понеделник, 4 март 2024 г.

Платените ментори по творческо писане „отвръщат на удара“

 


Забелязвам, че след споделеното мое скептично мнение за скъпоструващите курсове по творческо писане, ме е разприятелила една авторка, която много се гордее, че води такива курсове срещу заплащане. Мнението ми е принципно и не съм споменавала имена, но тя явно се е припознала в написаното от мен и трябва доста да съм я вбесила, та импулсивно да ме махне от френдлистата си. Това суетните автори рядко го правят, защото у всеки свой приятел във Фейсбук виждат потенциален читател, когото не биха искали да загубят. Очевидно обаче накърненото честолюбие се е оказало по-силно от желанието да се направиш, че подминаваш с равнодушие нещо, което жестоко те е жегнало. Ясно е, че за някои лектори участието им в такива курсове е също толкова жизненоважно, за да се утвърдят като авторитети в литературните среди, както и за самите им курсисти. Всеки с амбициите и с комплексите си.

Да не забравяме обаче и финансовата страна на въпроса. Ако някой автор успее да се уреди като лектор при предприемчив организатор на курсове по творческо писане, може само с 3-4 лекции на месец да си докара солидна сума. Виждала съм тарифи, тръгващи от 200 лв. за поредица от 3 лекции и достигащи до 650 лв. за поредица от 5-6 лекции. Броят на курсистите е до 10 в група, така че се събира приход средно между 2000 и 6500 лв. месечно или за месец и нещо. Не бих се учудила, ако за доста от лекторите в такива скъпоструващи курсове, това е основният им източник на доходи. Чудесен начин авторът да се издържа, ако му е трудно да си намери работа другаде, каквито явно са някои от случаите. А пък и самооблъщението: „Ейййй, колко съм мощен/на! Хората стотачки дават, за да се докоснат до таланта ми!“ вероятно доставя огромна наслада на измерващите стойността си като автори в пари.   

Последното ми изумление беше, когато попаднах на съобщение, че 80 лева е таксата за еднократна четиричасова „среща на живо“ с поетеса, постоянна лекторка в скъпарска фирма по творческо писане! Даже в съобщението се вижда, че първоначално сумата е била 150 лв., но великодушно е намалена почти наполовина, с благородната цел да се улеснят желаещите да общуват лично с поетесата (или за да не си кажат, че чак толкова пари не биха дали за нея). Става дума за наистина добра авторка, но се сещам за многобройните творчески срещи с не по-малко добри автори, дори доста класи над въпросната скъпоструваща лекторка, на които публиката е присъствала напълно безплатно. Някои ще се възмутят: „Ама защо гледаш в чуждата паничка!“. Гледам, защото познавам известни поети и писатели, които не могат и да сънуват такива приходи, а по талант превъзхождат мнозина от добре платените лектори.

И понеже хората, които измерват всичко в пари, често са твърде елементарни, нищо чудно да си помислят, че пиша всичко това, защото им завиждам и че всъщност мечтая да съм на тяхно място. Едва ли ще ме разберат, но ще кажа, че никога не съм гледала на литературата като на източник на доходи. От млада малко се интересувам от хонорарите, които получавам за публикациите си в медиите и за книгите си, имало е случаи дори да губя суми, защото не съм ги потърсила навреме и е изтекъл някакъв срок на давност. Аз съм от поколението, което подаряваше книгите си на приятели и колеги и през ум не ни е минавало да се интересуваме дали се купуват в книжарниците. Стихосбирките в държавните издателства излизаха обикновено в тираж 1000, от които на нас ни се полагаха по 5 безплатни авторски бройки, но ние гледахме да си купим колкото може повече, за да ги раздаваме. И до днес авторите, които навлязохме в литературата през 70-те години, предпочитаме да подаряваме книгите си, а не трескаво да следим как вървят продажбите им. Могат ли да ни разберат онези, които държат да са „автори на бестселъри“? Естествено, че няма да ни разберат.

Но „Как се създава бестселър в България“ ще бъде тема на следваща моя публикация, която отдавна обмислям. Досега имах някои задръжки да я публикувам, но те вече отпаднаха. И се сещам пак за авторката, която ме разприятели заради скептичното ми отношение към платените курсове по творческо писане. Да видим дали ще я последват и други. Ще бъде много интересна дилема и вододел: в подкрепа на печалбарството в литературата или за безкористната любов към литературата.

Накрая ще добавя още нещо. Преди меркантилността да навлезе в литературния ни живот, т.е. преди да се появят скъпоструващите курсове по творческо писане, отворени безкритично за всеки мераклия да е автор, практиката беше следната: ако някой писател или поет ти харесва и би искал да чуеш напътствия от него, му изпращаш или му носиш лично своите текстове. В случай, че му направят впечатление, той сам ще те потърси после, за да сподели мнението си и да ти даде някои съвети в писането. Всичко това ставаше напълно безплатно. Самата аз съм получавала стихове от много пишещи, които ме харесват като поетеса, но съм поощрявала само онези, у които наистина съм откривала талант, и за мен би било кощунство дори да помисля, че срещу консултациите си мога да получа пари. Но парадиращите, че прибират тлъсти суми като литературни ментори, едва ли ще ми повярват.   

четвъртък, 29 февруари 2024 г.

Как станах поетеса без курсове по творческо писане

 

                         Снимка от младежките ми години. Фотограф: Владимир Дворецки

Наскоро споделих мнението си за курсовете по творческо писане и то предизвика немалко коментари, затова ще добавя още нещо по темата.

         Виждала съм в интернет реклами за курсове по творческо писане на световноизвестни писатели, но не бяха посочени цени. Нямам представа как точно си организират лекциите, но да общуваш с безспорно талантливи автори е винаги обогатяващо. Впрочем, когато синът ми беше ученик в Английската гимназия, с баща си отидоха от любопитство на една лекция по творческо писане в Британски съвет, където гостуваше като лектор британска писателка от индийски произход. Само че лекцията беше безплатна! А после, по време на следването си в специалност Скандинавистика в СУ, Боби имаше възможност да присъства на поредица от лекции по творческо писане на шведския детски писател Бу Холмберг и досега пази хубав спомен от срещите с него. Тези лекции също бяха безплатни. 

        Лично аз мисля, че най-добре един автор се учи, четейки творбите на големите писатели и поети, но ако на някого му се иска да получава комплименти за литературните си опити срещу заплащане, можеш ли да го спреш с разумни аргументи? 

