понеделник, 21 септември 2020 г.

Тъга и радост, когато си тръгваш

Още в подготвителния клас на софийската Френска гимназия научих израза „Partir, c’est mourir un peu“ и се замислих как може да бъде преведен на български така, че да звучи толкова кратко и силно, както е на френски. Харесва ми вариантът „Всяко заминаване е една малка смърт“, но е доста описателен. Буквалният превод е: „Да заминеш означава малко да умреш“, но какво ли означава за българина „малко да умреш“?

Самата аз разбрах какво означава преди 6 години по това време при мисълта, че след 22 септември вече няма да съм в БНР. 39 години от живота ми са свързани с тази медия. Помня как оглеждах стаята, в която работех с още три колежки, бюрото си, саксиите с цветя и малките забавни сувенири, които бях носила от мои командировки. Всичко това щеше да остане на мястото си и след 22 септември, но аз вече нямаше да бъда тук. Не е ли така и след смъртта? Тогава осъзнах напълно какво означава „Partir, c’est mourir un peu“ - „Да заминеш означава малко да умреш.“

Разбира се, често можем да се върнем отново там, откъдето сме си тръгнали, затова смъртта при отпътуването е „малка“. Реално животът продължава. Затова и аз не изпитвах особена тъга при раздялата си с БНР. Чувствах се като абитуриентка, на която предстои да се впусне в Големия живот, защото всеки, който е работил в Радиото, знае колко обсебваща медия е то: винаги е в мислите ти, дори в сънищата ти. Преди 6 г. душата ми се освободи от този свой напълно доброволен и сладък плен, потърси и намери нови хоризонти.

Веднага започнах работа по информационния сайт на фондацията ни „Европа и светът“. Бях убедена, че радиожурналистиката много ще ми липсва и затова наред със сайта обмислях и програмата на бъдещото ни интернет радио. Постепенно сайтът изцяло ме погълна и не ми оставаше време да мисля за радио. А само като се представех, че радиопредаванията трябва да започват винаги в определен час и какви нерви ми е струвало понякога да спазя този час в БНР, не ми се искаше да преживея такива моменти отново. Така отложих във времето, а сега вече напълно се отказах от идеята за интернет радио. Благодаря на всички, които ми казват, че гласът ми им липсва, но няма да могат да го чуват често.

Колкото до тъгата при тръгването ни отнякъде, тя постепенно се разсейва от новото, към което сме се запътили. Така че „Partir, c’est mourir un peu“, mais juste un peu! „Да заминеш означава малко да умреш“, но само малко!  




Снимката е направена от редакторката Цвета Николова в студиото на програма "Христо Ботев" на БНР след излъчването на последния брой на авторско ми предаване "Европа без граници" на 17 септември 2014 г. 




понеделник, 31 август 2020 г.

За поезията на Миряна Башева


Подготвях се да пиша нещо за лятото на 2020 г. и случайно попаднах на този мой текст по повод кончината на поетесата Миряна Башева преди месец и половина, който тогава не съм публикувала в блога си. Правя го сега.


