Пловдив - Европейска столица на културата

Както всички нормални българи, и аз бих искала Пловдив да се представи впечатляващо през годината, когато е Европейска столица на културата. Искрено се надявам това наистина да се случи, въпреки тържественото откриване на 12 януари, което силно ме озадачи.

Семейството ни проследи откриването по телевизията. Отначало гледахме внимателно, после – доста разсеяно. Идеята за огромната кула, специално изградена за церемонията, поначало не ме грабна – не съм фен на гигантоманията. Отделен въпрос е – и то никак немаловажен – колко скъпо струва. Но си мислех, че на екраните на тази кула ще бъдат представени знакови моменти от историята на един от най-древните градове в света. Предполагах, че голям акцент ще бъде поставен на времето, когато Филипополис е бил част от Римската империя – това е и важно свързващо звено с другия град, който е Европейска столица на културата през 2019 г. – италианският Матера.

За съжаление, основното позоваване на миналото бяха кукерите, повечето от тях - с високи островърхи шапки - маски на главите. 

Както ние, българите, знаем, кукерските маски са с най-разнообразни форми, но изборът да се покажат най-вече островърхите даде основание в социалните мрежи да се коментира, че напомнят за ку-клукс-клан. Лично на мен ми напомниха за подобни шапки, които видяхме на религиозните шествия по улиците по време на Семана Санта, седмицата преди Великден, в Малага, които видяхме преди 4 години. 

Може пък и действително да е търсена някаква аналогия с Испания, защото в един момент от вчерашната церемония в Пловдив чух от кулата - сцена да се подвиква нещо на испански език. Защо ли точно на испански? Можеше и на немски – нали концепцията за събитието е била на германска артистична компания. А, както в някои коментари веднага беше отбелязано, не се чуха езиците на многото етноси, съставляващи от векове пловдивското население.

И се питам защо трябваше да търсим услугите на чужденци, за да ни организират артистичното откриване на Пловдив като Европейска столица на културата. Междукултурните контакти са важни, но не е ли най-нормално български екип да представи един български град като международно културно средище. Кой познава българския дух и традиции по-добре от самите нас? Защо да се учудваме тогава, че на вчерашната церемония традициите ни бяха символизирани от най-банализирания образ в туристическите справочници за България – кукера!

Най-много ме изуми обаче рецитацията на неукрепнали гласчета, достигаща до викане. Четох сравнения с някогашната детска асамблея „Знаме на мира“. На мен повече ми напомниха за фестивала на политическата песен „Ален мак“, също от онова време. В паметта ми дори изникна по аналогия една фраза, скандирана от комсомолска агитка на фестивалната сцена: „Гордей се с правото да кажеш: Този свят е и мой!“ Фразата се повтаряше многократно и стигаше до кресчендо. Доколкото си спомням, беше извадена от някаква реч на Тодор Живков или на Людмила Живкова към младежта и я бяха направили на политическа песен. Но такова нещо не можеше да се изпее, та затова се скандираше.  

Няма да си кривя душата, че само на „Ален мак“ се викаше така. Това го има и в някои днешни театрални постановки, претендиращи за новаторство. Така че снощните подвиквания от кулата - сцена в зимната пловдивска вечер вероятно е трябвало да се възприемат като новаторски, но навяха спомени за недалечното минало.  

 Докато проследявах – с различна степен на внимание – церемонията по телевизията, се питах как ли я възприемат чужденците, които я гледат. И се самоутеших, че може и да не са така критични като нас, българите. В други европейски страни също се случват подобни неща.

Няма да забравя един спектакъл, който ме озадачи не по-малко от вчерашния в Пловдив. Той се проведе в сградата на Съвета на Европа в Страсбург през ноември 2015 г. на финала на Международния форум за демокрация и се състоеше от танци и рапиране на фона на сменящи се изображения върху екран в центъра на голямата заседателна зала. 

Доста се чудих защо точно това трябва да бъде показано пред международната публика, но тя възприе спектакъла съвсем нормално. Може пък и вчерашното пловдивско представление да се възприеме така от чуждестранните зрители. За нас си остава съжалението, че беше показано твърде малко от онова, с което е забележителен Пловдив.

Такива асоциации пробуди у мен официално откриване.  

Оставам с надеждата, че богатата програма, с която градът ще се представи през годината, ще му спечели славата на истинска Европейска столица на културата.       

Моята необикновена 2018 г.

Ако не беше краят на годината, щях да си измисля друг момент, в който периодично да правя равносметка какво съм направила и какво не съм. Последният ден на декември обаче наистина е подходящ за това.

За мен 2018 г. беше необикновена. Не само защото с мъжа ми посетихме едно магично място – полуостров Юкатан, за да отпразнуваме там 35-годишнината от сватбата си. И друг път сме били на магични места. В Мексико обаче имахме някои екстремни преживявания. Спускахме се по въжета в Сеноте Мая – пещера с езеро в дъното й. 

Плувахме в подземните канали на увеселителния парк „Шкарет“ и при излизането ни на повърхността се снимахме с индиански воин.

Изкачвахме се по стъпалата на пирамидата в древния град на маите Ек Балам – нямахме възможност да го направим в Чичен Ица, защото световноизвестният храм на Кукулкан е вече ограден и туристи не могат да се катерят по него, след трагичен инцидент. Самото изкачването по грапавите стъпала на пирамидата в Ек Балам не е чак толкова трудно. Изпитанието настъпва, когато започнеш да слизаш и пред очите ти се опне една невъобразима стръмнина, а ти трябва да се смъкнеш по нея. Не ми беше ясно как ще стане. Владо се опитваше да ми помогне, подаваше ми ръка, но така рискувах да завлека и него по стръмнината. В един момент ме осени идеята как да се справя. Извърнах се така, че да не гледам надолу и заслизах по стъпалата странично. По този начин не виждах плашещото нанадолнище под краката си и престана да ми се вие свят. Благополучно стигнах до долу.

Като че ли индианските богове ми подсказаха какво да направя. Нещо подобно ми се случи преди 6 г. в Индия, когато се катерех по едни по широки стъпала на храм в Каджураху и местен пазач ми подвикна, че трябва да бъда боса, а не със сандали. Стреснах се и буквално политнах надолу, но в последния момент благополучно се приземих в подножието на храма и стъпих здраво на двата си крака. Като че ли нещо ме пое и ме пренесе на земята. Как да не повярва човек, че на такива места витаят божествени сили!

