Лека нощ, неочаквана обич!

 

Снощи до късно обсъждахме в месинджъра с една приятелка литературни теми и постоянно си пожелавахме „Лека нощ“, но пак някоя от нас добавяше нещо към разговора. Накрая й написах „Лека нощ за последен път!“ и изведнъж се сетих за едно мое стихотворение от ранната ми младост, което не съм включила в никоя от стихосбирките си досега. Писано е преди да срещна Владимир Дворецки, затова се ориентирах, че е от 1981 г., т.е. през 2021-а има кръгла годишнина! И реших да го споделя:   

Лека нощ, неочаквана обич!

Лека нощ за последен път!

Няма вече метафори нови.

Стихоплетците ще заспят.

 

Колко творчески вниквах във тебе!

Как те нищих с лирична жар!

Според поантата моят жребий

беше радост или товар,

 

според римата казвах сбогом,

възхвалявах или клеймих...

Ти си тръгна и днес не мога

да напиша прочувствен стих.

 

Равносметката поетична

бих направила със замах,

ала всъщност дали те обичах,

честно казано, не разбрах!

 

Гергина Дворецка

1981 г.

Снимката към тази публикация очевидно е от младостта ми. Направена е от Владимир Дворецки, което също е очевидно от изражението на лицето ми. 

Момчето от курса по френски

 

Момчето от курса по френски

Припомних си тази история от моето детство, когато прочетох разказа на Валери Кирилов „Зимна целувка“ – има го публикуван на сайта ни www.evropaworld.eu. В него се разказва за детската любов на едно момиченце, което, когато не среща взаимност, напуска класа. Нещо подобно се случи с едно момче от курса ми по френски в Алианса, когато бях 10 или 11-годишна.

За илюстрация на историята слагам моя снимка от първи клас, а до мен седи не момчето, за което ще разкажа, а съученикът ми от 21 училище Васко Бейков. Случи се така, че години по-късно и двамата работехме в Българското национално радио – той свиреше в симфоничния оркестър на Радиото, а аз бях журналистка в програма „Христо Ботев“. Какви ли не съвпадения стават в живота! Добавих тази моя снимка към публикацията, защото нямам друга от началното училище, а искам да се види как съм изглеждала тогава, макар че тук съм с 3-4 години по-малка от времето, когато се случи историята с момчето от курса по френски. Картинката е ясна: дете като дете, което в никакъв случай няма вид на „фатално момиченце“.

До седми клас ходех три пъти седмично на курсове по френски в Алианса. „Алианс“ идва от Alliance française, чиято сграда се намира на площад „Славейков“ в София, но Алианс се наричаше и неговият филиал срещу хотел „Рила“, в който учех френски след забавачката - мисля, че в момента в тази сграда са офисите на някаква фирма.

В курса ни дойде едно момче, което беше изучавало френски в Гвинея – родителите му бяха работили 3-4 години там. Когато се върнали в България, решили, че е добре да продължи обучението си по езика. Не мога да кажа, че момчето го владееше на по-високо равнище от нас, които не бяхме го практикували в чужбина, но вземаше активно участие в часовете. Говореше френски малко по-твърдо, отколкото беше приятно за слуха ми, но от един момент нататък започнах да разбирам, че е толкова активен в часовете, за да привлече вниманието ми. След приключването на занятията се приближаваше към мен и вървяхме един до друг, докато слизахме по стълбите. Обикновено нещо ми говореше, но аз не го слушах. Веднъж баща ми, който ме водеше и ме вземаше от курсовете по френски, го видя с мен. Момчето, както обикновено, нещо ми говореше и се държеше така, като че ли с него водим диалог, а всъщност аз нищо не му отговарях. Щом забеляза баща ми, се засмя и ми махна приятелски за довиждане. „Кой е този?“ – със симпатия попита татко. Аз само повдигнах рамене.

Не знам дали момчето беше споделило с други наши съкурсисти, че ме харесва, но една сутрин преди в стаята да влезе учителката ни по френски камарад Петрова, три момичета от курса наобиколиха чина ми и ме заразпитваха:

-         Ти защо си слагаш туш на миглите?

 Не разбрах какво ми казват. Аз после и като голяма почти никога не съм си слагала туш на миглите, та като 10-11-годишно дете ли?

