Една литературна вечер

Въпросната вечер се състоя преди повече от два месеца, но по различни поводи си я припомням от време на време. Накрая реших да я опиша, защото си дадох сметка, че в нея се преплетоха някои нишки от собствената ми литературна съдба.

Беше вечер със стиховете на Ивайло Диманов, който за пореден път реши да отпразнува рождения си ден с авторски поетично-музикален рецитал и представяне на нова стихосбирка. Закъснях за събитието. Преди това бях ходила на откриването на изложба с фотографии на проф. Александър Федотов, чиято внезапна ранна кончина семейството ни и досега не може да приеме за реалност. Когато влизах в препълнената зала на клуб „Журналист“, чух как Ивайло благодари на поети, дошли от други градове специално за неговата вечер. Както обикновено, приближих максимално напред и заех подходяща позиция, за да снимам. Рожденикът ме видя, но не обяви на всеослушание, че и аз съм уважила събитието му. Не мога да се сърдя на приятеля Джани, както от години го наричаме с мъжа ми. Очевидно той не ме приема като поетеса, но пък знам, че уважава журналистическата ми работа.

Насочих обектива си към публиката и там изведнъж забелязах сред множеството един от тримата, подписали в далечната 1983 г. краткото писмо, с което отхвърлят стихосбирката ми „Легенда за вградената сянка“ като „неиздържаща на повишените идейно-художествени изисквания на редакция "Поезия" в издателство „Народна младеж“.

Имената им си личат на писмото, но няма да им окажа честта да ги изписвам и аз. За мен, този, когото видях на въпросната поетична вечер, винаги ще си остане  „онзи от десния ъгъл на листа“. Всъщност, може би трябва да ги наричам „моите трима литературни АНТИвлъхви“, защото за разлика от онези, които последвали Витлеемската звезда и отишли да приветстват едно знаменателно раждане, тримата чичовци в моята история бяха решили да ме отрекат, да спънат по-нататъшния ми път като автор. Защото, нека напомня, че „Народна младеж“ беше издателството на Централния комитет на Комсомола, а по онова време Комсомолът беше важен фактор и имаше решаваща дума. Тук няма да преразказвам онова, което написах в блога си на 25 март т.г. под заглавие „Присъда над поет“. Само ще отбележа, че „онзи от десния ъгъл на писмото“ си седеше хрисимо сред публиката и се сливаше с нея. Не му обърнах повече внимание.

Поетичната вечер приключи скоро, явно твърде много бях закъсняла. Купих си "Концерт за славей и валдхорна" на приятеля Джани и, докато чаках да се оттече опашката за автографи, се заговорих с друг приятел от поетичната ми младост в Кабинета на младите писатели студенти „Д.Дебелянов“ - Максим Максимов. Той побърза да ме запознае с украинския поет и преводач Виктор Мелник. Представи ме като много добра поетеса. Аз пък припомних на украинеца, че сме се виждали наскоро на премиерата на "Остров за двама", новата стихосбирка на Димитър Христов. Виктор Мелник някак не се зарадва на срещата ни. Гледаше ме с присвити очи и дори не желаеше да скрие недружелюбността си. Не се стърпях и го попитах:

-         Защо ме гледате така?

Той не реагира на въпроса ми, но продължаваше да ме фиксира с присвити очи.

-         Защо той ме гледа така? – попитах тогава приятеля Максим.

-                     Ами защото всеки, с когото се запознае в България, вади своя стихосбирка и иска от него да му я преведе на украински.

-         Аз няма да искам такова нещо от него.

-                     Защо? Точно теб ще бъде добре да те преведе. Аз гарантирам за нея – обърна се към Виктор, а после пак към мен – Дай му твоя стихосбирка!

-         Не нося.

-         Хайде сега! Не може да не носиш. Вади я от чантата и му я дай!

Стори ми се абсурдно да нося непрекъснато мои книги, та ако се удаде случай, да ги подарявам на подходящи хора. Аз зареждам чантата си с книги на други автори, които чета в градския транспорт.

Тъй като Виктор Мелник продължаваше да ме гледа с демонстративна подозрителност, изпитах досада и помолих Максим:

-         Кажи му, че не искам да превежда мои книги!

После се обърнах директно към украинеца на руски:

-         Не хочу, чтобы вы переводили мои книги.

Не бях сигурна дали съм го казала на съвсем правилен руски, но дано ме разбра. Погледна ме учудено, но подозрителността в очите му не изчезна. Подминах го.

На същата литературна вечер успях да разменя няколко думи и с Маргарита Петкова, която също беше уважила приятеля Джани, но се колебаеше дали ще може да изчака дългата опашка за автографи. Припомних й, че и при представянето на нейната стихосбирка „Тъй рече Виктор“ имаше също огромна опашка за автографи и аз почти се бях отказала да чакам, но все пак го направих. И тогава със закъснение от близо половин век, разбрах, че от ученичка и досега тя знае наизуст стиховете ми от списание „Родна реч“. Винаги ще бъда благодарна на кралицата на нашата поезия, че през последните месеци направи енергичен опит да ме върне в литературния живот. Само че името ми от години е натикано така дълбоко във фризера на литературата ни, че дори топлият дъх на Маргарита трудно би могъл да го размрази отведнъж.

-                Хората просто не са свикнали да те възприемат като поетеса – обяснява ми понякога с горчивина мъжът ми.