          Впрочем, попадала съм на обява за двуседмичен курс по творческо писане с покойния  вече писател Христо Карастоянов, организиран от престижната фондация "Елизабет Костова", срещу такса участие само 40 (четиридесет) лева! А съм виждала обяви за други подобни курсове, при които сумата не пада под 200 лева, понякога стига и до 650! Да остави настрана, че някои лектори не са и кой знае какви автори, но са се уредили да учат другите и ласкаят самочувствието си, че са метори.  

        Повтарям, щом има търсене, ще се намери и кой да предлага такива услуги. Според мен, печалбарството в тази сфера си личи по това, че отваря вратите за всички мечтаещи да станат автори, без никакъв предварителен подбор, който да отсее графоманите от тези, които показват някакви литературни умения. „Насам, народе! Иска ви се да сте известен писател или поет? Ние сме вашите хора! Ще ви осигурим лектори, мераклии да ви дават съвети как да пишете и петимни да ви вземат парите! Насам, народе, не се стеснявайте! Пък накрая и сертификати за завършен курс ще получите!“

Питам се какво значение ще има един сертификат за завършен курс по творческо писане, освен получилият го да се хвали с него на роднини и познати? Ами ако след време хора с такива сертификати започнат да се представят в издателствата с претенцията да им бъде издадена книга, защото те имат документ черно на бяло за постигнато майсторство в курс по творческо писане? Вече забелязвам тенденцията някой автор да прави прощъпулник в литературен сайт, представяйки като свой творчески актив участието си в курс на еди кой си по-известен писател. Участието ти в курса само по себе си нищо не говори за умението ти да пишеш, но ето че у нас май започва да се приема като атестат, че авторът заслужава доверие, щом си е платил да го обучава корифей в литературата. А ако обучителят изобщо не е корифей? Тъжна работа!

Връщам се отново към далечните си спомени от времето, когато не се плащаше, за да попаднеш в някаква литературна общност. Осъзнавам, че навремето това винаги ставаше на базата на подбор. Във вестик „Средношколско знаме“, където в края на 60-те и началото на 70-те всяка вечер през работната седмица се организираха срещи по отделните жанрове (поезия, проза, журналистика, литературна критика, хумор), подборът на участиците се основаваше на това, че бяхме показали определени творчески възможности и си бяхме заслужили правото да се появим на страниците на вестника. А в Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ към Централния студентски дом на културата, в който участвах като студентка, преди да ни приемат, минавахме през публично обсъждане на написаното от нас. Обсъждане, при което всички стари членове буквално разнищваха текстовете ни. Някои автори така и не успяха да стигат до членство.  А днес... „Насам, народе! Стига да си плащаш, със сигурност ще станеш част от нашата формация на бъдещи писатели и поети!“

Имам опит с литературния подбор още от детството си. Пиша стихотворения от 6-годишна възраст, винаги от вътрешна потребност, без да се замислям как ще ги възприемат околните. Майка ми обаче много се гордееше със стихотворните ми опити и започна да ги изпраща във вестник „Септемврийче“, в списание „Дружинка“, а един път - и на детски поетичен конкурс, организиран от Двореца на пионерите. Трябва да е било около 1962-63 г. Още помня как в една голяма зала на Двореца събраха всички участници в конкурса с родителите им, за да бъдат обявени резултатите. Аз бях с майка ми, която напрегнато слушаше как изброяват имената на победителите. Съобщиха носителите на някакви по-големи награди - не съм обърнала внимание какви, защото не ме е интересувало – но мен ме нямаше в този списък. Забелязах как лицето на мама помръкна. Имаше обаче още отличени, които бяха спечелили правото да участват в литературен кръжок в Двореца на пионерите, и аз се оказах сред тях. Няма да забравя как мама засия, когато чу името ми, бурно ме прегърна и ме целуна, а аз не разбирах на какво толкова се радва. Мисълта ми е, че за да те включат в такъв кръжок – напомням, напълно безплатен – имаше някакво творческо сито, в случая – участието в поетичен конкурс, на който са преценили, че си показал умение да пишеш добре.

Тъй като още от дете намирам за безсмислени всякакви курсове по творческо писане, отказах да ходя в литературния кръжок в Двореца на пионерите. Майка ми беше изумена и отчаяна. Как така ще пропусна възможността да ме обучат да пиша по-добре! От Двореца ми изпратиха писмо, с което да напомнят, че съм била избрана да участвам в литературния кръжок. „Няма да ходя!“ – заявих категорично. След време получих второ писмо от Двореца на пионерите с напомняне, че съм спечелила участие в кръжока и ме очакват. Това вече ме разсмя и повторих на мама: „Няма да ходя!“ А тя ме погледна разочаровано и каза с горчивина: „На какво се смееш? На себе си се смееш! Ще съжаляваш, че се отказваш.“

В интерес на истината, никога не съжалих, че не съм посещавала детския литературен кръжок. Още през първата година във Френската гимназия, се присъединих към три мои съученички, които искаха да се изявяват като авторки, и заедно отидохме в редакцията на вестник „Средношколско знаме“. Сама едва ли бих отишла, защото бях стеснителна, но ние бяхме четири. Там редакторите реагираха на стиховете ми с изненадващ за мен възторг и редовно започнаха да ме публикуват във вестника, докато завърших гимназия. Възторжено ме посрещнаха и в средношколското списание „Родна реч“. Без да съм ходила на никакъв детски литературен кръжок! Това беше времето, когато след всеки публикуван мой поетичен цикъл в списанието (под името Гергина Иванова), получавах писма от връстници от цялата страна, които споделяха, че стиховете ми ги вълнуват...