 На два пъти през 2018 г. пътувах със сина ни Боби за участията на хора, в който пее – Академичен хор „Св. Параскева“ при Националната художествена академия - в международните фестивали в Солун и в Габрово. Вълшебно е съпреживяването с това колективно изкуство, дори когато самият ти не си сред пеещите. На връщане от Солун се отбихме в Мелник, където съм била многократно, и в Рупите, където отидох за първи път. Много бях чувала за странната атмосфера в тази местност. Наистина е странна и преживяването там също бих определила като необикновено.  

Най-необикновеното през отминаващата година обаче беше, че в живота ми се появи... една котка! Всъщност, първоначално котките бяха две – 6-месечни братче и сестриче, които нарекохме Цуни и Гуни. Взехме ги в къщата ни, където е офисът на нашата фондация, за да ни спасят от един много нахален плъх, който безчинстваше не само в мазето, а вече и из стаите горе. Котетата се справиха бързо с проблема. Още първата седмица обаче братчето Цуни избяга. Остана ни Гуни. Тя се оказа толко любвеобилно, интелигентно и деликатно същество, че влезе в душата ми. И като че ли отвори в нея незабележима досега врата, зад която открих толкова доброта, която не бях и подозирала у себе си. Удивително е как домашните любимци могат да ни направят по-добри към целия свят! През лятото Гуни роди 4 котарачета. Уж щяхме да раздадем три и да запазим само едно, да прави компания на майка си, но сърце не ни даваше да се разделим с което и да било от тях. Сега си ги гледаме всичките, само обезопасихме Гуни да не ражда повече. Котешкото семейство е такъв образец за всеотдайна любов и взаимопомощ, че е постоянен извор на радост за нас.  

Имахме изключително драматичен момент в нашата идилия с котенцата, когато в една клиника набедиха две от тях за болни от смъртоносната болест „котешка чума“. А те просто са били под влияние на ваксината, която им беше сложена наскоро. Дадохме „болните“ котета на стационар във въпросната клиника. За 5 дни семейството ни олекна с 1056 лв. – няма грешка в цифрата: хиляда и петдесет и шест лева! За напълно излишно „лечение“ и изследвания на цялото котило, защото болестта е острозаразна и трябваше да вземем мерки. През това време изживяхме ужаса, че всичките ни любими котенца ще умрат! Бързо се усъмнихме в правилността на диагнозата и си прибрахме „болните котета“, преди приключване на „лечението им“. Тест в друга клиника доказа, че са здрави. Това преживяване обаче ни показа колко беззащитен е човек в обичта си към домашните любимци – готов е на всичко за тях и някой може да злоупотреби. Във всеки случай, ще продължим да търсим отговорност от клиниката, която стана причина да изживеем гореописаното.

Намислила съм си следващата ми книга да е за котетата ни. Няма да е детска, а за взаимоотношенията между хора и животни.

Това, което не направих през 2018 г., е, че не издадох отдавна готовия си сборник с разкази „Островът Уикенд“. Причините са различни. Първо, доста български автори напоследък са сложили в заглавията си думата „остров“, а аз нямам намерение да променям моето заглавие, та реших да изчакам да поотмине „островната“ вълна. Другата причина е, че след като през годините се превърнах постепенно от популярен в младостта си в неизвестен понастоящем автор, аз си нося съответните последици. За популярните автори е нормално да издават книга всяка година, докато ако неизвестен автор реши да го прави, може да го определят като графоман.

В този смисъл отново ще спомена друго мое необикновено преживяване през 2018 г. – първата ми лична среща с голямата поетеса Маргарита Петкова, която ме изуми с това, че още помни наизуст мои стихове от списание „Родна реч“. Отдавна не ми бяха засвидетелствали уважение към поезията ми! И не съм допускала, че поетеса от такава величина се е интересувала от творчеството ми. Разбира се, в случая най-хубавото е, че вече съм в постоянен контакт с Маргарита, която е не само огромен талант, но и изключителен човек – сърдечен и добронамерен.

С още една необикновена личност се запознах през тази година – поетесата Мая Панайотова. И тя някога е публикувала стихове в сп. „Родна реч“, участвала е в семинарите за авторите на списанието, но поради малката ни възрастова разлика „леко“ сме се разминали във времето. Дотолкова, че доскоро буквално не знаехме една за друга. Можеше за пореден път да се разминем, но ни събра отново поезията! Запознахме се с Мая и съпруга й, известния белгийски българист Раймонд Детрез, на приема по случай националния празник на Белгия. На такива места човек и да размени телефони, често не се свързва с новите си познати, но после се случи така, че бях на литературно четене на Алеята на книгата и там Мая чете свое стихотворение. Отидох при нея да й припомня коя съм и оттогава, преди поредното й заминаване за Белгия, се видяхме няколко пъти, защото се оказа, че софийският им семеен апартамент е близо до нашата къща с котетата. А Мая също обожава котки. Толкова добър и запазил детското у себе си човек като нея рядко съм срещала!

Не мога да изброя всички имена на хора, които са ми направили впечатление през отминаващата година. Няма как обаче да подмина това, че през нея от нашия свят си тръгнаха неколцина, на които много държах. Вътрешно ги възприемах като „вечни“ и през ум не ми минаваше, че са смъртни като всички. Загубата им отвори голяма празнота у мен. Журналистката и писателка Мария Владимирова – винаги заредена с вътрешна енергия и с идеи за нови книги, преводачката Петя Игнатова – ведър дух и неуморна пътешественичка, леля Фанче, съпругата на чичо ми Коста, брат на баща ми – живата памет на цялото семейство, знаеше наизуст рождените дати на всички роднини и неизменно ни ги честитеше... Професор Александър Федотов – за него по никакъв начин не мога да повярвам, че вече го няма. Толкова жизнен, лъчезарен, намиращ време за всеки и всичко, раздаващ се без остатък... Продължавам да мисля, че напусналите ни са с нас.

