Откъс от романа "Искрено ваша" - Татко Илиан

Доколкото разбирам, тези, които днес отричат значението на 10 ноември 1989 г., изпитват носталгия по социалистическото минало. Аз не съм от неговите отрицатели – тогава образованието и здравеопазването бяха безплатни, нямаше толкова много бедни хора. Но никога не бих искала да се върне времето, когато най-важна беше „ръководната роля на Партията“. От тази „ръководна роля“ не бяха пощадени и онези, които преди 9 септември 1944 г. са вярвали искрено в комунистическия идеал и са били убедени, че се борят за един справедлив обществен строй. Само че не се е получило, както са очаквали. За такава драма разказах в романа си „Искрено ваша“ и неслучайно направих премиерата му на 10 ноември преди 3 години. В този роман има и художествена измислица, но е факт, че през 70-те баща ми направи опит за самоубийство, защото изпадна в паника, че заради негови „прегрешения“ към Партията може да навреди на чичо ми, който тогава беше на работа в Париж. Трагичната случка имаше благополучен край, баща ми остана жив и после достигна до 94-годишна възраст, но уверявам ви, никак не съжалявам за времето отпреди 30 г. Това е откъс от романа ми, от който става ясно как Партията се намесваше в живота на всеки.

„   „   „

Като дете благоговееше пред майка си. Намираше я за изключително красива, интересна, нямаше хубаво качество, което да не открива у нея. Казваше си, че хората на бъдещето трябва да бъдат като мама Маргарита – с впечатляваща външност, умни, всеотдайни в работата, дисциплинирани... Още от малка обаче откри, че майка й има по-особено отношение към нея. Определено Ирена беше дългоочакваното дете в семейството и майка й като че ли възлагаше на нея най-големите си надежди, проявяваше строгост и взискателност към първородната си дъщеря, каквито спестяваше на другите две деца. Сигурно затова Ирена винаги се беше чувствала много по-голяма от сестра си и брат си, макар че от Мариола я деляха само 2 години, а от Красимир – 4. С времето започна все по-често да спори с майка си, да не приема всички нейни съвети и откри, че мама Маргарита никак не харесва такова поведение. За нея непокорството на дъщеря й беше равносилно на това собствената ти ръка да не прави, каквото искаш. Ирена неуморно се стараеше да обяснява, че е напълно самостоятелен индивид, а не част от майка си, но така и не успяваше да я убеди. След всеки пореден случай на непослушание майка й седмици наред намираше поводи да покаже на Ирена, че не може да се справя с нищо без нейна помощ. Ирена, от своя страна, се стараеше непрекъснанато да й напомня, че държи никой да не взима решенията вместо нея и дори да сгреши, поне ще знае, че е направила избора си сама. Тези противоборства на характери между майка и дъщеря не отшумяваха с годините. Вероятно в тях се криеше причината приживе Ирена да напише едно-единствено стихотворение за мама Маргарита  - в детството си, по повод едно училищно тържество за 8 март. Едва след смъртта й Ирена успя да надмогне тежестта на майчиното недоволство и написа няколко стихотворения за майка си.

Баба Иванка, която много се гордееше с най-голямата си внучка, също често беше твърда с нея и не я щадеше. Особено силно Ирена усети това през ученическите си години, когато баща й направи опит за самоубийство. Отначало не разбра какво се е случило. По онова време татко Илиан беше спрял да ходи на работа. По цели дни си лежеше по пижама на дивана в хола, само от време на време ставаше и се разхождаше от единия край на помещението до другия и обратно, като махало. Ирена тогава беше ученичка в 8-ми клас на френската гимназия и преживяванията й в училище поглъщаха изцяло съзнанието й, така че  състоянието на баща им предизвикваше у нея единствено учудване. Той не се оплакваше, дори не изглеждаше тъжен, а някак самовглъбен. С трите си деца татко Илиан разменяше нормалните ежедневни реплики, с които бяха свикнали, усмихваше им се и децата престанаха да обръщат внимание, че той по цял ден е по пижама и изобщо не излиза от къщи.

Един ден дойдоха двама мъже на средна възраст. Изглеждаха дружелюбни, но Ирена се притесни, защото в очите на баща си видя огромна тревога, а други хора от семейството нямаше в хола. Баба Иванка само беше отворила външната врата на новодошлите и отиде да си шета в кухнята. Ирена се вкамени край дивана, където лежеше татко Илиан, и гледаше втрещено непредвидените гости.

