вторник, 3 септември 2019 г.

Виното на лятото


Идва есента с крадливи  стъпки...
Но преди тъгата да покълне,
лятото отпих на малки глътки,
за да му се насладя напълно.

Отлетелите светулки щастие
няма как да събера обратно,
ала в спомена ще си искрящо,
мое цветно, пълно с обич лято!

Гергина Дворецка

3.09.2019 г.



Разминаването между творчество и автор


Преди няколко дни публикувах в блога си спомен за една поетеса, която не запомних с добро. Причината е, че навремето, когато бях съвсем млада, тя, от позицията си на вече утвърдена авторка, не само постави под съмнение качествата на стиховете ми, които много хра харесваха, но се постара да ме смаже психически при единствената ни лична среща. Бях се сетила наскоро за тази вече починала поетеса заради поканата да присъствам на тържество по случай нейна кръгла годишнина. Тогава осъзнах, че никога не бих й оказала почитта да отида на събитие в нейна чест, въпреки че остави хубави стихове.
Когато споделих тази публикация във Фейсбук, имаше доста коментари под нея. Като администратор на блога си, виждам, че тя и досега много се чете. Дали случайно или не, но след споделянето й, две мои приятелки припомниха във Фейсбук стихотворения от тази поетеса. Стиховете са хубави или, както самата поетеса се беше изразила, „до голяма степен удовлетворяват изискванията“ ми. Но какво да направя, когато, четейки тези стихове, винаги зад тях виждам реалното лице на поетесата, което тя показа пред мен, и някак не мога да й повярвам, когато обяснява в поетична форма колко светла душа има.  
Хората, у които не е оставила такъв спомен, възприемат поезията й без капчицата катран, която за мен вгорчава медените й метафори. Мисля си (може би наивно), че всеки добър автор трябва и като човек да бъде на висотата на творчеството си.
Впрочем, неведнъж в живота си съм се замисляла за разминаването между някои автори и онова, което пишат. За един поет, когото бях изпратена да интервюирам като млада журналистка в БНР, написах преди години стихотворението „Парадокс“. Той не се държа ехидно с мен, както въпросната поетеса, но от него се излъчваше такова бездушие, докато ми даваше интервюто, че ми стана студено. Никога не съм харесвала поезията му, но самият факт, че изразява себе си чрез стихове, би трябвало да бъде доказателство за чувствителност, каквато в действителност не открих у него  Този автор също вече е покойник, но отдавна никой не го споменава, нито припомня стиховете му. Самата аз се сещам за него единствено като за еталон по разминаване между творчество и автор.


                                ПАРАДОКС 


Поетът, който пише редове
за обич и надежда
и който в прозаични часове
с досада ви поглежда...

Поетът, който дава топлинка
с метафори и рими,
а скучната му делнична ръка
ви прави нараними...

Ако светът, за който ни боли,
попадне в тежка сянка
и си припомни някой досетлив
за подвига на Данко*,

ти протегни красивия си стих –
от него да просветне,
сърцето щом не може да блести...
поете, ех, поете!...



Гергина Дворецка
от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

*За по-младите читатели, които не са чели разказа на Максим Горки „Сърцето на Данко“, ще поясня, че героят в този разказ изтръгва сърцето си, за да освети пътя на хората в тъмнината.

Снимката към този текст за мен е илюстрация на разминаването между някои автори и творчеството им.


петък, 30 август 2019 г.

Вълшебният път към Йонийско море




Пътят към плажа в италианския курорт „Аргонавти“, област Базиликата, беше едно от най-красивите ни преживяване през това лято. Винаги вървяхме пеш, макар че от хотела имаше удобен транспорт.


Първо минавахме покрай миниатюрното пристанище с яхтите и екзотичните растения наоколо.


Още отдалече, преди да стигнем до иглолистната гора, чувахме цикадите. Жужаха като гигантски маракаси с типичния им свистящ звук на сипещи се зрънца.
С приближаването ни до дърветата звукът ставаше все по-силен, докато накрая потъвахме сред него.


Оттук започваше вълшебството на гората. Струваше ни се като извадена от книжка с детски приказки – прорязана от слънчева светлина, която я прави още по-загадъчна.