Разбира се, има и ценители на това, което пиша. Наскоро талантливата преводачка от нидерландски Анета Данчева-Манолова ме покани да водя нейната творческа вечер като преводач на месеца в Столична библиотека и настоя в официалната информация за събитието да пише, че водеща ще бъде „писателката Гергина Дворецка“. Не знам има ли нещо общо с тази информация, но изведнъж една моя позната, искрено убедена, че притежава ярък писателски талант, се развилня в публичното пространство на тема: „Колко е тъпо човек да се самоопределя като писател!“ Лично аз не си поставям етикети, но ако някой ме възприема като писател, значи харесва книгите ми и не мога да имам нищо против.

За мен е важно, че когато прочета хубава творба, се радвам от сърце. Ако някой автор ми е направил впечатление със своя книга, но ме е разочаровал със следващата, не се радвам, в смисъл – не злорадствам, а очаквам да напише нещо по-добро. Така че, слава Богу, макар и неогряна от литературна слава, съм останала добронамерен и възторжен читател.

А от онази поетична вечер, в която се преплетоха нишки от моето литературно минало и настояще, си тръгнах с усещането, че на доста хора би им било по-приятно да ме виждат само в ролята на читател. Вярвам обаче, че всяко нещо рано или късно си отива на мястото.

Голота

През изминалата седмица се случи нещо, което ме шокира.

8 май 2019 г.

Преди малко по улица "Доспат" вървеше напълно гола жена. Около 35-годишна, със съсредоточено интелигентно лице, с коса, подстригана в хубава прическа. Вървеше без ни най-малко да се притеснява, все едно че е облечена. Тази софийска улица не е оживена, но все пак имаше минувачи, които се спираха, изумени като мен. Повечето бяха мъже и веднага изваждаха смартфоните си да я снимат. Две ученички се закикотиха и също се приготвиха да правят снимки, но им стана неудобно, когато ги погледнах и се отдалечиха. Жената вървеше по права линия, не поглеждаше никого. Никой не я заговори. Проследих я с поглед, докато стигна до близката градинка. Ако минеше през нея, щеше да е лошо, защото там винаги има деца. Точно пред входа на градинката жената разпери широко ръце, като че ли изпитваше огромна лекота и радост, и зави в една от съседните улици. Ужасното беше, че изобщо не изглеждаше луда. Жена с интелигентно, съсредоточено лице. И през ум не ми мина да я снимам. Защото не се знае на кой друг интелигентен човек в даден момент няма да му дойде до гуша от всичко, да захвърли дрехите си и да тръгне по улицата, както майка го е родила. Да не превръщаме това в сеир!

Споделих горния текст във Фейсбук. Но не ми олекна. Усетих, че вече не мога да мина по онази улица, без да си спомня шокиращата случка. Тя отново се връщаше в паметта ми, докато се превърна в стихотворение.   

Голота

И досега сърцето ми се свива

при спомена за голата жена.

Вървеше устремена и красива

в прожектора от дневна светлина.

По улицата редки минувачи

се спираха във ступор, като мен,

и гледахме как с твърда стъпка крачи

жената гола в делничния ден.

Вървеше, както майка я родила,

но нямаше окаян, жалък вид.

Дори помислих, че излъчва сила

и голотата й е неин щит.

Пред парка, пълен с майки и дечица,

почти нагази в свежите треви,

но спря, ръце разпери като птица

и рязко в близка уличка зави.

Каква ли чаша в нея бе преляла

та да отхвърли свян и суета?

Кого поиска, шествайки в квартала,

да зашлеви със свойта голота?

Не знам. Но щом изникне в паметта ми,

изпитвам остра нужда всеки път

не голата жена да се засрами,

а да изпита искрен срам светът.

Гергина Дворецка

10 май 2019 г.

 За илюстрация използвам една от снимките, които направих преди години в парка на Вигелан в Осло. Там всички скулптури са абсолютно голи. Жената, за която разказвам, приличаше на фигурата в средата.

Как щях да следвам в института "Горки"

Напоследък често се връщам към ранните си поетични спомени. Причината за това е скъпата на сърцето ми Маргарита Петкова, с която се срещнах лично едва съвсем наскоро на премиерата на новата й стихосбирка „Тъй рече Виктор“ и се оказа, че тя помни наизуст мои стихотворения, публикувани някога в списание „Родна реч“. Та реших да си припомня и аз какви съм ги писала в детството си и в първата си младост. Покрай това в паметта ми изникна един факт, който отдавна бях оставила на заден план в съзнанието си: че още когато бях в Х клас на софийската Френска гимназия, от редакцията на средношколското списание ме бяха определили, след като завърша гимназия, да замина да следвам в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва.

Обясниха ми, че там се влиза не с приемни изпити, а със стихове, така че аз си карах спокойно последния гимназиален клас, докато моите съученици усилено вземаха частни уроци за кандидатстване в българските университети. От мен пък редакторите в сп. „Родна реч“ поискаха само да събера най-добрите си стихотворения в една папка. Когато я предадох на тогавашния главен редактор, Иван Цветков, той ми каза тържествено: „Гергинче, получила се е цяла стихосбирка!“ Ни най-малко не се възгордях. Винаги съм писала от вътрешна потребност, а не за да спечеля слава като поетеса. Още повече, че съучениците ми ме наричаха „поетесата“, но не ласкателно.

