Министерството на външните работи на Румъния „за изключителни заслуги при популяризирането на румънските и общочовешки ценности в международните отношения”, както е формулирана обосновката за наградата. 
Другото отличие ми беше дадено от клуб „Европа” към СБЖ, който от тази година учреди конкурса „Журналисти за  Европа”. Това беше признание за работата ми вече в продължение на 23 г. по темата за обединена Европа в предаването ми по програма „Хр.Ботев”.
         През тази година за втори път участвах в конкурса за генерален директор на БНР и бях сред петимата най-добре представили се от общо 12 кандидати.
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2005314
         За мен 2013 г. беше много добра и в творчески план: успях да подготвя за печат седмата си книга – сборника със стихове „Балада за птицата Феникс”, която предстои да излезе до месец.  
         Разбира се, удовлетворение ми носеше и любимата ми работа като радиожурналист. Радвам се, че слушателите харесват предаването ми „Европа без граници” – казват го често по време на излъчването. Особено популярна продължава да бъде вече трета година рубриката „Стани полиглот”, в която се популяризират европейските езици. В нея всеки слушател може да се включи директно в ефир и лично да произнесе изучаваните думи. Обаждат се хора от цялата страна. Не че някой от началниците ми е показал, че оценява идеята ми за подобно интерактивно даване на знания, но е факт, че това е една очаквана от слушателите рубрика. Радва ме и това, че страницата на предаването във Фейсбук вече все по-успешно си партнира с изданието му в ефир – слушателите изпращат на нея информации, предлагат теми за разговор. Ще добавя, че усилието ми да поддържам съвсем сама страницата на предаването в социалната мрежа също бива подминавано от началниците ми с пълно мълчание.
         Тъй като равносметката ми за 2013 г. е лична, няма да анализирам обстановката у нас, нито по света. Единственото, което ще кажа, е, че не ходя на улични протести. Още в първия ден на протестите започнах да пиша едно стихотворение, което още не съм довършила. То започва така:

         Сърцето ми подкрепя всеки бунт
         срещу поредната несправедливост,
         но ме смущава уличният шум,
         сред който гласовете се размиват...

         Никога не съм се колебала да опонирам открито на началниците си, когато съм смятала, че грешат. И от това нищо хубаво не е произлязло за мен, но го правя и до днес. Що се отнася до протестиращите вече месеци наред – сред тях има хора, които уважавам и ценя, както и сред онези, които не протестират, но предпочитам да изразя личното си мнение, като гласувам по време на избори. В крайна сметка, никой от приятелите ми не ме разприятели заради това, че не се отзовах на поканата му да участвам в протестите - т.е. имам толерантни приятели.
         И накрая – нещо любопитно. Вече припомних факта, че на конкурса за генерален директор през 2013 г. бях сред петимата най-добре представили се кандидати. Двама от колегите, участвали в конкурса, получиха покана да заемат отговорни постове в БНР: Иво Тодоров стана програмен директор, а Митко Димитров – директор на Радио София. А аз си останах старши редактор.
         Нещо повече: преди два месеца отговорната редакторка в екипа ни се пенсионира. Никой от началниците ми не разговаря с мен дали бих приела този пост. На него наскоро беше назначена друга колежка от екипа. Колежката е добра журналистка (каквито, впрочем, са всички в екипа ни), но не си е правила труда два пъти да подготвя концепции за развитието на БНР и не е изживявала върховното изпитание на волята и нервите, каквото е конкурсът за шеф на обществена медия. Та, в крайна сметка, няма значение колко езика знаеш, в колко международни събития си участвал или отразил, колко специализации в чужбина имаш, колко международни награди си получил, колко концепции си написал, как се стараеш да използваш съвременните интерактивни форми за контакт със слушателите – накрая може да не успееш да се класираш дори за най-ниския пост в административната йерархия в БНР, а за този пост да бъде предпочетен колега, в чиято професионална биография липсват много от нещата, споменати по-горе.

      Казано на административен език – нещо продължава да не е наред с кадровата политика в БНР.  Та затова си позволих да напиша този малко дълъг текст. Защото аз говоря за себе си, но не съм единствената, с която се случва така в БНР. Да, всички си имаме семейни и творчески радости извън Радиото, но е доста тъжно те да са ни компенсацията за липсата на адекватна оценка за нас на работното място. И да - медията ни е информационен лидер, но със сигурност би могла да бъде много по-добра и общественополезна, ако се използваха пълноценно знанията и качествата на всички работещи в нея. Моят конкретен случай е доказателство, че това не се прави. Но за „елитите” и простосмъртните в БНР ще пиша скоро.

вторник, 24 декември 2013 г.

Българска Коледа 2013-та

След толкова години все така
по Коледите чудеса не стават.
Въздаващата благодат ръка
пак недвусмислено ни подминава.

Пак в делника ни има нищета,
изпълена от пориви неясни,
и светлинката в края на нощта,
като бенгалски огън бързо гасне.

И тази Коледа не падна сняг,
та мърлявите гледки да прикрие.
Доскорошният враг... остана враг,
готов със думичка да ни убие.

Ала макар с прошарена коса
и с поглед за реалното избистрен,
аз май все още вярвам в чудеса.
Или поне сама си ги измислям.

24.12.13 г.

Гергина Дворецка


неделя, 15 декември 2013 г.

Легенда за вградената сянка

Дни наред от поглед се пазя
и курбан те вричам.
По хиляда пъти те мразя
и те заобичвам...

Любовта ти дебна нечуто
и не вярвам в нея,
и очаквам всяка минута
да ми отмилееш,

че да стегна в каменни скоби
сянката ти стройна
и да мога пак, моя обич,
да си спя спокойно,

мисълта за твоята нежност
да не ме влудява,
та да вдигна здраво градежа –
за чест и прослава.

Но макар с набрна обида
и с готово скеле,
все не мога да те зазидам
в хладните темели.

Зная всяко майсторство колко
скъпа жертва струва,
но кръвта ми пламва от болка,
че ще те загубя

и ръката тегне скосена –
яростна и слаба.
Сигурно я няма у мене
майсторската дарба.