Покрай впечатлението, което правех като автор в средношколските издания, веднъж ме поканиха да гостувам на някакъв литературен кръжок, който се събираше в апартамент на ул. „Славянска“. Ръководителят му беше човек, който тогава ми се стори в зряла възраст, а той трябва да е бил около 30-годишен. Името му нищо не ми говореше, затова не съм го запомнила. Помня обаче, че там бяха Миглена Николчина и покойният вече Любен Лачански, които после съм срещала отново. Водещият искаше да добие представа за литературните ми вкусове и ме попита кои са любимите ми поети. Те бяха много. Като ученичка във Френската гимназия можех да чета в оригинал Виктор Юго, Ламартин, обожавах Алфред дьо Мюсе, Пол Верлен, Артюр Рембо... Знаех много техни стихове наизуст. Обожавах и Пушкин и Лермонтов, които също четях в оригинал – руският беше задължителен за нашето поколение. Водещият на кръжока обаче настоя да му кажа кой е любимият ми съвременен български автор. Това откровено ме затрудни. Първото име, което ми дойде наум, беше на Дамян Дамянов. Веднага почувствах, че не съм улучила десетката. Водещият и кръжочниците си размениха иронични погледи и ме загледаха снизходително. Запитах се какво не му харесват на Дамян Дамянов. После рецитирахме свои стихотворения. Аз казах нещо от публикуваните в списание „Родна реч“. По физиономиите на присъстващите прочетох: „Е, не си кой знае какво!“ Стори ми се, че ме бяха поканили, за да се убедят, че въпреки многобройните ми публикации в „Средношколско знаме“ и „Родна реч“, стиховете ми не са нищо особено. Повече не съм ходила в този кръжок и не мисля, че нещо съм изгубила.

Та ето какво си припомних по повод роящите се днес, често скъпоструващи курсове по творческо писане. Обединяващото в моите спомени е, че навремето литературните кръжоци бяха безплатни и въпреки това имаше някакъв вид подбор, за да попаднеш в тях!   

 

понеделник, 26 февруари 2024 г.

Курсовете по творческо писане

 


Голям бизнес се разраства у нас покрай нароилите се мераклии да станат известни писатели и поети – то платени курсове по творческо писане, то литературни конкурси с такса за участие, то включване в луксозни антологии срещу заплащане! Предприемчивите хора проявяват изобретателност. И защо не? Щом има търсене, защо да няма предлагане? Вече се стигна дотам, когато някой иска да представи непознат на широката публика автор, когото е харесал, да уточнява изрично, че талантът му е самороден, а не е формиран в курсове по творческо писане. Винаги ми се е струвало, че подобни курсове унифицират участниците в тях и те ще започнат да си приличат по начин на писане, използвайки правилата и хватките, на които ги е научил лекторът им. Имах случай да се убедя съвсем нагледно в това. В един уважаван от мен литературен сайт лекторка, която много харесвам като автор, беше препоръчала да бъдат публикувани разкази от нейни курсисти по творческо писане. Зачитам се в единия разказ от любопитство и най-вече от уважение към лекторката, която ценя, и откривам един нелошо написан, но и не блестящ с нищо текст, в който основен герой е едно дете и най-неочаквано в повествованието се появява нож. Доста озадачаващо! Зачитам се в разказа от втората курсистка на същата лекторка и впечатленията ми са горе-долу същите – нелошо написан текст, неблестящ с нищо, обаче... в сюжета има едно дете, а в даден момент се появява и нож. Също доста озадачаващо и някак изкуствено привнесено в повествованието. И най-вече - интересно съвпадение в текстовете на двете авторки. Тогава се досетих, че лекторката сигурно е дала творческа задача на курсистите си да напишат разказ, в който да има дете и нож, и всеки написал каквото му дошло наум. Само дето лично аз се сепнах, когато попаднах на два разказа от различни автори, където основен герой е дете и ни в клин ни в ръкав се появява нож. Но откъде да знам, на други читатели това може да се хареса. 

Едно време ролята на такива курсове по творческо писане изпълняваха литературните кръжоци или литературните клубове, обикновено към културен дом или читалище, само че там участието беше напълно безплатно. Може ръководителите на такива литературни формирования да са получавали отнякъде заплата, но участниците в тях нищо не плащаха. Ежеседмични сбирки на сътрудниците имаше в редакцията на вестник „Средношколско знаме“ в края на 60-те и началото на 70-те, като всеки ден от седмицата беше определен за различите жанрове: в понеделник вечер се събираха поетите - аз ходех редовно на тези сбирки, още повече, че редакцията се намираше съвсем близо до Френската гимназия, в която учех. Вторник, сряда, четвъртък, петък бяха отредени за белетристите, журналистите, преводачите, хумористите – вече не помня в какъв ред, защото не съм ги посещавала. Събирахме се и си говорехме за стиховете ни, за литература. Напълно безплатно! Така беше по-късно в Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ към Централния студентски дом на културата. Споделяхме новите си стихотворения или разкази, обсъждахме ги. Тези събирания се водеха от Георги Черняков и Любен Отов, но те не са изпълнявали ролята на наши ментори, казвали са си мнението за написаното от нас, но не са ни напътствали. Просто създаваха творческата среда, в която ние, младите тогава пишещи, общувахме помежду си и със сигурност взаимно се обогатявахме, сверявахме критериите си. Повтарям – напълно безплатно!

Всъщност, работата на лекторите в курсовете по творческо писане е и да дават мнението си за текстовете на курсистите си. Точно това правеха редакторите в литературните издания, на които носехме стиховете и разказите си. Само че редакторите си получаваха заплатите от своя работодател, за разлика от днешните платени лектори по творческо писане, на които плащат самите курсисти. По тази причина, редакторите даваха обективно мнение – в зависимост от литературния си вкус, а лекторите, съвсем естествено, на всеки свой курсист ще вдъхват надежда, че има талант, за да продължи той да посещава курсовете им срещу определена, често немалка сума. Сигурно сред курсистите има и хора с дарба, но наред с тях и графоманите ще бъдат поощрявани и ще имат литературни претенции в бъдеще.

Само да не си помислите, че искам да развалям на някого работата. Щом има желаещи да плащат, за да се почувстват писатели и поети, намират се и лектори, които си докарват допълнителен доход от курсовете по творческо писане и всички са доволни. Лесно е да се предвиди какво ще стане с графоманите. Когато се сблъскат с по-реалистично мнение за текстовете си, веднага ще възроптаят, че талантът им не е оценен или че им вредят от творческа завист. Тогава ще си спомнят с умиление за своя лектор, който им е вдъхвал вяра, че имат творчески потенциал, и в мислите си ще го въздигат на пиедестал. Никой некадърен автор не би си помислил, че лекторът, на когото е плащал, е бил неискрен с него, за да продължи той да посещава курсовете му, внасяйки съответната такса. В случая най-облагодетелстван е платеният лектор – хем си получава парите, хем оставя светъл спомен у курсиста, че е съумял да го оцени по достойнство. Така че, да живеят платените курсове по творческо писане! Има ги навсякъде по света. Пък на какво ще заприлича литературата, ако в нея масово нахлуват курсисти по творческо писане, предстои да видим. Лично на мен картинката не ми изглежда особено оптимистично.          