    През пролетта на 1972 г., седмици преди абитуриентския ми бал, най-неочаквано се оказа, че с мен за Москва е определено да замине още едно момиче. Казваше се Добринка и беше от Варна. Фамилията й не съм запомнила, както пък тогава изобщо не си спомних да съм чела нейни стихове. Как буквално в последния момент е било решено, че ще замине още един човек от България, не разбрах. А и не ми беше работа да питам. Много скоро след това обаче научих, че от Литературния институт „Горки“ са обявили нулева година за нашата страна.

Не приех новината драматично. Честно казано, не вярвах, че бих станала по-добра поетеса, ако завърша този институт. А и от дете мечтаех да бъда журналистка. Единственият проблем беше, че през последния гимназиален клас не се бях готвила за приемни изпити, а неочаквано се оказа, че ще трябва да кандидатствам в български университет. За изпита по журналистика в СУ нямах никакво време да се подготвя – за него трябваше да съм наясно с текущите политически събития у нас, а аз не ги бях следила. Най-логичният заместител на Литературният институт в Москва, ми се стори специалността „Българска филология“, но за приемните изпити там трябваше да се консултирам със специалист. Майка ми светкавично откри една университетска преподавателка, която в няколко урока ми обясни какви са изискванията при кандидатстудентския изпит по български език. Бяха ми полезни. Изкарах 5 на приемния изпит. С отличната ми диплома от гимназията това се оказа достатъчно, за да бъда приета. На изпита по френски получих 5.40, без частни уроци, и съвсем спокойно можех да вляза френска или испанска филология, но първото ми желание беше „българска“ и се чувствах изключително щастлива, че се класирах там.

По време на първата ми студентска бригада през есента попаднах сред колеги първокурсници, които бяха чели стиховете ми в списание „Родна реч“ и идваха при мен да си говорим за тях. Бях удивена, че ги помнеха, цитираха ги, дори ги анализираха. След като съучениците ми в гимназията 5 години ме бяха наричали с насмешка „поетесата“, за мен тези разговори бяха неочакван извор на радост.  

Така много скоро фактът, че можех да следвам в Литературния институт „Максим Горки“ остана на заден план и никога не съжалих за тази несбъдната възможност. Е, може би ако бях завършила института, по-късно щеше да бъде по-трудно да бъда изтикана постепенно от литературния живот, както реално се получи. Но пък нали сбъднах детската си мечта да стана журналистка!

И ако сега разказвам този спомен, то не е заради някакво огорчение със задна дата, а защото се питам какво ли стана с поетесата Добринка от Варна. Впоследствие научих, че тя все пак е заминала да следва в института „Горки“, но какво се е случило след това?  

Понеже междувременно отново препрочитам свои ранни стихове, споделям за финал едно, което съм писала като ученичка и беше публикувано в сп. „Родна реч“:  

В КРАЯ НА ЛЯТОТО

Аз оставих надалече залеза,   

без дори да се сбогувам с него.

Тръгнах си без шум, незабелязано,

по заспалата в мъха пътека.

Тъй оставих го – да се оглежда

със възторг във всеки речен камък.

Бе несправедливо да му преча

и да помрачавам радостта му.

Може след това да ме е търсил,

втурнал се по спящата пътека,

трескаво да е провирал пръсти

сред смутено-немите дървета...

После уморено е застанал

край скалата със сребристи лишеи

и, разочарован, че ме няма,

потъмнял от скръб си е отишъл.

"Присъда" над поет

Наскоро приятелят ни Атанас Раденски, автор на чудесния роман "На парти при президента", написа във Фейсбук под стихотворение от младостта ми кои ли са тези, които са спирали издаването на самостоятелната ми стихосбирка в началото на 80-те. Тогава никакви имена не изникнаха в паметта ми. По-късно се разрових из архивите си и открих тези 2 писма, с които ръкописът ми е бил върнат от издателствата "Народна младеж" и "Георги Бакалов", Варна - и двете вече ги няма. 

И ако в писмото си Красимир Машев - автор, когото самата аз много харесвам-, говори с уважение за мен като поетеса, то в първото, подписано от трима души, всичко е пределно кратко и ясно:

"Прочетохме внимателно Вашия ръкопис "Легенда за вградената сянка". Той доказва присъствието на поетеса, но като цяло не издържа на повишените идейно-художествени изисквания на редакция "Поезия", поради което Ви го връщаме."

Та така. През 1983 г. стиховете ми не са отговаряли на тогавашните "идейно-художествени изисквания". Е как да отговарят, като в тях, например, се споменава Христос, макар и не точно в християнския му смисъл.

Не изписвам тук имената на тримата, които са подписали присъдата на книгата ми на 29 юни 1983 г. Те си се виждат във фотокопието на писмото им. Наистина не ги бях запомнила, защото точно на следващия ден, 30 юни 1983 г., се случи едно от най-щастливите събития в живота ми - омъжих се за Голямата си Любов Владимир Дворецки и това отвя като плява всичко, което можеше да помрачи радостта ми.

Видях в интернет, че и тримата от някогашната "Народна младеж" са живи и здрави, сигурно и досега си поетстват, но нито знам къде публикуват, нито бих се поинтересувала. А защо не "поработих" над ръкописа си с Красимир Машев? Защото Варна ми се стори далече и нямаше да ми е лесно да прелитам за творчески разговори дотам, въпреки че по онова време до града имаше редовни самолетни полети. А и защото в третото издателство, в което бях изпратила ръкописа си - "Христо Г. Данов", Пловдив, го приеха безусловно.

