Впечатления от изслушванията на кандидатите за шеф на БНТ

Не обичам да се влияя от писанията по медиите, но точно заради тях подходих с известно предубеждение към изслушването на Емил Кошлуков в СЕМ за поста генерален директор на БНТ. Четох коментар за политическите му обвързаности през годините, както и че той е големият фаворит в конкурса. Тази публикация със сигурност го е дискредитирало в очите на много хора. Кошлуков обаче представи много добра концепция и показа, че познава в детайли всички аспекти на работата в една телевизия. Беше си подготвил много стегната презентация, отговаряше убедително на повечето въпроси. По някои от тях не можеше да бъде достатъчно конкретен, защото не е бил в кухнята на БНТ, но човек с неговия опит би могъл да се ориентира бързо в обстановката. Силно впечатление ми направи компетентния начин, по който обясни какво би предприел във връзка с Българското председателство на Съвета на ЕС. Друг кандидат на същия въпрос отговори, че БНТ просто ще осигурява технически отразяването на събитията, свързани с председателството. Кошлуков има идеи с какви предавания по това време да се противодейства на съществуващия в България евроскептицизъм и същевременно как да направим страната ни по-популярна в ЕС.  

Кошлуков се представи убедително, но дали СЕМ няма да се повлияе от инсинуациите по негов адрес.

По-вероятно изглежда изборът да се спре на Константин Каменаров, защото показа колко добре е запознат с конкретната ситуация в БНТ.

Силно впечатление ми направи изслушването на Тома Иванов, защото, като финансист, обвързва идеите си за развитие на БНТ с  възможностите за бюджетното им осигуряване. Опитът му от заеманите ръководни постове в самата БНТ, както и понастоящем в друга телевизия, би му помогнал при решаването на проблеми от всякакъв характер, ако бъде избран за генерален директор.

От събеседването с Иван Гарелов научих нещо много интересно: че в БНТ външни сътрудници получават по-високи хонорари, отколкото някои щатни журналисти. По социалистическо време горе-долу същото беше в БНР, но там постепенно започнаха да ограничават до минимум външните сътрудници. В концепцията си Гарелов е направил критичен анализ на съществуващото положение в БНТ и се доверявам на констатациите му. Само че ми е по-лесно да си го представя като полезен консултант в телевизията, а не като неин ръководител.   

Първият, който беше изслушан в конкурса, Сашо Йовков, представи много смислена концепция и също познава отлично спецификата на БНТ. Ако не бъде избран сега, вероятно ще има шансове при евентуални участия в бъдещи подобни конкурси.

Най-неубедително се представи Валери Тодоров, защото си пролича, че е аутсайдер сред останалите кандидати, които са истински познавачи на телевизията. Изводът ми от изслушването му е идентичен, както и когато кандидатстваше за същия пост преди 4 г.: той дава идеи, които звучат добре - като допълнително материално стимулиране на всеки според труда му, но знам как на практика не го е правил като шеф на БНР в продължение на 6 г. А иначе сипеше идеи на килограм – за нови технологии, за хибридни форми, за създаване на платформи. Вече съм писала в блога си какво скъпоструващо недоносче може да се роди, ако Валери се заеме да осъществи някоя своя „хибридна идея“ като интернет Радио Бинар в БНР. На изслушването си говореше като зубрач, който бърза да каже колкото може повече неща, та да се види колко знае, но му беше трудно да бъде конкретен. Похвали се колко добре е развил БНР като негов генерален директор. Той и БНТ би развил по същия начин – ще влага огромен процент от бюджета в нови технологии и няма с години да увеличава заплатите на работещите в медията, освен на котерията, която веднага ще си създаде и в БНТ. 

Преди конкурса беше ангажирал някои медии да му правят пиар. Докато вървеше изслушването му в СЕМ, на компютъра ми изплува анонс от сайта actualno.com за специалното интервю с Валери по повод кандидатурата му за генерален директор, публикувано 3 дни по-рано. Впрочем, той е единственият кандидат, който сайтът е удостоил със специално интервю, освен че отделно беше представен в хвалебствена бележка. На същия сайт имаше информации и за други кандидати, за тях обаче нямаше само суперлативи. За никой друг от кандидатите по време на изслушването им не ми се е появявал на компютъра анонс за тяхното представяне на сайта. 

Да видим дали медийните хватки на Валери ще дадат резултат. По-скоро не, и той май вече го усеща.   

Конкурс за шеф на БНТ – кой кандидат каква подкрепа си осигурява

Днес започват събеседванията с кандидатите за генерален директор на БНТ. Преди години всеки участник в конкурс за ръководител на обществените медии БНР и БНТ трябваше да представи препоръки от творчески и други обществени организации, които го подкрепят. Постепенно това изискване стана само с пожелателен характер и реално СЕМ вече не обръщаше внимание на препоръките, дори не ги споменаваше при представянето на кандидата – знам го от личен опит. За сметка на това на конкурса за шеф на БНР през 2013 г. тогавашният председател на СЕМ Георги Лозанов отбеляза като плюс за отделни кандидати това, че при тяхното събеседване залата е била пълна. Значи, който събере по-голям калабалък от свои познати да го слушат, той прави впечатление на СЕМ! На мен това ми прозвуча доволно несериозно, като си помислих как към организациите, които ти оказват подкрепа, имаше изискване да извадят в съда документ за актуално състояние и да го представят заедно с протокол от заседание на управителния съвет, на което е взето решението за подкрепата на кандидата. Всички тези усилия се оказваха маловажни пред струпването в залата за събеседване на повече хора, за които не се знае точно какви са.

Голямата публична популярност все пак не е гаранция за успех. Миналата година преди конкурса за генерален директор на БНР Петър Волгин събираше хиляди лайкове и пожелания за успех под статусите си във Фейсбук, че се кандидатира за поста, но накрая на този пост беше избран Александър Велев, който не беше търсил лайкове в социалните мрежи.    

В настоящия конкурс за шеф на БНТ подкрепата от обществения сектор изобщо не се споменава в изискванията към кандидата.  Затова беше странно, че един от кандидатите реши да разпространи предварително списък с имена на видни българи, които декларират, че са съгласни той да се кандидатира за генерален директор на БНТ. Едва ли СЕМ ще се повлияе от тази самоинициатива, още повече, след конфуза някои от споменатите видни българи да заявят, че попадането им във въпросния списък е недоразумение.   