 

сряда, 31 януари 2024 г.

Първият месец от юбилейната ми година

 

                                С Владимир Дворецки в галерия Виваком, 30 януари 2024 г.

Изнизва се първият месец от юбилейната ми година. На 21 януари навърших 70! Те не ми тежат, нито ми личат и познатите ми ме гледат озадачено, когато им казвам възрастта си. Не само не ми е неудобно от нея, а я смятам за дар, който, за съжаление, не се дава всекиму.

Януари 2024 г. беше изпълнен за мен, с всичко, което обичам – бях с най-скъпите на сърцето ми хора, четох интересни книги, гледах хубави филми, посещавах изложбени зали и концерти. Разбира се, през цялото време не ме напуска мисълта, че в същия момент не толкова далече от нас се водят войни. Това стяга сърцето, но прави всяка мирновременна радост още по-скъпа.  

Поглеждайки назад от висотата на годините си, изпитвам удовлетворение от живота си до този момент. Вярно е, че не всичко е ставало така, както съм очаквала, но ми се случиха три важни неща: преди близо 42 години срещнах любовта на живота си, Владимир Дворецки, и 9 месеца по-късно станахме семейство, заедно сме и досега. Родих му прекрасно дете – Боби, който ни обича и постоянно иска с нещо да ни зарадва. Радва ни най-вече с онова, с което би се гордял всеки родител – че иска при всички обстоятелства да бъде добър, отговорен човек. Третото, от което съм удовлетворена, е, че цял живот упражнявам любимата си професия – журналистиката. От малка мечтаех да стана журналистка и осъществих мечтата си. Голяма радост е да работиш това, което обичаш.

Щастлива съм също така, че съм човек на словото. От дете пиша стихотворения и в ученическите ми години и в младостта ми те се харесваха на връстниците ми. После, отдадена на журналистиката, с години пренебрегвах личното си творчество, но постепенно се върнах към него. Доволна съм, че написах и четири книги в проза, на които много държа.    

Пожелавам на по-младите от мен да достигнат до моите години и да ценят постигнатото през тях, а не да се косят в какво не са успели. Лично аз правя така и го намирам за изключително здравословно.

Кой както иска да гледа на възрастта си! Аз напредвам в годините с усмивка.

Снимката, която ми направи Владимир Дворецки на рождения ми ден, 21 януари 2024 г.


неделя, 31 декември 2023 г.

Равносметката ми за 2023 г.

 

С Владимир Дворецки в атмосферата на Националния музикален театър "Стефан Македонски" през антракта на "Една нощ във Венеция" от Йохан Щраус-син, постановка на проф. Свeтозар Донев (1933-2021). С нея на 21 октомври т.г. беше отбелязана 90-годишнината от рождението му.

Отминава една година, в която светът не стана по-добро място за живеене. Освен продължаващата война в Украйна избухна и друга след зверското нападение на групировката Хамас срещу Израел на 7 октомври. В една война се дават невинни жертви и от двете страни, но никога не трябва да се забравя кой я е предизвикал, кой е агресорът. Как се чувства нашето семейство, което има близки в Израел, а същевременно имаме и много приятели араби, с които взаимно се уважаваме и ценим, е трудно да се опише. Като всеки нормален човек бих искала да настъпи мир, но не е ясно кога ще стане това.

В личен и професионален план през годината свършихме немалко работа. През 2023-та беше отбелязана 30–годишнината от приемането а България за пълноправен член в Международната организация на Франкофонията. Нашата фондация „Европа и светът“, която още от самото си създаване преди 9 години работи в подкрепа на Франкофонията, организира на 15 май в галерия „Мисията“ поетичния рецитал „Франкофонски музи“ в партньорство с Министерството на външните работи, Държавния културен институт и посолството на Кралство Мароко в България. Участваха поетите франкофони Аксиния Михайлова, Димана Иванова, Бойко Ламбовски и моя милост. Присъстваха тогавашният министър на външните работи, посланици на франкофонски страни,  представители на франкофонски организации. После отразихме рецитала с няколко публикации на сайта на фондацията ни www.evropaworld.eu - (Дейности на фондацията)

Другото събитие, което организирахме, беше вечерта в памет на новозеландския поет Кевин Айърланд (1933-2023), преводач на английски на Ботев, Багряна и други български автори, която се състоя на 22 юни т. г., отново в галерия „Мисията“ и със съдействието на Държавния културен институт към министъра на външните работи (Почетохме в София паметта на преводача на Ботев на английски Кевин Айърланд

Владимир Дворецки имаше шанса да установи личен контакт по електронната поща с Кевин Айърланд, докато той още беше жив. Кевин, който е бил женен за българката Дона Маринова, му изпрати от Нова Зеландия мемоарната си книга „Назад-напред“, в която той разказва за двете си пребивавания в страната ни – от 1959 до 1961 г. и през 1969 г. Владо преведе книгата от английски и предстои фондацията ни да я издаде през първата половина на 2024 г., след като подписахме договор с наследницата на авторските права на Кевин Айърланд, проф. Джанет Уилсън от Нортхамптънския университет във Великобритания.

През лятото нашата фондация беше медиен партньор на Международния младежки фестивал на изкуствата „Музите“ в Созопол и на Джаз фестивала „Д-р Емил Илиев“ в Боровец.  

През октомври с Владимир Дворецки бяхме акредитирани на великолепния кинофестивал „Синелибри“, а през декември проследихме литературните срещи на Коледния панаир на книгата и протичащия паралелно с него Софийски международен литературен фестивал в НДК. С изключително интересни чуждестранни писатели се запознахме тогава.

При обявяването на годишните награди на Съюза на българските журналисти екипът ни беше поканен да връчи наградата, с която тази година беше отличен сайтът на БНР. СБЖ ни удостои с тази чест, тъй като през 2016 г. като главен редактор на evropaworld.eu получих „Златно перо“ в същата категория.