И досега помня как говорих по телефона с Петър Анастасов и той ми каза: "Гергина, ще издадем книгата. Изживейте едно щастливо лято!" И аз наистина изживях едно от най-щастливите си лета през 1983 г. Само дето не подозирах, че книгата ми ще бъде издадена в Пловдив едва в началото на 1990 г. Не бих се учудила, ако някой от София се е възмутил как може в "Хр.Г.Данов" да се издава стихосбирка на недостатъчно "идейно-художествено равнище".

Като резултат бях откъсната от авторите от моето поколение и когато след години реших отново да се появя в литературата, бях посрещната или като изникнал от небитието призрак, или като току-що прописала жена в зряла възраст, на която може да се гледа само със снизхождение.

Не е болка за умиране. Лично аз се радвам на постиженията на всеки мой познат автор. Но не давам външен израз под формата на лайкове на никой, който се отнася към мен по гореспоменатите два начина.

А това, че някога изпращахме ръкописите си с леки вариации (например в заглавието) едновременно в няколко издателства, не знам дали се практикува и сега. Вече предпочитам да работя с конкретно издателство.

По-надолу публикувам стихотворенията, които дадоха заглавията на двата варианта на моята стихосбирка.

Припомням, едната от тях, „Легенда за вградената сянка“, беше категорично отхвърлена през 1983 г. от издателство „Народна младеж“ като „неиздържаща на повишените идейно-художествени изисквания на редакция „Поезия“, а другата – „Заслужени възмездия“, ми беше върната за преработване от издателство „Георги Бакалов“, Варна.

За идейните качества на стиховете вече никой не мисли. Остава да прецените какви са художествените. И двете през 1990 г. излязоха в стихосбирката ми „Човекът, когото си чакал“. Включих ги и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

„   „   „

Тези остри делници с възмездия заслужени –

изопват ме маршрутите, които си избрах.

( Ако росата знаеше колко ми е нужна,

би ли се промъкнала през столичната прах?)

Само нощем, тихо, в сънища кометови,

пулсът тлее временно пред следващия старт.

( Ако намеря някога, заспала на лицето ми,

излишна и измислена предутринна роса...)

ЛЕГЕНДА ЗА ВГРАДЕНАТА СЯНКА

Дни наред от поглед се пазя

и курбан те вричам.

По хиляда пъти те мразя

и те заобичвам...

Любовта ти дебна нечуто

и не вярвам в нея,

и очаквам всяка минута

да ми отмилееш,

че да стегна в каменни скоби

сянката ти стройна

и да мога пак, моя обич,

да си спя спокойно,

мисълта за твоята нежност

да не ме влудява,

та да вдигна здраво градежа –

за чест и прослава.

Но макар с набрна обида

и с готови скели,

все не мога да те зазидам

в хладните темели.

Зная всяко майсторство колко

скъпа жертва струва,

но кръвта ми пламва от болка,

че ще те загубя

и ръката тегне скосена –

яростна и слаба.

Сигурно я няма у мене

майсторската дарба.

Та това е. Банално звучи, но в крайна сметка, кой каква майсторска дарба е имал, времето ще каже. 

Знам, че рано или късно всичко си отива на мястото.

Пловдив - Европейска столица на културата

Както всички нормални българи, и аз бих искала Пловдив да се представи впечатляващо през годината, когато е Европейска столица на културата. Искрено се надявам това наистина да се случи, въпреки тържественото откриване на 12 януари, което силно ме озадачи.

Семейството ни проследи откриването по телевизията. Отначало гледахме внимателно, после – доста разсеяно. Идеята за огромната кула, специално изградена за церемонията, поначало не ме грабна – не съм фен на гигантоманията. Отделен въпрос е – и то никак немаловажен – колко скъпо струва. Но си мислех, че на екраните на тази кула ще бъдат представени знакови моменти от историята на един от най-древните градове в света. Предполагах, че голям акцент ще бъде поставен на времето, когато Филипополис е бил част от Римската империя – това е и важно свързващо звено с другия град, който е Европейска столица на културата през 2019 г. – италианският Матера.

За съжаление, основното позоваване на миналото бяха кукерите, повечето от тях - с високи островърхи шапки - маски на главите. 

Както ние, българите, знаем, кукерските маски са с най-разнообразни форми, но изборът да се покажат най-вече островърхите даде основание в социалните мрежи да се коментира, че напомнят за ку-клукс-клан. Лично на мен ми напомниха за подобни шапки, които видяхме на религиозните шествия по улиците по време на Семана Санта, седмицата преди Великден, в Малага, които видяхме преди 4 години. 

Може пък и действително да е търсена някаква аналогия с Испания, защото в един момент от вчерашната церемония в Пловдив чух от кулата - сцена да се подвиква нещо на испански език. Защо ли точно на испански? Можеше и на немски – нали концепцията за събитието е била на германска артистична компания. А, както в някои коментари веднага беше отбелязано, не се чуха езиците на многото етноси, съставляващи от векове пловдивското население.