През последните дни често мисля за поезията на Миряна Башева. Не за нея самата, защото не я познавах лично. Срещали сме се един-единствен път, но за това ще разкажа малко по-нататък. Помня как когато беше излязла първата й стихосбирка „Тежък характер“, с един млад тогава поет, с когото за много кратко бяхме женени, си говорехме как се появи изведнъж в литературата ни тази поетеса, за която по-рано не бяхме чували. Не беше минала през вестник „Средношколско знаме“ и списание „Родна реч“ като всички нас, които пишехме стихове още от ученици, а колко безспорно ярка беше нейната поезия. Къде се е крила досега? На години беше по-възрастна от нас и би трябвало да знаем къде се е изявявала преди да блесне още с първата си книга.
После се оказа, че Миряна Башева наистина е прописала стихове по-късно от обичайното – чак около 23-24-годишна възраст. Талантът й е изригнал изведнъж, мощно и нависоко, като гейзер, който мигом предизвиква възхищение.
         В края на 70-те или началото на 80-те години на миналия век се състоя единствената ми лична среща с поетесата. Като журналистка в Младежка редакция на БНР ме бяха изпратили да направя интервю с нея за популярното тогава предаване „Хоризонт на вълните на младостта“. Предаването беше тричасово и се излъчваше до полунощ. В него имаше и материали на запис, но като цяло се излъчваше директно от студиото с преки репортажи от радиокола. В случая трябваше да отида с въпросната радиокола да интервюирам Миряна Башева в дома й на възпетия от нея булевард „Руски“. Имаше начин радиотехниката да се разположи в самия дом на интервюирания и разговорът да се излъчва оттам, но нещо се беше осуетило – или при техническите проби е имало проблем със звука, или домакинята ни е решила, че не е нужно непознати хора и техника да нахлуват в личното й пространство, така че прекарахме с нея известно време в самата радиокола, паркирана в една от преките на прословутия булевард. Говорехме в ефир за поезията на Миряна. Тя отговаряше интелигентно и сдържано. Връщайки се към този спомен, виждам само едва очертаващия се силует на поетесата в тясното пространство на автомобила, в който се промъкваха слаби отблясъци от електрически светлини.   
         В Младежка редакция на БНР отчетоха интервюто ми с нея като много добро, но след обсъжданията една колежка дойде при мен и се възмути: „Е, може ли Миряна по време на целия ви разговор нито веднъж да не спомене, че и ти си поетеса!“ Гледаше ме изпитателно, очакваше реакцията ми. По онова време (края на 70-те или началото на 80-те години) аз наистина бях едно от познатите имена в младата поезия и публикувах често в литературните издания, но Башева не беше длъжна да ме е чела. Това отговорих на колежката си и явно разочаровах очакванията й да изразя огорчение или яд, че събеседничката ми не ме е удостоила с честта да разговаря с мен като с посестрима по перо. Действително не се бях огорчила. Намирах за напълно нормално, след като съм отишла при нея в качеството на журналистка, тя да ме възприеме единствено като такава.
         Повече никога не сме се срещали. През лятото на 1994 г. инцидентно се запознах с дъщеря й Марина – сърдечно, усмихнато момиче. Беше преводачка на един от чуждестранните англоговорещи участници в среща на писателите полицаи, организирана във Варна, а аз бях командирована да отразя събитието. (В интернет вече не намирам нищо за тази писателска общност, а тогава бяха доста голяма и амбициозна група.)
         С това се изчерпват личните ми контакти с поетесата и член на нейното семейство. Поезията на Миряна обаче познавам добре. Удивителното е, че няма нейно стихотворение, което да не ми харесва. Чудела съм се дали е така, защото е самокритична и не публикува всичко, което пише, а само онова, което преценява като сполучливо. Имаше едно-единствено изключение: „Любов“ не можах да прочета до края от първия път. Да, става дума за „Когато вече няма да те има/ във вид така удобен за любов...“ Зачетох се с нарастваща възхита, докато стигнах до „...когато тъй обичания череп/ пробиват с най-дебелите игли.“ После, както знаете, се споменава „скалпела, под който кръв отдавна не шурти“, появява се и докторът, с когото лирическата героиня разговаря, и изведнъж пред мен изплува текстът на старата градска песен: „О, чуй ме докторе, ти който,/ надвесил си се върху мен/ и режеш ми месата мъртви/ с нищер безжалостен студен“ и повече не можех да чета „Любов“. Помислих си: „Ето едно стихотворение на Башева, което не мога да възприема.“ 