И през тази година с голямо удоволствие се отдадохме на любимото ни изкуство – оперетата. За нас винаги е празник за душата да присъстваме на спектаклите на Музикалния театър, а после да споделяме впечатленията си от тях. Не пропуснахме и Вагнеровия фестивал в Операта.  

Ще се върна обаче в сферата на литературата. Не мога да не отбележа събитието на годината – Международната награда Букър за „Времеубежище“ на Георги Господинов и преводачката му на английски Анджела Родел. Тази награда буквално раздели литературната ни общност: едни се радваха за успеха на българската книга, а други възнегодуваха, че книгата те не успели да я прочетат докрая, не им харесвала, не заслужавала отличието.

Аз и най-близките ми хора бяхме от онези, които искрено се зарадваха на Международния Букър за български автор. Дай Боже всекиму, който се е посветил изцяло на литературното поприще, както Георги Господинов, да изживее подобен триумф! И да кажа на онези, които реагираха с ярост по повод наградата му – каквито и литературни аргументи да привеждате, реакцията ви винаги ще бъде тълкувана като професионална завист. Говоря за нападките срещу Господинов. Иначе всеки има право на своя литературен вкус и съм убедена, че на някои хора книгата „Времеубежище“ не е допаднала, но така е с всяка художествена творба – едни я харесват, други не. Международният успех обаче показва, че авторът е успял да докосне читатели от различни части на света. Да не омаловажаваме успеха му!

В личен план аз изживях моето лично авторско удовлетворение, когато на своя голям концерт в зала 1 на НДК на 10 юни любимата ми певица Тони Димитрова ни покани с мъжа ми като свои специални гости и изпя песента „Понякога“ по мой текст, след което обяви името ми пред многохилядната публика в залата и ми благодари за хубавото ми стихотворение. Описала съм това в отделна публикация в блога си. (Стихотворението ми, което ме срещна с Тони Димитрова)

Творческо удовлетворение ми донесе и поканата да участваме с Владимир Дворецки в сборника „Университетът на бъдещето“ по повод 135-годишнината на Софийския университет "Св. Климет Охридски", заедно с други изявени негови възпитаници през годините. 
Отговаряйки на въпросите от анкетата в този сборник, се върнах в младостта си и се почувствах щастлива, че тя е свързана с това най-старо и престижно висше учебно заведение в България.
Впрочем, оставам свързана с него и до днес, защото с годините Софийския университет все повече се превръща не само в научно, а и в културно средище - място за конференции, литературни събития и изложби, които представлават интерес за мен като журналистка.


Равносметката ми стана доста дълга и само мимоходом ще спомена за неприятностите, които преживях през тази година. Част от тях са свързани с участието ми в Управителния съвет на едно сдружение с нестопанска цел, развиващо културно-просветна дейност - Българо-финландското дружество за приятелство (БФДП). Няма да навлизам в подробности. Ще кажа само, че като човек с двама родители юристи, съм възпитана да се придържам към закона и не приемам някой, избран за председател на подобно сдружение, да забрави, че мандатът му отдавна е изтекъл и според Закона за юридическите лица с нестопанска цел, а и според устава ни, трябва да бъде свикано общо събрание за избор на нов председател. Е, във връзка с желанието ми да бъде свикано такова събрание, си навлякох изключително много главоболия от страна на председателя, който не иска да се раздели с този пост, и негови поддръжници в дружеството. В даден момент си казах, че не си заслужава да хабя нерви заради този казус. С мъжа ми ще продължим да работим за популяризирането на финландската култура чрез публикации на сайта ни.

Другото подобно дружество, в което членувам, е Сдружението на испаноговорещите журналисти в България (СИЖБ), което през т.г. С мъжа ми сме сред съучредителите му и бяхме щастливи тази година да участваме в отпразнуването на неговата 20-годишнина.     

В графата „неприятности“, за съжаление, не мога да подмина проблемите, които имам със съседи коткомразци, които държат да се чувстваме виновни с мъжа ми заради това, че полагаме грижи за бездомните котета в квартала.  

Изпращам 2023 г. с благодарност, че всички радостни и трудни моменти през нея, бяха споделени с най-обичните ми хора – Боби и Владо, моето малко, но сплотено семейство.

Пожелаваме на всички здраве, любов и един мирен свят! Гледаме с надежда напред!  


събота, 30 декември 2023 г.

Стихотворението ми, което ме срещна с Тони Димитрова

 

Тони Димитрова изпълнява песента "Понякога", зала 1 на НДК, 10 юни 2023 г.
Грандиозен и вълнуващ беше дългоочакваният концерт на прекрасната Тони Димитрова и Симфоничния оркестър с диригент Левон Манукян в Зала 1 на НДК на 10 юни! Едно от културните събития на годината! Тони не само притежава вълшебен глас и артистичност, но е и изключително сърдечен човек. Естествена, непринудена, напълно чуждо на главозамайването, от което се разболяват някои, постигнали голяма слава! Затова толкова я обича публиката и толкова нейни колеги от музикалните среди уважиха концерта й. Сред тях бяха Йорданка Христова, Мими Иванова и Развигор Попов, Хайгашод Агасян, композиторът Ефтим Чакъров, поетът бард Иван Ненков и много, много други. Със съпруга ми Владимир Дворецки бяхме щастливи да сме сред специалните й гости. Тя дълбоко ме трогна, изпълнявайки песента "Понякога" по мое стихотворение и по музика на Стефан Маринов! Тони беше включила в концерта си и свои съвместни изпълнения с трио "Дежа вю", Силвия Кацарова, Дани Милев, Мария Мутафчиева, Стефан Илчев, Вeселин Маринов, братя Аргирови, Милица и Ева от "Тоника", Драгомир Драганов. Бисовете бяха много, а Тони изглеждаше неуморна, всеотдайна докрай! Същия успех пожъна и на следващите концерти от лятното си турне из страната, което проследихме чрез публикациите в интернет!

Тони Димитрова на концерта си в зала 1 на НДК на 10 юни 2023 г.

         Отдавна ми се иска да разкажа как едно мое стихотворение ме срещна с харизматичната певица.