1980 г.
Гергина Дворецка

от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

вторник, 3 декември 2013 г.

Морето се стопи в мъглата на декември


                                   Морето се стопи в мъглата на декември.
Изнизаха се сънено върбите...
и онзи продавач на пуканки солени,
когото щях за някого да питам...

А лятото прескочи мокрото на кея
и легна в отлива... И не тъгувах.
И не попитах нищо, когато във алеята
солено-златни пуканки купувах.

Потъна златото... Покрай стъклото
отплуват два солени голи клона...
и онзи продавач на пуканки, когото
напразно в мислите си днес догонвам.

Гергина Дворецка
от подготвената за печат нова стихосбирка
„Балада за птицата Феникс”

събота, 30 ноември 2013 г.

Баба


Вечерният шум от новото предградие
тръгва към централните витрини.
Старата жена отново слуша радио
и заплаква при познато име.

Сплита се в решетка от кръстати клони
някакъв недосегаем спомен.
Старата жена, която не запомни
даже телефонния си номер...

Но и тази вечер, с преболели стави,
тя ще тръгне из дома, грижовна,
и в постелята на внука ще остави
лист от здравец, за да спи спокойно.

Гергина Дворецка
от подготвената за печат нова стихосбирка

„Балада за птицата Феникс”

понеделник, 25 ноември 2013 г.

Царицата на бала


  
                                               * * *

Огряват светлините
тържествената зала.
Разтварят се масивните врати.
Пристига Маргарита,
                  Царицата на бала,
                  Царицата на детските мечти!

И шепот на възхита
се носи из тълпата,
а залата омаяна блести.
Танцува Маргарита...
не стъпва по земята...
във шеметна магия се върти...

И някой ще попита
тълпата засияла:
„Та кой ви омагьоса и с какво?”.
Това е Маргарита!
Царицата на бала,
най-светлото и нежно същество!
                 
А надалеч оттука,
зад бляскавите стаи,
зад множество години и врати,
през мъничка пролука
я гледа дъщеря й,
гадателка на детските мечти...

Гергина Дворецка

                  Из цикъла „Стихове за майка ми, която носеше прекрасното име Маргарита”        
                  от стихосбирката „Балада за птицата Феникс”, изд. "Триада"

петък, 8 ноември 2013 г.

Кавказка роза през ноември

Това е една от най-красивите истории, които преживях при пътуванията си из Азербайджан през последните дни. Искам непременно да я споделя, преди да се заема отново със злободневните теми, които ме чакаха при завръщането ми. Бяхме в една от първите християнски църкви на света, в азербайджанското село Киш в Кавказ. Селото е разположено на стръмен хълм, а църквата е на самия му връх. За да улеснят пътуването ни до нея, местните организатори бяха осигурили няколко леки коли, с които ни извозваха до горе. За самата църква, която се слави с чудодотворствата си, ще разказвам отделно. Сега само ще спомена, че в двора й бяха нацъфтели много красиви рози. Когато вече се бяхме настанили в автомобила за връщане, видях една такава роза през железните пръчки на оградата около църковния двор и казах: „Ноември е, а тук цъфтят толкова красиви рози!” В един момент азербайджанецът, който шофираше нашата кола и явно беше доловил думата „роза”, изскочи навън, пресегна се през оградата, откъсна розата и ми я поднесе. Запазих тази роза през цялото пътуване из Казвказ, а после и в Баку. Тя е с мен и сега, в София. Още е жива! Мисля, че най-малкото, което бих могла да направя, заради този трогателен и вълнуващ жест, е краткото стихотворение, което написах за ноемврийската кавказка роза.
 
Напук на земните проблеми
и на житейските игри
кавказка роза през ноември
Азербайджан ми подари –

нечакана и благодатна,
като усмихнато лице,
посланичка на добротата
и на кавказкото сърце.

8.11.2013 г.
Гергина Дворецка

вторник, 5 ноември 2013 г.

За тазгодишните награди на СБЖ

Връщайки се от Азербайджан, където участвах в ІІІ Международен хуманитарен форум, събрал видни политици, учени и журналисти от цял свят, научих с известно закъснение за тазгодишните награди на Съюза на българските журналисти. Честито на наградените колеги! Признавам, че през последните дни опознавах една страна, която посетих за първи път, и новините от СБЖ не бяха приоритет за мен. Сега обаче искам да споделя и нещо лично. През тази година аз също бях номинирана за награда на СБЖ от дружеството към програма „Хр.Ботев” на БНР! Това стана малко преди заминаването ми за Баку. В интерес на истината, бях много изненадана, когато разбрах, че колегите от ръководството на нашето дружество са ме предложили за отличие. От години, както и да се старая да направя по-интересно авторското си предаване за евроинтеграция „Европа без граници”, никой от преките ми и по-висшестоящите началници в БНР не се интересува от това и не го забелязва. Не се оплаквам. Казвам го само за да стане ясно защо в концепциите, с които съм участвала два пъти в конкурса за генерален директор на нашата медия (и ще го направя трети път), поставям акцент върху задължението към ръководителите на отделните творчески звена да оценяват по достойство постиженията на всеки журналист. Защото със сигурност има мнозина като мен, които полагат усилия, за да бъдат по-интересни за слушателите, но началниците в БНР не им обръщат никакво внимание. Изисква се изключителна духовна устойчивост, за да работиш и да измисляш нови оригинални похвати за връзка с аудиторията, при положение, че шефовете ти по никакъв начин не поощряват твоите усилия. Изпитвам вътрешно удовлетворение, че притежавам такава духовна устойчивост и въпреки пълната незаинтересованост на преки и по-висши началници към работата ми, се старая да правя предаването „Европа без граници” по-атрактивно. Удовлетворение ми носят многобройните слушателски отзиви. Все пак става дума за първото в България предаване за евроинтеграция, което съществува вече повече от 23 години. С изненада съм научавала, че има слушатели, които следят предаването още от началото на 90-те години на миналия век, та до днес! Приятно ми е, че много хора оценяват по достойнство рубриките ми „Европа се смее” – за хумора на европейските народи, „Евромъдрост” – за пословиците и поговорките, в които се отразява историята и многовековният опит на европейците от различни страни, „Стани полиглот” - за популяризиране по интерактивен начин на европейските езици. Предаването вече повече от година има своя страница във Фейсбук в търсене на по-пряк контакт с аудиторията. Естествено, че е смешно самата аз да пиша всичко това. Човек по принцип трябва да е скромен, но това е достойнство единствено в общества, където има нагласата всеки да бъде оцeняван обективно според постигнатото от него. Т.е. това, което самата аз пиша за предаването си, би трябвало да го напишат моите началници. Но те никога няма да го направят, защото това би означавало да признаят, че съм човек с качества. А в тяхната класация в графата на хората с качества се попада според заслуги, които не е задължително да са творчески... В крайна сметка, това, че бях номинирана за награда от бюрото на нашето дружество на СБЖ си остава приятна изденада за мен. Казаха ми, че колегите са гласували за моята кандидатура с две ръце! Сега, след като се върнах от участието си в Международния хуманитарен форум в Баку, събрал елитни участници от цял свят, чета информацията на СБЖ за наградите и номинациите - там не съм спомената дори като номинирана. Още веднаж – честито на наградените! А има какво още да се каже за СБЖ...