         Прочетох го докрай едва през последните дни, благодарение на Илеана Стоянова, чиято поезия също много харесвам. Споделяйки във Фейсбук тъжната вест за кончината на Миряна Башева, тя я определяше като своя най-любима поетеса и добавяше стихотворението й „Любов“. След като вече бях чела преводите на самата Илеана на стихове от Чарлз Буковски, пълни с натурализми, вече ми беше по-лесно да възприема забитите игли в черепа на мъртвия любим в стихотворението на Башева, които безжалостно ми бяха напомнили за нищера, режещ месата мъртви на героинята от старата градска песен. Замислих се дори дали поетесата не беше направила нещо като антипародия на тази песен, превръщайки я от будещ снизходителна усмивка текст във възвишен химн на любовта - както, вземайки в ръцете си примитивно изработена глинена фигурка, големият майстор може да я доизвае така, че тя да стане истински шедьовър. 
         След вестта, че Миряна Башева си е тръгнала от този свят, интернет се изпълни с нейни стихове. И кой би казал, че през последните две десетилетия, а може би и повече, не е писала поезия! Хората помнят онова, което е създала. Така както избликна неочаквано като гейзер поетичният й талант, така внезапно се спотаи, но струите, които разпръсна не попиха в земята, а останаха на повърхността, като малко море. Не езерце, а море, което винаги ще разплисква вълни, ще се вълнува, ще ни вълнува!
Когато споделих и аз във Фейсбук покрусата си от смъртта й, не успях да избера стихотворение, с което е останала в паметта ми, защото бих споделила всичките й стихове. Единствените думи, които ми дойдоха наум тогава, бяха: „Силна поезия, силен характер.“ 
Сила – това е думата, с която свързвам Миряна Башева и написаното от нея.  Тя не се прави на герой. Споделя и моментите, в които се чувства обидена, наранена, но дори тогава стиховете й излъчват сила. Няма хленч при нея, няма желание да трогне, още по-малко да умили. Сещам се за стихотворението й „Вие, ние и аз“, което започва с цитат от Виктор Самуилов „Тя е наше момче“:  Аз ще хвана такси пред ВИТИЗ./ Сам-самичка ще се отправя.../ Поздравете от мен жените си!/ И изобщо - много здраве.“
Написала съм този текст на 17 юли т.г., 5 дни след кончината на Миряна Башева, но тогава си казах, че е излишно да го споделям. Междувременно в медиите се появяваха спомени на хора, които са я познавали отблизо, били са сродни души. Аз определено не съм я чувствала като моя сродна душа. Какъв смисъл имаше да публикувам свои размисли за нея? В крайна сметка обаче реших, че си заслужава. Когато чета стихотворения на някои поетеси, които са ми близки духом, понякога си казвам: „Аз също бих го написала по този начин!“ Когато чета стиховете на Миряна Башева, винаги си казвам: „Аз не бих го написала по този начин! Но е прекрасно!“ Мисля, че признанието за таланта от човек, който не го е чувствал близък духом, има своята стойност.
И още нещо ми дойде наум, докато четях във Фейсбук стихове на Башева, публикувани от нейни почитатели след тъжната вест, че нея вече я няма. Приживе за поетесата се говореше, че има тежък характер (каквото е и заглавието на първата й стихосбирка), не всички приемаха възгледите й след политическите промени през 90-те. И ето, че след като тя напусна този свят, в паметта на хората избликнаха нейните хубави стихове и заличиха наслоенията върху образа й през годините! Както след смъртта на Дориан Грей неговият портрет си възвръща изначалната красота, която надживява тленното му тяло. 