                Медиите не се занимаваха много с този конкурс. Като цяло най-услужлива медийна подкрепа получи вечният кандидат за началник Валери Тодоров. Направо се възхитих от умелия пиар, който му се прави в една статия, без дори да се споменава името му. В тази статия са изброени сочените предварително за фаворити и се коментира политическата подкрепа, която стои зад гърба на всеки от тях. На практика, това е компрометиране на споменатите кандидати, защото изборът на генерален директор не трябва да бъде политически. Понеже Валери Тодоров не е сочен предварително за фаворит, на него му е спестено нищенето на кои политически сили разчита и той в това отношение блясва, чист като сълза. Работила съм под ръководството на този началник през двата му мандата като шеф на БНР и знам как през първия му мандат в медията ни открито се говореше, че Валери Тодоров се ползва с подкрепата на президента Георги Първанов. По-късно пък като виц се разказваше как генералният ни директор отишъл с голям букет в Банкя и застанал пред вратата на една къща там, но се наложило да чака доста време, а накрая го пуснали през задния вход. Може нещо да е преувеличено, но историята с „големия букет“, поднесен в Банкя, май си беше истина. Със сигурност обаче се знае, че след като напусна БНР през 2013 г. Валери Тодоров стана съветник в Народното събрание на депутата от БСП Стефан Данаилов. Така че и този кандидат, макар да остава в сянка, си има връзки с политическите сили.

         Друго, на което се възхитих в умело написаната статия за кандидатите, сочени за фаворити, беше подхвърлената някак мимоходом фраза, че било по-добре да бъде избран човек, който не е от медията, защото иначе щял да има емоционални зависимости. И отново стрелбата се насочваше към един от сочените за фаворити, който не е вътрешен човек от БНТ, но пък има неподходяща подкрепа. Така че той за втори път е дискредитиран в статията.

И кой остава като най-подходящият вариант за шеф на БНТ, без изобщо името му да се появява във въпросната статия? Ами сетете се от първия път! Валери Тодоров, който хем не е вътрешен човек в БНТ (кореспонденството в Москва не му е помогнало да опознае в детайли медията), хем пък – нали се сещате – изобщо не е споменато да разчита на политическа подкрепа в противовес на кандидатите, разобличени, че имат политически гръб.

Като ставам свидетел как майсторски се извайва медийно образът на кандидата, който не е сочен за фаворит, но някак излиза, че е най-хубаво точно той да излезе от сянката и да блесне като спасител на БНТ, си казвам, че е добре в публичното пространство да се появяват и други гледни точки за този кандидат. Моята гледна точка е съвсем различна от позитивните внушения за него, защото съм имала нещастието да работя 6 години под негово ръководство в БНР. И колчем прочета, че е подходящ за началник, се чувствам морално задължена на свой ред да напиша: Не, не е подходящ! Защото мери подчинените си с различен аршин, защото е нетърпим към критика, защото невинаги взема правилни мениджърски решения, защото окаже ли се на шефската висота се самозабравя. Само да напомня в какво състояние беше заварил БНР наследилият Валери Тодоров през 2013 г. Радослав Янкулов:

„За периода март – май 2013-а г. са били сключени 19 договора, повечето от тях с продължителност по-голяма от мандата на новото ръководство. Стойността им е 5 783 588,13 лв.! В голяма част от договорите липсват условия за предсрочно прекратяване или предоговаряне.
Абсолютно ударен е бил денят 28-и май (последният ден от мандата на Валери Тодоров), когато са сключени 4 договора за над 3 милиона лева! Само за справка – годишната субсидия, която държавният бюджет отпуска на БНР е в размер на 42, 093 млн лв. Подробен отчет как и за какво се харчат всички тези пари, както и тези от 2012, 2011, 2010… няма!“

Цитатът е от статия на сайта chronicle.bg.

Присъствах лично на събранието в БНР, когато Радослав Янкулов изнесе тези факти. Мога да добавя и още, и още, но и това не е малко.

Конкурсът за шеф на БНТ се провежда днес и утре. Нека най-добрият победи! Със сигурност обаче най-добрият не е Валери Тодоров.  

Как Валери Тодоровото Радио Бинар „изяде“ Радио България

В момента едва ли много хора, освен лично заинтересованите журналисти, се сещат за проблема с Радио България. То беше пред пълно унищожаване, но се надигна обществено недоволство и генералният директор на БНР Александър Велев преразгледа кардиналното си решение. През ваканционния месец август казусът Радо България е поставен в административния фризер и се очаква да бъде изваден оттам през есента.

Аз се връщам на тази тема обаче, защото истинският виновник за кризата с програмите на чужди езици в БНР, е бившият генерален директор на медията Валери Тодоров, който в момента е кандидат за шеф на БНТ и на 21 август ще се яви на събеседване със СЕМ. Вечният мераклия за началнически постове очевидно се е постарал да си организира медийна подкрепа. Статиите в негова възхвала не са много на брой, затова пък са пълни със суперлативи за качествата му на журналист и мениджър. Точно възхвалата на мениджърския му талант се нуждае от сериозно опровержение.

Проблемът с Радио България, който избухна с пълна сила в началото на това лято, беше създаден още в началото на 2012 г. от Валери Тодоров. Тогава той, оправдавайки се с намалената държавна субсидия, прехвърли почти изцяло в интернет програмите на чужди езици, подготвяни от различните редакции на Радио България. При това без никаква възможност за заден ход, защото предавателите на къси вълни, чрез които се излъчваха чуждоезиковите програми, веднага са продадени за скрап и нарязани. Така се покривали част от паричните нужди на медията. В БНР се коментираше кой ли е взел комисионна за този скрап и предположенията бяха доста логични.

  През юли същата година обаче Валери откри така наречената „авангардна хибридна интернет платформа Радио Бинар“, която гълташе немалко пари и при създаването си, и след това.

Добрият мениджър, който е наясно какъв интелектуален капитал представляват съществуващите още от 1936 г. предавания на чужди езици, би направил икономии от нещо друго, а нямаше да посегне точно на структурата, която разпространява информация за страната ни по света. Но явно мисленето на Валери Тодоров не стигаше до такава дълбочина. И без това в България предаванията на чужди езици бяха по-слабо познати и, естествено, не се очакваше изчезването им от ефира да предизвика голям шум. Реакциите през 2012 г. дойдоха от многобройните слушатели в чужбина, но си останаха само в архива на журналистите от Радио България. Тогава Валери Тодоров не е разсъждавал като ръководител на обществена медия с виждане за нейната мисия, а като някой, който си прави сметки. Пресметнал е как най-безпроблемно може хем да намали разходите за излъчвания, хем да спечели от продадените за скрап предаватели и – хоп, Радио България почти напълно изчезва от ефира, с изключение на предаванията на турски език.