Хубавото беше, че във всеки момент можехме да се отклоним от пътя към плажа и да станем част от приказката.


Не бързахме да влизаме във вълшебството веднага.
Минахме много пъти покрай романтичната пейка сред малка полянка, преди да си направим снимки на нея.


През цялото време на талази ни настигаше мирис на смола.



С края на пътя до плажа не настъпваше краят на вълшебството, защото тогава вече бяхме на брега на морето, за което обикновено мечтаем цяла година до лятото. Този път имахме щастието да бъдем на Йонийско море.



Вчера описах това преживяване в стихотворение, но ми беше приятно да го представя с повече снимки.



На последната снимка: пътят през гората, гледан откъм плажа на курорта "Аргонавти" в италианската област Базиликата.  

четвъртък, 29 август 2019 г.

Горско-морска импресия в края на август


Плуват в кръг над мене клоните извити
на дървета-лодки в ясното небе.
В дъното на август лягам сред тревите.
Лятото си тръгва, но ми е добре.

На талази мирис на смола премина
и остави в мене спомен за море.
Шушне ми гората като раковина...
Аз потъвам в август и ми е добре.

Гергина Дворецка

29.08.2019 г.

Снимката е от гората, през която това лято отивахме до плажа в курорта "Аргонавти", област Базиликата, Италия 

вторник, 27 август 2019 г.

