понеделник, 4 март 2024 г.

Платените ментори по творческо писане „отвръщат на удара“

 


Забелязвам, че след споделеното мое скептично мнение за скъпоструващите курсове по творческо писане, ме е разприятелила една авторка, която много се гордее, че води такива курсове срещу заплащане. Мнението ми е принципно и не съм споменавала имена, но тя явно се е припознала в написаното от мен и трябва доста да съм я вбесила, та импулсивно да ме махне от френдлистата си. Това суетните автори рядко го правят, защото у всеки свой приятел във Фейсбук виждат потенциален читател, когото не биха искали да загубят. Очевидно обаче накърненото честолюбие се е оказало по-силно от желанието да се направиш, че подминаваш с равнодушие нещо, което жестоко те е жегнало. Ясно е, че за някои лектори участието им в такива курсове е също толкова жизненоважно, за да се утвърдят като авторитети в литературните среди, както и за самите им курсисти. Всеки с амбициите и с комплексите си.

Да не забравяме обаче и финансовата страна на въпроса. Ако някой автор успее да се уреди като лектор при предприемчив организатор на курсове по творческо писане, може само с 3-4 лекции на месец да си докара солидна сума. Виждала съм тарифи, тръгващи от 200 лв. за поредица от 3 лекции и достигащи до 650 лв. за поредица от 5-6 лекции. Броят на курсистите е до 10 в група, така че се събира приход средно между 2000 и 6500 лв. месечно или за месец и нещо. Не бих се учудила, ако за доста от лекторите в такива скъпоструващи курсове, това е основният им източник на доходи. Чудесен начин авторът да се издържа, ако му е трудно да си намери работа другаде, каквито явно са някои от случаите. А пък и самооблъщението: „Ейййй, колко съм мощен/на! Хората стотачки дават, за да се докоснат до таланта ми!“ вероятно доставя огромна наслада на измерващите стойността си като автори в пари.   

Последното ми изумление беше, когато попаднах на съобщение, че 80 лева е таксата за еднократна четиричасова „среща на живо“ с поетеса, постоянна лекторка в скъпарска фирма по творческо писане! Даже в съобщението се вижда, че първоначално сумата е била 150 лв., но великодушно е намалена почти наполовина, с благородната цел да се улеснят желаещите да общуват лично с поетесата (или за да не си кажат, че чак толкова пари не биха дали за нея). Става дума за наистина добра авторка, но се сещам за многобройните творчески срещи с не по-малко добри автори, дори доста класи над въпросната скъпоструваща лекторка, на които публиката е присъствала напълно безплатно. Някои ще се възмутят: „Ама защо гледаш в чуждата паничка!“. Гледам, защото познавам известни поети и писатели, които не могат и да сънуват такива приходи, а по талант превъзхождат мнозина от добре платените лектори.

И понеже хората, които измерват всичко в пари, често са твърде елементарни, нищо чудно да си помислят, че пиша всичко това, защото им завиждам и че всъщност мечтая да съм на тяхно място. Едва ли ще ме разберат, но ще кажа, че никога не съм гледала на литературата като на източник на доходи. От млада малко се интересувам от хонорарите, които получавам за публикациите си в медиите и за книгите си, имало е случаи дори да губя суми, защото не съм ги потърсила навреме и е изтекъл някакъв срок на давност. Аз съм от поколението, което подаряваше книгите си на приятели и колеги и през ум не ни е минавало да се интересуваме дали се купуват в книжарниците. Стихосбирките в държавните издателства излизаха обикновено в тираж 1000, от които на нас ни се полагаха по 5 безплатни авторски бройки, но ние гледахме да си купим колкото може повече, за да ги раздаваме. И до днес авторите, които навлязохме в литературата през 70-те години, предпочитаме да подаряваме книгите си, а не трескаво да следим как вървят продажбите им. Могат ли да ни разберат онези, които държат да са „автори на бестселъри“? Естествено, че няма да ни разберат.

Но „Как се създава бестселър в България“ ще бъде тема на следваща моя публикация, която отдавна обмислям. Досега имах някои задръжки да я публикувам, но те вече отпаднаха. И се сещам пак за авторката, която ме разприятели заради скептичното ми отношение към платените курсове по творческо писане. Да видим дали ще я последват и други. Ще бъде много интересна дилема и вододел: в подкрепа на печалбарството в литературата или за безкористната любов към литературата.