- Би ли отишла да помогнеш на баба си – кротко, но категорично се обърна към нея единият от мъжете.

Ирена възприе това като спасение, тръгна със сковани колене да излиза от хола, но автоматично се обърна назад. Гостите притеглиха по един стол край дивана, приседнаха тежко и онзи, който отпрати Ирена, попита татко Илиан:

- Е, така ли ще я караш?

Ирена бързо се запъти към кухнята при баба си. Искаше да я попита какво точно се случва, но баба й режеше магданоз със стиснати устни и явно нямаше желание да говори.

- Ние тръгваме – обади се по някое време от прага на кухнята един от гостите, баба Иванка предвидливо беше оставила вратата отворена, за да разбере кога излизат.

- Всичко хубаво! – процедиха се думите през стиснатите устни на баба й.

След това посещение Ирена долови нещо ново у баща си. Той продължаваше да седи по цели дни вкъщи по пижама, но се разхождаше все по-често и някак напрегнато от единия край на хола до другия. Брат й и сестра й не забелязаха промяната – наистина бяха все още деца, Мариола на 13, а Красимир на 11 г. Може би и Ирена нямаше да долови разликата от преди, ако не беше присъствала на неочакваното гостуване, което явно стресна татко Илиан.

Един ден на връщане от училище видя, че лявата китка на баща й е превързана с бинт. Честно казано, не се разтревожи, защото татко Илиан й се усмихна нежно и разсея проблесналото за момент безпокойство. Малко по-късно баба Иванка я повика в стаята си:

- Седни тук да ти кажа нещо.  

Ирена забеляза, че баба й е начумерена, но и през ум не й минаваше за какво иска да говори с нея.

- Слушай сега. Ти си най-голямата и трябва да бъдеш наясно. Баща ти си сряза вените.

В първия момент Ирена не осъзна какво точно означава това. Баба Иванка явно долови недоумението й и уточни, директно, както й беше присъщо – право куме та в очи:

- Баща ти искаше да се самоубие.

- Какво?... Но защо?

- Нали помниш онези двамата партийци, дето идваха. Не знам какво са наговорили на татко ти, но той е решил, че е по-добре да умре, защото иначе можел да навреди на брат си в Париж – нали чичо ти Кирил е на работа в чужбина. Можел да си има неприятности, заради татко ти.

Първото, което си помисли Ирена, беше, че баба й много рядко наричаше баща й с ласкавото „татко ти” - обикновено беше критична към зет си, защото намираше, че не е осигурил на дъщеря й хубав живот. Нещо беше стоплило твърдичкото сърце на баба Иванка, някакво съчувствие към татко Илиан се прокрадваше в гласа й.

- Влизам аз в хола – заразказва баба й - и гледам – ръката му в кръв, шурти кръвта по чаршафа. Викам му: „Какво става, Илиане!” и той тогава ми каза: „Не мога повече да живея. Ще посегнат на брат ми!” А аз като се ядосах: „Брат ти ли? – викам. - Ти три деца имаш! Сираци ли искаш да ги оставиш?” Бързо нося бинт, стягам му китката, а той не ми се противи, като му споменах за вас тримата, се стресна. Прибирам кървавия чаршаф и веднага – в пералната. Издебнал е, когато нямаше никого вкъщи. Бях му казала, че излизам, майка ти - на работа, вие - на училище и той решил да мре! Ама кръвта не изтича толкоз бързо, та го заварих навреме... Не го е срам – да мисли първо за брат си, а не за собствените си деца!

Баба Иванка си беше възвърнала критичния тон по отношение на баща й, след като прехвърли върху Ирена част от шока, който беше преживяла.

- Казах ти го, защото си най-голямата. Гледай брат ти и сестра ти нищо да не разберат, да не се тревожат. Аз и от майка ти ще скрия. Само това й липсва. И тя си има проблеми в службата.

Тогава Ирена усети с пълна сила тежестта на отговорността, която носи първородното дете в семейството и тази тежест като че ли изведнъж стовари върху нея много, много години, така че тя се почувства като възрастен човек. Мариола и Красимир си останаха деца, но сестра им определено излезе от детството.