В по-общ план 2018 г. беше необикновена с това, че за първи път България пое ротационното председателство на Съвета на Европейския съюз. Като журналист, който от 1990 г., т.е. вече от 26 години, следи процесите в ЕС, за мен това беше изключително важно събитие. Признавам, че в процеса на подготовката му, взех да се питам дали България ще се справи добре. Справи се. Председателството ни получи висока оценка. Отделен въпрос е какво ще се случва в самия Европейски съюз по-нататък. Но това е въпрос на бъдещето, за него ще продължим да мислим през 2019 г. Важното е да е мирна!

Мирът, разбира се, зависи най-вече от политиците, но все си мисля, че ако всеки направи нещо, според собствените си сили, за да си станат хората наоколо и по света по-близки, би било от всеобща полза. В този смисъл съм удовлетворена от това, че фондацията ни „Европа и светът“ стана инициатор и съорганизатор на първата в България Вечер на мароканската поезия, която се проведе на 1 юни в резиденцията на Н.Пр. Закиа Ел Мидауи, посланичка на Кралство Мароко у нас. Четохме стихове от марокански поети преведени от арабски от поета и преводача Хайри Хамдан, и от френски – в мой превод. Вечерта беше посрещната с голям интерес и затова в сътрудничество с посолството на Кралство Мароко организирахме втора, за по-широка публика, в клуб „Журналист“ на СБЖ на 20 ноември.

За дейността на фондацията ни ще добавя, че и през четвъртата година от съществуването си информационният ни сайт www.evropaworld.eu продължи да популяризира стойностни творци и събития в сферата на културата, изкуството, образованието, науката, бизнеса.

Дългичка стана равносметката ми за отминаващата 2018-а, но така е, когато за някого годината е била необикновена!

Как се става НЕизвестен в БНР

Още докато работех в БНР, където без прекъсване премина целият ми трудов стаж до 21 септември 2014 г., си бях наумила да напиша как се става НЕизвестен в тази медия. Когато ме назначиха там, бях на 21 г. и името ми беше популярно в литературните среди като надеждна млада поетеса. Имах публикации в средношколските издания сп. „Родна реч“ и в. „Средношколско знаме“, а като  студентка - във вестниците „Пулс“, Литературен фронт“, „Стършел“ и в рубриките за поезия на други вестници и списания. Станах член на Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“. Самото ми назначаване в тогавашната Младежка редакция на БНР стана, защото главният й редактор, Стефан Симеонов, беше чел мои стихове в пресата и ги беше харесал. По онова време в тази редакция имаше традиция да работят поети...

Когато си тръгнах от БНР преди малко повече от 4 г., вече почти никой не ме знаеше като поетеса и изобщо като автор, въпреки че имам общо 5 издадени стихосбирки и 3 книги с проза.  

На пръв поглед изглежда странно, че работещият в национална медия с годините може да изгуби своята литературна популярност. Та нали ти си част от самия механизъм за създаване на тази популярност – дори да не си в екипа на редакцията за литература и изкуство, си в непосредствена близост – на няколко стаи разстояние, докато външните автори търсят подстъпи към нея и са щастливи, ако бъдат интервюирани за новата си книга.

Изхвърлянето ми от литературния живот стана постепенно. За някои моменти от това изхвърляне съм писала вече. Първата ми стихосбирка „Понякога е обич“ излезе в издателство „Народна младеж“ през 1978 г., но... в сборник „Петима млади поети“. За самостоятелната си книга трябваше да почакам... 12 години. По-голямата част от тях тя прележа в пловдивското издателство „Хр.Г.Данов“, където излезе едва в началото на 1990 г. Така и не можах да стана член на Кабинета на младия писател, защото там изискването беше да имаш издадена самостоятелна книга.

Независимо от това обаче до началото на 80-те години на миналия век аз все още продължавах да бъда известна като поетеса заради публикациите на мои стихове в пресата. Трябва да уточня, че тогава се подписвах като Гергина Иванова. През 1983 г. се омъжих за Владимир Дворецки и приех неговата фамилия. Сега се замислям дали тази „дворцова“ фамилия не повлия на по-нататъшната ми литературна съдба. Помня и досега как един редактор от издателство „Народна младеж“, когато му казах как ще се представям в бъдеще, изкоментира саркастично: „Много белогвардейска фамилия!“ През 1983 г. това не беше комплимент. Нямам представа дали промяната на фамилното ми име оказа влияние, но е факт, че така както самостоятелната ми стихосбирка отлежа с години в три издателства едно след друго, за да бъде публикувана едва „в зората на демокрацията“, така и публикациите на мои стихотворения в периодичния печат започнаха да се бавят с месеци, което не се беше случвало по-рано.

Имаше със сигурност един важен фактор – в самата медия, където работех, някои шефове и колеги се дразнеха от литературните ми изяви. На мястото на главния редактор, който ме назначи в Младежка редакция заради стиховете ми – Стефан Симеонов, дойде една жена, която ни най-малко не искаше да ме възприеме като поетеса. Иронизираше публикациите ми в печата, уязвяваше ме публично. Критикуваше и предаванията ми, но не успя да ме изкара некадърна радиожурналистка. Само че ми струваше доста усилия да устоявам на професионалните двубои с нея и с подкрепящата я група колеги... И в един момент просто престанах да пиша стихове. Или пишех твърде рядко.

Все пак, когато през 1990 г. излезе самостоятелната ми стихосбирка „Човекът, когото си чакал“, много хора, които още ме помнеха като поетеса, я забелязаха, поздравяваха ме за нея. Но в онова политизирано време на никого не му беше точно до поезия. А и аз се заех с нова важна за мен журналистическа задача – предаването ми „Младежта среща Европа“. Бях вдъхновена от идеята за европейско обединение.

Така и не обърнах внимание, че постепенно вече никой от колегите ми поети не ме кани да се включвам с мои стихове в литературни четения. Не ме включваха и в литературни антологии – а преди години съм получавала хубави отзиви дори за отделно стихотворение, публикувано в антология.