Поетесата, която не запомних с добро


Често съм се питала в кой момент за вече починал човек може да кажем не само хубаво, а и нещо, което го показва в не особено добра светлина. Веднага след смъртта му това изглежда някак некрасиво, но колко години трябва да минат, за да се вдигне ембаргото над лошите спомени за него?
Учудих се, че когато преди дни почина Жорж Ганчев, наред с милите думи се появиха и доста нелицеприятни коментари за личността му от хора, които са го познавали. Явно зависи от човека. Нестандартното поведение на Жорж приживе беше последвано от нестандартно отношение към него след смъртта му. Това обаче ме накара да потърся повече информация за фразата, която вече възприемаме като правило: „За мъртвите или добро, или нищо.“ В интернет открих, че тази фраза е била произнесена от древногръцкия политик и поет Хилон от Спарта и в целостта си гласи: „За мъртвите или добро, или нищо, освен истината.“
Успокоих се, защото онова, което ще разкажа, е самата истина.
Наскоро моя приятелка – творец с многостранен талант и крехка душа – ми се обади по телефона, за да ме покани на литературна вечер по случай кръглата годишнина от рождението на поетеса, починала преди няколко години. Без изобщо да се замисля, изстрелях, че на събитие, посветено на тази поетеса, никога не бих отишла, защото съм запазила изключително неприятен спомен от личния си контакт с нея. Приятелката ми занемя – нито беше очаквала такава реакция от моя страна, нито можеше да повярва, че въпросната авторка на нежна лирика е способна да остави у някого лоши впечатления като човек. А аз се замислих за пореден път кога имаме моралното право да споделяме публично неприятни спомени за някой починал. Както вече споменах по-горе, разбра се, че това е възможно по всяко време.
Случката с поетесата, за която искам да разкажа, има предистория.
През 70-е и 80-е години на миналия век бях едно от популярните имена в младата българска поезия. Тогава се подписвах като Гергина Иванова. Още като ученичка мои стихове редовно излизаха във вестник „Средношколско знаме“ и в списание „Родна реч“. В редакцията на списанието ме оценяваха високо като автор и една година преди да завърша гимназия ме бяха определили да следвам в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. След завършването ми обаче институтът обяви нулева година за България и продължих образованието си в Софийския университет. Като студентка започнах да публикувам стихове във в. „Пулс“, в. „Литературен фронт“, в. „Стършел“.
В отдел „Поезия“ на „Литературен фронт“ поетът Димитър Василев, който харесваше стиховете ми, реши, че заслужавам да ми бъде направено специално представяне на страниците на вестника от някой утвърден творец. Спря се на въпросната поетеса и тя беше приела да напише няколко реда за мен.
Представянето ми, което излезе в броя от 13 февруари 1975 г., започваше с думите: „След малко вие ще знаете за Гергина Иванова толкова, колкото зная и аз: че е млада, че превзема сега първите стъпки земя от територията на поезията.“
Поетесата грешеше. По онова време много хора, интересуващи се от поезия, знаеха за мен. Уверих се в това още на първата студентска бригада, когато мои колеги от специалността „Българска филология“ ме търсеха, за да говорим и да споделят впечатленията си от публикациите ми в „Родна реч“ и „Средношколско знаме“.
По-нататък в представянето поетесата поясняваше, че е прочела стиховете ми „с до голяма степен удовлетворени изисквания и с едно доброжелателно очакване“, защото името ми можело и да се загуби сред многото дебютанти. Накрая пожелаваше евентуалните бъдещи срещи с написаното от мен да „донесат категоричност на сполуките и собствено поетично лице на младата авторка“.  
В края на тази публикация споделям трите стихотворения, въз основа на които поетесата беше направила колебливите си изводи за творческите ми възможности. Истината е, че има хора, които ги помнят и досега, дори ме издириха във Фейсбук, за да ми го кажат – за което най-искрено им благодаря. У въпросната утвърдена поетеса обаче тези стихове не бяха вдъхнали кой знае какви надежди в таланта ми.     
Не това представяне „с половин уста“ обаче е неприятният ми спомен от нея, то беше само прелюдия към него.
След като излезе публикацията в „Литературен фронт“, Димитър Василев ме посъветва да направя следващата крачка и да занеса свои стихове на поетесата в авторитетното тогава списание „Септември“, където тя работеше. Приех съвета, занесох й цикъл нови стихотворения и така в редакцията на списанието се осъществи единственият ми разговор лице в лице с тази поетеса.
Тя започна с думите:
-                     След голямата радост от излизането на стиховети ви в „Литературен фронт“ идва едно голямо разочарование!   
Каза ми го с такава наслада, като че ли произнасяше нещо изключително хубаво. След това започна да громи едно по едно стихотворенията ми. Бях така смаяна от ставащото, че само я слушах. Когато обаче ми обясни, че в една строфа си личи недобро владеене на граматичните форми, най-после реагирах. Заявих, че поне в граматическите си познания съм сигурна, а и наскоро съм взела с отличие изпита си по българска граматика. Поетесата възприе със сарказъм този мой наивен аргумент и остана непоколебима:
-                     Въпреки отлично взетия изпит, тук сте използвали грешна граматична форма.
Изуми ме удоволствието, с което ми говореше през цялото време. Наслаждаваше се.
И досега не знам защо го направи. Аз бях отишла при нея като при литературен авторитет, със сигурност съм изглеждала плаха и притеснена. Не разбирам с какво предизвиках у нея вулкана от думи, които ме смазаха. Дори да не е вярвала в поетичния ми талант, така ли трябваше да разговаря с мен? Та тя имаше дъщеря горе-долу на моята възраст, щеше ли да й бъде приятно някоя мастита дама да говори така на нейното дете?
Когато се прибрах вкъщи, сложих оплютите от поетесата стихове в папка и повече не ги погледнах. Същото направих и със спомена за единствената ми лична среща с тази поетеса. Но както някоя забутана папка може неочаквано да изникне пак пред очите ни, така се случва понякога и с неприятния спомен. Последния път това стана по повод поканата да присъствам на литературна вечер за кръглата годишнина на вече починалата поетеса. Никога не бих й отдала такава почит, макар че е оставила хубави стихотворения.
За илюстрация на този мой текст използвам снимка от Родопите. Всеки да я тълкува, както иска.