-                     И се гримираш – добави друго от момичета и се загледа внимателно в лицето ми. – А, днес май не си сложила грим. Обаче туш на миглите със сигурно слагаш.   

От този оглед, придружен с разпит, ме спаси влизането на камарад Петрова. Сега, няколко десетилетия по-късно, си мисля, че по всяка вероятност момчето наистина беше говорило с другите курсисти за мен и някои от момичетата са поискали да разберат на какво пък се дължи интересът му към персоната ми. Очевидно на някои женски трикове от моя страна.

Самата аз нямах никакво отношение към момчето. Беше слабичко, русоляво, с пъстри очи. Не ме интересуваше, че иска да си тръгваме заедно, нито какво ми говори, докато слизаме по стълбите.

Един ден с приятелка от курса стояхме пред вратата на класната ни стая. Имаше още доста време до идването на камарад Петрова и не бързахме да влизаме. Момчето се появи с чанта под мишница, щом ме видя, се усмихна и мина покрай мен с доволен вид. Да, стори ми се, че видът му е доволен. Съкурсистката ми ме погледна многозначително и се засмя. Тя да не би да мислеше, че ние с него сме влюбена двойка? Ужасно се подразних, исках веднага да разсея недоразумението:

-                     Не мога да го понасям! – произнесох гневно и едва тогава си дадох сметка, че момчето все още не е притворило вратата след себе си и сигурно ме е чуло.

 Този ден то не прояви никаква активност в часа. В един момент, когато се бях извърнала назад, за да видя една от другите ученички, която камарад Петрова изпитваше, забелязах момчето. Седеше приведено над чина и ме гледаше... някак тежко. Погледът му ми се стори много натежал.

След края на занятията не приближи до мен, както правеше преди. Не обърнах особено внимание на това.

Само че момчето повече не се появи в курса по френски. За мен не остана никакво съмнение, че е чул думите ми: „Не мога да го понасям!“ Сигурно го бях наранила жестоко. И се уплаших, че се е самоубил. Наистина изпитах огромен страх. Започнах да си представям, че от милицията идват у нас и ме водят на разпит. Терзаех се какво ще трябва да им кажа, как да обясня репликата си, която очевидно беше сломила сърцето на момчето. Мъчителното беше, че на въображаемите разпити в милицията присъстваха и родителите му, заедно с двете му сестри. Те също искаха обяснения от мен. О, Боже, колко изстрадах заради мисълта, че момчето се е самоубило заради мен!

Може би месец по-късно лъчезарната камарад Шели Таджер, която влизаше с акордеона си в часовете и ни акомпанираше, докато пеехме френски песнички, попита камарад Петрова къде изчезна онова момче, което беше живяло някъде в Африка.

-                     Той е започнал да учи друг език – лаконично обясни камарад Петрова.

Успокоих се. Значи не се беше самоубил. Само се бе отказал от френския език заради мен. Това не беше толкова фатално.

Никога не забравих тази случка от детството си. Колкото повече години трупах, толкова по-абсурден ми се струваше страхът ми, че момчето се е самоубило заради моята обидна реплика по негов адрес. Как бях могла да си помисля нещо толкова нелепо! Чак ми се струваше смешен моят тогавашен детски страх.

Преди време реших да разкажа на съпруга си тази случка. Описах я подробно и стигнах до момента, когато след моите жестоки думи момчето повече не се появи в курса по френски. Направих пауза, гърлото ми се стегна, трябваше да събера сили, за да призная за огромната глупост, която си бях помислила в моето детство. Мъжът ми долови паузата и довърши вместо мен: „И ти си помисли, че се е самоубил!“ „Да“ – признах, изумена, че е отгатнал тогавашните ми опасения.

Значи не беше толкова абсурдна глупост онова, което бях предположила като дете, щом и мъжът ми, с дългогодишния си житейски опит, предположи същото!

Не знам дали бих желала някогашното момче от курса по френски да прочете този мой разказ. То вече е мъж в напреднала възраст, на каквато съм и аз. Едва ли си спомня, че ме е харесвало и че заради мен е изоставило френския език. Независимо от това, бих искала да му кажа, че случайността понякога ни изненадва с многозначителни съвпадения. Едно от тях е, че момчето се казваше Владимир, а Владимир е името на моя съпруг, любовта на живота ми, с когото скоро ще отпразнуваме 38 години щастлив брак.