неделя, 20 октомври 2013 г.

Фламенко



Понякога си мисли, че, ако се беше родила в Испания, щеше да бъде танцьорка на фламенко.
Ще застава в средата на сцената в яркочервена рокля и изпънато в очакване тяло... После гласът на певеца ще се заизвива бавно и горестно, като душата й... и танцът ще започне. Гърбът й ще опише дъга, както  прави котка, която показва на света, че му готви неподозирани изненади... След това тя ще отметне рязко глава назад, за да не остави у никого съмнение, че при тези житейски изненади последната дума винаги ще бъде нейна...
Гласът на певеца ще се извива... Тялото й ще тръгне след тези извивки, но душата й понякога ще се съпротивлява, ще иска да запази свободата си...
С рязко вдигане на ръцете нагоре, като два тънки, но здрави клона, ще отхвърли опеката на майка си... („Все се влюбваш не в този, в когото трябва! Толкова сили ми струва да те откъсвам от всеки неподходящ за тебе мъж! На младини аз бях по-разумна!”)... после ръцете й ще се спуснат грациозно, за да погалят побелелите коси на баща й („Прекрасна си! Всяка дреха ти отива! Будиш възхита у всички!”)... А след това с леко потропване на токчетата ще заситни напред... Ще стъпва по сърцата на въздишащите по нея мъже, като по стълба, която я отвежда към небето... Внезапно ще се препъне в едно от сърцата, ръцете й ще се изтеглят назад като крила на разядосана кокошка, ще запристъпва бързо на едно място, удряйки с токчета, яростно тъпчейки това непокорно сърце, а то ще си остава цяло и все така непокорно... в един момент дори ще отскочи от земята и ще я блъсне в корема... тя ще се превие внезапно, като ударена от мълния сърна... ще изглежда пречупена и крехка („Защо го направи? Това беше само танц! Не исках да боли!”)... и отново ще се втурне напред, превивайки  се от болка, а сърцето, което не е успяла да стъпче, ще я примамва като магическо огънче в мрака... тя ще тича след него, размахвайки ръце, спирайки за миг, за да усети къде се намира то сега, а непокорното сърце ще кръжи над главата й като звезда, която тя ще се опитва напразно да улови... като полъха на нежен вятър, който изпълва със сладост тялото й и отминава нататък... („Къде си? Какво правиш в момента? Мислиш ли за мен?”) Накрая ще разбере... сама на сцената, под погледите на публиката... ще разбере, че непокорното сърце отдавна вече не е край нея и тя напразно се е блъскала, като малко колибри, в невидимата паяжина на неговото отсъствие... Ще скръсти за миг длани пред корема си, там, където за първи път усети болката от неочаквания удар... ще погали тази болка, единственият реален спомен от станалото... („Къде си? Какво правиш в момента? Мислиш ли за мен?”)... После гърбът й от само себе си  ще се изпъне, тя ще отметне надменно глава назад, ръцете й ще се издигнат нагоре, като гъвкави силни кипариси, а звездите ще искат да целунат пръстите й... („Никога няма да ти кажа, че те обичам!”)  
И хора, и звезди френетично ще ръкопляскат, докато тя си тръгва усмихната от сцената, с изтръпнало от болка тяло и разпокъсана душа... в края на фламенкото.
  
Гергина Дворецка
от романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, 2012 г.
Военно издателство

Това е един от текстовете, включени в Литературния следобед от програмата на ArTBoX Weekend на 19 октомври в Atelier de l'Art, София. Преди и след "Фламенко" прозвучаха изпълнения на талантливите Йолина Кацарова и Татяна Данова от испанския им репертоар. Съпровод на пиано: Цветелина Начева. 

На снимката: момент от Литературния следобед












четвъртък, 17 октомври 2013 г.

Стихотворение с неочакван край

Бях на светски купон
и очаквах бон тон,
но останах, уви, изигран.
Някой мина край мен и без капчица свян
ми подложи кора от банан.

И се хлъзнах напред
по излъскан паркет,
завъртях се във танц нежелан.
И събарях наред
светски гости безчет.
О, проклета кора от банан!

Е, накрая се спрях.
Покрай мен – пълен крах:
повалени тела в едър план!
Уж да стана за смях,
а пък аз устоях
върху мойта кора от банан.

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Шарени думи”, 1996 г. изд. „Литавра”

сряда, 16 октомври 2013 г.

Лицето ми...

Лицето ми е като ноемврийски ден –
помръкнало, студено и дъждовно.
Ще пална пламъче във погледа си заскрежен,
за да се озари денят отново,

клепачите да се повдигнат,
като облаци през пролетта
и да нахлуе светлина
в усоето на всяка бръчка...

Така е просто: само лъч на доброта
и младостта върху лицето ти се връща...

                            15.04.2007 г.

