петък, 6 април 2018 г.

За Юда и Голгота


Случи се така, че петата годишнина на блога ми съвпадна с Разпети петък. Тъй като с времето откривам у себе си стремеж в даден момент да си правя равносметка, годишнината на моя блог ме накара да се замисля колко често съм писала за разпятието като символ на човешкото страдание. Дадох си сметка също така, че досега не съм се задълбочавала в предателството на Юда, нито в жестокостта на онези, които свирепо хвърлят камъни по носещия своя кръст. Вниманието ми винаги е било погълнато от мъките на страдащия и охулвания, от начина, по който понася изпитанието.
Точно днес обаче се запитах що за хора, наистина, са хвърлящите камъни. Предателството на Юда е предопределено от волята на Бога да пожертва своя син, който да изкупи греховете на човечеството. Ако не беше Юда, друго щеше да отведе Исус до неизбежния му край, защото той е роден, за да понесе страдания. Юда е олицетворение на човешките слабости, но той се покайва за предателството си и се обесва.
Дали са се покаяли обаче онези, които са хвърляли камъни по беззащитния човек и са го хулели? Евангелията не са осветлили този въпрос. Образът на хвърлящия камъни все остава неясен, смесен с тълпата. Сигурно, защото, докато замеря и обижда, лицето му се изкривява от злоба до неузнаваемост и после, щом отново добие всекидневията си вид, се питаш това същият човек ли беше или просто един достопочтен гражданин.
На тези мисли ме наведе една случка от вчерашния Велики четвъртък. Вече предвкусвах предстоящия Великден, настройвах се за празника, готвех се да боядисвам яйца... Междувременно разменях имейли с наша семейна приятелка по повод една публикация, която беше осигурила за сайта ни. В нея тя настоя да бъдат включени сканирани снимки от семейния архив на неин познат. Снимките бяха избелели и публикацията спокойно можеше да мине и без тях, но изпълнихме молбата на приятелката ни да ги включим. Проблемът беше, че човекът, който ги беше предоставил, имал забележки по текста към тях - приятелката ни ги препрати в имейла си до мен. Поправките му бяха в стил „не по врат, а по шия“, фактологични грешки нямаше, но човекът държеше текстът да е точно както той го е написал. Обясних на приятелката ни, че ако е недоволен, снимките му ще бъдат свалени от сайта ни. В крайна сметка получих имейл от него, в който ми пишеше, че дребнавостта, суетата, себичността и грандоманията ми са впечатляващи и при това положение било непоносимо снимките от семейния му архив да бъдат публикувани под моята редакция.
Естествено, махнах снимките му от публикацията. От това тя нищо не изгуби, но вчера, на Велики четвъртък, когато уж се настройвах за празника, изненадващо бях засипана с камъните на тежки обиди и се замислих за лекотата, с която този напълно непознат за мен човек се нахвърли срещу мен. Само защото си позволих да му напомня, че на собственият ни сайт редакторът съм аз и не мога да приема някой отвън да налага какво да пише в него.
Затова и днес, на Разпети петък, се питам що за човек е хулещият и замерящият с камъни? Вероятно видът му изглежда напълно достопочтен в ежедневието, докато в даден момент не го прихване злобата и не деформира грозно чертите му.
Предателите като Юда всеки ги презира и ги сочи с пръст. Много по-рядко обаче насочваме гнева си срещу замерящите с камъни. Може би, защото в такъв момент е по-важно да се предпазим от удара. Или защото понякога самите ние се поддаваме на порива да хвърлим камък по някого?
Поглеждам заглавието на написаното дотук - в него са споменати Юда и Голгота, а хвърлящият камъни не, макар че точно за него най-вече става дума. Така и трябва да бъде. Юда все пак се е покаял за греха си и се е самонаказал със смърт, а замерящият с камъни или обиди обикновено не се разкайва за постъпката си и не заслужава да бъде изведен в заглавие.
     


четвъртък, 5 април 2018 г.

Когато поетите минават отвъд

В дните преди Великден съвсем случайно научих, че двама поети, които познавах още от студентските си години, са си отишли от този свят – Велизар Николов и Петко Кицов. С първия съм се срещала инцидентно, с втория работихме заедно няколко години в „Младежка редакция“ на БНР – починал е преди половин година. Така и не съм разбрала, че вече ги няма... Написах това стихотворение за тях и за всички поети, които са си тръгнали незабелязано от шумното ни ежедневие. Чие отсъствие ще се усети - времето ще покаже.