Случва се съдбата да поднася някаква компенсация под една или друга форма.      

Гергина Дворецка

12.01.2021 г. 

 

Късмет

 

Не съм от авторите, които се опитват да зарибят читателите с кратки ефектни откъси от свои разкази или романи. Виждам, че това често дава резултат, но лично аз предпочитам да публикувам цял разказ, както правя и сега. Това е първият ми литературен текст през новата година. Надявам се онези, които решат да го прочетат, да се забавляват с него така, както аз, когато го писах!  

 

Късмет

Габи вървеше по булеварда, унесена в мисли за предстоящата изложба, на която беше куратор, когато с периферното си зрение забеляза някакво мощно раздвижване във въздуха непосредствено до нея. Един мъж със силен тласък вдигна от тротоара огромна тежка раница и я метна на гърба си, намести я ловко на плещите и се приведе, за да вземе две претъпкани пазарски торби, в каквито клошарите пренасят вещите си. Клошар ли беше този мъж? Замърсените му дрехи подсказваха, че е такъв, но със стройната си фигура, мъжествените черти на лицето и русите къдрици, стигащи до раменете, приличаше по-скоро на актьор.

Габи го подмина, но мислено остана с него. Заедно с тежкия си багаж, мъжът беше грабнал и въображението й. За секунди си представи как с този впечатляващ мъж отива на някое от културните събития, които редовно посещаваше, а познатите й я гледат с изненада и респект...

Без реално да си дава сметка какво прави, тя се обърна на 180 градуса и вместо да продължи в своята посока, тръгна след мъжа. Той крачеше с бодра стъпка и изобщо не личеше огромната раница и претъпканите торби в двете ръце да му създават трудности. Габи не бързаше да го настигне, защото не й идваше наум какво да му каже. След като премина известно разстояние, той спря да си почине – товарът му наистина никак не беше лек. Тогава Габи приближи до него и произнесе първото, което й хрумна:

-                     Извинете, виждам, че се справяте с големи тежести. Работите ли като носач?

Мъжът се загледа изненадано в нея. Погледът му показа, че външността й го е оставила напълно безразличен, но тя си знаеше какво впечатление прави на мъжете и не се учуди. Трябваше да действа бързо:

-                     Съжалявам, ако съм ви обидила с въпроса си. Просто вкъщи има някои тежки неща за преместване, а съпругът ми не е много силен, дъщерите ни също нямат мускули. Нуждаем се от някой, който би се справил.

Сега, в непосредствена близост до него, Габи се убеди, че този красив мъж наистина по някакви причини беше изпаднал до положението на клошар. Не само дрехите му бяха замърсени, което тя констатира още когато го видя, но от него я лъхна отвратителната миризма на немито с дни тяло. Тя си представи как, като един женски Пигмалион, превръща клошаря в елегантен мъж. Нужно беше само да се изкъпе и да облече хубави чисти дрехи.

Мъжът я гледаше изпитателно. Обмисляше думите й. Колебаеше се:

-         Далече ли живеете?

-         Не много далече оттук! – отзова се Габи.

Погледът му красноречиво й показваше, че никак, ама никак не я харесва. Тя стоически понесе това. Толкова впечатляващ мъж не се среща често. Реши да играе ва банк:

-                     Господине, извинете, че ви заговорих. Просто наистина отдавна имаме нужда от силен човек, който да ни помогне с разместванията вкъщи, но разбирам, че вие не се занимавате с това. Всичко хубаво!

Трикът с отказа от предложението даде незабавен резултат.

-                     Колко ще получа, ако дойда да ви помогна?

Въпросът му показа на Габи, че той не беше хамалин по професия, щом не заяви веднага каква е неговата тарифа, а поиска тя да определи цената.

-                     Ще се договорим, когато видите какво има да местите. Не е ли логично?

Мъжът се съгласи, че е логично.

-                     Добре. Да вървим – приведе се гъвкаво, за да вземе отново натъпканите си торби, които беше оставил на тротоари, и пое редом с Габи. 

