сряда, 20 юни 2018 г.

Елегично за софийския цирк




Други теми са далеч по-актуални сега, но тъй като всеки ден минавам покрай Солни пазар, взех да си спомням софийския цирк, който някога се издигаше на това място, но изгоря напълно през 1983 г. През последвалите години съм се питала как е било възможно на такова малко пространство да се е разполагала постройка, която като дете ми се виждаше огромна.
Не бих казала, че циркът ми е липсвал точно там. Дори когато съм минавала по площадчето, съм си казвала, че шатрата явно го е задръствала. Далеч по-добър вариант е тя да се издигне отново в парк „Възраждане“, където вече имало и запазен терен за тази цел.
Напоследък обаче на Солни пазар закипя строителство. Дърветата и храстите покрай тротоара бяха изсечени и заменени с ламаринени ограждения, зад които боботят багери и се издига кран. Преди известно време се загледах в снимката, която показва каква ще е сградата на мястото на някогашния цирк, и се изумих. Нещо импозантно и модерно ще извиси бетонна снага в пълна дисхармония с по-старите къщи вляво, но пък в унисон с вече издигнатия в непосредствена близост гигант на площад „Македония“. После може да излезе, че старите къщи не се вписват в този нов архитектурен ансамбъл и да ги сполети една до болка позната съдба.
Но засега не искам да се затормозявам с такива предположения. Мисълта ми е за онова, което ще се изтъпанчи на мястото на някогашния цирк. Прочетох, че ще е 5-звезден хотел, с търговски обекти и подземен гараж. Дали не е логично хотелът да се нарича „Старият цирк“? Във всеки случай, ще задръства Солни пазар много повече, отколкото цирковата шатра преди години.
И изведнъж изпитах тъга за този цирк, в който майка ми ме водеше, когато бях дете. За нея това беше най-вълнуващото детско забавление. За самата мен не беше точно така, но сега ясно си представих опесъчената арена, по която препускат коне, ловките акробати, пламтящите обръчи, през които с победен рев скачат дресирани лъвове, подвикванията на клоуните, буйния смях на публиката и избухващите възторжени ръкопляскания.

Спомням си не един филмов сюжет, в който сградите, построени върху стари гробища, са населени с призраци. Дали и гостите на бъдещия 5-звезден хотел ще чуват призрачните звуци от някогашните циркови представления? Казвам си наум: „Така им се пада!“ А всъщност какво ще са виновни те за поредната архитектурна грандомания?        



събота, 26 май 2018 г.

Черешова Задушница с Мария





В памет на скъпата за мен и за още много хора
талантлива и всеотдайна журналистка и писателка
Мария Галишка-Владимирова,
която преди години ми изпрати тази снимка на своя прозорец



В узрялата пролет, по светло,
по време за слънчеви срещи,
Мария повдига пердето
и гледа дървото с череши...

Дъждът и нощта от стъклото
лика й дори да изтрият,
Мария ще гледа дървото,
дървото ще гледа Мария.

И който за нея си спомни
сега и след много години,
ще мисли за пролетни клони,
покрити със сладки рубини.

26.05.2018 г.


петък, 6 април 2018 г.