Ролята на възрастна й даде сила през следващите дни и седмици след опита за самоубийство на баща си да се държи зряло, за да не предизвика у брат си и сестра си съмнение какво се е случило. Татко Илиан някак се успокои. Продължаваше да лежи с дни на дивана, но гледаше оттам децата си с много нежност и любов. Ирена не знаеше дали някой от семейството го беше питал защо му е бинтована лявата китка, но и да е го е питал, той явно е дал успокояващ отговор.

Ирена никога не спомена пред баща си, че е разбрала за опита му да се самоубие. Години по-късно, когато самата тя си имаше проблеми с партийците в радиото, баща й разказа за онзи период, когато седмици наред беше престанал да ходи на работа:

- Аз нали бях партиен секретар на редакцията ни. Решихме с другарите да разкритикуваме главния редактор. Докато пишех отчетния си доклад, всички се изредиха да идват при мен и да ме окуражават, ама насаме: „Давай, Ванчев! Да му извадим кирливите ризи! Ще те подкрепим!” После на събранието аз чета доклада си с критиките, а в залата – мъртвило! Накрая никой не се изказа в моя подкрепа. Излезе, че съм наклеветил главния редактор!

Явно това беше сринало баща й тогава и той се скри от света в семейното си гнезденце. Не че това гнезденце беше много уютно за него – двамата с мама Маргарита отдавна не се разбираха добре, но то беше все пак единственото по-защитено място от човешката подлост навън. Какво ли му бяха казали двамата неканени гости, които баба Иванка определи със своето пренебрежително „партийците”, та той да се стресне, че брат му може да бъде отзован от работа в чужбина заради него? Как ли се е паникьосал, та да не помисли за децата си и да предпочете смъртта... Добре, че баба Иванка го спаси тогава!... а после стовари тежестта на страшното премеждие върху раменете на 15-годишната най-голяма дъщеря в семейството... Ирена не се сърдеше на баба си – знаеше, че й е любимка. Просто всеки трябва да поеме отговорностите си в живота, само дето баба й малко прибърза с въвеждането й в света на възрастните. Самата Ирена инстинктивно изтри тази случка от паметта си. В крайна сметка, всичко приключи благополучно, баща й си беше жив и здрав.  Сега, вече в много зряла възраст, понякога се питаше какво би станало, ако не баба Иванка, а някое от децата се беше върнало изненадващо вкъщи и беше видяло как кръвта на баща му изтича по чаршафа. Как не беше помислил баща й за това? Колко лабилни са понякога възрастните... като че ли са юноши...

Гергина Дворецка

          Откъс от романа "Искрено ваша", издание на "Персей", 2016 г.

Котето, което спечели обичта ни

С Владимир Дворецки бяхме решили това котенце да се казва Бизу-Констанс. Дойде незнайно откъде в началото на месец юли и се засели в двора с котките, на които редовно даваме храна. Беше съвсем мъничко, изглеждаше на не повече от месец-два, но никак не се притесняваше от големите котарани и котаци и, когато им хвърлехме нещо за ядене, се нареждаше сред тях край паничката. Някои му съскаха, опитваха се да го прогонят, но то не им обръщаше внимание и си хапваше невъзмутимо. Истински Давид сред много Голиати! В даден момент с изненада открихме, че е момиченце. Но с какъв борбен дух и жажда за живот! Оцеляваше самичка, без майка, в света на възрастните котки. Имаше вродено самочувствие, с което респектираше по-големите и те престанаха да я гонят. За една седмица се превърна в нещо като пазителка на двора. Когато минавахме край оградата, ни усещаше и изникваше от някой храст или се надигаше от тревата. идваше към нас и очакваше храничка. Понякога се галеше в оградата и ни гледаше в очите, като че ли ни казваше: "Вижте колко съм сладичка!" Толкова мъничка, а вече знаеше как да се хареса.

Въртеше ми се една мисъл в главата, но не смеех да я споделя с Владо, докато накрая той ми каза същото, което си мислех и аз - че трябва да си вземем това котенце, въпреки, че си имаме 5. И без това приличаше удивително на три от нашите 4 мускетарчета. Тя щеше да се впише в мускетарския ни сюжет, затова решихме да я наречем Констанс на името на любимата на д'Артанян мадам Бонасьо. За да е напълно част от котешкото ни семейство, щеше да има още едно име - Бизу, целувчица, в чест на вуйчо Цуни, братчето на нашата Гуни, което избяга от къщата ни. Бяхме много щастливи от решението си.