***

Когато поетите минават отвъд,
прелитат ли птици по техния път?
Шумят ли дървета, жужат ли пчели?
И манна небесна над тях ли вали?

Дали се познава по знаци безчет,
когато земята напуска поет,
а ние, безсилни да ги доловим,
допускаме да отлети като дим?

Гергина Дворецка
5.04.2018 г.



четвъртък, 22 март 2018 г.

Обяснение в любов към водата


Може би защото съм Водолей, но чувствам Международния ден на водата като мой празник! Харесвам водата във всичките й агрегатни състояния и ми е много приятно, че на днешния ден в София е навалял сняг.

         Най-силно усетих какво е водата за мен, когато преди 5 месеца с любимия ми Владимир Дворецки бяхме край водопадите Игуасу – първо в Аржентина, а после и на територията на Бразилия. Там водата не само блика отвсякъде, но те обгръща с топъл воден прах, влиза в теб през кожата и те обсебва изцяло. На моменти изглежда застрашително, имаш чувството, че ще те завлече към дъното – и това наистина е възможно -  но е важно да намериш здрава опорна точка и в този момент водните потоци те изпълват с въодушевление и радост.
Точно тогава осъзнах, че водата е като любовта, защото и тя ни въздейства така.
Любовта означава младост, независимо от възрастта ни! След Игуасу се почувствах подмладена поне с 10 години. 


С Владимир Дворецки край "Дяволското гърло", нодопадите Игуасу, Аржентина

понеделник, 19 февруари 2018 г.

Портрет

Едно великолепно стихотворение на Арсений Тарковски ме изкуши да го преведа преди 5 години. Възхищението ми, когато го препрочитам в оригинал, винаги е толкова силно, като че ли го чета за първи път. Най-после реших да споделя и в блога си превода, който му направих. Естествено, заедно с автентичната творба.   

ПОРТРЕТ

Сам съм вече дни наред.
В стаята виси портрет.
По лицето на старица -
от
мушици
върволица.
Питам: „Тъжно ти е май
под стъклото в твоя рай?”
По лика муха се стича
и старицата изрича:
„А добре ли ти е там,
в твоя дом, като си сам?”
Ето и неповторимият оригинал на стихотворението от Арсений Тарковски:
ПОРТРЕТ

Никого со мною нет.
На стене висит портрет.
По слепым глазам старухи
Ходят мухи,
мухи,
мухи.
Хорошо ли, - говорю, -
Под стеклом твоём в раю?
По щеке сползает муха,
Отвечает мне старуха:
- А тебе в твоём дому
Хорошо ли одному?
И тук идва ред на илюстрацията, която се вдъхнових да направя към стихотворението. Не умея да рисувам, но пък съм чела толкова много стихотворни опити на хора без поетичен талант, които в някакъв момент решават да се изразят чрез стихове, че си казах - интернет ще понесе еднократно и моята нескопосана рисунка! Забавното е, че поради неумението ми да рисувам, мухите по портрета приличат малко на цветя. А това допълва финала на стихотворението: Бабичката, която явно се дразни да я съжаляват, навярно иска да каже, че може сега по лика й да лазят мухи, но някога в живота й е имало и цветя!    



неделя, 18 февруари 2018 г.

За честолюбието

Защо ли точно днес, на Сирни Заговезни, когато се иска и дава прошка, си спомних това стихотворение от младостта ми? Явно, защото в живота си открай време съм срещала хора, които не успявят да простят на някого заради изживяваната болка, а други - заради честолюбието си, в смисъл - когато някой е засегнал егото им, в което те са влюбени.

„Стъпчеш ли своята гордост,
друго какво ти остава?!”
Честолюбивите хора
тръгват по пътя направо.

И ги следим отдалече,
спрели в завоите криви,
ние, прозрелите вече,
бившите честолюбиви.

Гледаме тяхната храброст
с поуталожени сили
ние, позналите слабост,
някому нещо простили.

Като стоманено стреме
гложди ни стара омраза.
Всеки ли враг непременно
трябва да бъде наказан?