Гергина Дворецка
от подготвената за печат нова стихосбирка
„Балада за птицата Феникс”



неделя, 13 октомври 2013 г.

Когато колегите ни си отиват...


         Вчера бях решила да пиша на някои теми, свързани с БНР, но внезапно ме застигна шокиращата вест, че Ангел Шойлев е починал... и думите ми отлетяха незнайно къде. Днес се опитвам да ги намеря отново, но те вече не могат да бъдат същите. Гелето беше един от хората изцяло отдадени на Радиото. Поне у мен е оставил такова впечатление. Работили сме заедно в някогашната Младежка редакция, после той отиде в програма „Хоризонт”.  При случайните ни срещи по коридорите, освен обичайното „здравей”, неизменно разменяхме по няколко думи, все за Радиото... И както става винаги, когато си отиде от нас някой колега, дълбоко в себе си съм убедена, че след време отново ще ми се мерне из коридорите на Радиото и ще си кажа: „А, това беше Гелето!... Дали беше той?” И миг по-късно ще си припомня, че май не е бил той.
          Вчера мислех да пиша за отмяната на „лустрационните текстове” от Закона за радио и телевизия и за това, че хората, които се имат предвид в тези текстове, всъщност са лустрирали за години напред, а може би и завинаги жертвите на доносите си и са ги вкарвали в черни списъци, от които се оказва, че няма излизане, дори след 24 г. демокрация... Мисля си, че на тази тема щяхме да разменим няколко думи с Гелето при случайните ни кратки срещи в Радиото... Ще напиша текста за лустрациите в БНР, а и не само за тях... но не точно сега. Сега до мен достигат разпокъсани спомени от младежките години, някои от лицата в тези спомени вече ги няма. От това ми става много тъжно, но ще добавя Пушкинското „печаль моя светла...”, защото все пак са спомени от младостта ми, а те не могат да не бъдат светли!..
         В някогашната ни Младежка редакция на БНР за успеха на едно предаване се съдеше по броя на слушателските обаждания по време на излъчването. Само че в началото на 80-те години на миналия век слушателите не бяха толкова активни. Затова хората, които дежуряха на телефоните, понякога си измисляха обаждания под колоритни псевдоними: Деспа Кърнарска, Дода Въртигорова, Сидер Сомов от Силистра, Маргарита Фъргова. На няколко пъти ми се случваше да дежуря на телефоните с Гелето и тогава с него измислихме слушателската двойка Елизабета и Кочо Делипашови, които активно „коментираха” младежките ни предавания. Години наред съм забавлявала близки и познати с тази находка – изисканата Елизабета и нашенският Кочо, обединени от красноречивата фамилия Дели(луд)пашови. Слава богу, в по-ново време отпадна необходимостта да измисляме слушателски обаждания – имаме си ги предостатъчно директно в ефир. Но и досега ме развеселяват псевдонимите, които някога си измисляхме. Гелето имаше чувство за хумор...
         Отдавна не работим заедно и признавам, че нямах намерение да пиша толкова дълго за Гелето, то става някак от само себе си. Може би, защото има неща, по които си приличаме – любовта към Радиото, но и още нещо важно. Гелето обичаше жената на своя живот Аглая толкова всеотдайно и силно, колкото аз обичам моя съпруг Владимир...
         Сега си мисля какво да кажа на Гелето – човек, който се палеше лесно, но умееше да се шегува с живота, човек, който обичаше и беше предан приятел. Дано на някого не се стори неуместно, но първото, което ми идва наум е: На добър час, Геле, в един безспорно по-добър свят! 

вторник, 8 октомври 2013 г.