И се питам защо трябваше да търсим услугите на чужденци, за да ни организират артистичното откриване на Пловдив като Европейска столица на културата. Междукултурните контакти са важни, но не е ли най-нормално български екип да представи един български град като международно културно средище. Кой познава българския дух и традиции по-добре от самите нас? Защо да се учудваме тогава, че на вчерашната церемония традициите ни бяха символизирани от най-банализирания образ в туристическите справочници за България – кукера!

Най-много ме изуми обаче рецитацията на неукрепнали гласчета, достигаща до викане. Четох сравнения с някогашната детска асамблея „Знаме на мира“. На мен повече ми напомниха за фестивала на политическата песен „Ален мак“, също от онова време. В паметта ми дори изникна по аналогия една фраза, скандирана от комсомолска агитка на фестивалната сцена: „Гордей се с правото да кажеш: Този свят е и мой!“ Фразата се повтаряше многократно и стигаше до кресчендо. Доколкото си спомням, беше извадена от някаква реч на Тодор Живков или на Людмила Живкова към младежта и я бяха направили на политическа песен. Но такова нещо не можеше да се изпее, та затова се скандираше.  

Няма да си кривя душата, че само на „Ален мак“ се викаше така. Това го има и в някои днешни театрални постановки, претендиращи за новаторство. Така че снощните подвиквания от кулата - сцена в зимната пловдивска вечер вероятно е трябвало да се възприемат като новаторски, но навяха спомени за недалечното минало.  

 Докато проследявах – с различна степен на внимание – церемонията по телевизията, се питах как ли я възприемат чужденците, които я гледат. И се самоутеших, че може и да не са така критични като нас, българите. В други европейски страни също се случват подобни неща.

Няма да забравя един спектакъл, който ме озадачи не по-малко от вчерашния в Пловдив. Той се проведе в сградата на Съвета на Европа в Страсбург през ноември 2015 г. на финала на Международния форум за демокрация и се състоеше от танци и рапиране на фона на сменящи се изображения върху екран в центъра на голямата заседателна зала. 

Доста се чудих защо точно това трябва да бъде показано пред международната публика, но тя възприе спектакъла съвсем нормално. Може пък и вчерашното пловдивско представление да се възприеме така от чуждестранните зрители. За нас си остава съжалението, че беше показано твърде малко от онова, с което е забележителен Пловдив.

Такива асоциации пробуди у мен официално откриване.  

Оставам с надеждата, че богатата програма, с която градът ще се представи през годината, ще му спечели славата на истинска Европейска столица на културата.       

Моята необикновена 2018 г.

Ако не беше краят на годината, щях да си измисля друг момент, в който периодично да правя равносметка какво съм направила и какво не съм. Последният ден на декември обаче наистина е подходящ за това.

За мен 2018 г. беше необикновена. Не само защото с мъжа ми посетихме едно магично място – полуостров Юкатан, за да отпразнуваме там 35-годишнината от сватбата си. И друг път сме били на магични места. В Мексико обаче имахме някои екстремни преживявания. Спускахме се по въжета в Сеноте Мая – пещера с езеро в дъното й. 

Плувахме в подземните канали на увеселителния парк „Шкарет“ и при излизането ни на повърхността се снимахме с индиански воин.

Изкачвахме се по стъпалата на пирамидата в древния град на маите Ек Балам – нямахме възможност да го направим в Чичен Ица, защото световноизвестният храм на Кукулкан е вече ограден и туристи не могат да се катерят по него, след трагичен инцидент. Самото изкачването по грапавите стъпала на пирамидата в Ек Балам не е чак толкова трудно. Изпитанието настъпва, когато започнеш да слизаш и пред очите ти се опне една невъобразима стръмнина, а ти трябва да се смъкнеш по нея. Не ми беше ясно как ще стане. Владо се опитваше да ми помогне, подаваше ми ръка, но така рискувах да завлека и него по стръмнината. В един момент ме осени идеята как да се справя. Извърнах се така, че да не гледам надолу и заслизах по стъпалата странично. По този начин не виждах плашещото нанадолнище под краката си и престана да ми се вие свят. Благополучно стигнах до долу.

Като че ли индианските богове ми подсказаха какво да направя. Нещо подобно ми се случи преди 6 г. в Индия, когато се катерех по едни по широки стъпала на храм в Каджураху и местен пазач ми подвикна, че трябва да бъда боса, а не със сандали. Стреснах се и буквално политнах надолу, но в последния момент благополучно се приземих в подножието на храма и стъпих здраво на двата си крака. Като че ли нещо ме пое и ме пренесе на земята. Как да не повярва човек, че на такива места витаят божествени сили!

 На два пъти през 2018 г. пътувах със сина ни Боби за участията на хора, в който пее – Академичен хор „Св. Параскева“ при Националната художествена академия - в международните фестивали в Солун и в Габрово. Вълшебно е съпреживяването с това колективно изкуство, дори когато самият ти не си сред пеещите. На връщане от Солун се отбихме в Мелник, където съм била многократно, и в Рупите, където отидох за първи път. Много бях чувала за странната атмосфера в тази местност. Наистина е странна и преживяването там също бих определила като необикновено.  