Накрая ще добавя още нещо. Преди меркантилността да навлезе в литературния ни живот, т.е. преди да се появят скъпоструващите курсове по творческо писане, отворени безкритично за всеки мераклия да е автор, практиката беше следната: ако някой писател или поет ти харесва и би искал да чуеш напътствия от него, му изпращаш или му носиш лично своите текстове. В случай, че му направят впечатление, той сам ще те потърси после, за да сподели мнението си и да ти даде някои съвети в писането. Всичко това ставаше напълно безплатно. Самата аз съм получавала стихове от много пишещи, които ме харесват като поетеса, но съм поощрявала само онези, у които наистина съм откривала талант, и за мен би било кощунство дори да помисля, че срещу консултациите си мога да получа пари. Но парадиращите, че прибират тлъсти суми като литературни ментори, едва ли ще ми повярват.   

четвъртък, 29 февруари 2024 г.

Как станах поетеса без курсове по творческо писане

 

                         Снимка от младежките ми години. Фотограф: Владимир Дворецки

Наскоро споделих мнението си за курсовете по творческо писане и то предизвика немалко коментари, затова ще добавя още нещо по темата.

         Виждала съм в интернет реклами за курсове по творческо писане на световноизвестни писатели, но не бяха посочени цени. Нямам представа как точно си организират лекциите, но да общуваш с безспорно талантливи автори е винаги обогатяващо. Впрочем, когато синът ми беше ученик в Английската гимназия, с баща си отидоха от любопитство на една лекция по творческо писане в Британски съвет, където гостуваше като лектор британска писателка от индийски произход. Само че лекцията беше безплатна! А после, по време на следването си в специалност Скандинавистика в СУ, Боби имаше възможност да присъства на поредица от лекции по творческо писане на шведския детски писател Бу Холмберг и досега пази хубав спомен от срещите с него. Тези лекции също бяха безплатни. 

        Лично аз мисля, че най-добре един автор се учи, четейки творбите на големите писатели и поети, но ако на някого му се иска да получава комплименти за литературните си опити срещу заплащане, можеш ли да го спреш с разумни аргументи? 

          Впрочем, попадала съм на обява за двуседмичен курс по творческо писане с покойния  вече писател Христо Карастоянов, организиран от престижната фондация "Елизабет Костова", срещу такса участие само 40 (четиридесет) лева! А съм виждала обяви за други подобни курсове, при които сумата не пада под 200 лева, понякога стига и до 650! Да остави настрана, че някои лектори не са и кой знае какви автори, но са се уредили да учат другите и ласкаят самочувствието си, че са метори.  

        Повтарям, щом има търсене, ще се намери и кой да предлага такива услуги. Според мен, печалбарството в тази сфера си личи по това, че отваря вратите за всички мечтаещи да станат автори, без никакъв предварителен подбор, който да отсее графоманите от тези, които показват някакви литературни умения. „Насам, народе! Иска ви се да сте известен писател или поет? Ние сме вашите хора! Ще ви осигурим лектори, мераклии да ви дават съвети как да пишете и петимни да ви вземат парите! Насам, народе, не се стеснявайте! Пък накрая и сертификати за завършен курс ще получите!“

Питам се какво значение ще има един сертификат за завършен курс по творческо писане, освен получилият го да се хвали с него на роднини и познати? Ами ако след време хора с такива сертификати започнат да се представят в издателствата с претенцията да им бъде издадена книга, защото те имат документ черно на бяло за постигнато майсторство в курс по творческо писане? Вече забелязвам тенденцията някой автор да прави прощъпулник в литературен сайт, представяйки като свой творчески актив участието си в курс на еди кой си по-известен писател. Участието ти в курса само по себе си нищо не говори за умението ти да пишеш, но ето че у нас май започва да се приема като атестат, че авторът заслужава доверие, щом си е платил да го обучава корифей в литературата. А ако обучителят изобщо не е корифей? Тъжна работа!