БНР-размисли по повод официалния отчет за 100-те дни

Вчера новият генерален директор на БНР Радослав Янкулов отчете първите 100 дни от управлението си. Направи го с месец закъснение, но да не влизаме в такива подробности... Събитието беше определено в предварително разпространената покана като работна среща с работещите в Радиото, но на нея присъстваха и представители на други медии. На срещата Радослав Янкулов съобщи цифри, които днес може да бъдат прочетени в много вестници – става дума за 19 договора, сключени през последните 3 месеца от мандата на предишния генерален директор Валерий Тодоров на обща стойност 5 783 588.13 лв., т.е. близо 6 милиона лева! В информацията, качена в сайта на БНР, е цитиран Радослав Янкулов, който каза:  „В голяма част от договорите липсват условия за предсрочно прекратяване или предоговаряне. Абсолютно ударен е бил денят 28 май , когато са сключени 4 договора за над 3 милиона лева! Между тях има договор, който е забележителен със своята „стратегичност“. Договорът ДАЛЕТ изтече на 3 октомври 2013 г. На 28 май 2013 г. стратегически е подписан нов, за над 1 милион и 300 хиляди лева, който започна да тече от 4 октомври и ще продължи до…2016 г.”
         В. „24 часа” се е обърнал към Валерий Тодоров с въпроса: защо в един и същи ден е парафирал 4 документа за над 2 млн. лв, и той отговорил: “Подписал съм тези договори в момента, в който са ми били подадени за подпис. Те се подготвят от комисия, екип от юристи и т.н. Моят подпис е последната стъпка в процеса.” Само че всеки би се запитал защо бившият ни генерален директор не е дал възможност на вече назначения човек на неговия пост да свърши това. 
         Не видях никоя медия да спомене споделената от Радослав Янкулов информация за изхарчени няколко хиляди лева вечерта на 28 май за дружеска почерпка по повод раздялата между бившия генерален директор и директорите на районните радиостанции...
         Всъщност, изнесените от Радослав Янкулов факти доказват нещо, което направи впечатление на мнозина от нас на срещата в Първо студио в края на май т.г., когато новият шеф на БНР встъпваше в длъжност. Тогава вече бившият ни генерален директор Валерий Тодоров някак от само себе си влезе в ролята на водещ, даваше думата, изобщо цялото му поведение излъчваше вътрешна убеденост, че той е истинският стопанин на Радиото. Тогава се замислих дали това мое впечатлание не е погрешно. Изнесените вчера факти доказват, че не съм сгрешила. До последния момент Валерий Тодоров е действал така, като че ли идването на нов генерален директор на медията е една формалност, която някак трябва да се преживее, а пък след 3 години...  Нали се сещате колко пъти Поля Станчева кандидатства отново за генерален директор на БНР след 2-та си мандата! Е, така ще бъде и с Валерий Тодоров! Само че през следващите 3 години се надявам да се изяснят редица особености в мениджърския му подход, който беше разхвалван години наред от хора от неговото обкръжение. Тайната на въпросния умел мениджмънт и на широко популяризираната стабилност, постигната в БНР през последните 6 години, се корени в един много хитър ход  на В. Тодоров. В началото на първия му мандат през 2007 г., когато немалко хора от „Хоризонт” бяха резервирани към него, той им показа, че ги цени, като ги повиши в длъжност и им даде съответните добри заплати. Още през първите 3 години В.Тодоров нарои дирекции и дирекцийки и увеличи поне двойно административното ръководство – излишно е да повтарям, че те получиха и по-високи заплати. Колегите се изумяваха как в „Хоризонт”, например, в екипи, където е имало един отговорен редактор, се назначава втори... Така бившият ни генерален директор създаде стабилна висша и средна класа в БНР - по-добре заплатени и със съответните привилегии и самочувствие. Тези хора нямаше как да не са доволни от Валерий Тодоров. И определено те бяха тези, които го подкрепиха за втория му мандат. Няма да забравя една дискусия в БТА преди конкурса за генерален директор на БНР през 2007 г., когато залата се оказа препълнена от хора, възхитени от управлението на В.Тодоров. Между тях имаше много колеги от районните радиостанции, специално командировани за случая. Някои от тях взимаха думата по време на дискусията, за да кажат разпалено колко много е направил г-н Тодоров за БНР. А мълчанието на онези, които не взеха думата, се усещаше осезаемо, като стиснат невидим здрав юмрук, готов да се стовари върху всеки, дръзнал да се усъмни в мениджърските качества на г-н Тодоров. През май 2007 той беше преизбран за втория си мандат с пълно болшинство (неслучайно използвам съветския термин). „Какво да правя, като хората в БНР си искат Валерий  Тодоров!” – възкликна тогава председателят на СЕМ Георги Лозанов. Само дето по-голямата част от работещите в БНР не искаха В.Тодоров, но те бяха тотално заглушени от доволните. Така В. Тодоров остана цели 6 г. като генерален директор на БНР... Останалото го знаете от отчета за 100-те дни на новия ни шеф Радослав Янкулов.
         Казвам си: Е, добре, действията на Валерий Тодоров най-после излязоха на светло. При споменаването на цифрите от сключените договори всеки сам си прави изводите и те са недвусмислени. Мнозина са удовлетворени от това, че Радослав Янкулов изнесе и фактите около впечатляващите разходи за поддръжката на Интернет радио Бинар – над 8 хиляди всеки месец, при изключително слаба посещаемост на сайта му.  Разбирам, че за радост на всички, директорката на Радио Бинар Паулиана Новакова ще бъде пенсионирана – рядко съм срещала човек толкова влюбен в себе си и толкова неумеещ да работи с хора. Но истината е, че тя ще получава една много добра пенсия, защото през последните 6 години беше директор – първо на пр. „Хр.Ботев”, а после, поради категоричния отказ на колегите от програмата ни да работят под нейно ръководство, специално за нея беше създадена дирекцията на Радио Бинар.  Защото един директор не може да бъде разжалван – кастовостта в БНР изключително рядко допуска това! И някой ще потърси ли сметка на Валерий Тодоров, че Паулиана Новакова в продължение на близо 2 години взимаше заплата за директор, ползваше служебна кола и две секретарки, подготвяйки се за Радио Бинар, което стартира едва преди малко повече от година и се оказа недоносче? Отговорът е не! Никой няма да потърси сметка на Валерий Тодоров за това. А че Радио Бинар обра почти всички награди за радиотворчество „Сирак Скитник” през тази година и е цитирано като изключителен успех във всички отчети пред СЕМ и пред Европейския съюз за радио и телевизия (EBU) – това ще си остане като една конфузна подробност от радиопейзажа.  
          Но млъкни сърце!
         Някой ще помисли, че след официалната равносметка за 100-те дни на Радослав Янкулов, сме се изпълнили с надежда за нещо по-добро? Истината е, че хората не показаха особен ентусиазъм. Новият генерален директор не можеше да не изнесе публично цитираните по-горе цифри и факти, защото беше обещал увеличение на заплатите и трябваше да обясни защо такова увеличение няма да има – заради заробващите договори, сключени набързо от Валерий Тодоров.
          Другото, което буди въпроси у мен, е кадровата политика на Радослав Янкулов. Хареса ми това, че покани в екипа си хора, които бяха негови конкуренти в конкурса за генерален директор на БНР тази година: Иво Тодоров вече е програмен директор, а Митко Димитров – директор на Радио София (до връщане на титуляра). Само че не можах да разбера защо беше негативно настроен към мен - аз също съм участвала във въпросния конкурс, и то два пъти, при това най-колегиално поздравих Янкулов след избирането му на високия пост, дадох му концепцията си за развитието на БНР. Той така и не ме повика на разговор по тази концепция, в която по мнението на мнозина, има полезни идеи. На всичкото отгоре публично ме накара да се почувствам неудобно заради над 30-годишния ми непрекъснат стаж в БНР (за справка – постинга от 9 септември в блога ми). В същото време е назначен за директор на Радио България далеч не младия Антон Митов – за А.Митов също съм писала в блога си и ми е скучно да го повтарям.
На какво да отдам такъв кадрови подбор? Определено, знанието на чужди езици, специализациите в чужбина и творческите изяви нямат значение, когато те причисляват към дадена каста в нашата медия. Всъщност, най-логичният отговор, който ми идва наум, е, че при нас и досега са валидни „черните списъци” отпреди 10 ноември, които поставяха под запрещение професионалното развитие на определени хора. Предстои ми да пиша на тази тема, както и за ролята на СЕМ и на някои медии при избора на генерални директори на обществените медии.  Естествено, ще изпратя написаното и до самия СЕМ. 