                               Гейзер - снимка от Уикипедия  





неделя, 30 август 2020 г.

30-годишната ми европейска мечта



На 20 юли т.г. се навършиха 30 г. от първото излъчване на европейското ми предаване по програма „Христо Ботев“ на БНР. Първоначално то се наричаше „Младежта среща Европа“, после „Европейски проекти“, а през последните 3 г., преди да напусна Радиото – „Европа без граници“. Предаването го няма вече близо 6 г. в националния ефир, но аз продължавам почти за всяка негова годишнина да пиша на теми, свързани с Европа. През лятото на 2020 г. нямах вдъхновение да го направя на самата дата, 20 юли. Тогава Европейския съвет беше забуксувал при приемането на следващата 7-гошишната финансова рамка (ах, този бюрократичен език!). По същото време бяха започнали и протестите в София срещу правителството на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев, така че оставих европейските си размисли за друг момент.
За историята на предаването си съм разказвала и по-рано. Ще припомня само, че идеята за него ми дойде през лятото на 1990 г. по една случайност. Като водеща на младежки предавания по програма „Хр. Ботев“ бях командирована в Италия, за да отразя събитие от поредното издание на конкурса „Младежта среща Европа“ на Италианското радио и телевизия – RAI. Изборът да пътувам точно аз беше предопределен от факта, че бях единственият журналист от тогавашната Младежка редакция в БНР, който знае и западни езици, освен задължителния за нашето поколение руски. На събитието преводачи на български нямаше.
Когато през юни 1990 г. излетях от София за Рим, България се цепеше на „леви“ и „десни“. Доминиралата в продължение на близо 45 г. Българска комунистическа партия, вече се беше преименувала на БСП и беше спечелила първите демократични парламентарни избори, но никак не се чувстваше комфортно след победата си. Настъпи време, когато само куражлиите заявяваха открито, че са социалисти (бивши комунисти!). И ето че в този момент се озовах в Италия и се запознах с организаторите на един конкурс, в който младежи от различни страни бяха приканвани да изразят чрез художествен текст, рисунка или снимка представата си за една Европа без граници.
Можете ли да си представите какъв свеж полъх за душата ми беше да се откъсна от тревогата си за политически разделена България и за доскоро политически разделена Европа и да хвърля поглед към бъдещето, където разделение на „леви и десни“, на „социалистически лагер и капиталисти зад Желязната завеса“ няма да има. Мечтата ми за обединена Европа се роди в Рим като любов от пръв поглед през лятото на 1990 г.! Бях благодарна на организаторите на конкурса, че още в първите месеци след политическите промени в Източна Европа са поканили и представители на радиа и телевизии от страните в тази част на континента да участват в европейския младежки конкурс.
При връщането си в София споделих с ръководството на редакцията ни, че искам да правя авторско предаване, което да носи заглавието на конкурса и още през юли то стана факт! Първите години се излъчваше един път месечно, после стана седмично.
Като сигнал на предаването ми звучеше песента на Тото Кутуньо “Insieme” („Заедно“), след което поздравявах слушателите: „Здравейте, млади европейци!“ Колко подигравки отнесох от колеги през първите години - какви са тия европейци, които поздравявам, но аз вече имах своята мечта за обединена Европа и не ме притесняваха насмешките.
Щастлива съм, че тази моя мечта се роди от един конкурс за художествено пресъздаване на темата „Европа без граници“ и завинаги остана у мен с романтичен ореол. По-късно, когато България подаде молба за членство в Европейския съюз, когато започнаха преговорите и се „отваряха и затваряха глави“ от бъдещия договор за присъединяване на страната ни към ЕС, бюрократичният брюкселски жаргон малко отрезви романтичната ми европейска нагласа, но проследявайки като журналистка преговорния процес, се чувствах като част от значимите събития за България.
Чудно ли е, че по онова време оставих на много заден план писането на стихове? Аз виждах как пред очите ми се осъществява европейската ми мечта! Само по себе си това беше едно вълнуващо стихотворение!
През 2007 г. България стана пълноправен член на ЕС, но някои българи май и досега не могат да свикнат с мисълта, че сме част от Европа.
30 години след раждането на европейската ми мечта страната ни отново е разделена, този път на „протестиращи“ и „гербери“ – както сме определяни всички ние, които не харесваме начина, по който се правят протестите през лятото на 2020 г. Отново разцепление, отново непримиримост, както през 1990 г. И отново някои биха ме подигравали, ако все още водех европейското си предаване по БНР и се обърнех към слушателите със: „Здравейте, драги европейци!“ Какви европейци, бе! Долу Бойко! Долу Гешев! Ууууу! Давайте яйцата! Давайте скапаните домати и тоалетната  хартия да ги мятаме по институциите! Имаме право да протестираме!
В интерес на истината, някои от протестиращите носят по време на изявите си знамето на ЕС, но мен ме е срам то да се появява над боклука от размазани хранителни продукти, мятани в екстаз като израз на гняв срещу „системата“.  Също в интерес на истината, хора, които критикуват този вид протести, се подиграват на европейското знаме. То не е ценност за тях.
И защо ли при това поредно разделение на нацията ни пиша за моята 30-годишна европейска мечта? Защото, скъпи европейци – поне доколкото сте останали в обичната ми Родина, тази моя европейска мечта е още жива!
Когато през лятото на 1990 г. се влюбих в идеята за обединена Европа, за мен най-важното беше, че след падането на Желязната завеса, континентът ни няма да бъде разделен на два враждуващи лагера, а хората ще могат да пътуват безпроблемно от една в друга европейска страна. Това постепенно ставаше реалност! През 2020 г. здравни причини наложиха временно затваряне на европейски граници, а същевременно други много сериозни проблеми разединяват самия Европейски съюз. Но аз се връщам към началото на неговото създаване, когато през април 1951 г. е учредена Европейската общност за въглища и стомана – най-ранният предшественик на днешния ЕС. Инициатори са Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия. Идеята е въглищата и стоманата, които са основни суровини във военната промишленост, да са под общ контрол, за да не може никоя от страните учредителки да се въоръжава тайно от другите. За да няма повече войни в Европа!
Представяте ли си, скъпи европейци, които не се присмивате на това мое обръщение към вас, какво е означавало за вековни врагове като Франция и Германия само 6 години след края на жестоката Втора световна война, в която за пореден път са воювали една срещу друга, да надмогнат омразата и болката и да се обединят в името на една мирна и по-щастлива Европа!
Мисля си за това днес, когато България е разделена на протестиращи и неприемащи техните форми на протест. Възможно ли е да се обединим в името на една мирна и по-щастлива България? Иска ми се да вярвам, че е възможно, щом вече се е случвало и друг път в историята на Европа!