Докато се качваха по стълбите в кооперацията й, тя леко се обезпокои да не я види някой съсед в компанията на клошаря, преди още да го е превърнала в представителен кавалер. Слава Богу, не срещнаха никого.

Мъжът беше мълчал през цялото време, въпреки че Габи направи опити да го подпита каква е професията му. Той пропусна демонстративно въпросите й покрай ушите си, очевидно за да й покаже, че извън работата, за която импровизирано го е наела, друг вид общуване не желае. Добре, че домът й действително се намираше наблизо, та неловката ситуации не се проточи дълго.

Влизайки в антрето на апартамента й, мъжът внезапно спря, като че ли не можеше да пристъпи напред.

-                     Какво има? – предизвикателно попита Габи. Вече се намираше на своя територия и се чувстваше по-уверена и стабилна.

-                     Много е разтребено у вас – отговори мъжът. Беше свалил гарда, изглеждаше като обезоръжен.

-                     Нормално антре – небрежно подхвърли Габи, не разбирайки реакцията му.

-                     Ами няма много обувки. А не сте малко хора – ти, мъжът ти, децата ти.

-                     Ние не си държим обувките в антрето – бързо го контрира Габи.

-                     Къде ги държите?

-                     Това са подробности. Заповядайте да се подкрепите с едно питие в хола и ще ви покажа какво има да размествате.

Клошарят се настани внимателно на дивана, вероятно се тревожеше да не го изцапа с мръсните си дрехи. Впрочем, и Габи се разтревожи. Не беше помислила предварително какво ще стане, когато този мърльо влезе в съприкосновение с мебелите й.

-         Вино? Водка? Уиски? – предложи делово.

-                     Мъжът ти добре си живее, щом сте така заредени с напитки! – с уважение произнесе клошарят.   

-                     Да. Освен това често ни идват гости, а те имат различни предпочитания.

Както и предполагаше, клошарят избра да пие уиски. Сега му е паднало! Междувременно Габи отиде до стаята, в която живееше баща й, преди да почине. Обмисли какво би могло да се размести в нея. Да, имаше какво! Раклата с неговите дрехи можеше да отиде под прозореца, а бюрото да заеме нейното място, близо до вратата. Габи хвърли бърз поглед и на костюмите, ризите, бельото на баща си. Щяха ли да са по мярка на красивия клошар? Може би. Татко й също беше висок.

Когато се върна в хола, клошарят допиваше уискито си.

-         Да ви долея? – предложи Габи.

-         Ами да, става! Хубаво е!

Тя го наблюдаваше с каква наслада отпива от чашата. Сети се, че не му е предложила лед, а и той не поиска.

-                     Добре, как може у вас да е толкова чисто и подредено? – дивеше се клошарят. – Дъщерите ти не разхвърлят ли?

-                     Те са вече големи момичета, дори ми помагат в разтребването на къщата.

-                     Къде са сега?

-                     При баба си на село – каза Габи първото нещо, което й хрумна.

-                     Аха - кимна дълбокомислено клошарят. Уискито вече го хващаше. Скоро май щеше да забрави, че е дошъл да размества мебели. Само че той се сети. Сепна се.

-         Ама аз нали нещо щях да пренасям тук?

-                     Спокойно! Първо си пийнете, за да загреете! Та каква е реалната ви професия?

-                     Ох, не ми се говори. Не ме питай! Става ли?

-                     Къде живеете в момента? – продължаваше да любопитства Габи.

-                     Казах ти, че не ми се говори. Дай да ти преместя каквото трябва и...!

Сигурно искаше да добави: „и да си ходя“, но замълча. Май не му се тръгваше от дома й, който му се беше сторил уютен.