Уговорихме се с джипито на нашите котета д-р Иванов, че ще му занесем едно малко котанче за преглед и ваксина и отидох с една клетка да взема Бизу-Констанс от двора. Само че нея я нямаше. Не можех да повярвам. Цяла седмица тя беше вечното присъствие там. Минах покрай двора още няколко пъти същия ден и през следващите дни, но нея я нямаше. Никога повече не я видяхме. Бяхме закъснели само с един ден с решението да си я вземем вкъщи. Може би си е тръгнала или е намерила любящи стопани? Ние не можем да я забравим, макар че присъстваше в живота ни само една седмица.

Описвам тази история, защото си мисля, че ако човек е открил едно необикновено същество, пък било то и малко коте, непременно трябва да остави спомен за него. А Бизу-Констанс беше необикновено същество! В онзи двор има и други сладки котета, много ги обичаме, но никое от тях не можем да вземем вкъщи. Все пак имаме 5! Бизу-Констанс щеше да бъде единственото изключение. 

Ще завърша с перифраза от "Малкия принц": "Ако сте видели едно сладко златисто коте някъде около НДК, ако то е припвало доверчиво към вас и ви е гледало в очите и се е галело, за да ви покаже колко обич има в сърчицето си, тогава бъдете любезни! Не ни оставяйте да бъдем толкова тъжни: пишете ни веднага, че Бизу-Констанс е добре!"

                                                          Къде си, Бизу-Констанс?

Виното на лятото

Идва есента с крадливи  стъпки...

Но преди тъгата да покълне,

лятото отпих на малки глътки,

за да му се насладя напълно.

Отлетелите светулки щастие

няма как да събера обратно,

ала в спомена ще си искрящо,

мое цветно, пълно с обич лято!

Гергина Дворецка

3.09.2019 г.

Разминаването между творчество и автор

Преди няколко дни публикувах в блога си спомен за една поетеса, която не запомних с добро. Причината е, че навремето, когато бях съвсем млада, тя, от позицията си на вече утвърдена авторка, не само постави под съмнение качествата на стиховете ми, които много хра харесваха, но се постара да ме смаже психически при единствената ни лична среща. Бях се сетила наскоро за тази вече починала поетеса заради поканата да присъствам на тържество по случай нейна кръгла годишнина. Тогава осъзнах, че никога не бих й оказала почитта да отида на събитие в нейна чест, въпреки че остави хубави стихове.

Когато споделих тази публикация във Фейсбук, имаше доста коментари под нея. Като администратор на блога си, виждам, че тя и досега много се чете. Дали случайно или не, но след споделянето й, две мои приятелки припомниха във Фейсбук стихотворения от тази поетеса. Стиховете са хубави или, както самата поетеса се беше изразила, „до голяма степен удовлетворяват изискванията“ ми. Но какво да направя, когато, четейки тези стихове, винаги зад тях виждам реалното лице на поетесата, което тя показа пред мен, и някак не мога да й повярвам, когато обяснява в поетична форма колко светла душа има.  

Хората, у които не е оставила такъв спомен, възприемат поезията й без капчицата катран, която за мен вгорчава медените й метафори. Мисля си (може би наивно), че всеки добър автор трябва и като човек да бъде на висотата на творчеството си.

Впрочем, неведнъж в живота си съм се замисляла за разминаването между някои автори и онова, което пишат. За един поет, когото бях изпратена да интервюирам като млада журналистка в БНР, написах преди години стихотворението „Парадокс“. Той не се държа ехидно с мен, както въпросната поетеса, но от него се излъчваше такова бездушие, докато ми даваше интервюто, че ми стана студено. Никога не съм харесвала поезията му, но самият факт, че изразява себе си чрез стихове, би трябвало да бъде доказателство за чувствителност, каквато в действителност не открих у него  Този автор също вече е покойник, но отдавна никой не го споменава, нито припомня стиховете му. Самата аз се сещам за него единствено като за еталон по разминаване между творчество и автор.

                                ПАРАДОКС 

Поетът, който пише редове

за обич и надежда

и който в прозаични часове

с досада ви поглежда...