Но ако за преминаването на Радио България в интернет може да има някакви обяснения, то напълно озадачаващо беше решението да се създаде Радио Бинар, в което беше вложено немалко финансиране. Спестяваш пари от Радио България, наливаш в Радио Бинар! Супер мениджмънт!

Как се стигна до идеята за Радио Бинар?

В концепцията, с която спечели втория си мандат като генерален директор на БНР, Валери Тодоров се беше развихрил в новотехнологични фантазии – той и сега, като кандидат да оглави БНТ, набляга в публичните си изяви на новите технологии. Наред със самохвалните високопарни констатации, че през първите 3 г. е постигнал в БНР „ребрандинг“ и „рестайлинг“, през 2010 г. Валерко беше нахвърлял на килограм разни неконкретизирани идеи, сред които „разработването на нови визуализирани продукти“. Някои от началниците ни обясняваха, че идеята всъщност била в студиата, от които се излъчват предаванията ни, да се поставят телевизионни камери и наред със звука, да се предава и образ. Още помня как една от журналистките в нашия екип се пошегува, че ръководството трябва да предвиди средства и за пластични операции на водещите, за да не стреснат с вида си слушателите.

Нямаше особено новаторство в идеята за камери в радиостудиата. По онова време бях гледала подобни видеоматериали в сайта на Радио Франс. Три години преди това бях участвала в дискусия в Анталия по повод 80-годишнината на Турското радио, в която се обсъждаше и въпросът доколко е редно радиото да се откаже от спецификата си и да се позовава все по-често и на образи. Така че това отдавна беше тема на разговори на международни радиофоруми.    

През есента на 2010 г. обаче слухът за инсталирането на телевизионни камери в някои от студиата ни беше опроверган. За сметка на това се заговори, че ще бъде създадено интернет радио.

Това изглеждаше доста абсурдно, при положение, че всички наши предавания вече се излъчваха в реално време в интернет, а после записите на много от тях се качваха като аудиофайлове в сайта на БНР. Каква щеше да бъде спецификата на новото интернет радио? По-късно се разбра:  специфичното било, че ще се предава и образ. В такъв случай радио ли щеше да бъде или интернет телевизия? През есента на 2010 г. замисълът на интернет радиото още не беше избистрен. За него обаче беше създадена специална дирекция, в чийто състав първоначално и задълго влизаше един-единствен човек – новоназначената директорка на бъдещото интернет радио, която имаше задачата да измисли оттук нататък какво точно ще представлява то. Жената го измисляше в продължение на почти две години – интернет Радио Бинар беше официално открито едва през юли 2012 г. И какво се оказа то?  Предаване чрез телевизионни камери на видеобраз от радиостудиото или от някое събитие!

Цялата истина лъсна, когато започнаха излъчванията в интернет на предаванията, подготвяни от младежкия екип на Радио Бинар, който през последните месеци беше набъбнал, така че неговата директорка вече не ръководеше сама себе си. Помня двете момичета, които водеха първите емисии на интернет радиото, но можехме и да ги виждаме. Изглеждаха много добре, макар че леко се смущаваха от камерата – нещо нормално за хора, работещи в радио. По-конфузно стана, когато след говора в студиото зазвуча песен, а камерата безмилостно продължаваше да фиксира двете водещи. Те не знаеха какво да правят – чудеха се къде да си дянат ръцете, споглеждаха се, правеха си закачливи физиономии, по едно време взеха да движат ръце в такт с музиката. Голямо изпитание се оказаха трите минути на песента, през които обикновено радиоводещите обмислят на спокойствие следващата част от предаването си. Сега камерата показваше всичко. Директорката „първопроходка“ на Радио Бинар беше мъдрила почти две години какво да бъде то и не й беше дошло наум как да бъде осмислено времето, когато в студиото звучи музика. По телевизията музикалните изпълнения обикновено са съпроводени от образ – видеоклип, картина. В случая с Бинар камерата продължаваше воайорски да фиксира водещите, разкривайки и не особено атрактивното за гледане радиостудио, което, за разлика от телевизионните студиа, не е замислено така, че да бъде показвано. 

  Шумно беше афиширано, че Бинар е хибрид между радио и телевизия, но още от първото му предаване стана ясно колко различни са радиото и телевизията като медии. Човек, свикнал с микрофона, може да се окаже безпомощен пред камерата - поведението на телевизионните водещи също се учи, но нито бинарната директорка, нито Валери Тодоров се бяха сетили за това.

Ако Европейският съюз за радио и телевизия EBU беше получил точна информация какво реално представляват предаванията на Радио Бинар, то би влязло в учебниците не със своята авангардност, а като нагледна илюстрация колко нескопосани резултати може да даде опитът да се прави хибрид между радио и телевизия. Обаче от Международния отдел на БНР изпращаха съвсем различни отчети в EBU и в тях със суперлативи се изтъкваше колко новаторска форма въвежда нашето радио под ръководството на Валери Тодоров. EBU не е в състояние да проверява всяка от информациите на своите над 70 члена от 56 страни и се доверява на отчетите, които те му подават. Щом от БНР е получена информацията за нещо много авангардно, тя се вписва в документите на EBU като факт. БНР пък мълниеносно разпространяваше новината колко високо оценява ЕBU напредничавото Радио Бинар. Просто то беше създадено с идеята да бъде „големият отличник“ и Валери Тодоров се стараеше по всички начини да внуши, че е така.

През 2013 г. немалко от наградите „Сирак Скитник“ в различните категории бяха получени от екипа на Радио Бинар.

По това време БНР беше активен участник в проекта с европейско финансиране “Евранет“, а после и в продължението му „Евранет плюс“, чрез който в няколко европейски страни се подготвяха специализирани емисии, посветени на Европейския съюз. Участниците в този проект получаваха хонорари наистина на европейско равнище. Като журналист, който още от 1990 г. се занимава с темите за ЕС, аз също се включих в проекта и поддържах връзка с някои от координаторите му. От тях случайно научих, че Валери Тодоров е правил настойчиви опити да включи и Радио Бинар в “Евранет“, явно за да може екипът му също да получава хонорари с европейски измерения. Само че правилата на този проект бяха изключително стриктни и в него не беше предвидено финансиране за хибридни форми като Радио Бинар, така че желанието на Валери да облагодетелства за пореден път любимото си творение не се осъществи.    