Връщам се отново към далечните си спомени от времето, когато не се плащаше, за да попаднеш в някаква литературна общност. Осъзнавам, че навремето това винаги ставаше на базата на подбор. Във вестик „Средношколско знаме“, където в края на 60-те и началото на 70-те всяка вечер през работната седмица се организираха срещи по отделните жанрове (поезия, проза, журналистика, литературна критика, хумор), подборът на участиците се основаваше на това, че бяхме показали определени творчески възможности и си бяхме заслужили правото да се появим на страниците на вестника. А в Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ към Централния студентски дом на културата, в който участвах като студентка, преди да ни приемат, минавахме през публично обсъждане на написаното от нас. Обсъждане, при което всички стари членове буквално разнищваха текстовете ни. Някои автори така и не успяха да стигат до членство.  А днес... „Насам, народе! Стига да си плащаш, със сигурност ще станеш част от нашата формация на бъдещи писатели и поети!“

Имам опит с литературния подбор още от детството си. Пиша стихотворения от 6-годишна възраст, винаги от вътрешна потребност, без да се замислям как ще ги възприемат околните. Майка ми обаче много се гордееше със стихотворните ми опити и започна да ги изпраща във вестник „Септемврийче“, в списание „Дружинка“, а един път - и на детски поетичен конкурс, организиран от Двореца на пионерите. Трябва да е било около 1962-63 г. Още помня как в една голяма зала на Двореца събраха всички участници в конкурса с родителите им, за да бъдат обявени резултатите. Аз бях с майка ми, която напрегнато слушаше как изброяват имената на победителите. Съобщиха носителите на някакви по-големи награди - не съм обърнала внимание какви, защото не ме е интересувало – но мен ме нямаше в този списък. Забелязах как лицето на мама помръкна. Имаше обаче още отличени, които бяха спечелили правото да участват в литературен кръжок в Двореца на пионерите, и аз се оказах сред тях. Няма да забравя как мама засия, когато чу името ми, бурно ме прегърна и ме целуна, а аз не разбирах на какво толкова се радва. Мисълта ми е, че за да те включат в такъв кръжок – напомням, напълно безплатен – имаше някакво творческо сито, в случая – участието в поетичен конкурс, на който са преценили, че си показал умение да пишеш добре.

Тъй като още от дете намирам за безсмислени всякакви курсове по творческо писане, отказах да ходя в литературния кръжок в Двореца на пионерите. Майка ми беше изумена и отчаяна. Как така ще пропусна възможността да ме обучат да пиша по-добре! От Двореца ми изпратиха писмо, с което да напомнят, че съм била избрана да участвам в литературния кръжок. „Няма да ходя!“ – заявих категорично. След време получих второ писмо от Двореца на пионерите с напомняне, че съм спечелила участие в кръжока и ме очакват. Това вече ме разсмя и повторих на мама: „Няма да ходя!“ А тя ме погледна разочаровано и каза с горчивина: „На какво се смееш? На себе си се смееш! Ще съжаляваш, че се отказваш.“

В интерес на истината, никога не съжалих, че не съм посещавала детския литературен кръжок. Още през първата година във Френската гимназия, се присъединих към три мои съученички, които искаха да се изявяват като авторки, и заедно отидохме в редакцията на вестник „Средношколско знаме“. Сама едва ли бих отишла, защото бях стеснителна, но ние бяхме четири. Там редакторите реагираха на стиховете ми с изненадващ за мен възторг и редовно започнаха да ме публикуват във вестника, докато завърших гимназия. Възторжено ме посрещнаха и в средношколското списание „Родна реч“. Без да съм ходила на никакъв детски литературен кръжок! Това беше времето, когато след всеки публикуван мой поетичен цикъл в списанието (под името Гергина Иванова), получавах писма от връстници от цялата страна, които споделяха, че стиховете ми ги вълнуват...

Покрай впечатлението, което правех като автор в средношколските издания, веднъж ме поканиха да гостувам на някакъв литературен кръжок, който се събираше в апартамент на ул. „Славянска“. Ръководителят му беше човек, който тогава ми се стори в зряла възраст, а той трябва да е бил около 30-годишен. Името му нищо не ми говореше, затова не съм го запомнила. Помня обаче, че там бяха Миглена Николчина и покойният вече Любен Лачански, които после съм срещала отново. Водещият искаше да добие представа за литературните ми вкусове и ме попита кои са любимите ми поети. Те бяха много. Като ученичка във Френската гимназия можех да чета в оригинал Виктор Юго, Ламартин, обожавах Алфред дьо Мюсе, Пол Верлен, Артюр Рембо... Знаех много техни стихове наизуст. Обожавах и Пушкин и Лермонтов, които също четях в оригинал – руският беше задължителен за нашето поколение. Водещият на кръжока обаче настоя да му кажа кой е любимият ми съвременен български автор. Това откровено ме затрудни. Първото име, което ми дойде наум, беше на Дамян Дамянов. Веднага почувствах, че не съм улучила десетката. Водещият и кръжочниците си размениха иронични погледи и ме загледаха снизходително. Запитах се какво не му харесват на Дамян Дамянов. После рецитирахме свои стихотворения. Аз казах нещо от публикуваните в списание „Родна реч“. По физиономиите на присъстващите прочетох: „Е, не си кой знае какво!“ Стори ми се, че ме бяха поканили, за да се убедят, че въпреки многобройните ми публикации в „Средношколско знаме“ и „Родна реч“, стиховете ми не са нищо особено. Повече не съм ходила в този кръжок и не мисля, че нещо съм изгубила.

