Шапката на Христина

Когато излизам от къщи, погледът ми обикновено попада върху шапката на Христина. Сложила съм я до закачалката така, че да ми е удобно в даден момент да я изнеса навън и да я оставя някъде, където някой да си я хареса и да я вземе. Не казвам, че искам да я изхвърля. Държа шапката да намери най-после своя собственик. По-точно собственичка.

Шапката ми беше подарена преди години от моя колежка, която обясни, че ще подхожда по цвят на някои мои дрехи. Права беше. Приех подаръка, въпреки че никак не обичам да нося чуждо облекло. Колежката ми не скри, че шапката е на Христина, най-добрата й приятелка. И двете много обичаха Италия, говореха италиански, общуваха с италианци, готвеха си италиански ястия... Умееха да се радват на живота, съвсем по италиански. После Христина без време почина. Колежката ми понесе това много тежко, но без да тръби за скръбта си.

Едва тогава си дадох сметка, че макар да бях приела като подарък шапката на Христина, никога не я бях носила и за първи път си я сложих. Като знак, че все пак нещо остава от човека, дори ако си е отишъл от нашия свят. Веднага открих, че шапката ми е малка. Стягаше ми. В този момент осъзнах какво означава да те стяга шапката. Доста неприятно усещане. Явно беше стягала и главата на самата Христина, която по тази причина я беше подарила на своята приятелка и моя колежка. Със сигурност е била малка и за нея, затова в крайна сметка я получих аз.

Мъжът ми харесва шапката. Веднъж през тази зима ме убеди да си я сложа пак и го направих заради него. Не издържах дълго. Наистина е ужасно да те стяга шапката, колкото и да е хубава. Затова съм решила да я оставя на видно място навън. Нека продължи да търси своята собственичка, докато най-после я намери! 

Може някой да каже, че е лоша поличба да носиш шапка на човек, починал без време. Не познавах лично Христина, знам за нея само от думите на моята колежка. Но от тези думи я запомних като жена, влюбена в живота и преминала през него като фойерверк. Не е ли красиво да носиш шапката на такава жена! Стига да ти е по мярка.    

Спомени за Петя Игнатова

От този свят си тръгна известната преводачка от английски език Петя Игнатова. Тя дълги години работеше в БНТ, нейни са преводите на популярни сериали като "Седморката на Блейк". Думата "телепортирам", която се повтаряше често в този сериал, всъщност е българска находка на Петя. Беше превеждала и художествена литература. За нейната колегиална отзивчивост ни е разказвала колежката й от БНТ и наша приятелка Aneta Dantcheva. Ние обаче се запознахме с Петя по време на екскурзията ни до Индия през есента на 2012 г., когато тя беше наша екскурзоводка. Това беше друго нейно амплоа, породено от любовта й към пътешествията. 
Да водиш туристически групи е отговорна и трудна работа. Какви ли не туристи има, какви ли не претенции, непредвидени ситуации в чужда страна, спонтанно възникнали междуособици сред пътуващите. Водачът на групата е длъжен да се справя с всичко това. Той е този, който без никаква лична вина обира и всички негативи, дължащи се на самата туристическа агенция, защото при пътуването е неин представител. 
Нашата група в Индия като цяло беше дисциплинирана, но имаше един драматичен преход с автобус от Каджурахо до Агра, който продължи 14 часа и изнерви всички. Тогава заваляха упреци към Петя, а причината беше не в нея, а в недомислицата на нейните работодатели да не предвидят пътуване със самолет или поне с влак за толкова голямо разстояние. Маршрутът беше експериментален за фирмата - освен традиционния "Златен триъгълник": Делхи, Агра Джайпур, бяха включени Варанаси, Каджурахо и Орча. Май експериментът повече не беше повторен, така че сме имали късмет да стигнем чак до свещения град Варанаси. Сега оценяваме този факт и си казваме, че неудобството от дългия преход с автобус си е струвало все пак, но тогава не мислехме така. Двамата с мъжа ми и други туристи разбирахме отлично, че не Петя е човекът, когото да залеем с недоволството си, но други не разсъждаваха като нас. Удивително беше спокойствието, което тя запази, когато някои от спътниците ни започнаха да се карат с нея. Самата тя отлично разбираше какво е раздразнило хората, отговаряше кротко и нито веднъж не напомни, че вината е на туристическата агенция. Беше изключително лоялна. 
Като изключим този инцидент и някои други по-незначителни, задачата на Петя беше да превежда от английски онова, което местния ни водач Радж или други хора от посещаваните обекти разказваха. Най-често е попадала в обективите ни, когато се отбивахме в манифактурни работилници и фабрики. 