Поетът, който дава топлинка

с метафори и рими,

а скучната му делнична ръка

ви прави нараними...

Ако светът, за който ни боли,

попадне в тежка сянка

и си припомни някой досетлив

за подвига на Данко*,

ти протегни красивия си стих –

от него да просветне,

сърцето щом не може да блести...

поете, ех, поете!...

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

*За по-младите читатели, които не са чели разказа на Максим Горки „Сърцето на Данко“, ще поясня, че героят в този разказ изтръгва сърцето си, за да освети пътя на хората в тъмнината.

Снимката към този текст за мен е илюстрация на разминаването между някои автори и творчеството им.

Вълшебният път към Йонийско море

Пътят към плажа в италианския курорт „Аргонавти“, област Базиликата, беше едно от най-красивите ни преживяване през това лято. Винаги вървяхме пеш, макар че от хотела имаше удобен транспорт.

Първо минавахме покрай миниатюрното пристанище с яхтите и екзотичните растения наоколо.

Още отдалече, преди да стигнем до иглолистната гора, чувахме цикадите. Жужаха като гигантски маракаси с типичния им свистящ звук на сипещи се зрънца.

С приближаването ни до дърветата звукът ставаше все по-силен, докато накрая потъвахме сред него.

Оттук започваше вълшебството на гората. Струваше ни се като извадена от книжка с детски приказки – прорязана от слънчева светлина, която я прави още по-загадъчна.

Хубавото беше, че във всеки момент можехме да се отклоним от пътя към плажа и да станем част от приказката.

Не бързахме да влизаме във вълшебството веднага.

Минахме много пъти покрай романтичната пейка сред малка полянка, преди да си направим снимки на нея.

През цялото време на талази ни настигаше мирис на смола.

С края на пътя до плажа не настъпваше краят на вълшебството, защото тогава вече бяхме на брега на морето, за което обикновено мечтаем цяла година до лятото. Този път имахме щастието да бъдем на Йонийско море.

Вчера описах това преживяване в стихотворение, но ми беше приятно да го представя с повече снимки.

На последната снимка: пътят през гората, гледан откъм плажа на курорта "Аргонавти" в италианската област Базиликата.  

Горско-морска импресия в края на август

Плуват в кръг над мене клоните извити

на дървета-лодки в ясното небе.

В дъното на август лягам сред тревите.

Лятото си тръгва, но ми е добре.

На талази мирис на смола премина

и остави в мене спомен за море.

Шушне ми гората като раковина...

Аз потъвам в август и ми е добре.

Гергина Дворецка

29.08.2019 г.

Снимката е от гората, през която това лято отивахме до плажа в курорта "Аргонавти", област Базиликата, Италия 

Поетесата, която не запомних с добро

Често съм се питала в кой момент за вече починал човек може да кажем не само хубаво, а и нещо, което го показва в не особено добра светлина. Веднага след смъртта му това изглежда някак некрасиво, но колко години трябва да минат, за да се вдигне ембаргото над лошите спомени за него?

Учудих се, че когато преди дни почина Жорж Ганчев, наред с милите думи се появиха и доста нелицеприятни коментари за личността му от хора, които са го познавали. Явно зависи от човека. Нестандартното поведение на Жорж приживе беше последвано от нестандартно отношение към него след смъртта му. Това обаче ме накара да потърся повече информация за фразата, която вече възприемаме като правило: „За мъртвите или добро, или нищо.“ В интернет открих, че тази фраза е била произнесена от древногръцкия политик и поет Хилон от Спарта и в целостта си гласи: „За мъртвите или добро, или нищо, освен истината.“

Успокоих се, защото онова, което ще разкажа, е самата истина.

Наскоро моя приятелка – творец с многостранен талант и крехка душа – ми се обади по телефона, за да ме покани на литературна вечер по случай кръглата годишнина от рождението на поетеса, починала преди няколко години. Без изобщо да се замисля, изстрелях, че на събитие, посветено на тази поетеса, никога не бих отишла, защото съм запазила изключително неприятен спомен от личния си контакт с нея. Приятелката ми занемя – нито беше очаквала такава реакция от моя страна, нито можеше да повярва, че въпросната авторка на нежна лирика е способна да остави у някого лоши впечатления като човек. А аз се замислих за пореден път кога имаме моралното право да споделяме публично неприятни спомени за някой починал. Както вече споменах по-горе, разбра се, че това е възможно по всяко време.