Дадох си сметка, че отдаването ми на журналистиката ме е отдалечило от литературните среди. Честно казано, не съжалявах за избора си. Харесваше ми онова, което правех в Радиото. През 1993 г. измислих седмичното предаване „Шарена „Гага“ – по онова време младежките предавания по програма „Христо Ботев“ се наричаха „Радио Гага“. В това мое авторско предаване включвах и свои стихове. Една поетеса, която междувременно беше започнала да се занимава с издателска дейност, ми предложи да ги съберем в книга и през 1996 г. се появи стихосбирката ми „Шарени думи“. С право мога да я нарека „радиостихосбирка“. След като тя излезе, поредният главен редактор, който се дразнеше от литературните ми изяви, спря „шареното“ ми предаване. Така стихосбирката реално стана непродаваема, защото се налагаше да сложа във всеки екземпляр по едно писмено обяснение, че радиопредаването, за което пише в предговора й, вече не съществува. Не ми се занимаваше с това. Пак се отдадох на други неща и оставих поезията на заден план.

През 2007 г. се замислих, че е добре да събера на едно място стиховете си, които някога се харесваха на немалко хора, и издадох стихосбирката „Сняг и нежност“... Никой не й обърна внимание. Просто вече бях изпуснала влака. Други автори се возеха в него. За мен там място нямаше.

Между 2009 и 2013 г. издадох романите „Славянско танго“, и „Искрено ваша“, сборника с разкази „Откриването на Дагоберта“, стихосбирката „Балада за птицата Феникс“... Малцина знаят за тях. Причината е ясна – в очите на повечето си познати съм журналистка. Не могат да ме възприемат вече и като поетеса, че и писателка.

И се връщам на темата как се става НЕизвестен в БНР. Основната причина е, че работата там те поглъща до степен да пренебрегнеш всичко друго. Това обаче не може до обясни факта, че още докато активно пишех стихове, в даден момент те престанаха да излизат в пресата, а стихосбирката ми се забави с години. Различни фактори са допринесли за това. Вече споменах един от тях - началниците ми, на които се зловидеше, че пиша стихове. При социализма цялата система в интелектуалните среди беше взаимно обвързана и не беше невъзможно, ако си журналист,  главният ти редактор да подлее вода на литературните ти изяви.  

Нещата обаче имаха своето продължение и след промените през 1989 г. За последен път това се прояви малко преди да напусна Радиото. Иво Тодоров, един от малкото радиошефове с литературни изяви, организира по случай 24 май през 2014 г. пред Централно студио литературно четене на радиожурналисти, които пишат стихове и проза. Успехът беше невероятен. Накрая колегите ни поздравяваха, някои ми казваха, че след като са чули стиховете ми, са ме видели в нова светлина, макар че ме познават от години. Иво Тодоров, който тогава беше програмен директор на БНР, реши четенията да продължат и в районните радиостанции. Първо трябваше да гостуваме в Радио Благоевград. Дори ни бяха подготвили командировъчните. В последния момент се получи заповед да не заминаваме. Тези командировки били излишни разходи. Точно тогава се провеждаха много мероприятия покрай 80-годишнината на БНР и по този повод имаше концерти на съставите на Радиото в различни градове на страната. Всеки може да прецени дали командировките на десетките оркестранти не са по-голям разход от този за командироването на няколко журналисти, пишещи стихове и проза.

Истината я изплю една началничка, която освен с умението да се изкачва в служебната йерархия, с друг талант не блестеше. Тя написа по повод останалото единствено наше литературно четене една злъчна филипика, че Радиото било станало „люпилня за поети“. Как да й обясня, че лично за мен, Радиото беше не люпилня, а душегубка за поезията ми!

Затова никак не е чудно защо толкова силно се трогнах, когато наскоро при първата ми лична среща с голямата българска поетеса Маргарита Петкова, тя ми каза, че помни наизуст мои стихове от „Родна реч“. Описах това в блога си. За съжаление, настоящата ми непопулярност като автор, стана причина да няма кой знае колко харесвания под публикацията ми, но за мен е важно, че под нейните стихове в социалните медии има стотици лайкове. Това ми вдъхва надежда, че хубавата поезия още се харесва, въпреки масовата чалгизация на вкусовете.

А иначе на мен ми остава утехата, че някогашните ми слушатели още помнят предаванията, които съм правила в БНР. Вече от 4 г. не съм там, а и досега срещам хора, които са ги слушали. Просто в даден момент избрах журналистиката пред поезията и сега си нося последиците. Излиза, че онези, които цял живот са останали верни на литературната си муза, на моята възраст с гордост могат да се наричат поети и писатели, независимо кой какъв талант има. Но така е, предаността трябва да се възнаграждава. Не го казвам с ирония. Мисля го с уважение към всички, предпочели Поезията при различни житейски обстоятелства.   

Среща с Маргарита

През 2018 г. имах щастието за първи лично да се срещна с четири талантливи поетеси. За всяка от тях ще пиша отделно. И четирите са неповторими в поезията си и като личности, но в моите очи Мая Панайотова, Димана Иванова и румънката Линда Мария Барос си приличат по това, че аз доскоро не познавах творчеството им, а те не бяха и чували за моето.

Затова първата ми лична среща с Маргарита Петкова е много специална. Години наред съм чела стиховете й, слушала съм ги като текстове на песни и вътрешно съм им се удивлявала. Пишещите хора са наясно с едно усещане - когато някакъв текст ти хареса, да си кажеш: „Това и аз мога да го напиша!“ Поезията на Маргарита често ме е карала да си мисля: „Това аз точно така не бих могла да го напиша!“ Баба ми имаше един израз, с който определяше какво е създадено с творческо съвършенство – „като с ръка непипнато!“ Ето такива са за мен стиховете на Маргарита!

През всичките изминали години обаче не съм правила никакви опити да се срещна с нея. По разбираеми причини. Самата аз за дълъг период от време се бях отдала предимно на журналистическата си работа в БНР, а когато отново реших да се върна в литературния живот, повечето от старите ми събратя и посестрими по перо просто не пожелаха да ме приемат отново като автор. Вече бяха свикнали да ме възприемат единствено като журналистката, която отразява техните литературни премиери. Отдавна никой не ме канеше да участвам със свои стихове в литературни четения. Канеха ме само като публика. Един път дори в поканата пишеше, че трябва да платя вход от 10 лв. За да слушам поезията на колеги, с някои от които в младостта си бях чела свои стихотворения пред пълни зали!