Най-необикновеното през отминаващата година обаче беше, че в живота ми се появи... една котка! Всъщност, първоначално котките бяха две – 6-месечни братче и сестриче, които нарекохме Цуни и Гуни. Взехме ги в къщата ни, където е офисът на нашата фондация, за да ни спасят от един много нахален плъх, който безчинстваше не само в мазето, а вече и из стаите горе. Котетата се справиха бързо с проблема. Още първата седмица обаче братчето Цуни избяга. Остана ни Гуни. Тя се оказа толко любвеобилно, интелигентно и деликатно същество, че влезе в душата ми. И като че ли отвори в нея незабележима досега врата, зад която открих толкова доброта, която не бях и подозирала у себе си. Удивително е как домашните любимци могат да ни направят по-добри към целия свят! През лятото Гуни роди 4 котарачета. Уж щяхме да раздадем три и да запазим само едно, да прави компания на майка си, но сърце не ни даваше да се разделим с което и да било от тях. Сега си ги гледаме всичките, само обезопасихме Гуни да не ражда повече. Котешкото семейство е такъв образец за всеотдайна любов и взаимопомощ, че е постоянен извор на радост за нас.  

Имахме изключително драматичен момент в нашата идилия с котенцата, когато в една клиника набедиха две от тях за болни от смъртоносната болест „котешка чума“. А те просто са били под влияние на ваксината, която им беше сложена наскоро. Дадохме „болните“ котета на стационар във въпросната клиника. За 5 дни семейството ни олекна с 1056 лв. – няма грешка в цифрата: хиляда и петдесет и шест лева! За напълно излишно „лечение“ и изследвания на цялото котило, защото болестта е острозаразна и трябваше да вземем мерки. През това време изживяхме ужаса, че всичките ни любими котенца ще умрат! Бързо се усъмнихме в правилността на диагнозата и си прибрахме „болните котета“, преди приключване на „лечението им“. Тест в друга клиника доказа, че са здрави. Това преживяване обаче ни показа колко беззащитен е човек в обичта си към домашните любимци – готов е на всичко за тях и някой може да злоупотреби. Във всеки случай, ще продължим да търсим отговорност от клиниката, която стана причина да изживеем гореописаното.

Намислила съм си следващата ми книга да е за котетата ни. Няма да е детска, а за взаимоотношенията между хора и животни.

Това, което не направих през 2018 г., е, че не издадох отдавна готовия си сборник с разкази „Островът Уикенд“. Причините са различни. Първо, доста български автори напоследък са сложили в заглавията си думата „остров“, а аз нямам намерение да променям моето заглавие, та реших да изчакам да поотмине „островната“ вълна. Другата причина е, че след като през годините се превърнах постепенно от популярен в младостта си в неизвестен понастоящем автор, аз си нося съответните последици. За популярните автори е нормално да издават книга всяка година, докато ако неизвестен автор реши да го прави, може да го определят като графоман.

В този смисъл отново ще спомена друго мое необикновено преживяване през 2018 г. – първата ми лична среща с голямата поетеса Маргарита Петкова, която ме изуми с това, че още помни наизуст мои стихове от списание „Родна реч“. Отдавна не ми бяха засвидетелствали уважение към поезията ми! И не съм допускала, че поетеса от такава величина се е интересувала от творчеството ми. Разбира се, в случая най-хубавото е, че вече съм в постоянен контакт с Маргарита, която е не само огромен талант, но и изключителен човек – сърдечен и добронамерен.

С още една необикновена личност се запознах през тази година – поетесата Мая Панайотова. И тя някога е публикувала стихове в сп. „Родна реч“, участвала е в семинарите за авторите на списанието, но поради малката ни възрастова разлика „леко“ сме се разминали във времето. Дотолкова, че доскоро буквално не знаехме една за друга. Можеше за пореден път да се разминем, но ни събра отново поезията! Запознахме се с Мая и съпруга й, известния белгийски българист Раймонд Детрез, на приема по случай националния празник на Белгия. На такива места човек и да размени телефони, често не се свързва с новите си познати, но после се случи така, че бях на литературно четене на Алеята на книгата и там Мая чете свое стихотворение. Отидох при нея да й припомня коя съм и оттогава, преди поредното й заминаване за Белгия, се видяхме няколко пъти, защото се оказа, че софийският им семеен апартамент е близо до нашата къща с котетата. А Мая също обожава котки. Толкова добър и запазил детското у себе си човек като нея рядко съм срещала!

Не мога да изброя всички имена на хора, които са ми направили впечатление през отминаващата година. Няма как обаче да подмина това, че през нея от нашия свят си тръгнаха неколцина, на които много държах. Вътрешно ги възприемах като „вечни“ и през ум не ми минаваше, че са смъртни като всички. Загубата им отвори голяма празнота у мен. Журналистката и писателка Мария Владимирова – винаги заредена с вътрешна енергия и с идеи за нови книги, преводачката Петя Игнатова – ведър дух и неуморна пътешественичка, леля Фанче, съпругата на чичо ми Коста, брат на баща ми – живата памет на цялото семейство, знаеше наизуст рождените дати на всички роднини и неизменно ни ги честитеше... Професор Александър Федотов – за него по никакъв начин не мога да повярвам, че вече го няма. Толкова жизнен, лъчезарен, намиращ време за всеки и всичко, раздаващ се без остатък... Продължавам да мисля, че напусналите ни са с нас.