Случката с поетесата, за която искам да разкажа, има предистория.

През 70-е и 80-е години на миналия век бях едно от популярните имена в младата българска поезия. Тогава се подписвах като Гергина Иванова. Още като ученичка мои стихове редовно излизаха във вестник „Средношколско знаме“ и в списание „Родна реч“. В редакцията на списанието ме оценяваха високо като автор и една година преди да завърша гимназия ме бяха определили да следвам в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. След завършването ми обаче институтът обяви нулева година за България и продължих образованието си в Софийския университет. Като студентка започнах да публикувам стихове във в. „Пулс“, в. „Литературен фронт“, в. „Стършел“.

В отдел „Поезия“ на „Литературен фронт“ поетът Димитър Василев, който харесваше стиховете ми, реши, че заслужавам да ми бъде направено специално представяне на страниците на вестника от някой утвърден творец. Спря се на въпросната поетеса и тя беше приела да напише няколко реда за мен.

Представянето ми, което излезе в броя от 13 февруари 1975 г., започваше с думите: „След малко вие ще знаете за Гергина Иванова толкова, колкото зная и аз: че е млада, че превзема сега първите стъпки земя от територията на поезията.“

Поетесата грешеше. По онова време много хора, интересуващи се от поезия, знаеха за мен. Уверих се в това още на първата студентска бригада, когато мои колеги от специалността „Българска филология“ ме търсеха, за да говорим и да споделят впечатленията си от публикациите ми в „Родна реч“ и „Средношколско знаме“.

По-нататък в представянето поетесата поясняваше, че е прочела стиховете ми „с до голяма степен удовлетворени изисквания и с едно доброжелателно очакване“, защото името ми можело и да се загуби сред многото дебютанти. Накрая пожелаваше евентуалните бъдещи срещи с написаното от мен да „донесат категоричност на сполуките и собствено поетично лице на младата авторка“.  

В края на тази публикация споделям трите стихотворения, въз основа на които поетесата беше направила колебливите си изводи за творческите ми възможности. Истината е, че има хора, които ги помнят и досега, дори ме издириха във Фейсбук, за да ми го кажат – за което най-искрено им благодаря. У въпросната утвърдена поетеса обаче тези стихове не бяха вдъхнали кой знае какви надежди в таланта ми.     

Не това представяне „с половин уста“ обаче е неприятният ми спомен от нея, то беше само прелюдия към него.

След като излезе публикацията в „Литературен фронт“, Димитър Василев ме посъветва да направя следващата крачка и да занеса свои стихове на поетесата в авторитетното тогава списание „Септември“, където тя работеше. Приех съвета, занесох й цикъл нови стихотворения и така в редакцията на списанието се осъществи единственият ми разговор лице в лице с тази поетеса.

Тя започна с думите:

-                     След голямата радост от излизането на стиховети ви в „Литературен фронт“ идва едно голямо разочарование!   

Каза ми го с такава наслада, като че ли произнасяше нещо изключително хубаво. След това започна да громи едно по едно стихотворенията ми. Бях така смаяна от ставащото, че само я слушах. Когато обаче ми обясни, че в една строфа си личи недобро владеене на граматичните форми, най-после реагирах. Заявих, че поне в граматическите си познания съм сигурна, а и наскоро съм взела с отличие изпита си по българска граматика. Поетесата възприе със сарказъм този мой наивен аргумент и остана непоколебима:

-                     Въпреки отлично взетия изпит, тук сте използвали грешна граматична форма.

Изуми ме удоволствието, с което ми говореше през цялото време. Наслаждаваше се.

И досега не знам защо го направи. Аз бях отишла при нея като при литературен авторитет, със сигурност съм изглеждала плаха и притеснена. Не разбирам с какво предизвиках у нея вулкана от думи, които ме смазаха. Дори да не е вярвала в поетичния ми талант, така ли трябваше да разговаря с мен? Та тя имаше дъщеря горе-долу на моята възраст, щеше ли да й бъде приятно някоя мастита дама да говори така на нейното дете?