Не...зло да дреме под камък!
Бавно гневът ни затихва.
Скриваме злата си памет
като музейна реликва

и ни краси ореола
на опростена обида.
А през тревата набола
честолюбивите идат…

1981 г.
Гергина Дворецка
от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”






сряда, 31 януари 2018 г.

Началото на българското председателство на ЕС

Преваля първият месец от българското Европредседателство. Като журналист, който се занимава с темата за европейската интеграция от 1990 г. насам, за мен това събитие е много важно. Отразявала съм десетки председателства на други страни в европейските си предавания по БНР, сега в сайта на фондацията ни ще отразявам българското.  По-рано ги наричахме просто „председателства на ЕС“, но в българския вариант то се изписва най-често с пълното си наименование като се уточнява „на Съвета на Европейския съюз“. На хората, които нямат представа от институциите на ЕС, сигурно им е напълно непонятно за какъв Съвет става дума, но дано покрай нашето председателство да се поинтересуват и да прочетат как функционира Съюзът, на който България е член от 2007 г.
Някои мои приятели във Фейсбук гледат иронично на ролята, която страната ни ще изпълнява в ЕС през първите 6 месеца на 2018 г. Дори изписват думата като „преЦедателство“. Те си имат своите основания. Аз също до края на миналата година не бях сигурна, че сме напълно подготвени за тази наша европейска роля. Сигурно, защото живея близо до НДК и гледах как ремонтите продължаваха почти до последно. Имаше и някои ексцентрични идеи - в началото на януари да се засадят теменужки с цвета на европейското знаме в лехите пред НДК – навалелият по-късно сняг ги скри. Но няма да се спирам на такива детайли, защото самата аз бих искала България да се представи много добре начело на ЕС.
Официалното откриване на председателството ни на 11 януари в Народния театър „Иван Вазов“ предизвика много коментари най-вече заради речта на председателя на Европейския съвет Доналд Туск, която той произнесе на български език. Аз също се възхитих от този негов жест, защото явно се беше постарал да разучи добре текста. Самото съдържание на речта обаче остави у мен противоречиви впечатления. Първото ми сепване беше при споменаването в едно и също изречение на Захари Бахаров и Иван Вазов и то с предположението, че нашумелият актьор е по-известен на младите от класическия писател. Накрая в недългото слово беше намесен Христо Стоичков и за капак – тракийските войни. Ясно е, че словото на Туск е било подготвено от негови съветници, дори се говореше конкретно за един ирландец, който имал този ангажимент. Та по мое скромно мнение, съветникът ирландец леко се беше изгъбаркал с нас, замесвайки тюрлюгювеч от имена и събития, с които българинът се гордее. Споделям това, след като страстите около въпросното слово се уталожиха, защото имах Фейсбук приятели, които го бяха възприели твърде присърце – прочетох дори заплаха от видна полонистка, че ще разприятелява всеки, който се изказва зле за речта на Туск. Все си мисля, че ирландецът, подготвил съответната реч, като е гледал еуфорията, настанала в България по повод творението му, се е подсмихвал под мустак като героинята на Вазов Хаджи Ровоама. Де да беше знаел за колоритната Вазова Хаджи Ровоама, можеше и нея да я пъхне в приветственото слово на Туск за повече нашенски колорит!  
Думата ми е за това, че би било добре да не се радваме като деца само от факта, че един европейски лидер произнася слово на родния ни език, а да се заслушваме по-внимателно какво точно ни казва.  
         След тържественото откриване като цяло председателството потръгна добре. Министрите ни с ентусиазъм и самочувствие влизат в ръководните си роли на европейските събития. Предстоят още 5 месеца и ще настане времето на равносметките.
Известна наша преподавателка по европеистика твърди, че неуспешни председателства на ЕС няма. Само че някои страни се справят по-добре, а други – не толкова. Ще видим ние от кои ще бъдем, а още по-важно – какъв опит ще извлечем от нашия дебют начело на ЕС.   




вторник, 30 януари 2018 г.