Не съм запомнила датата, но трябва да е било през 1996 г. На домашния ми телефон ми се обади Стефан Диомов. Очевидно беше научил номера ми от колеги в Българското национално радио, където работех. Помоли ме да дам съгласието си по стихотворението ми „Понякога е обич“ да бъде направена песен, която ще изпее младата певица Тони Димитрова. Веднага отговорих, че съм съгласна. Не познавах Тони Димитрова, но ми стана приятно, че една млада певица ще изпее песен по това мое стихотворение, на което много държах. То дори даде заглавието на първата ми стихосбирка, излязла в сборника „Петима млади поети“ на издателство „Народна младеж“ през 1978 г. Стефан Диомов обаче продължи да ми обяснява, че певицата е много млада, сега започва професионалния си път... Докато постепенно разбрах, че той ми подсказва да предоставя стихотворението си безплатно. По онова време вече беше масова практиката авторът на текст за песен да получава пари, когато го дава на композитора и певеца, а отделно след това да получава проценти от авторските си права при изпълнение.

Аз винаги съм писала текстове за песни безплатно – и за братовчед ми Асен Гаргов, и за Лили Иванова, когато работеха заедно, и за популярната навремето група LZ и т.н. Не съм имала амбицията да се изявявам на това поприще, но ако някой певец или композитор харесаше мое стихотворение, публикувано в литературните издания, приемах да се направи песен по него. При необходимост нанасях и някои поправки, за да се съобразя с особеностите на музикалната фраза. Така че за мен беше напълно естествено да уверя Стефан Диомов, че няма да искам хонорар, за да стане на песен стихотворението ми „Понякога е обич“.

Повече нито Диомов, нито някой от екипа, създал песента „Понякога“, не ме е търсил. Когато я чух за първи път, много ми хареса, но веднага забелязах, че са направени промени в стихотворението ми заради мелодията. Не ме бяха питали дали съм съгласна, но, в крайна сметка, песента беше станала хубава. 

Някъде в края на 90-те моя колежка от университета ми каза, че дъщеря й си е купила първия диск на Тони Димитрова, която й била любима певица. Направило й силно впечатление, че в албума има песен по мой текст – „Понякога“! На часа си купих диска „Ах, морето“. За първи път слушах една след друга няколко песни, изпълнени от Тони Димитрова, и първото, което изникна в мислите ми, беше „магичен глас“!

В даден период от време „Понякога“ звучеше често по радиото, а покрай това водещите обявяваха името ми като автор на текста. Веднъж музикална редакторка от програма „Хоризонт“ ми разказа следната случка. Докато излъчвали за пореден път песента „Понякога“ в едно от предаванията, на дежурния телефон се обадила разгневена слушателка: „Каква е тази самозванка Гергина Дворецка? Ще я дам под съд! Текстът на тази песен е написан от покойния ми брат. Когато се самоуби, намерихме в негова тетрадка това стихотворение с неговия почерк и с молба да бъде изписано на гроба му!“  

Историята беше изключително трагична и същевременно рядко съм получавала такъв необикновен комплимент за свое стихотворение. Същата музикална редакторка ме попита правя ли и други песни с Тони Димитрова. Когато отговорих, че не познавам лично певицата, ме посъветва: „Потърси я! Толкова хубава песен сте направили заедно! Добър творчески екип сте.“

Аз обаче не потърсих тогава Тони. Неудобно ми беше да се представя на придобиващата все по-голяма популярност певица като авторка на едно от многобройните стихотворения, които е изпяла.

Годините минаваха, навлязохме в новия век, мина и първото десетилетие от него. Тони Димитрова вече беше любимка на хиляди, дори на милиони слушатели, включително моя и на мъжа ми, но това си беше наша семейна любов, за която тя нямаше как да подозира. Не сме от хората, които ходят по концерти и изскачат на сцената с цветя за любимия изпълнител.  

Междувременно през април 2013 г. си направих личен блог и първата публикация в него беше точно това мое стихотворение, изпято от Тони. Бях го сложила и на задната корица на сборника ми с избрани стихотворения „Сняг и нежност“, издадена през 2007 г. в Ателие Аб.

Една вечер (датата пак не съм отбелязала) по телевизията попаднахме на предаване с водещ Драгомир Драганов. Тони Димитрова му беше събеседничка. Загледахме се с интерес. Водещият в даден момент я попита за нейна любима песен и чух Тони да казва, че има една отпреди доста години, но си я обича - „Понякога“ по текст на Гергина Дворецка. Може да е изброила още песни, но аз друго не чух. Тони не беше забравила песента по моето стихотворение от албума „Ах, морето“, излязъл през 1997 г.!

Веднага след това мъжът ми се разрови в интернет и откри, че е изпяла „Понякога“ на големия си концерт в НДК през 2007 г.

Песента "Понякога", изпята от Тони Димитрова на концерта й в зала 1 на НДК на 4 декември 2007 г.

Най-невероятната изненада за мен беше, когато на 6 февруари 2014 г. представях в Книжен център „Гринуич“ стихосбирката си „Балада за птицата Феникс“ (изд. „Триада“) по повод 60-годишнината ми и към мен се приближи човек с голям красив букет. На него имаше картичка от Тони с благодарност за хубавите думи в стихотворението ми.

След тази вълнуваща за мен случка за първи път се чух с Тони по телефона (номера й ни даде Лео Богдановски, с когото мъжът ми работеше тогава във в. „Телеграф“). Благодарих й за изненадата. Тя ми отговори непринудено и сърдечно. Тони си е такава. После пак се изгубихме от поглед. Все пак тя живее в Бургас, а ние в София. Не ме беше забравила обаче. Преди време се оказа, че е включила песента „Понякога“ в свой проект с Разградския драматичен театър и стриктно контролираше да си получавам редовно авторските проценти.

Ние пък редовно следяхме изявите на Тони в различни телевизии – постоянно я канят за интервюта! – и все повече разбирахме колко невероятен човек е тя. Искрена, естествена, без капка поза, без следа от главозамайване. Добра по душа, но не от добричките, които няма да надигнат глас срещу нещо несправедливо. Когато е гневна за нещо, ще го каже открито. Готова е обаче и да признае, ако е сгрешила.

Така все повече опознавахме Тони чрез публичните й изяви. По време на Ковид пандемията открихме и друга нейна черта – отзивчивостта към хората в нужда. Стана доброволка и разнасяше храна на болни или карантинирани, които не можеха да излизат от домовете си. За съжаление, в тази пандемия тя изгуби любимия си брат и тежко понесе болката, но като всеки силен духом човек се съвзе и продължи напред.  