Това, че познатите ми поети и писатели не пожелаха да ме припознаят отново като една от тях, ни най-малко не ме озлоби. Напротив, искрено се възхищавам от всяка тяхна хубава книга. Само че за дълъг период от време рядко ходех на премиерите им и рядко лайквам техни стихове или откъси от проза във Фейсбук. Не виждам смисъл от този външен израз на внимание от моя страна към хора, които отказват да ме приемат изобщо за автор.

         С какво беше уникална първата ми среща с Маргарита Петкова?

В началото на ноември тя представи новата си стихосбирка „Тъй рече Виктор“ в клуб „Журналист“ на СБЖ. Отидох на тази премиера. Клубът беше препълнен с народ, буквално се пукаше по шевовете. Бях се постарала да бъда точна, а не заварих никакви свободни места и стоях права през цялото време, докато Маргарита четеше стиховете си. И отново ми дойде наум изразът на баба ми: „Като с ръка непипнати!“

         Купих си книгата, но се изви такава опашка за автографи, че не се надявах да се вредя и мислех да си тръгна. Само че се заприказвах с колеги от някогашния Кабинет на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ и останах по-дълго. Междувременно опашката за автографи понамаля и реших също да се подредя.

-                     Все пак дочаках реда си! – казах на Маргарита, докато й подавах моя екземпляр от „Тъй рече Виктор“ и понеже тя ме погледна изненадано, й подсказах на кого да я надпише – Гергина Дворецка.

-                     Аз знам наизуст стиховете ви от списание „Родна реч“ – каза Маргарита.

            И започна да ми рецитира едно мое ученическо стихотворение: „Вилите под слънцето се правят на заспали, вече им досажда неговата нежност...“

-                Рецитирам ви ги, защото всеки може да ви каже, че ви е чел стиховете, а аз искам да покажа, че наистина ги знам. Има едно, на което финалът ми се губи: „Не знам какво лежеше на витрината, която гледах съсредоточено. Стъклото беше бляскаво и синьо, като очите, в него отразени...“

После добави, че редовно е четяла стихотворенията ми в списание „Родна реч“...

Защо разказвам подробно всичко това? Защото тогава не можех да повярвам на ушите си! Случваше се нещо невероятно за мен. Една от най-големите съвременни български поетеси помнеше наизуст стиховете от ранната ми младост и държеше да ми докаже, че е така.

Тази случка, естествено, не ме върна отново в българската литература, но си заслужаваше да я разкажа заради това, което направи Голямата Маргарита Петкова. На собствената си премиера, след десетките автографи, които беше дала същата вечер, тя ми рецитира мои стихове! Кой друг поет или писател би се занимавал с творчеството на друг автор в момент, когато изживява поредния си личен триумф!   

По-късно, когато вече започнахме да се чуваме по телефона, станахме приятелки във Фейсбук и си пишем лични съобщения, разбрах, че е следила до определен момент публикациите ми в литературния печат. После ми е изгубила следите. Питала е за мен, но са й казвали, че вече се занимавам само с журналистика.

Случи се така, че след онази нейна триумфална премиера не можахме да се срещнем отново. Знам само, че когато трябваше да дава автографи на Коледния панаир на книгата на щанда на издателство „Персей“, върволица нейни читатели я чакаха с „Тъй рече Виктор“ в ръка много преди началния час. Разбрах, че някои от тях са дошли от провинцията, за да се видят с любимата си поетеса. Тогава нямах възможност да я изчакам, но намерих начин да й предам три мои стихосбирки от последните години, защото ми беше казала, че иска да прочете какво съм писала.

По-късно отново бях изумена от жеста й да публикува на два пъти мои стихотворения в личния си профил във Фейсбук. Събраха много повече лайкове, отколкото ако самата аз ги бях публикувала на стената си. Така че имах и аз, благодарение на Маргарита, моите 15 минути слава! Не си правя илюзии, че те ще са решаващи, за да заема отново мястото си в литературата, но ми стоплиха сърцето.

И съм щастлива, че най-сетне животът ме срещна с Маргарита! Винаги съм обичала името й, защото така се казваше моята майка! А Маргарита Петкова я обича всеки, който е плакал или тържествувал със стиховете й, и който е имал шанса да бъде край нея и да почувства горещия милващ полъх на душата й!

Бъди честита, Маргарита!  

   

Котешка есен

Денят си остри ноктите,

с ръмжене се надига,

а аз си гледам котките

и тайно им намигам.

Листата – златни капчици –

безшумно ни посипват.

Целувам меки лапички,

добри като молитва.

А слънчевите нишчици

полека изтъняват

и болките хронически

в душата наболяват,

сред чувства изкорубени

зли пламъчета тлеят,

но мърканици влюбени

спасително ме греят.

Гергина Дворецка

10.11.2018 г.

Проблемите ни с една ветеринарна клиника

Всеки собственик на домашен любимец в даден момент има нужда от ветеринарен лекар. Нашата котанка Гуни и четирите котета, които тя роди на 3 юли т.г., едва навършила една година, са под постоянното наблюдение на д-р Милен Иванов. Редовно ги водим за обезпаразитяване, на 10 септември им беше направена първата ваксина.  

Котешкото попълнение на семейството ни дава огромна огромна радост не само на нас, но и на много приятели и познати котколюбци, които с интерес следят какво се случва с нашите котарчета мускетарчета: Лео-Атос, Фери-Портос, Бачи-Арамис и Роналдо-д’Артанян. Двойните им имена се появиха, защото, още преди да се родят, си бяхме намислили как да се казват, но след като на бял свят дойдоха 4 мъжки котета, нямаше как да не се сетим за героите на Александър Дюма, затова на всеки добавихме и по едно литературно име.