сряда, 25 септември 2013 г.

За честолюбието


„Стъпчеш ли своята гордост,
друго какво ти остава?!”
Честолюбивите хора
тръгват по пътя направо.

И ги следим отдалече,
спрели в завоите криви,
ние, прозрелите вече,
бившите честолюбиви.

Гледаме тяхната храброст
с поуталожени сили
ние, позналите слабост,
някому нещо простили.

Като стоманено стреме
гложди ни стара омраза.
Всеки ли враг непременно
трябва да бъде наказан?

Не... зло да дреме под камък!
Бавно гневът ни затихва.
Скриваме злата си памет
като музейна реликва

и ни краси ореола
на опростена обида.
А през тревата набола
честолюбивите идат…

1981 г.
Гергина Дворецка
от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”
 



БНР - връщане назад?

Все по-интересни неща стават в БНР. Наскоро бях писала, че изглежда  през следващите три години ни предстои „бег на месте”. Днес обаче ми се струва, че съм била твърде голям оптимист, предвиждайки застой. Фактите показват, че най-вероятно в БНР предстои връщане назад. Защо мисля така? През тази седмица в медията ни се появи отново Антон Митов – назначен е за директор на Радио България. Познавам Антон Митов добре, защото преди трийсетина години дойде в Младежка редакция, в която работех и аз. Ползваше се с пълната подкрепа на тогавашната ни главна редакторка Роксандра Апостолова. По-късно самият той в даден момент оглави редакцията ни... а през лятото на 1997 г. съдейства да бъде закрита. Така някогашната Младежка редакция в програма „Хр.Ботев”, която имаше немалко успехи през годините, благодарение на своя главен редактор Антон Митов престана да съществува. По-късно беше създадена отново, но както се казва, тръгна от нулата. Дано това не се стори лоша поличба на колегите от Радио България, чийто директор отскоро е въпросният човек. Нямам представа как се отнася Антон Митов с приятелите си – може и да е голям симпатяга. Аз знам какво правеше, когато ми беше началник. Никак не обичаше журналистите в екипа му да го засенчват с нещо и използваше позицията си на шеф, за да ги елиминира като конкуренция. Как го правеше? Най-вече чрез злословене и подклаждане на слухове зад гърба им. Лично аз съм си патила от този негов началнически подход, макар че по отношение на мен минаваше и в директни словесни атаки. Доста по-късно разбрах, че се е хвалел в компания: „Кажа й нещо на Гергина и тя после няколко дни не може да дойде на себе си!” Какво ли удоволствие е това да уязвиш публично някого и после дни наред да се наслаждаваш как той се измъчва от думите ти...
         Та, да е жив и здрав новият директор на Радио България! За мен той не е интересна тема, но му отделих малко повече внимание, защото поканата към него в ръководния екип на БНР е изключително показателна. Къде съм тръгнала аз с моите идеи, че съвременният ръководител трябва да умее да цени творческите постижения на хората от екипа си, че трябва да им съдейства да направят най-доброто, на което са способни!... Колко ли наивна изглеждам на някои „истински” началници! Вече ми е съвсем ясно защо нито новият ни генерален директор, нито новият програмен директор Иво Тодоров ме повикаха на разговор по концепцията ми за развитието на БНР, която им предоставих. А ще напомня, че на тазгодишния конкурс за шеф на БНР се класирах сред петимата най-добре представилите се кандидати и повечето членове на СЕМ оцениха идеите ми за бъдещето на БНР като съвременна авангардна медия...
         И какво ли значение имат конкретните ми предложения за програма „Хр.Ботев”, за да стане тя още по-привлекателна за слушателите територия на културата и знанието! Явно идеите и професионалната биография на човека все така не са от голямо значение в БНР. Има други критерии, които предопределят професионалното развитие при нас, но те не се заявяват публично.
         Междувременно в медията ни с пълна сила продължават кадровите промени: пенсионират се хора, навършили пенсионна възраст, а други, отдавна надхвърлили тази възраст, си остават на работните места – вероятно заради някакъв техен принос, известен на шефовете ни. Чу се, че един вече пенсиониран юрисконсулт е бил повикан отново, за да осъществи структурна реформа. Но дали е наистина така, никъде не е обявено публично.
         Във всеки случай, за пореден път споделям мнението си, че е крайно време открито да се говори за ставащото в БНР – за кадровата и за програмната политика на медията, която се издържа основно от парите на данъкоплатеца. Лично аз ще продължа да го правя.  
         Предстои да пиша още и за ролята на СЕМ.



сряда, 18 септември 2013 г.