Та ето какво си припомних по повод роящите се днес, често скъпоструващи курсове по творческо писане. Обединяващото в моите спомени е, че навремето литературните кръжоци бяха безплатни и въпреки това имаше някакъв вид подбор, за да попаднеш в тях!   

 

понеделник, 26 февруари 2024 г.

Курсовете по творческо писане

 


Голям бизнес се разраства у нас покрай нароилите се мераклии да станат известни писатели и поети – то платени курсове по творческо писане, то литературни конкурси с такса за участие, то включване в луксозни антологии срещу заплащане! Предприемчивите хора проявяват изобретателност. И защо не? Щом има търсене, защо да няма предлагане? Вече се стигна дотам, когато някой иска да представи непознат на широката публика автор, когото е харесал, да уточнява изрично, че талантът му е самороден, а не е формиран в курсове по творческо писане. Винаги ми се е струвало, че подобни курсове унифицират участниците в тях и те ще започнат да си приличат по начин на писане, използвайки правилата и хватките, на които ги е научил лекторът им. Имах случай да се убедя съвсем нагледно в това. В един уважаван от мен литературен сайт лекторка, която много харесвам като автор, беше препоръчала да бъдат публикувани разкази от нейни курсисти по творческо писане. Зачитам се в единия разказ от любопитство и най-вече от уважение към лекторката, която ценя, и откривам един нелошо написан, но и не блестящ с нищо текст, в който основен герой е едно дете и най-неочаквано в повествованието се появява нож. Доста озадачаващо! Зачитам се в разказа от втората курсистка на същата лекторка и впечатленията ми са горе-долу същите – нелошо написан текст, неблестящ с нищо, обаче... в сюжета има едно дете, а в даден момент се появява и нож. Също доста озадачаващо и някак изкуствено привнесено в повествованието. И най-вече - интересно съвпадение в текстовете на двете авторки. Тогава се досетих, че лекторката сигурно е дала творческа задача на курсистите си да напишат разказ, в който да има дете и нож, и всеки написал каквото му дошло наум. Само дето лично аз се сепнах, когато попаднах на два разказа от различни автори, където основен герой е дете и ни в клин ни в ръкав се появява нож. Но откъде да знам, на други читатели това може да се хареса. 

Едно време ролята на такива курсове по творческо писане изпълняваха литературните кръжоци или литературните клубове, обикновено към културен дом или читалище, само че там участието беше напълно безплатно. Може ръководителите на такива литературни формирования да са получавали отнякъде заплата, но участниците в тях нищо не плащаха. Ежеседмични сбирки на сътрудниците имаше в редакцията на вестник „Средношколско знаме“ в края на 60-те и началото на 70-те, като всеки ден от седмицата беше определен за различите жанрове: в понеделник вечер се събираха поетите - аз ходех редовно на тези сбирки, още повече, че редакцията се намираше съвсем близо до Френската гимназия, в която учех. Вторник, сряда, четвъртък, петък бяха отредени за белетристите, журналистите, преводачите, хумористите – вече не помня в какъв ред, защото не съм ги посещавала. Събирахме се и си говорехме за стиховете ни, за литература. Напълно безплатно! Така беше по-късно в Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ към Централния студентски дом на културата. Споделяхме новите си стихотворения или разкази, обсъждахме ги. Тези събирания се водеха от Георги Черняков и Любен Отов, но те не са изпълнявали ролята на наши ментори, казвали са си мнението за написаното от нас, но не са ни напътствали. Просто създаваха творческата среда, в която ние, младите тогава пишещи, общувахме помежду си и със сигурност взаимно се обогатявахме, сверявахме критериите си. Повтарям – напълно безплатно!