Междувременно, въпреки шумното рекламиране и преекспониране на въпросното авангардно радио – огромни билбордове, поръчкови хвалебствени статии -, реалните резултатите за слушаемостта/гледаемостта му през 2013 г. бяха напълно обезкуражаващи. По онова време се подготвях за участие в конкурса за генерален директор на БНР и следях редовно alexa.com, където се дава информация за посещаемостта на сайтовете в цял свят. Наблюденията върху интернет радиото бях обобщила в концепцията си, в която цитирах, че сайтът на Радио Бинар „за момента е на 9982-ро място сред българските сайтове, според класацията на alexa.com.“

Досега помня как при събеседването ми със СЕМ, споменаването на Бинар стана повратна точка. Дотогава ме бяха слушали разсеяно, на моменти с иронични усмивки, защото не бях сред предварително посочваните за фаворити в конкурса. Когато обаче чуха за трагичното „9982-ро място сред българските сайтове“, членовете на СЕМ неочаквано се оживиха. Винаги бяха чували от ръководството на БНР само суперлативи за Радио Бинар, които явно се разминаваха с личните им впечатления. Но пък щом Валери Тодоров толкова упорито повтаря какви успехи бележи интернет радиото, че и похвалите на EBU цитира, какво друго да мисли човек? Очевидно се беше разигравала култовата сцена от приказката „Новите дрехи на царя“, когато шивачите обясняват колко хубави дрехи са ушили, а никой наоколо не смее да каже, че изобщо не вижда дрехи, за да не мине за глупак. Конкретната цифра, посочена от напълно независимия от Валери Тодоров международен сайт, изигра ролята на репликата: „Царят е гол!“ Първият въпрос към мен от страна на СЕМ беше: „Това всъщност радио ли е или телевизия?“ Явно бяха обсъждали Радио Бинар и друг път, но само помежду си. От този момент нататък до края на събеседването ми ме слушаха с интерес. Впоследствие се оказах сред петимата най-добре представили се на конкурса за генерален директор на БНР през 2013 г. Само че не аз бях предопределена да спечеля този конкурс.

Да обобщим:

В началото на 2012 г. Валери Тодоров извършва нещо противозаконно като спира излъчванията на Радио България в ефир и то преминава почти изцяло в интернет. Според чл. 44. (3) от ЗТР „Българската национална телевизия и Българското национално радио осигуряват излъчването на националните си програми посредством спътник/спътници върху покритието на териториите на Европа и други континенти, на които има граждани с български произход по данни на Агенцията за българите в чужбина и чрез собствени изследвания.” Оправданието е, че трябва да се пестят пари.

По същото време се влагат немалко средства в оборудването на ново студио за излъчване на Радио Бинар, подготвя се нова продукция: „Радиото стартира с програма от разнообразни предавания, ориентирани към интересите на активните млади хора. Тематично те ще следват модерния начин на живот и интереси – екология, пътешествия, познавателни игри, гражданска активност, алтернативни форми на изкуство.“ Това пишеше в анонса за Бинар в сайта на БНР на 13 юли 2012 г. Всеки редовен слушател веднага би забелязал, че по тематика Бинар напълно дублира вече съществуващи предавания по програма „Христо Ботев“ и Радио София. Оправдано ли беше да се появят аналогични на тях при афишираната нужда от икономии?

         Говореше се, че новоназначените в екипа на Бинар получават начални заплати много по-високи от тези на журналисти с дългогодишен стаж в другите програми. Може и да са получавали, при положение, че става дума за „авангардно“ радио, но няма как да се провери, поради пълната липса на прозрачност за доходите на работещите в БНР – като че ли става дума за частно предприятие, а не за обществена медия, която се издържа предимно от данъкоплатците.

         „Не се боим да експериментираме. Независимо от недостига на средства, намираме начин да изпълняваме приоритетите си като обществена медия“, е цитиран в гореспоменатата дописка в сайта на БНР Валери Тодоров по повод стартирането на Бинар. 

Вече описах накратко до какви реални резултати доведе този експеримент. Да нанесеш удар на дългогодишна утвърдена структура като Радио България и същевременно да се впуснеш в експериментиране е точно като да изпуснеш питомното, за да гониш дивото.

От всичко, написано дотук, става ясно, че създаденото от Валери Тодоров Радио Бинар изобщо не беше необходимо на БНР. Както вече споменах, по онова време вече всички предавания на „Хоризонт“ и „Христо Ботев“ се излъчваха в реално време в интернет, а повечето от тях можеха да се чуят после и на запис в сайта на БНР. Никакъв смисъл нямаше да се създава отделно интернет радио с нови предавания, дублиращи други програми на медията. Ако беше толкова важно да се експериментира съчетаването между радио и телевизия, по-добър би бил първоначално дочутият вариант да се инсталира по една камера в студиата за излъчване на „Хоризонт“ и „Христо Ботев“, които понякога да предават и образ. По този начин слушателите, които следят интернет, биха могли да видят емблематични водещи на свои любими предавания. Вместо това Радио Бинар тръгна от нулата, като беше сформиран екип от предимно млади хора, тепърва навлизащи в журналистиката, които все още не бяха усвоили добре нито тънкостите на поведението пред микрофона, нито пред камерата и това веднага си пролича.

В сайтовете на всяка от програмите биха могли да се качват видеоклипове, както е в много водещи радиа – ще напомня отново за Радио Франс. Само че възможността за качване на видеоклипове по Валерково време беше запазена само за сайта на Радио Бинар. Всичко беше мобилизирано, за да представи Бинар като нещо уникално. А реално дори и възхваляваната му от ръководството интерактивност в социалните мрежи беше нещо напълно нормално за много от радиопредаванията, чиито водещи си бяха направили труда да им създадат профили във Фейсбук и там можеха да следят реакцията на слушателите по време на излъчването. Вярно е, че в началото предаванията на Бинар бяха съпроводени и от връзка в чата, но поради вече споменатия интерес към тях, почти никой не искаше да чати с водещите, освен някои техни лични познати или почитатели, които пишеха на симпатичните момичета в студиото: „Много сте готини!“ и други подхвърляния от този сорт.