Иначе имаше период от време в младостта ми, когато много добре ме познаваха в поетичните среди, въпреки съмненията на поканената да ме представи на страниците на „Литературен фронт“. Пиша стихове и досега, но още от младини постоянно поставях журналистиката преди поезията и, в крайна сметка, е нормално да съм по-известна като журналистка, а не като поетеса. В моята вече зряла възраст се чувствам удовлетворена, че винаги съм правила и говорила онова, което ми е било на сърце и рядко съм уязвявала някого умишлено – трябва да ме е възмутил твърде много, за да ме предизвика да бъда саркастична. Затова безпричинната смазваща ехидност ми е непонятна и я намирам за недостойна.
Разказах тази случка, защото в даден момент заседна в гърлото ми като камъче, което трябваше да изплюя. Ако някой се усъмни дали всичко се е случило, както го описвам, ще му отговоря, че така съм го почувствала. Със сигурност, ако поетесата беше проявила човешка топлота при разговора ни, щях да споделя с гордост, че една известна по онова време авторка е била добра с мен. Само че не стана така. Тя изживя докрай удоволствието да възтържествува над едно момиче, на което по възраст би могла да бъде майка. И пак стигам до занимаващия ме от години въпрос: замисляме ли се какъв спомен ще оставим у хората, с които инцидентно ни среща животът?
Толкова за тази поетеса, която не запомних с добро. Други хора сигурно я помнят по различен начин, но познавам и един събрат по перо, който също се беше почувствал дълбоко засегнат от творчески разговор с нея. Дори нямам желание да напиша името й тук, но то все пак ще се види на сканираната страница с представянето ми във в. „Литературен фронт“ от 13 февруари 1975 г.   

По-надолу са трите стихотворения, които бяха накарали въпросната поетеса да се колебае имам ли бъдеще като автор. Включих ги в стихосбирката си „Човекът, когото си чакал“, която излезе след 9-годишно прележаване в издателство „Хр.Г.Данов“, Пловдив, през 1990 г., а през 2007 г.  излязоха и в сборника ми с избрани стихове „Сняг и нежност“, „Издателско ателие Аб”.

ГРОТЕСКА

Весело-сиво е утрото
с вятър по голите клони...
Има ли нещо пропуснато,
нещо от мен недогонено?

Хубаво беше суетното
яркозелено начало:
Мене обичаше цветето,
в чуждия двор разцъфтяло,

мене възпяваха птиците,
пазени в чуждата клетка,
и водоскоците, плиснали
струи край чужда пътека...

Мене... Едно допълнение
В този триумф неоспорен –
че от нещата спечелени
нито едно не бе мое.

Има ли време пропуснато?
Има ли миг недогонен?
Весело-сиво е утрото
с вятър по голите клони...

                         ГЛЪТКА

                        Навярно там останах, при чешмата.
                        Полюшнаха се плочите мухлясали,
                        минутите потекоха обратно,
                        а мирисът на мента спря в косата ми.

                       Под клепките, отронило жарта си,
                       замря полето, сляпо от умора...
                       И само по несвикналите пръсти
                       една червена капка се разтвори.

                       Отпих. Върху лозниците преплетени
                       полегна сянката ми преобърната.
                       А селянките гледаха ръцете ми
                       и с погледи безшумно ги превързваха.

                        ” ” ”
                      Баба ми се моли пред прозореца.
                      Малката икона е сменена.
                      Баба гледа как минават хората
                      и се моли някому. За мене.

                     Тя не знае всичко, от което
                     трябва в този свят да ме предпази.
                     Не разбира що за колелета
                     най-умело биха ме прегазили.

                     Но със пламенно присвити устни
                     тя се моли и ме благославя,
                     неспособна даже да допусне,
                     че и аз умея да ранявам,

                    че и моите изящни пръсти,
                    трогващи, когато са пребити,
                    вероятно нещо са разкъсали
                    и си заслужават синините.


      




неделя, 18 август 2019 г.

Жената, която танцуваше в Милано



Жената, която танцуваше в Милано, не бях аз, макар че с мъжа ми рядко пропускаме възможност за танци. През август 2015 г. бяхме на Световното изложение, което се провеждаше там. Още с пристигането си побързахме да се разходим пеш из града, въпреки умората от пътуването. Успяхме да стигнем чак до замъка на фамилията Сфорца, Castello Sforzesco, който се намираше не особено далече от хотела ни.


Обиколихме вътрешните дворове, разгледахме някои от постоянните и временни изложби.