БНР и социалните медии

През тази седмица в БНР се проведе двудневен семинар „Социални медии за радиопрограми” с лектор от Европейския съюз за радио и телевизия (EBU). Участвах в такъв семинар и през май 2012 г. и благодарение на наученото направих страница във фейсбук на предаването си „Европа без граници” по пр. „Хр.Ботев”, а по-късно създадох и свой блог в Google+. Нещо повече, вложих голяма част от наученото в концепцията, с която кандидатствах в конкурса за генерален директор на БНР през май т.г.! Бях щастлива, че съм имала шанса да науча за най-новите тенденции в медийното пространство и бих могла да ги приложа на практика. За какво става дума: да се популяризират предаванията на БНР чрез социалните медии – Фейсбук, Туитър и др., които привличат все повече хора по света!
          Веднага след като подадох документите си за конкурса в края на април, бях командирована в Перуджа, Италия, където се провеждаше поредният Световен фестивал на журналистиката. Там се убедих, че онова, което съм написала в концепцията си за развитие на БНР, напълно се вписва в съвременната медийна среда в Европа и по света.  Дадох си сметка, че ако продължим да стоим настрана от тези процеси, след 3 години ще бъдем отчайващо изостанали.
         На семинара през изминалите два дни още веднаж осъзнах колко съм била права да заложа на стратегия за популяризиране на БНР чрез социалните медии. Само че тази констатация си остана за мое лично удовлетворение, защото на конкурса за генерален директор на медията ни през май СЕМ прецени друго. Победител се оказа кандидат, който беше предпочетен заради опита си в частните медии през периода на прехода у нас. Преходът не беше най-успешният период в България, но СЕМ заложи на този аргумент. Доколкото разбрах, предложеното от мен беше квалифицирано като нещо имагинерно за българската действителност. Нещо, на което времето още изобщо не е дошло у нас. А то е реалността в Европа и по света! Оттук възниква въпросът за компетентността на СЕМ. Има и друг тревожен въпрос – за безпристрастността на СЕМ при избора на генерален директор на БНР. Защото протоколите на регулаторния орган са красноречиви! Не ми се щеше да пиша критични бележки за СЕМ точно сега, защото в края на миналата седмица той беше разкритикуван от една политическа група в Народното събрание и нямам никакво желание да се вписвам в контекста на тази критика. Но двудневният семинар в БНР за социалните медии през тази седмица ми напомни каква концепция за радиото ни беше пренебрегната и на какво беше отдадено предпочитание от СЕМ. През слеващите дни ще пиша по-подборно за това. Сега само ще цитирам лектора ни от EBU Джъстин Кингс: „Присъствието онлайн днес е норма, а не изключение. То не е придатък на радиопредаването, а неотменна част от него”. И още: „Стратегията за използване на социалните мрежи за популяризиране на една обществена медия може да се осъществи единствено отгоре надолу”, т.е. необходимо е първо началниците ни да осъзнаят необходимостта от по-осезаемо и осмислено присътвие на БНР във Фейсбук, Туитър и т.н. Ако тази необходимост се осъзнае единствено от подчинените... предстои пълен неуспех!

         Ще кажа само, че въпреки поканата да присъстват на семинара за социалните медии през тази седмица, нито един началник в БНР не ни удостои с присъствието си. Ясно е какво предстои на БНР през следващите 3 години. Висоцки го е казал добре: Бег на месте!

четвъртък, 12 септември 2013 г.

Интересно...

Днес една колежка от БНР доверително ми каза: „Ти си писала във фейсбук хумористично стихотворение срещу ръководството!” Обясних, че стихотворението, което публикувах преди дни в профила и в блога си, е отпреди 24 г.. Писано е през март 1989 г. и го припомних като илюстрация каква беше някогашната трудова и „творческа” атмосфера при нас. Ако някой настоящ колега се е разпознал в това старо стихотворение, искрено му съчувствам. 
Припомням целия си постинг: 

Споделям едно стихотворение, написано преди 25 години! То е от цикъла „Стихове от старите тетрадки” в новата ми стихосбирка „Балада за птицата Феникс”. Мотото му е „Приятелите станаха началници и все по-трудно с тях се разговаря...” Припомних си го, защото миналата седмица бях поканена на разговор в кабинета на един нов началник, който ми е виртуален приятел. Това означава, че почти не се познаваме, само понякога четем постингите си във фейсбук... за разлика от приятеля, когото описах преди 25 г. и с когото наистина се познавахме много добре.  Правя сравнение между някогашната и скорошната ми среща в началнически кабинети и откривам някои разлики, но сега няма да ги коментирам.
  
АУДИЕНЦИЯ ПРИ ЕДИН
НОВ НАЧАЛНИК

С този човек зад бюрото
бяхме добри другари.
Него го стигна доброто,
аз пък се поопарих.

Днес той седи в кабинета,
от много хора обсаждан.
С моя проблем заета,
може би му досаждам.

Кима ми благосклонно,
но моя страна не взема.
Сменя умело тона,
скача на друга тема,

а пък на мен ми пречи
мисълта еретична:
зад деловите речи...
още ли ме обича?

Той бързо се изправя,
желае ми сполука.
Аз наум си повтарям,
че няма да стъпя тука!

Тръгвам си отегчена,
но се обръщам за малко...
Споменът гледа след мене
през гузната си ключалка.

1988 г.

Гергина Дворецка
от подготвената за печат нова стихосбирка
„Балада за птицата Феникс”



вторник, 10 септември 2013 г.

Конфликтност


Едно стихотворение от времето, когато да имаш собствено мнение на работното си място се наричаше "конфликтност":

Личен проблем

Зове ни към промени времето
и пътят ни напред открит е.
Аз също тръгвам към промените
след моя пряк ръководител.

Той на гърба ми вместо раница
окачва думите си тежки:
„конфликтност - над нормална граница,
предразположеност към грешки.”

С това начално натоварване
поемам първата умора.
И неусетно изпреварва ме
глупак с добра начална скорост –

катери се по раменете ми,
отскача с тромаво летене
и стъпките му са заплетени,
но винаги върви пред мене.

С ритници ми препъва крачката
по метод, от деди изпитан.
И аз оставам на опашката –
не съм се учила да ритам.

С търпението на камилите
изливам в думи гняв и смелост –
стихът е моето безсилие
да променя света на дело.

публикувано в хумористичната страница на в.”Пулс” 14.3.1989г.
и включено в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г.,
„Издателско ателие Аб”
 