Габи се замисли защо му се беше сторил уютен нейният дом. Тя го поддържаше чист и подреден, както всяка самотно живееща жена. И както всяка самотно живееща жена с не особено привлекателна външност, беше  открила с годините, че е добре за имиджа й да се представя пред непознати като омъжена с деца. Веднага приложи това и по отношение на красивия клошар. Сега той седеше на дивана й! Беше горда с трофея си. Какъв късмет, наистина, да срещне такъв красавец, макар и в неугледни дрехи! Само че уискито му подейства прекалено бързо и не само че не развърза езика му, а като че ли го заключи с катинар. Да, беше си представила още от първия миг как превръща клошаря в свой елегантен кавалер, който я придружава на културни събития, а познатите й я гледат с респект, но беше наясно, че кавалерът й трябва да има дар слово. Тя често канеше на гости свои приятели интелектуалци, водеха разговори за изкуство и ако кавалерът й не може да се впише в тях, какво от това, че е красив! И защо си помисли, че впечатляващата външност се съчетава с интелект? Там е работата, че нищо не си беше помислила, беше действала напълно импулсивно, омагьосана от този мъж, у когото откри диамант под калпава обвивка и спонтанно се вдъхнови да го шлифова.

Клошарят вече почти затваряше очи, но изведнъж се ококори, спомни си защо се намира в този дом:

-         Давай да местя, каквото трябва! Да свършим работата!

Габи го отведе в стаята на покойния си баща и му обясни: раклата отива под прозореца, а бюрото – на нейно място.

Клошарят не попита защо бюрото трябва да се мести в по-тъмна част на стаята, а се зае да го дърпа и влачи. Нещо не му се получаваше. Бюрото на баща й беше пълно с документи, а те тежаха. Напъните на мъжа не даваха особен ефект, той заряза бюрото и се захвана с раклата. Дотътрузи я някъде докъм средата на стаята и грохна върху нея. Явно силите му стигаха да си носи огромната раница и тежките чанти с лични вещи, но не и за по-сериозна хамалска дейност.

-         Съжалявам! – капитулира той. – Няма да успея.

-                     Значи не работите като хамалин? А каква е професията ви всъщност?

-                     Ох, не ми се говори за това! – и погледна безнадеждно към разместените мебели, които не беше в състояние да върне на предишните им места.

-                     Добре, оставете всичко, както е – разпореди се Габи. – С мъжа ми и дъщерите ми някак си ще се справим с положението. Колко ви дължа за усилията?

-                     Е, какво да ми дължиш? Аз нищо не свърших. Даже още повече обърках нещата.

-                     Няма значение. Колко ви дължа?

-                     Нищо не ми дължиш. Нали ме почерпи уиски!

Габи се замисли дали да му предложи да се изкъпе, а после да му даде да облече някои дрехи на баща й, каквото беше първоначалното й намерение. Само че тя беше предвидила също така да разговори този мърляв красавец, да разбере що човек е, какъв му е интелектуалният багаж, а него дори две чаши уиски не го направиха разговорлив. Не се получи както й се искаше.

Мъжът се потътри към антрето, където си беше оставил раницата и двете чанти. Усилието да мести тежкото бюро и раклата го бяха сломили физически. Надигна си багажа, вече не така пъргаво, както го беше направил на улицата, когато успя да зашемети Габи. Малко колебливо отвори външната врата на апартамента, като че ли очакваше домакинята да го спре, но тя не го спря.

-                     Съжалявам – каза мъжът и я погледна с искрено разкаяние.

-                     Аз също съжалявам – не по-малко искрено откликна Габи.

-                     Благодаря за уискито!  

-                     Да, да.

-                     И ме извини пред мъжа ти и дъщерите, че ви разбърках къщата!

-                     Няма проблем – успокои го Габи. – Желая ви всичко хубаво!

И затвори бързо вратата зад него.

В хола телефонът звънеше на пожар.

-                     Какво става у вас? – атакува я гласът на съседката от долния етаж – Какво трещеше и стържеше над главата ми?

-                     Бях повикала един хамалин да размести някои мебели в стаята на татко.

-                     Какъв хамалин? Къде го намери?

-                     На улицата го намерих.

-                     И от улицата го вкара в апартамента си? Напълно непознат човек, а ти – сама жена, без мъж до себе си!

-                     Е, нищо страшно не се случи. Той вече си тръгна.

-                     Можеше да те нападне! Да те обере! Имала си късмет, че нищо страшно не ти се е случило.

-                     Да, късмет си беше – каза Габи.

 

 

Гергина Дворецка

 

8.01.2021 г.

 

Моята 2020 г.