 Нашата котешка история обаче се разви по свой оригинален и на моменти драматичен сюжет. Мама Гуни, която преди да я осиновим на 7-8-месечна възраст, е живяла из дворовете на Божурище, след като синчетата й навършиха 2 месеца, все по-често настоятелно изискваше от нас да я пускаме навън. Слава Богу, в къщата, където я отглеждаме с домочадието й, имаме двор. Скоро забелязахме, че тя има желание да изведе и децата си на чист въздух. Ние държахме това да стане чак след втората им ваксина, но в един есенен ден Гуни буквално вдигна Септемврийско въстание (интересното е, че беше точно 23 септември) – размяука се под прозореца, от който я гледаха котарачетата, вдъхновени от призива й, те се втурнаха към вратата, заподскачаха нетърпеливо пред нея. Роналдо-д’Артанян дори ме тупна с лапичка по крака, като че ли да ме укори: „Защо не ни пускаш при мама!“ И ние отворихме вратата.

Навън настана голямо веселие. Котетата се гонеха, мама Гуни ги увлече да се катерят по вишната. Лео-Атос стигна до самия й връх и дори скочи оттам на покрива. Не можеше да слезе сам и се наложи мъжът ми да го свали през капандурата. Котешката фиеста продължи до вечерта. А тогава захладя...

На следващата сутрин Лео ни изглеждаше изтощен. Мислехме си, че е от стреса, който изживя на покрива предишния ден и го оставихме да си почива. Когато обаче и на другата сутрин го видяхме отпаднал, го грабнахме и го заведохме в най-близката ветеринарна клиника до нас – „Добро хрумване“ на ул. „Княз Борис I” 125. Там ни прие д-р Мила Кисьова, на която представихме документ от д-р Иванов, че на котетата е поставена първа ваксина. При преслушването на Лео му бяха открити хрипове – явно се беше простудил при първото си излизане навън. Съгласихме се да му бъде направена пълна кръвна картина. Когато я видя, д-р Кисьова се разтревожи от показателите му и дадохме съгласието си да го тества за панлевкопения – котешка чума. Тестът се оказа положителен!

Д-р Кисьова ни обясни, че това е изключително заразно смъртоносно заболяване и има опасност всичките ни котета да са болни. Каза ни, че Лео веднага може да бъде приет в клиниката, като лечението му ще ни струва около 700 (седемстотин) лв., но нямало никаква гаранция, че ще е успешно. Често, въпреки усилията, изходът бил летален. Дори за момент не ни мина през ума да обмислим предложението – веднага решихме, че трябва да дадем шанс на Лео, независимо на каква цена. Оставихме го в клиниката. Д-р Кисьова ни обясни, че ще бъде в стационара за заразно болни животни, където не се допускат свиждания, но два пъти дневно – сутрин и вечер - можем да получаваме сведения за него. При постъпването му платихме 306 (триста и шест) лв. 
Бяхме предупредени да наблюдаваме и останалите котета за признаци на болестта, между които били отпадналост, разстройство, повръщане. Обясних, че Лео никога не е повръщал и не е имал разстройство, но на тази информация не беше обърнато внимание.

 Връщайки се като замаяни вкъщи, си дадохме сметка, че всичките ни любими котета може би ще умрат! Обадих се на д-р Милен Иванов, за да го уведомя за стряскащата диагноза на Лео. Първата му реакция беше, че котетата са наскоро ваксинирани и резултатът от теста за панлевкопения може да е лъжлив. Според д-р Иванов, Лео може да е омърлушен заради високата температура, но тя се предизвиква от различни фактори.

Това ни поуспокои, но само донякъде. Продължавахме да се вглеждаме тревожно във всяко от братчетата и ни се стори, че Роналдо-д’Артанян  е много отпаднал. Панически отнесохме и него в клиниката. Тестът му, за наше облекчение, беше отрицателен. Само ще уточня, че такъв тест струва 40 (четиридесет) лв.

На следващия ден след постъпването на Лео в клиниката се обадихме, за да разберем какво е състоянието му. Беше ни отговорено, че лекарите в момента са заети, но до 10-ина минути обаждането ще ни бъде върнато. Това обаче така и не се случи. Първата ни мисъл беше, че котето вече е починало и лекарският екип екип се колебае как да ни съобщи страшната вест. Излишно е да описвам в какво състояние изпаднахме. Сигурно никога вече нямаше да видим Лео-Атос, храброто юначе, което единствено от братчетата си успя да се качи на покрива на къщата! Изчакахме около час и лично отидохме в клиниката, подготвени за най-лошото. Там научихме, че Лео е жив! Не ядял, но нямал разстройство.

Тъй като разстройството е един от характерните признаци за панлевкопенията, започнах да се съмнявам дали котето ни е с точна диагноза. Дали не беше прав д-р Иванов, който допусна, че положителният тест на Лео може да е повлиян от скорошната ваксина. Свързах се по телефона със собственика на клиника "Добро хрумване", д-р Влади Кирилов, който тогава се намираше във филиала в кв. „Изток“, и споделих с него съмненията си. Той любезно ме увери, че ще провери лично случая и ми каза да му се обадя вечерта. Когато му се обадих, д-р Кирилов категорично потвърди диагнозата панлевкопения.

Значи дамоклевият меч продължаваше да виси застрашително над нашите котета!

През следващите дни бях в постоянен стрес. Каквото и да вършех, се стараех да наблюдавам котетата за признаци на остро заразната болест. Такива признаци не се появяваха.

На 27 септември в късния следобед обаче Фери ми се видя умърлушен. Незабавно го отнесох в „Добро хрумване“, защото не исках да губя време – кабинетът на д-р Иванов е по-далече от къщата ни, а нашето семейство няма автомобил. Тестването за панлевкопения на Фери беше направено от д-р Боряна Христова и д-р Камелия Йорданова (мисля, че беше тя, сравнявайки със снимката й в сайта на клиниката, иначе бях така притеснена, че не съм гледала имат ли баджове лекарите там). Интересното е, че този път трябваше да изчакам за резултата по-дълго, отколкото за предишните два теста – за Лео (положителен) и за Роналдо (отрицателен). Двете лекарки дори добавиха още от взетия материал върху тестера на Фери и продължихме да чакаме. Накрая ми казаха, че тестът е положителен и д-р Христова изхвърли тестера в едно пликче с отпадъци. Тъй като по-продължителното изчакване на резултата ме беше озадачило, помолих докторката да ми покаже като на лаик по какво се познава какъв е той. Д-р Христова извади тестера от пличкчето с отпадъците и ми обясни, че на него има една наситено зелена контролна точка, а до нея бледозелено сияние, което било знак за наличие на болестта. Съгласих се да приемат и Фери в клиниката за лечение и едва по-късно си дадох сметка, че не му бяха направили пълна кръвна картина, както на Лео.