 За илюстрация към този мой текст използвам снимката, която ми направи колежката Цвета Николова на 17 септември 2014 г. след излъчването на последното ми предаване „Европа без граници“ по програма "Христо Ботев" на БНР. Усмивката ми като че ли е малко наивна, но цветето в ръцете ми е символ на оптимизъм.


  

петък, 28 август 2020 г.

Опит за протестно стихотворение, лято 2020 г.


Виждам, че през месец август 2020 г. не съм пу,бликувала нищо в блога си, а е добре да остане и в него писмено свидетелство за палатковите протести през лятото на 2020 г.  Това е мой текст с днешна дата, който споделих във Фейсбук.

Няма шега, другарки и другари! С протестната ви машина на времето ме върнахте в първите години след 9.09.1944 г. и продължавате да ме държите там! Тогава надъханите с „правилната“ идеология народни маси са громели „реакционерите“, които не мислят като тях. Същото правят днес и протестиращите от палатковите лагери. Освен публичното заклеймяване и сатанизиране на отделни личности, както е било по онова време, и днес вече се чуват призиви интелигенцията да се определи ясно с кого е. Талантливият театрален режисьор Теди Москов беше разкритикуван от „революционери“ във Фейсбук, че не взе „правилната страна“, та да придаде повече тежест на протестите. Затова пък се възвеличават имената на дейци от културния фронт, изразили на всеослушание солидарността си. Така след 9.09.1944 г. за пример са били сочени творци, заели „правилната“ позиция. Не всички от тях са блестели с талант, но пък са се заявили като „наши“! Имало е и талантливи, които тогава са се изкушили да се понесат с вятъра на времето. Така са се родили такива стихчета: „От всички станах аз най-рано/ облякох се и съм готов./ Да може да ме види само/ другарят Георги Димитров!/... Той имал, казват, много грижи/ и все замислени очи./ Републиката ни е млада/ и трябва да я подреди!“ Стихчетата са от безспорно талантливата Дора Габе. Заради тях веднага са я нарекли "Дорчето с моторчето“. Но поетесата е имала основание да се страхува за себе си, защото преди вододелния Девети септември е посветила стихове на царските деца (за справка – „Литературен вестник“, бр. 8, 2019 г.), така че е предпочела да се застрахова като демонстрира лоялност към силните на деня.
И в един момент се замислих в колко ли черни списъци на протестиращи съм влязла с моите критики към някои от изявите им. Защо ли не взема да напиша стихове за протестите, та да имам и аз някакъв творчески актив пред бъдещата нова власт. Речено-сторено! Ето началото на моето стихотворение „Към протеста, лято 2020“:
С какво ще ни зарадваш днес
палатков уличен протест?
с яйца и скапани домати
кой враг народен днес ще млатиш?
Тук ми се искаше да спомена нещо и за незабравимото хвърляне на риба пред Министерския съвет, но на думата „риба“, първата рима, която ми хрумна, беше „Чиба!“ и веднага се въздържах, защото стихът щеше да избие в неправилна посока. Та, продължавам:
А в полупразните палатки
на бира и раздумки сладки
как бъдещето ще чертаеш?
Е, как ли? Май и ти не знаеш!.
Забелязвам, че не ми се получава правилно стихотворението. Не става от мен „Дорчето с моторчето“ А и, слава Богу, тя е запомнена най-вече с искрените си хубави стихове. Обаче истината е, че аз не съумях да стана част от „прогресивната вълна“ на лято 2020. не успях да изляза от черните списъци на протестиращите, Какво ли ми се пише? Дали същото, което е сполетяло някои автори и хора на изкуството, които не са влезли в крак с „правилната линия“ след 9.09.1944 г.?


 Снимката към публикацията е направена от телевизора - репортаж от палатковите протести, лято 2020 г.

неделя, 5 юли 2020 г.