В по-общ план 2018 г. беше необикновена с това, че за първи път България пое ротационното председателство на Съвета на Европейския съюз. Като журналист, който от 1990 г., т.е. вече от 26 години, следи процесите в ЕС, за мен това беше изключително важно събитие. Признавам, че в процеса на подготовката му, взех да се питам дали България ще се справи добре. Справи се. Председателството ни получи висока оценка. Отделен въпрос е какво ще се случва в самия Европейски съюз по-нататък. Но това е въпрос на бъдещето, за него ще продължим да мислим през 2019 г. Важното е да е мирна!

Мирът, разбира се, зависи най-вече от политиците, но все си мисля, че ако всеки направи нещо, според собствените си сили, за да си станат хората наоколо и по света по-близки, би било от всеобща полза. В този смисъл съм удовлетворена от това, че фондацията ни „Европа и светът“ стана инициатор и съорганизатор на първата в България Вечер на мароканската поезия, която се проведе на 1 юни в резиденцията на Н.Пр. Закиа Ел Мидауи, посланичка на Кралство Мароко у нас. Четохме стихове от марокански поети преведени от арабски от поета и преводача Хайри Хамдан, и от френски – в мой превод. Вечерта беше посрещната с голям интерес и затова в сътрудничество с посолството на Кралство Мароко организирахме втора, за по-широка публика, в клуб „Журналист“ на СБЖ на 20 ноември.

За дейността на фондацията ни ще добавя, че и през четвъртата година от съществуването си информационният ни сайт www.evropaworld.eu продължи да популяризира стойностни творци и събития в сферата на културата, изкуството, образованието, науката, бизнеса.

Дългичка стана равносметката ми за отминаващата 2018-а, но така е, когато за някого годината е била необикновена!

Как се става НЕизвестен в БНР

Още докато работех в БНР, където без прекъсване премина целият ми трудов стаж до 21 септември 2014 г., си бях наумила да напиша как се става НЕизвестен в тази медия. Когато ме назначиха там, бях на 21 г. и името ми беше популярно в литературните среди като надеждна млада поетеса. Имах публикации в средношколските издания сп. „Родна реч“ и в. „Средношколско знаме“, а като  студентка - във вестниците „Пулс“, Литературен фронт“, „Стършел“ и в рубриките за поезия на други вестници и списания. Станах член на Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“. Самото ми назначаване в тогавашната Младежка редакция на БНР стана, защото главният й редактор, Стефан Симеонов, беше чел мои стихове в пресата и ги беше харесал. По онова време в тази редакция имаше традиция да работят поети...

Когато си тръгнах от БНР преди малко повече от 4 г., вече почти никой не ме знаеше като поетеса и изобщо като автор, въпреки че имам общо 5 издадени стихосбирки и 3 книги с проза.  

На пръв поглед изглежда странно, че работещият в национална медия с годините може да изгуби своята литературна популярност. Та нали ти си част от самия механизъм за създаване на тази популярност – дори да не си в екипа на редакцията за литература и изкуство, си в непосредствена близост – на няколко стаи разстояние, докато външните автори търсят подстъпи към нея и са щастливи, ако бъдат интервюирани за новата си книга.

Изхвърлянето ми от литературния живот стана постепенно. За някои моменти от това изхвърляне съм писала вече. Първата ми стихосбирка „Понякога е обич“ излезе в издателство „Народна младеж“ през 1978 г., но... в сборник „Петима млади поети“. За самостоятелната си книга трябваше да почакам... 12 години. По-голямата част от тях тя прележа в пловдивското издателство „Хр.Г.Данов“, където излезе едва в началото на 1990 г. Така и не можах да стана член на Кабинета на младия писател, защото там изискването беше да имаш издадена самостоятелна книга.

Независимо от това обаче до началото на 80-те години на миналия век аз все още продължавах да бъда известна като поетеса заради публикациите на мои стихове в пресата. Трябва да уточня, че тогава се подписвах като Гергина Иванова. През 1983 г. се омъжих за Владимир Дворецки и приех неговата фамилия. Сега се замислям дали тази „дворцова“ фамилия не повлия на по-нататъшната ми литературна съдба. Помня и досега как един редактор от издателство „Народна младеж“, когато му казах как ще се представям в бъдеще, изкоментира саркастично: „Много белогвардейска фамилия!“ През 1983 г. това не беше комплимент. Нямам представа дали промяната на фамилното ми име оказа влияние, но е факт, че така както самостоятелната ми стихосбирка отлежа с години в три издателства едно след друго, за да бъде публикувана едва „в зората на демокрацията“, така и публикациите на мои стихотворения в периодичния печат започнаха да се бавят с месеци, което не се беше случвало по-рано.

Имаше със сигурност един важен фактор – в самата медия, където работех, някои шефове и колеги се дразнеха от литературните ми изяви. На мястото на главния редактор, който ме назначи в Младежка редакция заради стиховете ми – Стефан Симеонов, дойде една жена, която ни най-малко не искаше да ме възприеме като поетеса. Иронизираше публикациите ми в печата, уязвяваше ме публично. Критикуваше и предаванията ми, но не успя да ме изкара некадърна радиожурналистка. Само че ми струваше доста усилия да устоявам на професионалните двубои с нея и с подкрепящата я група колеги... И в един момент просто престанах да пиша стихове. Или пишех твърде рядко.