После седнахме да си починем в парка зад замъка, близо до дансинг на открито. Свиреше музика, имаше доста танцуващи двойки. Бяха хора на средна и по-напреднала възраст. Явно не се познаваха помежду си, защото обикновено след края на танца си кимваха любезно и се отдалечаваха в различни посоки. Със сигурност се забавляваха.  
В един момент забелязах на дансинга жена на около 40, която изглежда не се забавляваше. Въртеше се шеметно в ръцете на партньора си, който едвам я удържаше. Не той, а тя водеше танца, отмяташе глава назад, както правят щастливите жени, когато танцуват с любимия си. Само че обикновено жените в такива случаи се усмихват лъчезарно. Тази жена не само не се усмихваше, тя излъчваше отчаяние. А танцът като че ли нямаше край. Музиката не спираше. Жената продължаваше да отмята глава назад, да завърта мъжа до себе си във вихър, който би могъл да изглежда страстен, но не беше, защото тя през цялото време нито веднъж не погледна партньора си.
Във въображението си жената танцуваше с някой друг. В неговите ръце би искала да извива снагата си и да отмята щастливо глава назад... На тази открита сцена в парка тя беше намерила негов случаен заместник и се опитваше да изживее с него онова, за което е мечтала да й се случи с Истинския. Правеше всичко точно както си го е представяла в мечтите си. Но усещането за щастие не идваше, защото въпреки усилията си, не успяваше да се самозаблуди, че мъжът до нея е желаният, Той.
Споменах, че жената, която танцуваше в Милано, не бях аз. А може би някога съм била? И може би всяка жена в даден етап от живота си е била като нея. Опитвала се е да намери заместител на истинската любов, но въпреки старанията да се самозаблуди, че всичко е точно, както трябва да бъде, сърцето й е знаело, че това не е Той и щастливата усмивка така й не се е появявала на лицето й. Щастието в любовта трудно си имитира.
Онова, което също няма да забравя от случката на дансинга в парка, беше поведението на мъжа, който по случайност се беше оказал партньор  на шеметно танцуващата жена. Той със сигурност разбираше, че тя изживява нещо повече от танц, че се опитва да превърне в реалност неосъществената си мечта за страстна любов с някой друг. Би могъл просто да спре да танцува, да намери някакво извинение и да се оттегли, но той я оставяше тя да се мята в ръцете му, да го увлича в лудешки пируети по дансинга. Гледаше я не със съчувствие, а с искрено човешко разбиране и дълбока тъга. Остана с жената до финала на музикалното изпълнение, поклони й се и се отдалечи. Тя тръгна след него, може би за да му благодари или да го помоли за още един танц, но той се смеси с групата мъже край откритата сцена и погледът му й каза: „Аз бях дотук.“  
Вече 4 години тази случка не излиза от паметта ми и накрая реших да я опиша. Бях направила и снимки по време на онзи танц в Милано, но не можах да ги открия във фотоархива си. Така е по-добре. Не е нужно жената, която танцуваше в Милано, да бъде свързвана с конкретен образ. Реших да илюстрирам този текст със снимка как танцуваме с мъжа ми на един мой рожден ден в домашна обстановка. Снимката е от 2016 г., когато с Владо отпразнувахме 33 години щастлив брак.
Иска ми се да вярвам, че жената, която видях в парка до Castello Sforzesco през лятото на ЕКСПО 2015 г., сега има възможност да танцува с голямата си любов. Не на дансинг за случайно срещнали се партньори, а сред уюта на семейната им кухня.    


На снимката: Владимир Дворецки до Castello Sforzesco, вляво е паркът с дансинга на открито 


неделя, 4 август 2019 г.

Бира




На младини не ценях бирата, но в някогашната Младежка редакция на БНР се забавлявахме да пишем стихове по меню: за ястия и напитки. Та така навремето написах стихотворението си, което реших да споделя в летния ден: 

Бира

Ако в мене напира пак копнежът нелеп,
вдигам халбата бира и си мисля за теб.
Не размахвам рапира, нито траурен креп.
Пия хладната бира и си мисля за теб.
В тази бира намирам свой спасителен шлеп.
Свършвам халбата бира и не мисля за теб.
Гергина Иванова/Дворецка

Стихотворението включих в стихосбирката си „Шарени думи“, 1996 г., 
изд. „Литавра“