Прибирайки се отчаяна вкъщи, защото вече второ наше коте беше диагностицирано със смъртоносното заболяване, ми се стори, че майка им Гуни е малко отпаднала. С мъжа ми незабавно занесохме и нея в клиниката, за да й се направи тест за панлевкопения. Резултатът беше отрицателен.

На 27 септември внесохме 125 лв. – 85 за стационарното лечение на Лео и 40 лв. - за теста на мама Гуни. Плащането за Фери оставихме за следващия ден.

  Ще уточня, че се стараехме да се издължаваме на „Добро хрумване“ ден за ден, за да не ни се струпа твърде голяма сума накрая. Мобилизирахме финансовия ресурс на цялото ни семейство, синът ни активно се включи в спасяването на котетата. Плащахме с дебитна карта, кеш, накрая – с кредитна карта.  

Два пъти дневно ходех в клиниката да разбера как върви лечението. Опитах да го правя по телефона, но още първата сутрин след приемането на Лео разбрах, че това не е надежден начин за получаване на информация, след като лекарите се оказваха заети в момента, а обещанието, че обаждането ще ми бъде върнато до 10 мин. така и не беше изпълнявано. Това се случи още веднъж и се отказах от телефонни контакти с клиниката. Проблемът беше, че дори и когато някой лекар от екипа лично ме осведомяваше за състоянието на Лео и Фери, сведенията бяха: „Лео няма разстройство. Много мяука. Фери май се страхува да яде.“ От тези сведения не добивах представа как котетата се повлияват от лечението и кога евентуално ще приключи то.

 Затова, когато на 28 септември четвъртото братче мускетарче, Бачи-Арамис, също ми се стори много унило, и през ум не ми мина да го водя в „Добро хрумване“, а се обадих на д-р Милен Иванов, с гореща молба да го приеме на лечение при него. Д-р Иванов  обаче трябваше да излиза от кабинета си и ме посъветва да заведа и Бачи в близката до нас клиника. Междувременно котето напълно се съвзе и започна да си играе, така че отпадна необходимостта от посещение при лекар.

Постепенно стигнах до извода, че ако не бяхме прибързали да водим и Фери в „Добро хрумване“, той също щеше да се възстанови от умърлушването си. Допусках, че това е станало и в клетката му в стационара, затова лекарите нямаше какво да ми кажат за него.

Решението да си вземем и двете котета от клиниката още на 29 септември сутринта дойде най-вече заради реакцията на майка им Гуни, която предишната вечер изпадна в истерия, мяташе се из цялата къща и душеше местата, където обикновено лежаха Лео и Фери. Досетихме се, че ги търси. Не можехме да не й ги доведем. На нейната възраст тази болест вече не представлява такава опасност.

Когато на 29 септември сутринта заявихме на лекарите в клиниката, че си вземаме котетата, знаехме, че сме платили всичко за лечението им до този момент, но казахме, че ако все пак е останало нещо за доплащане, ще се издължим.

Чакахме да си получим котетата около час. Чудехме се толкова ли е трудно да се извадят от клетките им в стационара. Малко преди да ни бъдат върнати Лео и Фери, рецепционистката ми даде да подпиша декларация за информирано съгласие, че съм „изрично запозната с рисковете от предсрочното изписване“. После ни беше съобщено, че трябва да платим още 170 лв. за 29.09., защото междувременно били сложили на двете котета предвидените за сутринта лекарства. Поискана ни беше пълната сума за един ден стационар, при положение, че взехме котетата още сутринта. Внесохме сумата, но направихме уговорката, че след като сме платили за цял ден, ще доведем Лео и Фери и следобед, за да им бъдат сложени лекарствата, които биха получили, ако бяха в клиниката. По-късно на 29.09. занесохме котетата да им поставят заплатените от нас инжекции. 

Какво беше състоянието на изписаните „предсрочно“ Лео и Фери, диагностицирани от екипа в "Добро хрумване" с панлевкопения? Пълни с енергия, зажаднели да потичат след дългия си престой в клетката и... невероятно гладни! Нахвърлиха се на храната – риба, бял дроб и пиле – с такова настървение, че не можехме да повярваме как така не са искали да ядат в клиниката. Изненадващото за мен беше, че след петдневно лечение Лео все още кашляше, въпреки немалкото лекарства, които са му давани, според получената от нас писмена справка.

След инжекциите, които му бяха сложени на 29.09. следобед кашлицата му спря.

През следващите два дни ходех редовно във филиала на ул. „Княз Борис I” 125, за да информирам екипа на клиниката, че котетата се чувстват перфектно и не спират да ядат. Попитах веднъж дежурната лекарка с какво са хранени Лео и Фери, та са отказвали храната в стационара, и тя ми отговори, че са били на диета, щадяща стомашно-чревния тракт. На въпроса ми защо е било необходимо това, след като те никога не бяха имали разстройство, лекарката отговори: „Да, но диагнозата им е панлевкопения!“

 Прозвуча ми абсурдно.

Като съзнателни хора, държахме двете преждевременно изписани „болни“ котета далече от братчетата им, в отделна стая с храна и тоалетна, в продължение на 3 дни. През това време храната беше изяждана от тях без остатък.
         На 2.10. т.г. заведохме Лео и Фери на контролен тест. Решихме това да стане не при д-р Милен Иванов, който беше споделил мнението, че резултатите от тестовете в „Добро хрумване“ са повлияни от сложената ваксина, а на друго, „неутрално“ място. Избрахме SofiaVet. Прие ни д-р Герганова. Първата й реакция, когато видя, че котетата наскоро са ваксинирани, беше, че е излишно да се прави тест, защото резултатът може да бъде лъжлив заради скорошната ваксина. Настояхме тестовете да бъдат направени. Бяха отрицателни! В епикризата им пише, че двете котета са в „добро общо състояние, жизнени, с розови лигавици, не са обезводнени, аускултация без особености“ и не са болни от панлевкопения.