Нишаните на любовта


Лятото е време за любов повече от другите сезони! От топлината кръвта кипи по-силно и парата на чувствата по-бързо излиза навън. А какво е важно, когато погледът се замъгли от нечий образ? Важно е да се разбере дали пламналото чувство е споделено. Тогава идват на дневен ред нишаните на любовта!
Думата нишан съм си харесала от комедията на Сава Доброплодни „Михал Мишкоед“. В нея главният герой непрекъснато търси доказателства, че любимата му Радка също го обича. Който търси – намира! Или му сe струва, че е намерил. За Михал, например, е нишан (знак), че го либи Радка, следната случка: както си вървяла момата, „че й падна кърпичката, че са наведе, че си я взе! Че ако не ма либеше, щеше ли да си я вземе?“ Още по-убедително е допълнението: „Туй аз го не видех, ама Вичо го виде и ми каза.“
Та откакто още като дете се заливах от смях на пиесата „Михал Мишкоед“, думата „нишан“ се свърза за мен с въображаеми доказателства за споделена любов.
В ранната ми литературна младост с мои съученички, с които се изявявахме във вестник „Средношколско знаме“ и списание „Родна реч“, търсехме „нишани“ в стиховете на наши връстници поети, които харесвахме. Помня как в онези години една моя приятелка ми се обади по телефона и ми прочете кратко стихотворение, публикувано в списанието, след което заяви: „Според мен, е писано за теб!“ Замислих се и реших, че май е така. Само че после отношението на младия автор към мен по никакъв начин не потвърди, че аз съм музата му. И досега обаче помня наизуст стихотворението на друг поет от литературния ни кръг в „Средношколско знаме“, за което тогава реших, че аз съм му вдъхновителката. Разколебах се едва когато друг мой връстник ми заяви конфиденциално за една моя публикация: „Тези стихове си ги писала за мен!“ А аз не бях и помисляла за него.  
„Нишаните“ навлязоха трайно в семейния ни фолклор, когато като студентка съм споделяла вкъщи кого харесвам. Добавях и разни случки, които трябваше да подскажат, че харесването е взаимно. Родителите ми приемаха тези мои разкази с разбиране. Веднъж обаче баща ми се престара. Когато описвах как един колега е донесъл в университета плик с череши, татко възкликна: „Пак нишани!“ А този път аз просто разказвах как човекът беше решил да ни почерпи. 
Сещам се за любовните нишани и сега, когато социалните мрежи предоставят богати възможности да разбереш какво е отношението на другите към теб: ако някой редовно лайква статусите ти, ако публикува в профила си твои снимки, това може да се възприеме като доказателство за специално отношение. Във Фейсбук масово се споделят любовни стихотворения с различна художествена стойност и на всеки заинтересован/а може да се стори, че се разпознава в тях. Естествено, стават грешки – да не забравяме, че когато чувствата така са кипнали, та чак пара се вдига, погледът се замъглява и започват да му се мержелеят и неща, дето ги няма. И пак може всичко да се окаже като нишаните на Михал Мишкоед, че го либи Радка.
Лайковете под статусите ни във Фейсбук са приятно нещо, но ако човек иска да се убеди във взаимността на чувствата си, най-добре е да съди по онова, което вижда при личен контакт. Съчувствам искрено на влюбените през това лято, когато доста хора ограничават срещите си, защото над всички ни е надвиснал градоносният облак на пандемията от Covid 19 и не се знае кога и каква буря ще се разрази, но ако някой иска да общува отблизо с някого, ще намери начин.
Най-добре е да не се разчита много на виртуалните нишани. И за мен е най-важно Владимир Дворецки да лайква всичко, което публикувам в социалните мрежи, но ако той всекидневно след 37-годишния ни брак не ми показваше чувствата си с малки жестове, като подаряване на цвете без повод, например, лайковете му нямаше да ме топлят особено.


На снимката с Владимир Дворецки сме на корабче, пътуващо към Ангра дос Рейс, Бразилия, ноември 2017 г.


понеделник, 29 юни 2020 г.