Всъщност, работата на лекторите в курсовете по творческо писане е и да дават мнението си за текстовете на курсистите си. Точно това правеха редакторите в литературните издания, на които носехме стиховете и разказите си. Само че редакторите си получаваха заплатите от своя работодател, за разлика от днешните платени лектори по творческо писане, на които плащат самите курсисти. По тази причина, редакторите даваха обективно мнение – в зависимост от литературния си вкус, а лекторите, съвсем естествено, на всеки свой курсист ще вдъхват надежда, че има талант, за да продължи той да посещава курсовете им срещу определена, често немалка сума. Сигурно сред курсистите има и хора с дарба, но наред с тях и графоманите ще бъдат поощрявани и ще имат литературни претенции в бъдеще.

Само да не си помислите, че искам да развалям на някого работата. Щом има желаещи да плащат, за да се почувстват писатели и поети, намират се и лектори, които си докарват допълнителен доход от курсовете по творческо писане и всички са доволни. Лесно е да се предвиди какво ще стане с графоманите. Когато се сблъскат с по-реалистично мнение за текстовете си, веднага ще възроптаят, че талантът им не е оценен или че им вредят от творческа завист. Тогава ще си спомнят с умиление за своя лектор, който им е вдъхвал вяра, че имат творчески потенциал, и в мислите си ще го въздигат на пиедестал. Никой некадърен автор не би си помислил, че лекторът, на когото е плащал, е бил неискрен с него, за да продължи той да посещава курсовете му, внасяйки съответната такса. В случая най-облагодетелстван е платеният лектор – хем си получава парите, хем оставя светъл спомен у курсиста, че е съумял да го оцени по достойнство. Така че, да живеят платените курсове по творческо писане! Има ги навсякъде по света. Пък на какво ще заприлича литературата, ако в нея масово нахлуват курсисти по творческо писане, предстои да видим. Лично на мен картинката не ми изглежда особено оптимистично.          

 

сряда, 31 януари 2024 г.

Първият месец от юбилейната ми година

 

                                С Владимир Дворецки в галерия Виваком, 30 януари 2024 г.

Изнизва се първият месец от юбилейната ми година. На 21 януари навърших 70! Те не ми тежат, нито ми личат и познатите ми ме гледат озадачено, когато им казвам възрастта си. Не само не ми е неудобно от нея, а я смятам за дар, който, за съжаление, не се дава всекиму.

Януари 2024 г. беше изпълнен за мен, с всичко, което обичам – бях с най-скъпите на сърцето ми хора, четох интересни книги, гледах хубави филми, посещавах изложбени зали и концерти. Разбира се, през цялото време не ме напуска мисълта, че в същия момент не толкова далече от нас се водят войни. Това стяга сърцето, но прави всяка мирновременна радост още по-скъпа.  

Поглеждайки назад от висотата на годините си, изпитвам удовлетворение от живота си до този момент. Вярно е, че не всичко е ставало така, както съм очаквала, но ми се случиха три важни неща: преди близо 42 години срещнах любовта на живота си, Владимир Дворецки, и 9 месеца по-късно станахме семейство, заедно сме и досега. Родих му прекрасно дете – Боби, който ни обича и постоянно иска с нещо да ни зарадва. Радва ни най-вече с онова, с което би се гордял всеки родител – че иска при всички обстоятелства да бъде добър, отговорен човек. Третото, от което съм удовлетворена, е, че цял живот упражнявам любимата си професия – журналистиката. От малка мечтаех да стана журналистка и осъществих мечтата си. Голяма радост е да работиш това, което обичаш.

Щастлива съм също така, че съм човек на словото. От дете пиша стихотворения и в ученическите ми години и в младостта ми те се харесваха на връстниците ми. После, отдадена на журналистиката, с години пренебрегвах личното си творчество, но постепенно се върнах към него. Доволна съм, че написах и четири книги в проза, на които много държа.    

Пожелавам на по-младите от мен да достигнат до моите години и да ценят постигнатото през тях, а не да се косят в какво не са успели. Лично аз правя така и го намирам за изключително здравословно.

Кой както иска да гледа на възрастта си! Аз напредвам в годините с усмивка.

Снимката, която ми направи Владимир Дворецки на рождения ми ден, 21 януари 2024 г.