За Юда и Голгота


Случи се така, че петата годишнина на блога ми съвпадна с Разпети петък. Тъй като с времето откривам у себе си стремеж в даден момент да си правя равносметка, годишнината на моя блог ме накара да се замисля колко често съм писала за разпятието като символ на човешкото страдание. Дадох си сметка също така, че досега не съм се задълбочавала в предателството на Юда, нито в жестокостта на онези, които свирепо хвърлят камъни по носещия своя кръст. Вниманието ми винаги е било погълнато от мъките на страдащия и охулвания, от начина, по който понася изпитанието.
Точно днес обаче се запитах що за хора, наистина, са хвърлящите камъни. Предателството на Юда е предопределено от волята на Бога да пожертва своя син, който да изкупи греховете на човечеството. Ако не беше Юда, друго щеше да отведе Исус до неизбежния му край, защото той е роден, за да понесе страдания. Юда е олицетворение на човешките слабости, но той се покайва за предателството си и се обесва.
Дали са се покаяли обаче онези, които са хвърляли камъни по беззащитния човек и са го хулели? Евангелията не са осветлили този въпрос. Образът на хвърлящия камъни все остава неясен, смесен с тълпата. Сигурно, защото, докато замеря и обижда, лицето му се изкривява от злоба до неузнаваемост и после, щом отново добие всекидневията си вид, се питаш това същият човек ли беше или просто един достопочтен гражданин.
На тези мисли ме наведе една случка от вчерашния Велики четвъртък. Вече предвкусвах предстоящия Великден, настройвах се за празника, готвех се да боядисвам яйца... Междувременно разменях имейли с наша семейна приятелка по повод една публикация, която беше осигурила за сайта ни. В нея тя настоя да бъдат включени сканирани снимки от семейния архив на неин познат. Снимките бяха избелели и публикацията спокойно можеше да мине и без тях, но изпълнихме молбата на приятелката ни да ги включим. Проблемът беше, че човекът, който ги беше предоставил, имал забележки по текста към тях - приятелката ни ги препрати в имейла си до мен. Поправките му бяха в стил „не по врат, а по шия“, фактологични грешки нямаше, но човекът държеше текстът да е точно както той го е написал. Обясних на приятелката ни, че ако е недоволен, снимките му ще бъдат свалени от сайта ни. В крайна сметка получих имейл от него, в който ми пишеше, че дребнавостта, суетата, себичността и грандоманията ми са впечатляващи и при това положение било непоносимо снимките от семейния му архив да бъдат публикувани под моята редакция.
Естествено, махнах снимките му от публикацията. От това тя нищо не изгуби, но вчера, на Велики четвъртък, когато уж се настройвах за празника, изненадващо бях засипана с камъните на тежки обиди и се замислих за лекотата, с която този напълно непознат за мен човек се нахвърли срещу мен. Само защото си позволих да му напомня, че на собственият ни сайт редакторът съм аз и не мога да приема някой отвън да налага какво да пише в него.
Затова и днес, на Разпети петък, се питам що за човек е хулещият и замерящият с камъни? Вероятно видът му изглежда напълно достопочтен в ежедневието, докато в даден момент не го прихване злобата и не деформира грозно чертите му.
Предателите като Юда всеки ги презира и ги сочи с пръст. Много по-рядко обаче насочваме гнева си срещу замерящите с камъни. Може би, защото в такъв момент е по-важно да се предпазим от удара. Или защото понякога самите ние се поддаваме на порива да хвърлим камък по някого?
Поглеждам заглавието на написаното дотук - в него са споменати Юда и Голгота, а хвърлящият камъни не, макар че точно за него най-вече става дума. Така и трябва да бъде. Юда все пак се е покаял за греха си и се е самонаказал със смърт, а замерящият с камъни или обиди обикновено не се разкайва за постъпката си и не заслужава да бъде изведен в заглавие.
     


четвъртък, 5 април 2018 г.

Когато поетите минават отвъд

В дните преди Великден съвсем случайно научих, че двама поети, които познавах още от студентските си години, са си отишли от този свят – Велизар Николов и Петко Кицов. С първия съм се срещала инцидентно, с втория работихме заедно няколко години в „Младежка редакция“ на БНР – починал е преди половин година. Така и не съм разбрала, че вече ги няма... Написах това стихотворение за тях и за всички поети, които са си тръгнали незабелязано от шумното ни ежедневие. Чие отсъствие ще се усети - времето ще покаже.

***

Когато поетите минават отвъд,
прелитат ли птици по техния път?
Шумят ли дървета, жужат ли пчели?
И манна небесна над тях ли вали?

Дали се познава по знаци безчет,
когато земята напуска поет,
а ние, безсилни да ги доловим,
допускаме да отлети като дим?

Гергина Дворецка
5.04.2018 г.