 

Тази година със сигурност ще влезе в историята на човечеството като една от най-шокиращите. През нея се промени начинът на живот в световен мащаб заради пандемията от Ковид-19. Тя промени живота и на нашето семейство. Още в самото начало, когато беше обявено извънредното положение, мъжът ми и синът ни преминаха на дистанционна работа от къщи. Впоследствие Владо се върна в офиса на редакцията си, но от фирмата на Боби прецениха, че е добре работата от дистанция да продължи.

За самата мен в това отношение нямаше промяна, защото винаги подготвям материалите за сайта ни в домашна обстановка – в апартамента, където живеем, или в къщата ни, която ползваме за офис. Промени се тотално обаче програмата ми за деня и особено за вечерта. Тъй като двамата ми най-близки и любими хора вече не само вечеряха, а и обядваха вкъщи, времето, което отделях за готвене, се увеличи. За сметка на това вечерите ми се оказаха напълно свободни, защото културните събития, на които обикновено ходех, бяха отменени или отложени.

На нас също ни се наложи да отложим тържеството за 5-годишнината на сайта ни www.evropaworld.eu, което беше предвидено за 16 март. Слава Богу, намерихме пролука между двете вълни на пандемията и събитието се състоя на 24 септември. Щастливи сме, че успяхме да покажем благодарността и уважението си към хората, с които сме си партнирали успешно в дейностите на фондацията ни „Европа и светът“, както и към най-активните автори на сайта ни.

Макар и косвено, пандемията се отрази на приятелствата ми във Фейсбук, главно защото в България тя се политизира. Получих над 50 покани за приятелство, когато през май публично изразих възмущението си от манипулативното интервю на Миролюба Бенатова с ръководителя на Националния оперативен щаб за борба с Ковид-19, генерал Мутафчийски. Възмути ме липсата на професионализъм при провеждането и монтирането на това интервю. Жената (вече не мога да я наричам журналистка) беше отишла напълно неподготвена за разговора, а впоследствие беше монтирала така записа, че да злепостави генерала. Критиката ми към Бенатова беше от позицията ми на дългогодишен журналист, който държи на правилата и моралните норми в професията, но веднага бях заподозряна от някои, че всъщност се подмазвам на правителството, защото генерал Мутафчийски беше посочен от него за ръководител на НОЩ. Наложи се да отбивам доста атаки във Фейсбук, някои от тях изключително просташки, но поне приятелите ми, които не симпатизираха на генерала, запазиха добрия тон към мен, с едно-единствено изключение. За моя радост, мнозина споделяха моето мнение за въпросното интервю.

Когато обаче през лятото се разразиха с пълна сила протестите против правителството и аз не се подредих сред протестиращите, а открито заявявах, че не приемам начините, чрез които изразяват недоволството си – хвърляне на яйца и други хранителни продукти, че и камъни по хора и сгради, блокиране на движението и т.н. - отново станах обект на нападки. Тогава започна и отливът на приятели във Фейсбук. И досега мисля, че в момент, когато трябваше нацията ни да е единна за справяне с пандемията, беше грозно ситуацията да се използва за политически битки, но бях заподозряна в конформизъм, „гербаджийство“ и прочие.

За моя огромна изненада приятелския ми списък напуснаха персони, които мислех за интелигентни и талантливи – между тях имаше и хора на изкуството. За мен обаче интелигентността и талантът са неизменно свързани с широта на духовния хоризонт. Да зачеркнеш някого, защото не мисли като теб, ми се струва такава душевна мизерия, че онези „творци“ и „изпълнители“, които го направиха с мен, в представите ми вече винаги ще фигурират в кавички. Уважавам онези, които не споделяха мнението ми, но нито ме разприятелиха, нито ме обиждаха заради позицията ми. В крайна сметка, бях напусната от 30-ина немислещи като мен. Никаква загуба не е това.