Тя обаче не само превеждаше, а често правеше паралели между онова, което виждаме и други места, където е била. Непрекъснато споменаваше Етиопия и ЮАР - там беше живяла с мъжа си, който е работил в тези страни.
Не обичам спомени, в които разказвачът уж си припомня за починалия, а всъщшност разказва предимно за себе си, но все пак ще спомена, че нашето пътуване до Индия преди 6 години беше по повод 30-годишнината от запознанството ни с Владо. Той държеше за тази наша кръгла годишнина непременно да ме заведе в Тадж Махал - място за поклонение на всички влюбени по света. На Петя дължим една изключинелно приятна изненада - по време на вечерята в Агра, преди на другата сутрин да отидем в Тадж Махал, ни беше поднесена торта по случай 30 години любов. Като водач на групата ни тя беше организирала този поздрав от името на туристическата фирма. Вярно е, че на тортата името ми беше изписано на латиница като Geogriny, но откъде индийците да знаят как се пише Гергина! Споменът остава незабравим, благодарение на Петя.
На вечерята в един етнографски комплекс край Джайпур бяхме с нея около трапезата. Оттогава ни е единствената обща снимка в Индия.

  Видяхме се отново 3 години по-късно, когато двама наши спътници и приятели от индийското ни пътешествие, Мария и Людмил, ни поканиха заедно на гости в софийския си дом. Петя вече не работеше за туристически фирми. При тази наша среща, за която не подозирахме, че ще е последна, говорихме за пътувания. за театър, за книги. 

Тя отново се върна към спомените си от Етиопия. Разказваше много картинно и с чувство за хумор. И досега си представям, сякаш съм го видяла с очите си, високия сериозен на вид етиопец, който се грижел за сина й, докато бил малък, и детето го възприемало като най-важния човек в живота си.  
Разбира се, говорихме си и за Индия. Казах й, че ще й пратя снимки, които имаме с нея. 
На връщане се качихме заедно на трамвая и продължихме да си бъбрим. Тя ме наричаше по много трогателен за мен начин: "Гини". От всевъзможните вариации, които съм чувала на името си, само Петя ми казваше така. С този дребен детайл също ще я запомня. Обещахме си да се видим пак. И както често става, не се видяхме повече. После разменихме по един имейл, но така и не намерих време да издиря снимките, за които й бях говорила. Направих го едва сега, когато това за нея няма вече никакво значение. 

Други нейни познати и колеги също се упрекват, че не са намерили време да се срещнат с нея, въпреки традиционното "Непременно трябва да се видим!" 
Истината обаче е, че Петя Игнатова беше обичан и уважаван човек. Колега от СБЖ припомни, че е била сътрудничка на в. "Поглед", докато е работела в главна редакция "Кино" на БНТ. Засмяна, млада, хубава, ведра и приказлива - така я помни колегата журналист. 
Лек път на светлата ти душа към други необятни светове, скъпа Петя! 

Първата и последните две снимки в публикацията са от изгрев над река Ганг.

Приключението Сеноте Мая

От досегашните ни снимки през това лято най-атрактивните са направените преди месец в Сеноте Мая. „Сенотес“ се наричат природните кладенци в Мексико, повечето от които се намират в пещери – има ги много на полуостров Юкатан. През гърлото на такава пещера се спуснахме с въжета до изумруденозелените води на дъното й точно на 30 юни, денят, когато се навършваха 35 г. от сватбата ни.