Вярно е, че имаше някои екстри: „Седемте денонощни музикални канала на бин@p чрез възможностите за ротация, предлагат всички жанрове от фондовете на БНР, включително инди, поп, етно, уърлд, чил аут.“ (из инф. в сайта на БНР от 13.07.2012 г.) Но защо беше нужно с това да се занимава БНР при положение, че любителите на съответните музикални стилове могат да намират безпроблемно в интернет онова, което харесват.   

Накрая идва естественият въпрос: защо, аджеба, беше нужно да се създава Радио Бинар?    

         И тук отново се откроява една особеност на Валери Тодоров като ръководител, за която неведнъж съм писала: той е готов всячески да угажда на хората, които са му засвидетелствали своята лоялност. Една такава жена той направи директор на програма „Христо Ботев“ по време на първия си мандат. Жената нямаше никакви качества на ръководител, но пък притежаваше избухлив характер. През трите години, докато беше шеф на програмата, така успя да невротизира всички ни, че и дума не можеше да става да я търпим още 3 г. през втория мандат на Валерко. Обаче жената беше болезнено привързана към поста директор и изобщо не допускаше възможността да я лишат от този пост. И тук си пролича мениджърският талант на Валери Тодоров – както се казва: „И вълкът сит, и агнето цяло!“ Той създаде специална дирекция за тази жена. Така се роди Радио Бинар. За директор на „Христо Ботев“ пък беше назначен не опитен човек от програмата, а беше доведен композиторът Стефан Димитров, който я остави на самотек. Само че беше важно да се докаже, че в самата програма няма професионалист, достоен да я оглави, след като колегията е отхвърлила директорката, избрана от Валери Тодоров. През втория му мандат въпросната жена, вече в качеството си на директор на Бинар, продължаваше да разполага с директорски кабинет в съседство с този на Стефан Димитров, да ползва двете му секретарки, както и служебните му коли и, естествено, да получава директорска заплата през всичките близо 2 години, в които се мъчеше да измисли какво да е Радио Бинар, т.е. докато де факто радото още не съществуваше. Това е да бъдеш ценен от Валери Тодоров!

         С други думи, този мениджърски гений през втория си мандат заложи два сериозни проблема в БНР: 1. създаде предпоставки да бъде поставено под въпрос съществуването на Радио България и 2. изправи следващите шефове на БНР пред нелесната задача да осмислят какво да правят занапред с Радио Бинар. Впрочем, лично на мен то в момента ми харесва.

Остава да видим какво ще стане с Радио България.  

Защо на БНТ не й е нужен Валери Тодоров

В началото на август имаше събития, които бяха по-важни за мен, и затова в мислите ми остана на по-заден план конкурсът за шеф на БНТ. Темата за избора на генерални директори на обществените медии от доста години ме интересува. Интересът ми се усилва, когато познавам лично някои от желаещите да заемат поста. Такъв е случаят с Валери Тодоров, който е от хроничните кандидати, явяващи се неизменно при всеки възможен избор за голямо началство. Преди 4 години той се провали на конкурса за шеф на БНТ, миналата година пък не успя да оглави отново БНР, но меракът да си шеф явно става все по-силен с годините, а пък и годините на Валери доста се понавъртяха – вече мина 60-те. Преценил е, че ще е добре да се пенсионира като генерален директор и пак напира. Организирал е пиар кампания – досега 2-3 хвалебствени статии за него прочетох, но в дните до самия конкурс не е чудно да има и още. На всичкото отгоре, една от статиите в негова чест днес ми се препоръчва за четене официално в съответната колонка във Фейсбук. Значи – юруш, да популяризираме Валерко!

Работила съм под ръководството на В.Тодоров по време на двата му мандата като гендир на БНР и с чиста съвест мога да кажа, че той не е нужен на БНТ. Какво ще се случи на телевизията, ако Валерката я оглави?

-                     Първото, което ще направи, е да въдвори класово разделение между хората. На онези, които са побързали да му декларират своята преданост, им предстоят хубави дни! Останалите? Те ще си останат простосмъртни. Няма голям шанс да разчитат на справедлива оценка за труда си, на нормалното за всяко работно място професионално развитие, нищо чудно и заплатите им да не бъдат повишавани години наред, за разлика от онези на избраниците, приближени на Валери. Не говоря наизуст. Изпитала съм го на гърба си. И не само аз. Познавам хора от БНР, които са търсили какви ли не ходатайства, за да склонят Валери да им повиши мизерните заплати. А ставаше дума за много добри журналисти. Той беше непоколебим. На никого от простосмъртните не повиши заплатата и им оставаше да разчитат само на периодичните масови индексации. Както вече споменах, и аз попаднах в тази категория, но да не ви занимавам със себе си.

-                     Другото, което ще сполети БНТ, ако, не дай си Боже, Валерката я оглави, са безкрайните ремонти. Той си има патент: сменя непрекъснато фирмите, които правят ремонтите – колеги твърдяха, че от всяка нова фирма взима комисионна. Дали е така, не може да се каже със сигурност, защото никакви документи не са показвани публично, но факт е, че Валери непрекъснато сменяше фирмите, извършващи ремонтите в БНР.

-                     Третият проблем на БНТ, ако Валери Тодоров я оглави, ще бъде пълната липса на прозрачност. Проформа може да се изнасят някакви цифри и данни, които неспециалистът не може да разбере, както беше в eдна рубрика „Прозрачно управление“ на сайта на БНР по Валерково време, но там не ставаше дума за сумите, давани за ремонти. По разбираеми причини не са споменавани и комисионни.    

-                     Четвърти сериозен проблем са „социалистическите отчети“ на Валери. Хората от моето поколение, израснало при социализма, са запознати с това явление. Валери може да натамани отчетите за работата си така, че провалите да изглеждат като блестящи успехи, а истински стойностното да бъде замитано под чергата и заличавано. Такъв е случаят с противозаконното прехвърляне на Радио България изцяло в интернет в началото на 2012 г., обяснено с липса на средства, и откриването през лятото на същата година на Радио Бинар, което гълташе много средства по Валерково време. Но за този скандален казус ще пиша отделно. Важното е, че във всички отчети, подавани от Международния отдел на БНР, се подчертаваше колко авангардна форма е Радио Бинар. А то беше просто предаване чрез телевизионни камери на видеобраз от студиото или от някое събитие. В Европейския съюз за радио и телевизия (EBU) копваха и пействаха текстовете от хвалебствената информация за Радио Бинар, подадена от БНР, и я публикуваха в общите си отчети, а БНР впоследствие удряше тъпана как ЕBU оценява като много авангардна форма Радио Бинар. Виждам, че същата кръговратна информация с източник Международния отдел на БНР по Валерково време е цитирана като мнение на EBU и в хвалебствената статия за Валерко в actualno.com.