Стоте дни на новия генерален директор на БНР – лични впечатления

Отминаха първите 100 дни, откакто СЕМ избра за генерален директор на БНР Радослав Янкулов – той встъпи в длъжност на 29 май т.г.. В концепцията си самият г-н Янкулов поиска 100 дни срок „за запознаване, идеи за промени и промени.”  
         Какво стана през тези 100 дни? Първосигналният ми отговор е: Не знам! Да, наистина, нямам никаква представа какво точно се случи в БНР през въпросните 100 дни, освен доловени по коридорите слухове за смени на някои началници. Напразно търсих потвърждение на коридорната информация в сайта на Радиото.  
         Какво всъщност, трябваше да се случи? Цитирам протокола от събеседването на СЕМ с г-н Янкулов на 21 май т.г. по време на конкурса за генерален директор на медията ни по повод 100-те дни: „това е срок, който трябва да даде възможност за среща с всеки един.... трябва да се влезе в душата, в същината, в ежедневието на хората, които работят в радиото.”
            Преди да споделя личните си впечатления как премина срещата със самата мен през тези 100 дни, държа да напомня защо при избора на г-н Янкулов за генерален директор на БНР бях изключително радостна. На 23 май, когато беше обявен този избор, написах в блога си: „Няколко са причините да бъда доволна от избора на Радослав Янкулов на този пост.  Оказа се, че той има много идеи, които и аз съм заложила в концепцията си: Предвижда повишаване на заплатите. Смята, че БНР се нуждае от опростени структури за повече функционалност. Обяви, че ще оптимизира състава на служителите, ще подобри организацията на работа и ще актуализира длъжностните характеристики. Радвам се, че е избран човек с идеи, които споделям. Нищо, че не съм аз.”  
            Първото, което направих след избора на новия генерален директор, беше лично да го поздравя и да поискам среща с него - предполагах, че ще му бъде интересно да разговаря с друг кандидат за същия пост, който има сходни идеи за бъдещето на медията ни. Г-н Янкулов ме прие в кабинета си за около 5 мин.  Държа се с мен строго. Бях му занесла CV- то си и някои от препоръките на неправителствени организации, които ме подкрепиха при кандидатстването ми за генерален директор през 2010 и 2013 г. – между тях беше Съветът на Европа и др. международни организации. Исках по този начин да покажа, че през дългогодишния си стаж в БНР съм се старала непрекъснато да научавам нещо ново, спечелила съм уважението на стойностни хора. Г-н Янкулов хвърли бърз поглед на препоръките, а за  CV- то ме смъмри: Как може да се пише CV от 3 страници! Кой ще го чете?!
         Бях написала това свое CV по един европейски образец, в който се изисква да посочиш много подробно професионалното си дейност: къде и през коя година в какъв важен международен семинар или конференция си се включил... Признавам, че за мен такова подборно CV на всеки, който има желание да участва в обновяването на БНР, би било изключително интересно четиво... Но това си е мое мнение.
         В края на 5-минутния ни разговор г-н Янкулов ми каза, че ако искам да му предоставя концепцията си, мога да я дам на секретарката му, нещо, което веднага направих... И това беше всичко.
         Повече неща мога да разкажа за срещата, организирана от журналистическото дружество при програма „Хр.Ботев”, с новия ни генерален директор и с новия управителен съвет. На тази среща попитах г-н Янкулов дали има желание да разговаряме по концепцията ми за развитието на БНР и той ми отговори, че „може би би бил склонен да се види с мен”, но така или иначе разговорът помежду ни вече се е състоял – имаше предвид 5-минутното ми пребиваване в кабинета му. После допълни: „Освен това, ти нали ми каза, че, ако харесам нещо от концепцията ти, мога да го използвам!” Не бях му казвала това, но след като моят текст е публикуван на много места и го давам на всеки, който прояви интерес към него, подразбира се, че нямам нищо против той да бъде ползван на практика. Само не бях допускала, че предоставяйки идеите си за БНР на висшето ръководство, самата аз ще се окажа излишна...
         На срещата с програма „Хр.Ботев” зададох на г-н Янкулов и въпроса дали ще провежда конкурси за ръководните постове в БНР. Имах предвид прочетеното в протокола на СЕМ от събеседването му на 21 май, когато той се беше изказал за конкурсите, като „една отлична форма... който е куражлия да заповяда, условия, които са направени така, че да търсят не елиминирането на тези и онези, а създаването на възможност успелите да покажат това, което могат.”  В отговора, който ми даде пред колегите относно конкурсите обаче прозвуча силен скептицизъм. Най-вече, защото нямало критерии за оценка на кандидатите. Ако самата аз съм му напишела какви са критериите, щял да ми бъде благодарен и дори да ме предложи за награда...
         Разбира се, на мен никак не ми е трудно да опиша на какви условия би трябвало да отговаря един съвременен ръководител и ще го направя без да чакам награда... Но сега ще приключа разказа за срещата на новото ръководство на медията ни с програма „Хр.Ботев” с нещо, което намирам за много показателно. В един момент г-н Янкулов определено се отегчи от въпросите ми и заяви: „А аз бих искал да чуя какво мисли Иво Тодоров!” Всички, които са следили надпреварата за поста генерален директор на БНР, знаят, че Иво Тодоров стигна до финала на конкурса заедно с Радослав Янкулов. Беше наистина колегиален жест да се даде думата на фаворита, останал втори.
         „Иво, ти от колко години работиш в радиото?” – попита генералният ни директор пред събранието. „От 6.” – каза Иво.  „А ти, Гери? – обърна се към мен г-н Янкулов.” Цифрата, която произнесох, звучеше толкова внушително и ефектът от нея беше такъв, че предпочитам да не я спомена тук. Във всеки случай е над 30 г.!  „Ето, вижте за какво става дума! – обърна се многозначително към събранието г-н Янкулов. – Слушам те, Иво!”
         И докато Иво Тодоров разказваше за впечатленията си от Радиото, аз постепенно осъзнавах, че в очите на генералния ни директор моят дългогодишен професионален опит в БНР в никакъв случай не е мой плюс. Тъкмо обратното!
         „Извинявайте, че се намесвам пак – прекъснах, вероятно неучтиво, Иво Тодоров, който говореше в момента. – Аз не мисля, че възрастта на един човек е определяща, когато става дума за нови идеи!” 
         „Гери, кой говори за възраст?” – кавалерски репликира г-н Янкулов.
         Та това са моите лични впечатления от първите 100 дни на новия ни генерален директор... Мисля, че няма смисъл да ги коментирам. Както можеше да се очаква, никой не ми се е обаждал от кабинета на генералния директор, въпреки че той „може би би бил склонен да се види с мен”, както каза пред събранието. Има вероятност да бъда поканена на разговор от Иво Тодоров, който междувременно беше назначен за програмен директор, но предполагам, че това ще стане след като приключат кадровите промени – очакват се някои малки рокади в началническите постове.
          Оттук нататък ще продължавам да следя с интерес какво се случва в БНР и ще го споделям, защото всичко в една обществена медия трябва да бъде прозрачно – естествено, кадровата политика също.