         Ако предварително знаех какво представлява спускането, със сигурност щях да се откажа, но аз не знаех. Дори не подозирах, че след като посетим останките от древния град на маите Ек Балам, ще е необходимо да ползвам бански костюм. Затова не си взех. Мъжът ми се оказа по-предвидлив. След Ек Балам младият ни екскурзовод, който държеше да му казваме Еди, защото Едуардо не звучало хубаво, предупреди, че се отправяме към място, където трябва да сме по бански. Казах му, че аз не мога да изпълня това условия. Еди ме попита конфиденциално здравословни проблеми ли имам. Отговорих, че не, просто не съм си взела банския костюм.

–        Няма проблем! - отсече младежът. - Тук можеш да си купиш.

В близост до Сеноте Мая се продаваха всякакви стоки и той ме заведе до един от щандовете, на който бяха изложени блузки и къси панталонки.

–        Това бански костюми ли са? - попитах недоверчиво.

–        Да – потвърди продавачката.

Следващата изненада беше цената на блузката и панталонките, които си избрах – общо 50 долара!

–        Те са от много специална материя – обясни не особено убедително продавачът, на когото мъжът ми плати.

От каквато и материя да бяха, нямаше да се откажем от покупката, защото нашият екскурзовод беше категоричен, че трябва да съм с бански костюм. Отправихме се към Сеноте Мая. Групата ни се състоеше от десетина ученички от близкия град Акумал заедно с учителя им Косме и ние двамата с Владо. Когато приближихме до тясното гърло, в дъното на което проблясваше вода, Еди ни показа как с въжета е напълно безопасно да се спуснем до долу. Не можах да му повярвам и това явно си е проличало по изражението ми, защото, след като даде обясненията си, той обяви:

 - Първи Гергина и Владимир ще се спуснат долу!

Трябва да уточня, че в Мексико екскурзоводите често се държат с туристите като че ли са стари приятели, говорят им на „ти“ и на малко име, дори се обръщат към тях с „амигос“! Изненадата, която ни поднесе Еди обаче, не беше особено приятелска - първи ние да се спуснем през тесния земен отвор до дъното на пещерата. По-нормално ми се струваше някои от момичетата в групата ни да покажат как става това, още повече, че бяха местни и сигурно и друг път се бяха спускали. Само че нямаше как да изтъкнем този аргумент. Явно Еди искаше да погледа малко сеир за сметка на двама чужденци на средна възраст от непознатата за него България. Трябваше да приемем предизвикателството. Двама помагачи овързаха въжетата около кръстовете ни. В един момент застрашително се залюлях в пропастта над езерото, но наистина нямаше опасност да падна. Еди наблюдаваше с интерес как провисваме в земната дупка. Пак ми мина през ума, че му се гледа сеир – ясно беше, че никога досега не бяхме правили нещо подобно. Над нас вече стояха двама фотографи, които непрекъснато ни снимаха за спомен. 

И тогава отвътре ми дойде желанието да се усмихна, все едно, че ми е  изключително приятно. 

- Гергина, Владимир – целувка! - провикна се Еди.

Както бяхме провиснали на въжетата над бездната, със засилване се приближихме един към друг и изпълнихме желанието на екскурзовода. 

След това, все така с усмивки и с поглед във фотоапаратите над нас, се заспускахме надолу. Има си начин това да се прави без никакъв риск. Закрепен си здраво през кръста за въжето и можеш с едната ръка да го отпускаш горе и да се приплъзваш надолу. Не че е особено лесно, но не е и толкова трудно. 

Люлеехме се като паяци в разширяващия се под нас подземен купол и ни ставаше все по-весело... Докато стигнахме до изумруденозелената вода, която се оказа и галещо топла.

Долу ни чакаха хора със спасителни пояси, които да ни помогнат, ако имаме проблем, но нямахме. Чак след като излязохме от езерото, огледахме отвътре гигантската пещера със сталактитите в нея и с дългите корени на растящите на повърхността дървета, които се проточваха във въздуха надолу и потъваха във водите на езерото...

Заслужаваше си да преживеем това! И понеже го преживяхме в деня на 35-годишнината от сватбата ни, нарекохме приключението си „Спускане в лоното на любовта“. Всеки сам може да направи за себе си паралела между дългогодишната брачната любов и спускането по въжета в пещерата с изумрудено езеро на дъното. 