Преводът на поезия като танц


Преводът на поезия е доста по-тънка работа отколкото на проза, особено когато става дума за класически стих с ритъм и рими. Неведнъж съм си мислила, че превеждането на едно стихотворение е като танц, в който оригиналът на чуждия език е водещата фигура, а преводачът трябва да следва всяко движение и настроение на партньора си. В зависимост от това как го следва, се получават различни танци.
Ако преводът е съвсем близко до оригинала е като валс, в който двамата танцьори през цялото време са плътно един до друг.
Често обаче се получават раздалечавания и преводът заприличва на аржентинско танго – при него на моменти танцьорите са разделени, но емоцията на танца ги събира отново. При превода на поезия раздалечаването става, когато е практически невъзможно метафора от оригинала да бъде буквално транспонирана на български и се търси вариант, който да изразява най-точно смисъла й. Невинаги е възможно да се спази и броят на сричките във всеки стих, особено ако се превежда от синтетичен език с падежи като руския на аналитичен език с предлози като българския.
Някои преводи пък са по-скоро поетични вариации по оригинала – нещо от него може да се различи, но като цяло е авторизирана интерпретация на преводача. Такъв превод ми прилича на самба: има някакъв общ ритъм и танцьорите изпълняват едни и същи движения, но всеки е някак сам за себе  си.
Много харесвам самбата, но в нейната танцова, а не в преводаческата й версия. А от другите „танци“ на поетичните преводи за най-съвършен намирам валса, но и майсторски изпълненото аржентинското танго буди възхищението ми.
Неприятно е, когато преводачът нескопосано уйдурдисва рими,  както неумел танцьор настъпва по краката партньора си, или добавя ненужни думички за пълнеж, за да догони ритъма на оригинала.
Много тънка работа е преводът на поезия. И много ясно си личи кой е добър поетичен партньор на автора. Естествено, и на отличните танцьори не всеки танц им се получава перфектно. Така е и с отличните преводачи.




петък, 26 юни 2020 г.

Преводи на 3 стихотворения от Анна Ахматова


Превеждам стихове за собствено удоволствие и рядко ги публикувам, но сега в блога си споделям три мои превода на стихотворения от великата Анна Ахматова. Добавила съм оригиналите на руски.

Любов

Ту змийка, на малко кълбо
в сърцето ти скрита, врачува,
ту гълъб от бяло сребро
да гука отвън ти се счува,

проблясва по-ярко от скреж,
докосва съня на шибоя,
прогонва с потаен копнеж
от теб радостта и покоя.

В плача на цигулка звучи
със сладостно-тъжна молитва
и сепнат ще я различиш
в една непозната усмивка.

Превод от руски: Гергина Дворецка

Любовь

То змейкой, свернувшись клубком,
У самого сердца колдует,
То целые дни голубком
На белом окошке воркует,

То в инее ярком блеснет,
Почудится в дреме левкоя...
Но верно и тайно ведет
От радости и от покоя.

Умеет так сладко рыдать
В молитве тоскующей скрипки,
И страшно ее угадать
В еще незнакомой улыбке.

Анна Ахматова
24 ноября 1911 Царское Село

Тук включвам и майсторския превод на Иван Николов на същото стихотворение, защото е интересно да се види как всеки преводач по свой начин осмисля оригинала на български:

Любов
Ту змийка, преплетена зло,
сега ми предрича сполука,
ту гълъбка с бяло крило
отвън на прозореца гука,
привиди се в скрежа ли мек,
в съня ли дълбок на шибоя.
Но с нея забравя човек
утеха и радост какво е.
Тя шепне с молитвен копнеж,
ридае в звънтеж на соната.
И страшно е, щом я съзреш
в усмивка съвсем непозната.
1911 г.
Превод от руски: Иван Николов, 1974 г.
За другите две стихотворения, които публикувам тук не намерих други преводи на български.
                        
Знам, ти си моята награда
за болките и за труда,
и затова, че не се радвах
на преходната суета,
и че не бях жената мила,
която влюбено шепти,
и че на всички съм простила,
мой светъл ангел ще си ти.

Превод от руски: Гергина Дворецка

Я знаю, ты моя награда
За годы боли и труда,
За то, что я земным отрадам
Не предавалась никогда,
За то, что я не говорила
Возлюбленному: «Ты любим».
За то, что всем я всё простила,
Ты будешь ангелом моим.

Анна Ахматова
1916
         

Кукувицата попитах
колко дълго ще живея...
Боровете се снишиха,
паднал лъч в тревата грее,
ала звук в леса не чувам...
Тръгвам към селцето,
хладен вятър ме целува
нежно по лицето.

Превод от руски: Гергина Дворецка


Я спросила у кукушки,
Сколько лет я проживу...
Сосен дрогнули верхушки,
Желтый луч упал в траву,
Но ни звука в чаще свежей...
Я иду домой,
И прохладный ветер нежит
Лоб горячий мой.

Анна Ахматова
1 июня 1919




                                    Портрет на Анна Ахматова от Кузма Петров-Водкин