четвъртък, 22 март 2018 г.

Обяснение в любов към водата


Може би защото съм Водолей, но чувствам Международния ден на водата като мой празник! Харесвам водата във всичките й агрегатни състояния и ми е много приятно, че на днешния ден в София е навалял сняг.

         Най-силно усетих какво е водата за мен, когато преди 5 месеца с любимия ми Владимир Дворецки бяхме край водопадите Игуасу – първо в Аржентина, а после и на територията на Бразилия. Там водата не само блика отвсякъде, но те обгръща с топъл воден прах, влиза в теб през кожата и те обсебва изцяло. На моменти изглежда застрашително, имаш чувството, че ще те завлече към дъното – и това наистина е възможно -  но е важно да намериш здрава опорна точка и в този момент водните потоци те изпълват с въодушевление и радост.
Точно тогава осъзнах, че водата е като любовта, защото и тя ни въздейства така.
Любовта означава младост, независимо от възрастта ни! След Игуасу се почувствах подмладена поне с 10 години. 


С Владимир Дворецки край "Дяволското гърло", нодопадите Игуасу, Аржентина

понеделник, 19 февруари 2018 г.

Портрет

Едно великолепно стихотворение на Арсений Тарковски ме изкуши да го преведа преди 5 години. Възхищението ми, когато го препрочитам в оригинал, винаги е толкова силно, като че ли го чета за първи път. Най-после реших да споделя и в блога си превода, който му направих. Естествено, заедно с автентичната творба.   

ПОРТРЕТ

Сам съм вече дни наред.
В стаята виси портрет.
По лицето на старица -
от
мушици
върволица.
Питам: „Тъжно ти е май
под стъклото в твоя рай?”
По лика муха се стича
и старицата изрича:
„А добре ли ти е там,
в твоя дом, като си сам?”
Ето и неповторимият оригинал на стихотворението от Арсений Тарковски:
ПОРТРЕТ

Никого со мною нет.
На стене висит портрет.
По слепым глазам старухи
Ходят мухи,
мухи,
мухи.
Хорошо ли, - говорю, -
Под стеклом твоём в раю?
По щеке сползает муха,
Отвечает мне старуха:
- А тебе в твоём дому
Хорошо ли одному?
И тук идва ред на илюстрацията, която се вдъхнових да направя към стихотворението. Не умея да рисувам, но пък съм чела толкова много стихотворни опити на хора без поетичен талант, които в някакъв момент решават да се изразят чрез стихове, че си казах - интернет ще понесе еднократно и моята нескопосана рисунка! Забавното е, че поради неумението ми да рисувам, мухите по портрета приличат малко на цветя. А това допълва финала на стихотворението: Бабичката, която явно се дразни да я съжаляват, навярно иска да каже, че може сега по лика й да лазят мухи, но някога в живота й е имало и цветя!    



неделя, 18 февруари 2018 г.

За честолюбието

Защо ли точно днес, на Сирни Заговезни, когато се иска и дава прошка, си спомних това стихотворение от младостта ми? Явно, защото в живота си открай време съм срещала хора, които не успявят да простят на някого заради изживяваната болка, а други - заради честолюбието си, в смисъл - когато някой е засегнал егото им, в което те са влюбени.

„Стъпчеш ли своята гордост,
друго какво ти остава?!”
Честолюбивите хора
тръгват по пътя направо.

И ги следим отдалече,
спрели в завоите криви,
ние, прозрелите вече,
бившите честолюбиви.

Гледаме тяхната храброст
с поуталожени сили
ние, позналите слабост,
някому нещо простили.

Като стоманено стреме
гложди ни стара омраза.
Всеки ли враг непременно
трябва да бъде наказан?

Не...зло да дреме под камък!
Бавно гневът ни затихва.
Скриваме злата си памет
като музейна реликва

и ни краси ореола
на опростена обида.
А през тревата набола
честолюбивите идат…

1981 г.
Гергина Дворецка
от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”