Вече бяхме станали приятелки във Фейсбук и можехме да общуваме на „Лични“. Оказа се, че в младостта си сме харесвали един и същ телевизионен журналист, международник. Тони много забавно описваше как в захлас е гледала предаванията с негово участие. Не се учудих, когато след време съобщи публично, че иска да напише книга за живота си.  Потърси мнението на приятелите си дали й се удава писането и представи като „мостра“  изключително колоритно разказани епизоди, свързани със семейството й и началото на музикалната й кариера. Всички, които прочетохме текстовете й, заявихме, че чакаме с нетърпение да ги видим в книга. Вече си представях как ще отидем на премиерата й! Тя обаче очевидно ще се състои в по-далечно бъдеще, а преди това съдбата реши най-после да се видим лице в лице с Тони на нейния концерт на 10 юни в НДК. Впрочем, в ролята на съдбата влезе самата Тони, защото беше решила да бъдем нейни специални гости. Уточнявахме се в месинджъра как да си вземем билетите от НДК, но в даден момент тя ми се обади, за да се убеди, че организаторите на концерта са се свързали с мен. Тони е такава – проследява всичко докрай. Когато се чухме по джиесема, отначало и двете не разпознахме гласовете си, но в един момент тя възкликна: „Поетесоооо!“ и ми обясни, че има някакво забавяне, но всичко си билетите ни е наред.

Започнах настоящата си публикация с концерта на 10 юни и ще я завърша с его. На този ден купихме с мъжа ми огромен букет за Тони и се отправихме към НДК. В зала 1 потърсихме местата си и се оказа, че са на първия ред, непосредствено пред сцената. На два от столовете вече седяха Мими Иванова и Развигор Попов. Понеже местата за специалните гости бяха с по-особена номерация, показахме на двамата популярни изпълнители билетите си и ги попитахме знаят ли къде би трябвало да седнем. И двамата ни изгледаха недоверчиво, защото не ни познаваха като хора от средите на попмузиката, и ни посочиха неопределено към края на реда: „Някъде там трябва да е.“ И ние се насочихме натам. Скоро обаче стана ясно, че билетите ни са за по-централната част на залата и седнахме на нашите места, само два стола ни деляха от Мими и Развигор. На тези два свободни стола се настаниха след малко композиторът Ефтим Чакъров и съпругата му Радомира Михова, с която сме работили заедно в БНР.

После концертът започва. Вече описах накратко как премина той. Естествено, за мен най-вълнуващият момент беше, когато Тони слезе от сцената, приближи се до нашия ред и, загледана в мен, запя песента по мой текст „Понякога“. После тръгна из залата... 

Момент от изпълнението на песента "Понякога" на 10 юни 2023 г. 

Когато изпълнението й приключи и под аплодисментите на публиката тя отново се върна на сцената, излязох да я поздравя, а тя ми каза: „Благодаря ти за красивите думи, мила моя! Благодаря ти! Благодаря ти!“

Тони Димитрова сред морето от светлинки на публиката, препълнила зала 1 на НДК на концерта й на 10 юни 2023 г.

В края на концерта на излизане от залата видях пред мен Мими и Развигор. Вече не ме гледаха така недоверчиво и отчуждено, както при първото ни виждане тази вечер. Мими ме заговори: „Много хубав текст!“ „Това е мое старо стихотворение“ – произнесох уклончиво. „Няма значение, че е старо, важното е, че е хубаво“ – репликира тя.

Всъщност, това е единственото ми стихотворение, по което Тони е изпяла песен, но то ни свърза през годините. И то през толкова много изминали години! Щастлива съм, че чрез „Понякога е обич“ тази певица с голям талант и голямо сърце стана част от живота ми. Реших, че си заслужава да разкажа как се случи това.

Сега чакаме с нетърпение следващия й концерт в зала 1 на НДК на 10 януари!

  Стихотворението "Понякога е обич", публикувано в блога ми  

 

 

  

 

   

  

събота, 11 ноември 2023 г.

Моят спомен за 10 ноември 1989 г.

 


На 10 ноември 1989 г. в следобедните часове бях в една от малките зали на НДК, където се провеждаше събитие на МХТИ (Младата художествено-творческа интелигенция). Отразявах го като журналистка в Младежка редакция на БНР. От трибуната говореше представител на ЦК на Комсомола. Всичко си вървеше рутинно, нормално монотонно. По едно време се появи младеж, очевидно също комсомолски активист, който се приближи към човека от ЦК на Комсомола, нещо му прошушна и припряно се отправи към изхода на залата. Ораторът като че ли не обърна особено внимание на онова, което му беше казано на ухо, и подхвана отново каканиженето си. Младежът-вестител се обърна рязко и драматично се провикна: „Другарю (еди кой си), много е важно!“ Стана ми странно. Не бях чувала някой да говори така тревожно по време на комсомолски мероприятия, някак в дисонанс с дневния ред. Представителят на ЦК на ДКМС претупа набързо изказването си, обяви края на проявата и аз си тръгнах към къщи. Честно казано, не се замислих каква беше тази случка с разтревожения комсомолски активист.

Прибрах се у нас, а малко по-късно от работа се върна и мъжът ми, радостно развълнуван: „Трябва да слушаме новините! Ще съобщят, че бай Тошо е паднал!“ Не му повярвах. Живеех от години с подсъзнателното чувство, че Тодор Живков е вечен. Мъжът ми обаче беше сигурен, разбрало се беше в редакцията на техния вестник „София нюз“. Струпахме се около радиоапарата и зачакахме. Да, във вечерните новини по радиото съобщиха за оставката на Тодор Живков като генерален секретар на БКП и председател на Държавния съвет. Малко по-късно видяхме и по телевизията репортаж от пленума на ЦК на БКП, на който му изказваха благодарност и го изпращаха в заслужен отдих, а Живков гледаше неразбиращо иззад дебелите стъкла на очилата си и въртеше глава в недоумение. Целият му вид казваше: „Ама какво правите, бе!“

През следващите 2-3 дни не можех да осъзная напълно значението на ставащото, докато една вечер, пътувайки в трамвая, който тогава все още минаваше по бул. „Витоша“, видях през прозореца в тъмното група младежи, които вървяха по паважа покрай трамвайната линия и викаха: „Стига страх! Стига страх!“ Това беше моментът, в който разбрах какво се е случило. Вече нямаше да живея в страх!