Когато се прибрах вкъщи, сложих оплютите от поетесата стихове в папка и повече не ги погледнах. Същото направих и със спомена за единствената ми лична среща с тази поетеса. Но както някоя забутана папка може неочаквано да изникне пак пред очите ни, така се случва понякога и с неприятния спомен. Последния път това стана по повод поканата да присъствам на литературна вечер за кръглата годишнина на вече починалата поетеса. Никога не бих й отдала такава почит, макар че е оставила хубави стихотворения.

За илюстрация на този мой текст използвам снимка от Родопите. Всеки да я тълкува, както иска.

Иначе имаше период от време в младостта ми, когато много добре ме познаваха в поетичните среди, въпреки съмненията на поканената да ме представи на страниците на „Литературен фронт“. Пиша стихове и досега, но още от младини постоянно поставях журналистиката преди поезията и, в крайна сметка, е нормално да съм по-известна като журналистка, а не като поетеса. В моята вече зряла възраст се чувствам удовлетворена, че винаги съм правила и говорила онова, което ми е било на сърце и рядко съм уязвявала някого умишлено – трябва да ме е възмутил твърде много, за да ме предизвика да бъда саркастична. Затова безпричинната смазваща ехидност ми е непонятна и я намирам за недостойна.

Разказах тази случка, защото в даден момент заседна в гърлото ми като камъче, което трябваше да изплюя. Ако някой се усъмни дали всичко се е случило, както го описвам, ще му отговоря, че така съм го почувствала. Със сигурност, ако поетесата беше проявила човешка топлота при разговора ни, щях да споделя с гордост, че една известна по онова време авторка е била добра с мен. Само че не стана така. Тя изживя докрай удоволствието да възтържествува над едно момиче, на което по възраст би могла да бъде майка. И пак стигам до занимаващия ме от години въпрос: замисляме ли се какъв спомен ще оставим у хората, с които инцидентно ни среща животът?

Толкова за тази поетеса, която не запомних с добро. Други хора сигурно я помнят по различен начин, но познавам и един събрат по перо, който също се беше почувствал дълбоко засегнат от творчески разговор с нея. Дори нямам желание да напиша името й тук, но то все пак ще се види на сканираната страница с представянето ми във в. „Литературен фронт“ от 13 февруари 1975 г.   

По-надолу са трите стихотворения, които бяха накарали въпросната поетеса да се колебае имам ли бъдеще като автор. Включих ги в стихосбирката си „Човекът, когото си чакал“, която излезе след 9-годишно прележаване в издателство „Хр.Г.Данов“, Пловдив, през 1990 г., а през 2007 г.  излязоха и в сборника ми с избрани стихове „Сняг и нежност“, „Издателско ателие Аб”.

ГРОТЕСКА

Весело-сиво е утрото

с вятър по голите клони...

Има ли нещо пропуснато,

нещо от мен недогонено?

Хубаво беше суетното

яркозелено начало:

Мене обичаше цветето,

в чуждия двор разцъфтяло,

мене възпяваха птиците,

пазени в чуждата клетка,

и водоскоците, плиснали

струи край чужда пътека...

Мене... Едно допълнение

В този триумф неоспорен –

че от нещата спечелени

нито едно не бе мое.

Има ли време пропуснато?

Има ли миг недогонен?

Весело-сиво е утрото

с вятър по голите клони...

                         ГЛЪТКА

                        Навярно там останах, при чешмата.

                        Полюшнаха се плочите мухлясали,

                        минутите потекоха обратно,

                        а мирисът на мента спря в косата ми.

                       Под клепките, отронило жарта си,

                       замря полето, сляпо от умора...

                       И само по несвикналите пръсти

                       една червена капка се разтвори.

                       Отпих. Върху лозниците преплетени

                       полегна сянката ми преобърната.

                       А селянките гледаха ръцете ми

                       и с погледи безшумно ги превързваха.

                        ” ” ”

                      Баба ми се моли пред прозореца.

                      Малката икона е сменена.

                      Баба гледа как минават хората

                      и се моли някому. За мене.

                     Тя не знае всичко, от което

                     трябва в този свят да ме предпази.

                     Не разбира що за колелета

                     най-умело биха ме прегазили.

                     Но със пламенно присвити устни

                     тя се моли и ме благославя,

                     неспособна даже да допусне,

                     че и аз умея да ранявам,

                    че и моите изящни пръсти,

                    трогващи, когато са пребити,

                    вероятно нещо са разкъсали

                    и си заслужават синините.