Януарски рождени дни

Месец януари е всеизвестен с празниците си, но за нашето семейство той е свързан и с рождени дни. Моят е на 21 януари. Интересното е, че колкото повече време минава, толкова по-добре се чувствам на рождения си ден. Все по-ясно осъзнавам, че да достигнеш до почтена възраст е привилегия, която, за съжаление, не е дадена на всеки. Имам чувството, че натрупаните ми години образуват висок хълм, на чийто връх съм се изкачила и мога да погледна отгоре към някогашните си преживявания – някои от тях изглеждат вече като едва забележими точици, а си спомням колко силно са ме вълнували някога. Ето това означава да се издигнеш над нещата!
Както при изкачването на истински връх, катерейки се към висотата на годините, човек инстинктивно взима със себе си само най-необходимото и захвърля всичко, което би му тежало по пътя нагоре – формални познанства, ангажименти, които гълтат време, а не носят вътрешно удовлетворение. Така постепенно отсяваме излишното и запазваме онова, без което не можем. Колко е хубаво човек да остарява, защото разбира кое е всъщност най-важното в живота му!  
С изкачването по билото на годините всеки губи хора и неща, на които е държал. И толкова по-голяма е радостта от присъствието на любими същества в зрялата ни възраст!
Мъжът ми, с когото точно след 5 месеца ще отпразнуваме 35 г. брак, за рождения ми ден написа тристишието:
"Мой хляб и мое вино,
със теб се причестявам всеки ден!
Честит рожден ден, Гергина!"
Може и да съм пристрастна, но това късче поезия засенчва всички стихове, които самата аз съм написала за любимия ми съпруг. А уж в семейството ни поетесата съм аз!
Синът ни, който от най-ранна детска възраст ни подарява за рождените дни специални рисунки с най-важното за всеки от нас през изминалата година, този път ми нарисува стилизирано изображение на статуята на Христос Спасителя в Рио де Жанейро. Той знае колко важно беше за мен пътуването ми до този град през 2017 г.!
Благодарна съм и на всички над 200 приятели и познати, които ме поздравиха във Фейсбук и по телефона.   
И още хубави неща:
Приятно ми беше, че на рождения ми ден имаше сняг. Родила съм се в много снежен студен ден и може би снегът е бил едно от първите неща, които са ми се мернали пред очите през прозореца на Първа градска болница. Така си обяснявам моята любов към снега, въпреки че много обичам лятото.
Като подарък от случайността възприех и финалния спектакъл на победителите в Европейското първенство по фигурно пързаляне, който предаваха по телевизията на 21 януари. Той ме върна към ученическите ми години във Френската гимназия, когато състезанията по фигурно пързаляне бяха сред най-очакваните събития за мен и съученичките ми и през междучасията коментирахме оживено кой от фигуристите как се е представил.
Разказвам тези дреболии, защото с годините човек наистина започва да се радва на такива уж дребни съвпадения. На младини може и да не ги е
забелязвал или не ги е възприемал като повод за радост.
Със сигурност това, което пиша, не изглежда особено оригинално, но е хубаво, когато можем сами да се убедим в някои банални истини.
         На 28 януари е роден баща ми. Той отиде в други измерения преди около 8 години, но ние и досега празнуваме рождения му ден. Правим си тържество вкъщи в негова чест, готвя ястията, които харесваше, или някои нови, които си мисля, че би харесал, припомняме си любимите му изрази. Все повече оценявам колко достойно остаряваше той, без да изпада в старчески егоизъм и запазвайки докрай любопитството си към света, от който си тръгна на 94 години и 5 месеца.  
         През този месец се отбелязва и още един рожден ден - на БНР, защото на 25 януари 1935 г. цар Борис III е издал указа, с който радиоразпръскването става държавна собственост. Приятно ми е, че съм родена в един и същ месец с радиото, което си остава една моя голяма любов. От високия връх на натрупаните ми години го виждам като голяма хижа по билото на склона. Приятно ми е да си спомням, че и аз съм била там. Понякога ми се е случвало да бъда така погълната от ставащото вътре, че не ми е идвало наум да поглеждам през прозорците. Сега помахвам за поздрав на хората от хижата. Който видял – видял. А на мен още толкова неща ми предстоят!   
         И ако пиша за изброените по-горе рождени дни, то е не само защото те са важни за самата мен, а и по друга причина:

 Има хора, които се страхуват от трупащите се години, а не бива! Възрастта е връх, до който си имал шанса да се изкачиш. Въпрос на гледна точка. Знаете анекдота за песимиста и оптимиста, нали. Е, лично за мен чашата винаги е наполовина пълна.