-                     Петият сериозен проблем пред БНТ, ако Валерко й стане шеф, е болезнената му грандомания. В края на втория си мандат той направи във фоайето на старата сграда в БНР импозантна фотоизложба за шестте години на своето властване в медията. На над 90 процента от снимките беше самият той, фотографиран с различни видни личности, с които е контактувал не заради личните си качества, а единствено заради заемания от него пост гендир на БНР. Кой знае на какви чудесии ще се нагледат колегите от БНТ, ако мераклията пак стане началник!

-                     Шестият сериозен проблем пред БНТ е, че Валерко няма да отиде там сам, а с цяла сюрия свои верноподаници от БНР, които са му доказали лоялността си през годините. Много от тях са на пенсионна възраст и жадуват по някакъв начин пак да са на държавна цицка. Валерко ще измисли как да стане това. Той се грижи за лоялните към него. Така че, колеги от БНТ, гответе се за десант на стари кадри от БНР, ако Валерко ви оглави!

Накрая ще споделя защо наричам Валериййй Тодоров Валерко. Как бихте се отнасяли към човек, който ви е казвал в очите: „Как те търпи мъжът ти?“ само защото говорите неща, които не му харесват. Е, Валериййй Тодоров ми е казвал тази просташка фраза и оттогава се чувствам в пълното си право да го наричам Валерко. Има и други причини да го наричам така, но ми става досадно да пиша за него.

В заключение: най-нормалният вариант за шеф на БНТ е да бъде избран човек, който много добре познава медията отвътре. Има такива сред кандидатите. А ако СЕМ поиска да ашладиса БНТ със стария кадър на БНР Валерко Тодоров, ще се получи някакъв Мичурински вариант, т. е. дърво, което не е ясно какви плодове ще даде.

Легендата Асен Гаргов и семейните спомени

Изразът, че някой се е превърнал в легенда още приживе, звучи като клише, но е самата истина за Асен Гаргов. Легендарността нерядко включва и изопачаване на фактите. За популярните личности се говори какво ли не, включително и небивалици. Чела съм и съм чувала за братовчед ми Асен най-различни истории. Немалко от тях не са били верни. Когато той почина и след поклонението написах няколко кратки спомена за него във Фейсбук, по реакцията на хората разбрах, че те имат нужда от по-достоверна информация за известния талантлив музикант. Затова реших да споделя и в блога си още нещо от първа ръка.

През първите десетилетия на миналия век баба ми Гергина, на която съм кръстена, е родила 9 деца. От тях са оживели 7 – петима синове и две дъщери. Вторият от синовете е Никола, бащата на Асен, а третият, Иван, е моят баща. Дядо ми Димитър дошъл с младата си жена от Одринска Тракия и се заселили в Бургас, където остават да живеят три от децата им, а трима от синовете – Никола, Иван и Коста, се установяват в София. Седмото дете в семейството, леля ми Димитринка (Минка), цял живот се местеше ту в София, ту в Бургас. Изцяло се беше посветила на софийските и на бургаските си племенници.

Споменавам всичко това, защото в семейството ни преди години се разказваше следната забавна случка. Един от бургаските ни братовчеди пътувал във влака и, от дума на дума, пътниците взели да коментират Лили Иванова и Асен Гаргов – беше във времето на най-успешните им хитове. Някакъв човек от купето заявил, че познава лично Асен – той всъщност се казвал Асан и бил циганче от Пловдив. Пътникът твърдял това с абсолютна сигурност и настоявал на своето, дори когато бургаският ни братовчед категорично опровергал гореспоменатата информация и казал за близката си роднинска връзка с Асен.

Доста хора обичат да се изказват фамилиарно за известните и понякога си измислят, без да им мигне окото.

Сред роднините Асен също беше редовна тема за разговор, но с далеч по-голям процент достоверност. От леля Минка знам друга весела случка. Имало прослушване за попълване на състава на „Студио В“. Явил се и Асен и си чакал реда, а хората около него го познавали и се обръщали към него с „Гари“. Слушал, слушал Вили Казасян и посочил братовчед ми: „Хайде сега Гарабед да пее!“  

Напоследък четох пък статия, в която обявяват Асен за гърче по майчина линия. Майка му, леля Наде, може и да е имала някаква гръцка жилка, както немалко бургазлии, но е пресилено да се твърди, че е гъркиня – не че е лошо, просто не е вярно.

  Мисля си, че неслучайно причисляваха Асен към различни етноси. Всъщност, той беше не само широко скроен човек, а и гражданин на света. Имам чувството, че придоби тази душевна широта заради шанса да прекара няколко години като дете и юноша в другия край на планетата – в Чили, където изпратиха на работа баща му Никола Гаргов. Там Асен научи перфектно испански език, там овладя свиренето на китара. Леля Фани, съпруга на най-малкия брат на баща ми, Коста, е запомнила как, когато гостували на чичо Кольо в Сантяго де Чиле, Асен й казал: „Аз имам моята китара.“ Леля обяснява, че покрай испанския, като дете той се изразявал малко странно на български. Лично на мен изречението „Аз имам моята китара“ не ми звучи странно от устата на Асен. Китарата наистина беше „негова“. Всичките му колеги твърдят, че той е владеел този инструмент професионално, когато повечето китаристи у нас са били по-скоро любители.  

Асен обаче беше и много добър певец. Напоследък прослушах отново някои от неговите изпълнения и за себе си преоткрих гласа му – толкова топъл и изразителен! Колко емоция е влагал в прочутото: „Развод ми дай, развод ми дай и повече не ме мъчи“ в едни времена, когато е бил най-искрено убеден, че доброто тепърва предстои!

Докато прослушвах първия му сингъл, в който текстът на песента „Забравен миг“ е написан от мен, се трогнах как е изпял куплетите:

„Някъде във тази малка стая

с притихнал светъл свод

нещо съм забравил, а не зная

и не питам какво.