От какво съм се страхувала преди 10 ноември ли? Да не кажа или направя неволно нещо, което ще бъде изтълкувано като политическа грешка и да бъда уволнена от Българското национално радио. Аз не само обичах работата си като радиожурналистка и не исках да я изгубя, но ако бъдех уволнена заради политическа грешка, нямаше да си намеря работа в нито една друга редакция в страната. С такова клеймо трябваше да се простя окончателно с журналистиката. А никой не иска да се раздели с любимата си професия. И за да не си помислите, че говоря празни приказки, ще ви дам някои примери. Сега те може да ви се сторят абсурдни, но, за съжаление, бяха истина.

Радиостанция „Младост“, в която постъпих на работа още като студентка в последния курс, имаше предавания по двете основни програми на БНР - „Христо Ботев“ и „Хоризонт“, но за дълъг период от време през 70-те и 80-те години административно се водехме към „Хоризонт“. По тази причина един път месечно всеки от журналистите в нашата редакция трябваше да дава нощни дежурства в новинарската програма. За мен това беше голяма тегоба, защото новинарството е специфична дейност, съвсем различна от това да подготвяш предавания, какъвто беше основният ми професионален ангажимент. Съставянето на новинарски емисии е изключително отговорна задача, а по онова време криеше сериозни опасности като например, да не подредиш новините по значимост. Точно това ми се случи веднъж, накъде в края на 70-те години. Застъпвахме нощното дежурство около 23 ч. предишната вечер и оставахме докъм 7 ч. сутринта, като трябваше да подготвяме емисии на всеки кръгъл час, а дежурният говорител ги четеше. Някъде към полунощ по телекса изтече съобщението, че Съветският съюз е изстрелял космически спътник. Прецених, че няма смисъл да включвам тази новина в емисията в 1 ч., защото по това време на нощта по-малко хора слушат радио и я оставих за 3 ч. На сутринта се прибрах вкъщи без никакви притеснения – след нощно дежурство ни се полагаше почивен ден. В ранния следобед ме потърсиха на пожар от редакцията, защото колегите от „Хоризонт“ открили мой непростим гаф в подготовката на емисиите. Побързах да отида в Радиото и там разбрах каква е била огромната ми грешка. Контролът на новинарите очевидно е бил изключително прецизен, защото някой ме беше проверил и забелязал, че съобщението за изстреляния съветски космически спътник е дошло около полунощ, а аз съм включила новината чак в 3 ч., а не още в емисията в 1 ч., както се полага на вест за поредното постижение на съветската наука и техника! Отговорната ми редакторка в Радиостанция „Младост“ е била извикана на спешно съвещание с ръководството в новинарската програма, на което са обсъждали простъпката ми. Един от маститите новинари в „Хоризонт“ настоявал да бъда уволнена, защото да подцениш новия успех на Съветския съюз си било политическа грешка. Когато след 10 ноември излязоха списъци със сътрудниците на ДС в БНР, името на същия мастит новинар беше в него. Нищо чудно, че така се е пенявил по мой адрес заради подценения от мен съветски спътник. Единственото нещо, което ме е спасило от уволнение, както ми предаде моята отговорна редакторка, бил нейният аргумент, че аз не заемам постоянна бройка в редакцията, а работя по заместване - тогава беше по член 64. Не знам как точно заради това не бях уволнена, но факт е, че останах в Радиото. Да уточня, че докато в ръководството на „Хоризонт“ са обсъждали моята „простъпка“ по отношение на съветския спътник и е било на кантар дали да ме изхвърлят от работа, и през ум не им беше минало да ме извикат, за да чуят самата мен. И линчуването ми, и спасението ми бяха станали зад гърба ми.

Чудно ли е, че впоследствие, когато на три пъти бях канена да работя в програма „Хоризонт“, най-вече заради радиофоничния ми глас, аз и трите пъти панически отказвах. Осъзнавах, че в тази програма, която се стреми към свръхактуалност, всекидневно над мен щеше да виси дамоклевият меч на политическата грешка, защото винаги можеше да се окаже, че не съм дала предимство на събитие, което се оценява като особено важно. Младежките предавания, които правех по програма „Христо Ботев“, криеха по-малко такива рискове.

Веднъж пък облаците се насъбраха отново над главата ми, когато като редактор на „Хоризонт на вълните на младостта“ с водещ Кристин Христов, Бог да го прости, не бях забелязала, че един от авторите му, беше написал в текста си, който прочете на запис, „руските специалисти“, а трябвало да бъде „съветските“! Някой прослушвател забелязал тази „неточност“, докато се излъчвало предаването, и веднага сигнализирал за политическа грешка. Трябваше да давам обяснения защо не съм заменила в текста „руските“ с правилното „съветските“. Обясних съвсем логично, че става дума за конкретна народност в Съветския съюз, каква грешка е това! Но по онова време някои бдителни другари доста се престараваха, та дори и „руски“ им се струваше като кощунство спрямо идеологически правилното „съветски“. Тогава поне не ме заплашиха с уволнение, а само с наказание, но и то ми се размина. Явно се беше намесил самият автор, впоследствие професор, който след 10 ноември се прояви като пламенен русофил.

Страховете ми да не бъда обвинена в политическа грешка се пренасяха и извън БНР. Помня, че когато Боби беше на 2-3 годинки, т.е. около 1988 г., кой знае защо му хрумна, докато се разхождахме в градинката на НДК, да започне да се провиква: „Аз съм едно мръсно Тодорче!“ „Тихо, Боби, тихо!“ – зашътках му уплашено. Как пък реши това дете точно името Тодор да използва, в близкото ни обкръжение няма мъж, който да се казва така! Като нищо около нас из градинката можеше да се навърта някой, който, ако го чуе, щеше да докладва, където трябва, че вкъщи злословим за Тодор Живков. „Аз съм едно мръсно Тодорче!“ – продължаваше да подвиква Боби. Тогава баща му го поправи: „Не, ти си едно чисто Тодорче!“ „Аз съм едно мръсно Тодорче!“ – упорстваше Боби. „Не, не, чисто Тодорче си!“ – повтаряше мъжът ми и набързо се прибрахме вкъщи.   

Та ето за какъв страх става дума. 10 ноември ме спаси от него. Минахме през какви ли не трудности в началото на прехода, но никога не пожелах да се върне „татовото“ време. И сега не желая! А който иска, да си го спомня с умиление.