   И още една подробност – немаловажна – късите панталонки и блузката, които си купих като бански костюм, наистина се оказаха от особена материя, която съхне буквално мигновено и не охлажда неприятно тялото ти, когато си излязъл от водата. Значи мексиканските продавачи не ни бяха заблудили. Намирам, че е добре да го спомена. Така, както не можех да не спомена и подозрението си, че екскурзоводът ни Еди искаше да се позабавлява със страха, който всеки несвикнал европеец би изпитал от подземната мексиканска бездна. Ако наистина е очаквал това, остана разочарован, защото ние приехме приключението с усмивки.

Елегично за софийския цирк

Други теми са далеч по-актуални сега, но тъй като всеки ден минавам покрай Солни пазар, взех да си спомням софийския цирк, който някога се издигаше на това място, но изгоря напълно през 1983 г. През последвалите години съм се питала как е било възможно на такова малко пространство да се е разполагала постройка, която като дете ми се виждаше огромна.

Не бих казала, че циркът ми е липсвал точно там. Дори когато съм минавала по площадчето, съм си казвала, че шатрата явно го е задръствала. Далеч по-добър вариант е тя да се издигне отново в парк „Възраждане“, където вече имало и запазен терен за тази цел.

Напоследък обаче на Солни пазар закипя строителство. Дърветата и храстите покрай тротоара бяха изсечени и заменени с ламаринени ограждения, зад които боботят багери и се издига кран. Преди известно време се загледах в снимката, която показва каква ще е сградата на мястото на някогашния цирк, и се изумих. Нещо импозантно и модерно ще извиси бетонна снага в пълна дисхармония с по-старите къщи вляво, но пък в унисон с вече издигнатия в непосредствена близост гигант на площад „Македония“. После може да излезе, че старите къщи не се вписват в този нов архитектурен ансамбъл и да ги сполети една до болка позната съдба.

Но засега не искам да се затормозявам с такива предположения. Мисълта ми е за онова, което ще се изтъпанчи на мястото на някогашния цирк. Прочетох, че ще е 5-звезден хотел, с търговски обекти и подземен гараж. Дали не е логично хотелът да се нарича „Старият цирк“? Във всеки случай, ще задръства Солни пазар много повече, отколкото цирковата шатра преди години.

И изведнъж изпитах тъга за този цирк, в който майка ми ме водеше, когато бях дете. За нея това беше най-вълнуващото детско забавление. За самата мен не беше точно така, но сега ясно си представих опесъчената арена, по която препускат коне, ловките акробати, пламтящите обръчи, през които с победен рев скачат дресирани лъвове, подвикванията на клоуните, буйния смях на публиката и избухващите възторжени ръкопляскания.

Спомням си не един филмов сюжет, в който сградите, построени върху стари гробища, са населени с призраци. Дали и гостите на бъдещия 5-звезден хотел ще чуват призрачните звуци от някогашните циркови представления? Казвам си наум: „Така им се пада!“ А всъщност какво ще са виновни те за поредната архитектурна грандомания?        

Черешова Задушница с Мария

В памет на скъпата за мен и за още много хора

талантлива и всеотдайна журналистка и писателка

Мария Галишка-Владимирова,

която преди години ми изпрати тази снимка на своя прозорец

В узрялата пролет, по светло,

по време за слънчеви срещи,

Мария повдига пердето

и гледа дървото с череши...

Дъждът и нощта от стъклото

лика й дори да изтрият,

Мария ще гледа дървото,

дървото ще гледа Мария.

И който за нея си спомни

сега и след много години,

ще мисли за пролетни клони,

покрити със сладки рубини.

26.05.2018 г.

За Юда и Голгота

Случи се така, че петата годишнина на блога ми съвпадна с Разпети петък. Тъй като с времето откривам у себе си стремеж в даден момент да си правя равносметка, годишнината на моя блог ме накара да се замисля колко често съм писала за разпятието като символ на човешкото страдание. Дадох си сметка също така, че досега не съм се задълбочавала в предателството на Юда, нито в жестокостта на онези, които свирепо хвърлят камъни по носещия своя кръст. Вниманието ми винаги е било погълнато от мъките на страдащия и охулвания, от начина, по който понася изпитанието.