Може би измислена картина,

нарисувана насън,

някакъв забравен миг, преминал

и отнесъл своя звън.“

От гласа му си личеше, че харесва тази част от песента. А на мен ми стана неудобно как в ранната си младост, когато му пишех текстове за песни, не съм си давала сметка, че не бива в думите да има струпване на прекалено много съгласни, защото изпълнителят се затруднява. Направо ме хвана срам заради този „притихнал светъл свод“ със „св“, „св“ в две последователни думи. Асен обаче никога не ме е карал да правя променr – пееше каквото напишех.  

Нещата станаха по-различни, когато той вече беше с Лили Иванова и работихме по текстовете ми за два от дуетите им. Това наистина си беше работа. Случвало се е буквално на пожар братовчед ми да звъни по телефона от звукозаписното студио с настойчивата молба да променя някоя дума, защото Лили е открила по време на самия запис, че тя не звучи достатъчно добре - може да си е съвсем на място в стиха, но е важно как стои в песента. За мен това беше голяма школа. Тогава осъзнах, че авторът има отговорната задача не само да подреди думите смислено и, по възможност, красиво, но трябва да улеснява изпълнителя, като най-добре е музикалната фраза да завършва с отворена сричка.  

През последните дни си мисля, че от професионалния път на Асен Гаргов би станал сюжет за увлекателен филм. В този филм непременно трябва да го има важния чилийски период, после – вече в България – преминаването на Асен през различни музикални формации, но акцентът да бъдат творческите им години с Лили Иванова – най-ползотворните и за двамата. Опитвам се да си представя как би трябвало да завърши такъв филм и ми се струва, че е добре финалните кадри да са от концерта в памет на Вили Казасян в края на 2016 г. Тогава Асен, макар и вече болен, дойде, за да пее за приятеля си и изглеждаше така, като че ли напълно е преборил болестта. Така си представям финала на филма: Асен на сцената в зала 1 на НДК, сред колеги музиканти, посреща с хубавата си усмивка бурните аплодисменти на публиката...

Много се надявам някой да направи такъв филм. Няма да съм аз. Не ми се впуска в обяснения защо. Тук само ще споделя отново текста, който написах във Фейсбук, след като се върнах от поклонението на 11 август:   

Сбогувахме с братовчед ми Асен Гаргов. Това стана в църквата Света Неделя, където преди години той се венча с любимата си Даниела. Неслучайно тя избра там да стане прощаването на големия музикант с близките, приятелите и почитателите му. Когато си спомням за сватбата на Асен, първото, което си представям, е как вървеше до любимата си и придържаше ръката й между двете си длани така, че тя оставаше сгушена в шепите му. Беше толкова щастлив – усмихнат, с притворени очи! Рядко съм виждала човешко лице да изразява такова върховно блаженство. 
Помня и друго: как години по-рано, когато ми говореше за Лили Иванова, не произнасяше името й, а казваше „Тя!“ и разбирах, че за него това наистина е „Тя“ с главна буква. 
Толкова за личния живот на братовчед ми. С него наистина сме много близки роднини – бащите ни са братя, но през последните години рядко се виждахме. 
Когато бяхме малки деца, живеехме в съседни кооперации: ние – на ул. „6 септември“ 26, а семейството на чичо Кольо – на ул. „Аспарух“. Тогава си гостувахме често. После ние се преместихме в апартамента близо до площад „Баба Неделя“ и срещите ни оредяха, а не след дълго чичо ми беше изпратен на работа в Чили. Там Асен се научи да свири на китара, но помня, че още преди това беше запленен от нея. Когато поканиха роднини на прощално гости преди заминаването си за Америка – вече живееха на ул. „Персенк“ - Асен подрънкваше на китара, а аз го гледах заинтригувано. Той ме попита: „Гинче, искаш ли да опиташ?“ Обаче аз не събрах смелост. С това свършват детските ми спомени с братовчед ми. 
Когато се върнаха от Чили, не се виждахме често. По време на студенството ми, когато бях популярно име в младата поезия, Асен дойде веднаж при мен с един магнитофон и ролка със записите на десетина песни на английски. Помоли ме да напиша български текстове по мелодиите – не било нужно да са преводи, можело и да са съвсем различни като съдържание. Тогава за първи път писах текстове по музика. Това е трудно. Далеч по-улеснен е авторът, когато си напише стихотворението, а после композиторът прави музика по него. Така или иначе, тогава написах десетина текста за Асен по чужда музика. Един от тях той включи в първия си сингъл - „Забравен миг“. Там за първи и последен път фигурирам с фамилията Теофанова – в ранната си младост за година и нещо носех тази фамилия. 
След това, когато Асен работеше с Лили Иванова, на два пъти ми предложи да напиша текстове за техни дуети. Те станаха сполучливи: „Красивият миг“ и „Колко думи“. Радвам се, че имах тази възможност. 
През годините, когато „избухна“ демокрацията, Асен изпя „Развод ми дай“, която стана нещо като химн на промяната. Имах един колега в БНР, Светослав Шапкаров от екипа на предаването „Хора, пътища, автомобили“, който беше и поет – светла му памет! Всеки път, когато ме видеше в Радиото, ми подхвърляше: „Ех, Гергина! Как хубаво написа текста на „Развод ми дай“! Винаги му казвах, че авторът е друг, но това не пречеше на Светльо Шапкаров да повтаря при всяка наша случайна среща: „Браво, Гергина! Как хубаво написа текста на „Развод ми дай“! 
Имам още един спомен, свързан с тази песен. На домашния ни телефон се обади непознат човек, който, без да се представи, изрази възмущението си, че Асен Гаргов, син на интебригадиста Никола Гаргов, пее за СДС. Явно беше търсил номера в указателя по фамилията Гаргов – нашият телефон и досега се води на името на баща ми - и се беше объркал, че това е домът на Асен. Казах на непознатия, че е сгрешил номера и нищо повече не коментирах... По онова време много деца имаха различни политически пристрастия от родителите си. 
В годините на демокрацията Асен опита и друг бизнес. По едно време с брат му Митко наеха един магазин на Женския пазар и продаваха спиртни напитки. Магазинът май се казваше „При братя Гаргови“. Ходихме веднаж с мъжа ми там - Асен, както винаги, беше изпълнен с оптимистични очаквания и вярваше, че ще просперират в бизнеса. Брат му Митко беше доста по-умерен оптимист и той се оказа по-прав. След това чух, че Асен се е заел с предприемачество. Опитваше различни поприща, но все се връщаше при музиката. Преди няколко години ми се обади по телефона – още работех в БНР – и сподели намерението си да прави кавъри на свои стари песни: „Да знаеш, Гинче, всички напоследък правят кавъри. И аз ще направя!“ 
Може и да не успяваше да осъществи всичките си намерения, но винаги беше изпълнен с хубави очаквания и надежди. Впрочем, майка му се казваше Надежда. Леля ми Наде! Той се грижеше всеотдайно за нея, когато тя вече беше много болна. Преди няколко години на погребението й – братовчед ми Митко вече беше починал – си говорихме, че близките ни винаги остават с нас, независимо в кой свят се намират. Асен потвърди: „Така е. Аз, когато вечер си наливам чаша ракия, сипвам една и за брат ми и му казвам „Наздраве, брат ми!“ 
Сега ще продължат да си пият ракията с батко Митко, а Асен със сигурност ще свири на китара и ще пее, там, където се намират.
Това си спомням в деня, в който се сбогувахме с братовчед ми Асен. 
Ти не си отиваш, Асене! Много хора ще те помнят.