Бях сигурна, че през 2020 г. ще издам сборника си с разкази „Островът Уикенд“, но това не се случи. Предпочетох да изчакам отминаването на пандемията. Всеобщата криза заради коронавируса обаче неочаквано ми даде нови сюжети. Когато в средата на март бяха затворени ресторантите, голям брой котки, които се бяха изхранвали покрай тях, останаха без препитание. Поне десетина започнаха да се навъртат под прозореца на кухнята ни, подушили храната, която хвърляме на една красива загадъчна котана, която е решила, че трябва да стане наша. Нарекохме я Джоконда. В един момент тя беше заобиколена от много желаещи да бъдат нейни сътрапезници и понеже нашето семейство обича котките, започнахме да храним и тях. Така ставам свидетел на техните истории, в които има любов, изневери и ревност, красиво приятелство и злостно съперничество. Все повече се убеждавам колко богата душевност имат тези безсловесни същества. Права е приятелката ми Анета Данчева – талантлива преводачка от нидерландски и котколюбка като мен, че има хора с емоционалността на едноклетъчни организми, докато душите на котките са сложни и трудно обясними. Вече освен книгата за нашата котанка Гуни и нейните четири синчета мускетарчета пиша и книга за бездомните котета.

Ще добавя, че с мъжа ми продължаваме да храним и писанките от улица „Доспат“, заради които в края на миналата година един мъжага ме заплаши, че ако продължавам да им давам храна, и в „Пирогов“ нямало да ми наместят физиономията. Тогава подадох оплакване в полицията, но какво се случи по-нататък ще опиша друг път. Изобщо, към книгите, които пиша в момента, добавям и поредицата за котките. Доволна съм, че към края на 2020 г. направих страница във Фейсбук „Котанката Гуни и други котета“, както и блог с това заглавие. Там ще разказвам увлекателните котешки истории, които се разиграват пред очите ми.

Пандемията не ме паникьоса. Старая да спазвам предпазните мерки, храня се здравословно и се чувствам спокойна. Наясно съм, че независимо от всичко, човек може да се разболее и не се знае какъв ще е изходът от болестта, но не се страхувам. Само се замислям кои са неотложните неща, които трябва да свърша. Първото, което изникна в ума ми, беше, че трябва да разкажа повече за майка ми. Тя почина преди 16 години. Имаше интересен живот, който не пожела да опише. Казах си, че е редно да го направя аз. Вече започнах – в блога ми през тази година има 3 публикации за нея. Това за мен също е повод за удовлетворение от направеното през годината.

Мисълта, че всеки ден, който живея, може да е предпоследен, ме доведе до извода, че всъщност аз много харесвам живота си с всичките му възходи и спадове, след които винаги съм успявала да се съвзема. Обичам професията си на журналист, а какво щастие е човек да върши работата си с любов! Омъжих се преди 37 години и половина за мъжа, когото обичам и досега, и имам от него прекрасен син. Двамата винаги са ми опора и вдъхновение. Написах стиховете, разказите и романите, които държах да напиша, и продължавам да го правя. Вярно е, че някои хора са ми пречили да постигна нещо повече в професионалното си развитие и в литературата, жестоко са ме наранявали и оклеветявали, но в крайна сметка на везните ми натежава хубавото. Ето това е моят извод в края на пандемичната година: че харесвам живота си и не ме притеснява кога той ще свърши, защото съм го живяла пълноценно.

А през 2020 г. с Владимир Дворецки имахме много приятно преживяване – кратка почивка в Банкя! Обичаме далечните дестинации, но щом се налага да се въздържаме от тях, можем да се чувстваме добре и в градче съвсем близо до София.

Човек знае 2 и 200, важното е да има любов! С тази мисъл изпращам 2020 г., а за илюстрация на моята равносметка слагам семейно селфи, направено в Банкя!        

Литературната ми съдба

 

Понякога мисля на тази тема, но пиша по нея точно днес заради едно тъжно събитие – кончината на проф. Симеон Хаджикосев. Ерудиран, фин човек, духовно и външно красив. Написа толкова стойностни книги, че никой в бъдеще не би могъл да си представил литературата ни без тях!

Когато следвах българска филология в Софийския университет през 70-те години, той още не беше професор, а млад асистент, и ми водеше упражненията по антична и западноевропейска литература. Лекциите по тази дисциплина ми четеше проф. Людмила Стефанова. Двамата бяха одухотворен и артистичен интелектуален тандем. Изпитът при тях се вземаше трудно – истински Рубикон за нашата специалност, който мнозина не успяваха да преминат - и бях горда, че го взех с петица. Трябваше да говоря за Камю и Бекет. Въпроси ми задаваха и двамата – добронамерени, внимателни. Провеждаха не изпит, а литературен разговор със студента. Няколко години по-късно стана така, че от издателство „Народна младеж“, където трябваше да излезе първата ми стихосбирка „Понякога е обич“, бяха възложили на Симеон Хаджикосев да напише предговора към нея. Дали наистина тогава си спомни, че съм му била студентка или ми го каза от учтивост не съм сигурна, но прояви същата добронамереност, както по време на изпита, който бях държала при него. Стихосбирката ми излезе в сборник „Петима млади поети“, каквато практика имаше тогава. Авторите, сполетени от такава съдба, не бяхме в особен възторг, че книгите ни не излизат самостоятелно, но за мен е чест, че проф. Хаджикосев ми пожела „на добър час в поезията“!