Точно днес обаче се запитах що за хора, наистина, са хвърлящите камъни. Предателството на Юда е предопределено от волята на Бога да пожертва своя син, който да изкупи греховете на човечеството. Ако не беше Юда, друго щеше да отведе Исус до неизбежния му край, защото той е роден, за да понесе страдания. Юда е олицетворение на човешките слабости, но той се покайва за предателството си и се обесва.

Дали са се покаяли обаче онези, които са хвърляли камъни по беззащитния човек и са го хулели? Евангелията не са осветлили този въпрос. Образът на хвърлящия камъни все остава неясен, смесен с тълпата. Сигурно, защото, докато замеря и обижда, лицето му се изкривява от злоба до неузнаваемост и после, щом отново добие всекидневията си вид, се питаш това същият човек ли беше или просто един достопочтен гражданин.

На тези мисли ме наведе една случка от вчерашния Велики четвъртък. Вече предвкусвах предстоящия Великден, настройвах се за празника, готвех се да боядисвам яйца... Междувременно разменях имейли с наша семейна приятелка по повод една публикация, която беше осигурила за сайта ни. В нея тя настоя да бъдат включени сканирани снимки от семейния архив на неин познат. Снимките бяха избелели и публикацията спокойно можеше да мине и без тях, но изпълнихме молбата на приятелката ни да ги включим. Проблемът беше, че човекът, който ги беше предоставил, имал забележки по текста към тях - приятелката ни ги препрати в имейла си до мен. Поправките му бяха в стил „не по врат, а по шия“, фактологични грешки нямаше, но човекът държеше текстът да е точно както той го е написал. Обясних на приятелката ни, че ако е недоволен, снимките му ще бъдат свалени от сайта ни. В крайна сметка получих имейл от него, в който ми пишеше, че дребнавостта, суетата, себичността и грандоманията ми са впечатляващи и при това положение било непоносимо снимките от семейния му архив да бъдат публикувани под моята редакция.

Естествено, махнах снимките му от публикацията. От това тя нищо не изгуби, но вчера, на Велики четвъртък, когато уж се настройвах за празника, изненадващо бях засипана с камъните на тежки обиди и се замислих за лекотата, с която този напълно непознат за мен човек се нахвърли срещу мен. Само защото си позволих да му напомня, че на собственият ни сайт редакторът съм аз и не мога да приема някой отвън да налага какво да пише в него.

Затова и днес, на Разпети петък, се питам що за човек е хулещият и замерящият с камъни? Вероятно видът му изглежда напълно достопочтен в ежедневието, докато в даден момент не го прихване злобата и не деформира грозно чертите му.

Предателите като Юда всеки ги презира и ги сочи с пръст. Много по-рядко обаче насочваме гнева си срещу замерящите с камъни. Може би, защото в такъв момент е по-важно да се предпазим от удара. Или защото понякога самите ние се поддаваме на порива да хвърлим камък по някого?

Поглеждам заглавието на написаното дотук - в него са споменати Юда и Голгота, а хвърлящият камъни не, макар че точно за него най-вече става дума. Така и трябва да бъде. Юда все пак се е покаял за греха си и се е самонаказал със смърт, а замерящият с камъни или обиди обикновено не се разкайва за постъпката си и не заслужава да бъде изведен в заглавие.

     

Когато поетите минават отвъд

В дните преди Великден съвсем случайно научих, че двама поети, които познавах още от студентските си години, са си отишли от този свят – Велизар Николов и Петко Кицов. С първия съм се срещала инцидентно, с втория работихме заедно няколко години в „Младежка редакция“ на БНР – починал е преди половин година. Така и не съм разбрала, че вече ги няма... Написах това стихотворение за тях и за всички поети, които са си тръгнали незабелязано от шумното ни ежедневие. Чие отсъствие ще се усети - времето ще покаже.

***

Когато поетите минават отвъд,

прелитат ли птици по техния път?

Шумят ли дървета, жужат ли пчели?

И манна небесна над тях ли вали?

Дали се познава по знаци безчет,

когато земята напуска поет,

а ние, безсилни да ги доловим,

допускаме да отлети като дим?

Гергина Дворецка

5.04.2018 г.