Църквата Света Неделя, където преди години се венча Асен Гаргов и където близки, колеги и почитатели се сбогуваха с него на 11 август 2017 г.

За отговорността и етиката на журналиста

Днес мисля не само за будещите отвращение прояви на непредизвикана с нещо агресия, а и за журналистическата професия. Цяла сутрин по различни телевизионни канали беше коментирано вчерашното възмутително нападение над колегата от БНТ Иво Никодимов. Самият той неведнъж се включи на живо по телефона в разговорите в студиото – поне аз го чух по две телевизии. Помислих си каква е отговорността на журналиста, който винаги трябва да бъде готов да даде информация от първа ръка, дори, когато самият той е потърпевш. Всеки друг би могъл да помоли да не бъде безпокоен в такъв момент – освен преживения стрес от нападението, днес му предстои лицева операция, която също е немалък стрес – и физически, и психически. И все пак Иво се включваше в ефир, разказваше със спокоен тон за станалото. Истински професионалист! Дано се върне час по-скоро като водещ!

Имах обаче и друг повод да се замисля за журналистическата професия. В един от коментарите по БНТ 1 във връзка с този случай една колежка, която много ценя, изтъкна колко добро впечатление й е направило това, че снощи в репортажите за нападението над Иво израненото му от побоя лице не е било показвано, звучал е само гласът му. Само че... по една от телевизиите (дали пък не беше БНТ 1?) предишния ден аз бях видяла снимка с изранените лица на двете бити нотариуски. Слава богу, по-късно по друга телевизия, същата новина беше показана като лицата на двете потърпевши бяха замъглени – явно, някой е реагирал срещу такова злепоставяне, при това става дума за жени. А малко ли обезобразени от побой лица на редови граждани сме гледали в телевизионни репортажи за инциденти от всякакъв характер? Кой от колегите, които ги снимаха отблизо, се е замислял, че никое човешко същество не заслужава да бъде показвано във вид, будещ съжаление и дори инстинктивна погнуса? Днес някой в телевизионното  студио поясни, че може би такива жестоки картини предизвикват отвращение от самото насилие, но кой би пожелал тази поука да бъде за сметка на неговото лично унижение?

Така си направих два извода за журналистиката: 1. Дори, когато е жертва на агресия, истинският журналист винаги остава на своя пост – той преодолява болката и е готов да дава информация за станалото. 2. В подобна драматична ситуация на журналиста му е спестена поне въпиещата недискретност той да бъде показван с видимите следи от агресия по тялото му. Колегите журналисти щадят човешкото му достойнство. Би било добре всяка жертва на подобен инцидент да се радва на тази привилегия в телевизионните репортажи. А и защо трябва да се показват такива гледки в телевизионни предавания? Май много често коментираме това, а ето, че преди два дни видях по телевизията обезобразението от побой лица на двете нотариуски. Ценете човешкото достойнство на всеки, а не избирателно, колеги!  

Мисли за радиожурналистиката по повод една годишнина

На днешната дата отново си спомних за предаването ми, посветено на обединена Европа, което се излъчи за първи път по програма „Христо Ботев“ на БНР на 20 юли 1990 г. От близо три години, след като напуснах БНР, то вече не се излъчва и сигурно изобщо не бих споделяла публично спомена си за тази годишнина, но имам основание да го направя. Защото междувременно разбрах, че на немалко хора този мой спомен няма да се стори като смешно въздишане по миналото. Оказва се, че има слушатели, които още помнят моето европейско предаване. През годините то се наричаше „Младежта среща Европа“, „Европейски проекти“, накрая – „Европа без граници“, но се оказва, че то не е забравено. През последните месеци отново и отново срещам непознати, които, щом разбират коя съм, ми казват, че това предаване им липсва, слушали са го редовно, някои от тях са участвали директно в ефир в отделни негови рубрики.

Ние, радиожурналистите, все си мислим, че онова, което правим, отлита в ефира и се изгубва в него. Оказва се, че не е така. Ако вършим работата си всеотдайно и с много любов, както имах щастието да работя аз, слушателите ще ни запомнят. Удовлетворена съм, че направеното от мен е оставило следа в паметта на немалко хора. Европейското ми предаване се излъчваше близо 25 години. През това време съм получавала за него награди: от Асоциацията „Журналисти за Европейски съюз,“, от Делегацията на Европейската комисия, от програмата на ЕС „Леонардо да Винчи“ – т.е. предаването беше отличавано извън БНР. И нито веднъж от самото БНР. А това беше първото предаване за евроинтеграция в българския ефир! Напомням, че то прозвуча за първи път на 20 юли 1990 г. И по времето, когато бях в Радиото обаче, а както се убеждавам – и след това, аз получавам най-голямата награда: оценката на слушателите.

Пиша това не толкова за да се похваля, колкото за да вдъхна надежда на всички колеги радиожурналисти: може началството да не забелязва творческите ви усилия, но слушателите ще ги забележат!

         На тези мисли ме наведе днешната 27-годишнина от първото излъчване на европейското ми предаване по програма „Христо Ботев“ на БНР.