Тук прилагам снимки на предговора му към моята първа стихосбирка. 

Трагикомичното е, че точно стихотворението за бухала, цитирано от Симеон Хаджикосев, отпадна от стихосбирката ми, излязла в сборника. За да се поберат питема автори в него, е трябвало ръкописите им да бъдат съкратени и редакторът ми механично, а може би съвсем умишлено, е окастрил точно стихотворението, за което става дума в предговора. Какъв редактор, а! Ето го стихотворението – едва ли е отпаднало поради липса на художествени качества. То излезе в сборника ми с избрани стихотворения „Сняг и нежност“ (Изд. ателие АБ, 2007 г.) в цикъла „Стихове, непубликувани в книги“:

ЗИМНО

Пада декември-сънен и пухкав.

Шушнейки гасне земята.

Сви се на топло старият бухал

в сухия спомен за лятото.

 

В сухия спомен моите длани

бухала носят на светло...

Моите длани, до вик изкълвани...

Лъхва мъгла неусетно

и неусетно слизам без сила

в нощите снежно големи...

Неутолена, неутолила...

Сънено пада декември... 

Препрочитайки предговора на Симеон Хаджикосем за първата ми стихосбирка, вниманието ми привличат думите: „За поезията освен дарба и трудолюбие се иска и още нещо - лирическа съдба“. Замислих се дали имах лирическа съдба. Със сигурност – да! В живота си срещнах хора, които са ме вълнували и наранявали, а за мен стиховете са начинът да изразя вълненията или да надмогна болката от нараняванията. Рядко пиша стихотворения по радостни поводи. Отдавам се на радостта изцяло и не ми е нужно да я описвам с думи.

Само че лирическата съдба не се покрива с литературната. Поне при мен. Литературната съдба на автора зависи и от други хора, които могат да го оценяват по достойнство или умишлено да го омаловажават.

В крайна сметка, в момента, на моята вече напреднала възраст, името ми не се споменава като част от съвременната българска литература. Е да, но какво от това, когато всъщност аз никога не съм мечтала за литературна слава? Писала съм и пиша от вътрешна необходимост и съм щастлива от самия факт да видя чувството или историята, която нося в мен, изразена с думи. Винаги съм поставяла на първо място работата си като журналист и има ли нещо по-нормално от това сега да се чувствам в свои среди сред журналистите, а не толкова сред писателите и поетите. Единственото литературно общество, от което някога съм била част е Кабинетът на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ през 70-те и досега поддържам връзки с много от съратниците оттогава. Никога не съм искала да стана член на Съюза на българските писатели, макар че имам много скъпи приятели там.

През определен период от време си казвах, че не е справедливо автори, които не ме превъзхождат по талант, да бъдат определяни като поети и писатели, а мен да ме слагат единствено в графата „журналистка“. Само че постепенно си дадох сметка за нещо много важно. Непрекъснато срещам хора, включително и в социалните мрежи, които и до днес си спомнят и дори знаят наизуст мои стихотворения, публикувани в средношколското списание „Родна реч“ или в литературните издания от младостта ми. Това означава, че моите стихове са преминали така наречената проверка на времето. Ако и авторите, около чиито имена в момента се шуми, след 50 години срещнат свои читатели, които още ги помнят и цитират, могат да се чувстват удовлетворени, както се чувствам аз!

Какво като в момента не ме споменават в контекста на съвременната литература? Който ме е чел някога, ме е запомнил! А в живота ми има и други важни неща освен писането на поезия и проза. Писането е неизменна част от мен, като дишането. Не е ли странно човек да очаква слава за това, че диша?