Все пак, когато през 1990 г. излезе самостоятелната ми стихосбирка „Човекът, когото си чакал“, много хора, които още ме помнеха като поетеса, я забелязаха, поздравяваха ме за нея. Но в онова политизирано време на никого не му беше точно до поезия. А и аз се заех с нова важна за мен журналистическа задача – предаването ми „Младежта среща Европа“. Бях вдъхновена от идеята за европейско обединение.

Така и не обърнах внимание, че постепенно вече никой от колегите ми поети не ме кани да се включвам с мои стихове в литературни четения. Не ме включваха и в литературни антологии – а преди години съм получавала хубави отзиви дори за отделно стихотворение, публикувано в антология.

Дадох си сметка, че отдаването ми на журналистиката ме е отдалечило от литературните среди. Честно казано, не съжалявах за избора си. Харесваше ми онова, което правех в Радиото. През 1993 г. измислих седмичното предаване „Шарена „Гага“ – по онова време младежките предавания по програма „Христо Ботев“ се наричаха „Радио Гага“. В това мое авторско предаване включвах и свои стихове. Една поетеса, която междувременно беше започнала да се занимава с издателска дейност, ми предложи да ги съберем в книга и през 1996 г. се появи стихосбирката ми „Шарени думи“. С право мога да я нарека „радиостихосбирка“. След като тя излезе, поредният главен редактор, който се дразнеше от литературните ми изяви, спря „шареното“ ми предаване. Така стихосбирката реално стана непродаваема, защото се налагаше да сложа във всеки екземпляр по едно писмено обяснение, че радиопредаването, за което пише в предговора й, вече не съществува. Не ми се занимаваше с това. Пак се отдадох на други неща и оставих поезията на заден план.

През 2007 г. се замислих, че е добре да събера на едно място стиховете си, които някога се харесваха на немалко хора, и издадох стихосбирката „Сняг и нежност“... Никой не й обърна внимание. Просто вече бях изпуснала влака. Други автори се возеха в него. За мен там място нямаше.

Между 2009 и 2013 г. издадох романите „Славянско танго“, и „Искрено ваша“, сборника с разкази „Откриването на Дагоберта“, стихосбирката „Балада за птицата Феникс“... Малцина знаят за тях. Причината е ясна – в очите на повечето си познати съм журналистка. Не могат да ме възприемат вече и като поетеса, че и писателка.

И се връщам на темата как се става НЕизвестен в БНР. Основната причина е, че работата там те поглъща до степен да пренебрегнеш всичко друго. Това обаче не може до обясни факта, че още докато активно пишех стихове, в даден момент те престанаха да излизат в пресата, а стихосбирката ми се забави с години. Различни фактори са допринесли за това. Вече споменах един от тях - началниците ми, на които се зловидеше, че пиша стихове. При социализма цялата система в интелектуалните среди беше взаимно обвързана и не беше невъзможно, ако си журналист,  главният ти редактор да подлее вода на литературните ти изяви.  

Нещата обаче имаха своето продължение и след промените през 1989 г. За последен път това се прояви малко преди да напусна Радиото. Иво Тодоров, един от малкото радиошефове с литературни изяви, организира по случай 24 май през 2014 г. пред Централно студио литературно четене на радиожурналисти, които пишат стихове и проза. Успехът беше невероятен. Накрая колегите ни поздравяваха, някои ми казваха, че след като са чули стиховете ми, са ме видели в нова светлина, макар че ме познават от години. Иво Тодоров, който тогава беше програмен директор на БНР, реши четенията да продължат и в районните радиостанции. Първо трябваше да гостуваме в Радио Благоевград. Дори ни бяха подготвили командировъчните. В последния момент се получи заповед да не заминаваме. Тези командировки били излишни разходи. Точно тогава се провеждаха много мероприятия покрай 80-годишнината на БНР и по този повод имаше концерти на съставите на Радиото в различни градове на страната. Всеки може да прецени дали командировките на десетките оркестранти не са по-голям разход от този за командироването на няколко журналисти, пишещи стихове и проза.

Истината я изплю една началничка, която освен с умението да се изкачва в служебната йерархия, с друг талант не блестеше. Тя написа по повод останалото единствено наше литературно четене една злъчна филипика, че Радиото било станало „люпилня за поети“. Как да й обясня, че лично за мен, Радиото беше не люпилня, а душегубка за поезията ми!

Затова никак не е чудно защо толкова силно се трогнах, когато наскоро при първата ми лична среща с голямата българска поетеса Маргарита Петкова, тя ми каза, че помни наизуст мои стихове от „Родна реч“. Описах това в блога си. За съжаление, настоящата ми непопулярност като автор, стана причина да няма кой знае колко харесвания под публикацията ми, но за мен е важно, че под нейните стихове в социалните медии има стотици лайкове. Това ми вдъхва надежда, че хубавата поезия още се харесва, въпреки масовата чалгизация на вкусовете.

А иначе на мен ми остава утехата, че някогашните ми слушатели още помнят предаванията, които съм правила в БНР. Вече от 4 г. не съм там, а и досега срещам хора, които са ги слушали. Просто в даден момент избрах журналистиката пред поезията и сега си нося последиците. Излиза, че онези, които цял живот са останали верни на литературната си муза, на моята възраст с гордост могат да се наричат поети и писатели, независимо кой какъв талант има. Но така е, предаността трябва да се възнаграждава. Не го казвам с ирония. Мисля го с уважение към всички, предпочели Поезията при различни житейски обстоятелства.