Би могло да се каже, че краят на тази дълбоко разтърсваща за нас история е щастлив. Само че не е точно така. Защото все повече се убеждаваме, че котетата ни са били лекуван от болест, от която не са били болни. Доказва го доброто им здравословното състояние, установено в SofiaVet на 2.10.т.г., т.е. на третия ден след „прекъснатото им лечение“, както и отличното им здраве до този момент. Дори на лаиците е известно, че лечението на левкопенията не става бързо, а възстановителният период е дълъг. На който и ветеринар да кажем, че Фери е бил напълно излекуван от тази болест само за ден и половина престой в клиниката – от 27.09. следобед до 29.09. сутринта, ще се изуми. Колкото до Лео - единственото му първоначално заболяване очевидно е бил дихателният проблем, който така и не беше доизлекуван след 4-дневен престой в стационара на „Добро хрумване“. В рамките на 5 дни обаче внесохме в клиниката 971 лв. (деветстотин седемдесет и един) и дадохме допълнително 85 лв. в SofiaVet за контролни тестове и прегледи, които бяха нужни единствено, за да докажат, че котетата са здрави.

След консултация с адвокатите ни реших да напиша оплакване до собственика на „Добро хрумване“, д-р Влади Кирилов, с което да поискам той доброволно да ни възстанови сумата, която дадохме за ненужното лечение на стационар за периода 25-29.09.т.г., плюс цената на тестовете и прегледа в SofiaVet (85 лв.), които направихме, за да проверим дали наистина котетата ни са заразни, или общо 1056 лв.  Напомням, че всички тестове направихме заради страха, който ни беше внушен в клиниката, че може и четирите ни котета плюс майка им да се разболеят.

В нито един момент екипът там не пожела да се усъмни в диагнозата „панлевкопения“ при положение, че: 1. Съществени признаци на болестта като разстройство и повръщане никога не са били налице и при двете котета, 2. Две от братчетата им, с които „болните“ непрекъснато бяха контактували, преди да ги доведем в "Добро хрумване", така и не се разболяха от това остро заразно заболяване. 3. Болестта обикновено застрашава неимунизирани животни, а нашите имат първа ваксина. Отказът на лекар да преосмисли диагнозата си едва ли е особено добър атестат за него.

В оплакването си обърнах внимание на д-р Кирилов на още един проблем, с който се сблъскахме в клиниката му – небрежността.

Плод на небрежност от страна на екипа беше едно неочаквано за нас премеждие: няколко часа, след като прибрахме Лео и Фери вкъщи, ръцете ни, с които бяхме носили клетката им, се оказаха обгорени, особено моята дясна ръка – прилагам снимка. Обяснението, до което самите ние стигнахме, беше, че човек от клиниката е ползвал дезинфектант и с ръкавицата, с която е работил, е хванал дръжката на клетката ни, без да се замисли, че ние ще изгорим ръцете си с нея. Показах белезите от изгарянията на д-р Кисьова и тя изрази съжаление за станалото, но споделих с д-р Кирилов, че е добре хората от екипа му да се замислят за такива „подробности“.

Небрежност проличава и във финансовите разбивки, които ни бяха предоставени по наше искане и които прилагам тук. Разбирам, че лекарите са твърде заети да лекуват пациентите си, а не да пишат справки, но все пак е важно какви официални документи излизат от името на клиниката. Освен това някои подробности в справките будят въпроси. Например: Защо сумата за медикаментите през първия ден за лечението на Лео е 60 лв., а през останалите дни е по 25 лв. на ден?

- Как е било възможно д-р Кисьова да се досети още при постъпването на Лео в клиниката, че ще трябва да го храни насила, за да включи в сметката още 10 лв. допълнително за тази услуга?

Останахме с впечатлението, че цифрите са били натъкмени, когато ден-два по-късно поискахме писмена справка за какво точно сме плащали.

Държа да отбележа, че след като му изпратих оплакването си по електронната поща до имейла на клиника „Добро хрумване“, д-р Кирилов ми отговори веднага. Започваше отговора си с комплимента, че макар и дълго, писмото ми е толкова стилистично и граматически издържано, че е удоволствие да се чете. После изразяваше съжалението си за преживените от нас притеснения. По същество обаче заставаше изцяло зад колегите си от клиниката – и за диагнозата, и за приложеното лечение. Отговорът му в крайна сметка съдържаше отказ да ни върне парите за лечение и тестове, които реално се оказаха излишни.

За един ден разменихме още по два имейла, в които той не отговори на нито един от въпросите ми, свързани най-вече с плащанията ни в „Добро хрумване“, като накрая заяви, че имаме дълбоки различия и ме посъветва да се обърна към Комисията за контрол и професионална етика към Българския ветеринарен съюз. Естествено, ще го направя.

За клиниката на д-р Влади Кирилов прочетохме различни отзиви в интернет – и добри, и не. Самият той има впечатляваща професионална биография. Може би много скоро в нея трябва да бъде вписано и уникалното постижение, че екипът му е излекувал коте от смъртоносната панлевкопения за ден и половина!

Само се питам защо след като въпросният Фери наистина се оказа напълно здрав при „предсрочното“ му вземане от клиниката, както и Лео, всъщност лекарите там изобщо нямаха намерение да ги изписват и не ни даваха никаква перспектива кога изобщо ще стане това и колко още ще трябва да плащаме. Почувствахме се в ролята на банкомат. Както и на заложници на голямата ни обич към домашните ни любимци.

Радваме се, че са живи и здрави, гонят се из двора и похапват с апетит.

Държах обаче да споделя публично онова, което преживя цялото ни семейство при контактите си с тази клиника.

По-долу прилагам някои документи:

Касовите бележки за сумите, които изплатихме на "Добро хрумване" и на SofiaVet, за да получим и друго мнение по случая. Следват финансовите разбивки, които ни бяха предоставени от "Добро хрумване" по наше настояване, за да разберем за какво точно сме плащали:

Добавям и епикризата от SofiaVet на "преждевременно" изписаните котета, в която се констатира, че 3 дни след "прекъснатото" им лечение те са в добро здраве:

,:

За финала оставих снимката на ръката ми, обгорена от дезинфектант след като носих клетката с котетата ни при изписването им от "Добро хрумване".