Често
съм се питала в кой момент за вече починал човек може да кажем не само хубаво, а и
нещо, което го показва в не особено добра светлина. Веднага след смъртта му това
изглежда някак некрасиво, но колко години трябва да минат, за да се вдигне
ембаргото над лошите спомени за него?
Учудих
се, че когато преди дни почина Жорж Ганчев, наред с милите думи се появиха и доста
нелицеприятни коментари за личността му от хора, които са го познавали. Явно зависи
от човека. Нестандартното поведение на Жорж приживе беше последвано от нестандартно
отношение към него след смъртта му. Това обаче ме накара да потърся повече
информация за фразата, която вече възприемаме като правило: „За мъртвите или
добро, или нищо.“ В интернет открих, че тази фраза е била произнесена от древногръцкия
политик и поет Хилон от Спарта и в целостта си гласи: „За мъртвите или добро,
или нищо, освен истината.“
Успокоих
се, защото онова, което ще разкажа, е самата истина.
Наскоро моя приятелка – творец с многостранен талант и крехка душа – ми се обади
по телефона, за да ме покани на литературна вечер по случай кръглата годишнина
от рождението на поетеса, починала преди няколко години. Без изобщо да се
замисля, изстрелях, че на събитие, посветено на тази поетеса, никога не бих
отишла, защото съм запазила изключително неприятен спомен от личния си контакт
с нея. Приятелката ми занемя – нито беше очаквала такава реакция от моя страна,
нито можеше да повярва, че въпросната авторка на нежна лирика е способна да остави у
някого лоши впечатления като човек. А аз се замислих за пореден път кога имаме моралното право да споделяме публично неприятни спомени за някой починал. Както вече споменах
по-горе, разбра се, че това е възможно по всяко време.
Случката
с поетесата, за която искам да разкажа, има предистория.
През
70-е и 80-е години на миналия век бях едно от популярните имена в
младата българска поезия. Тогава се подписвах като Гергина Иванова. Още като
ученичка мои стихове редовно излизаха във вестник „Средношколско знаме“ и в списание
„Родна реч“. В редакцията на списанието ме оценяваха високо като автор и една
година преди да завърша гимназия ме бяха определили да следвам в Литературния
институт „Максим Горки“ в Москва. След завършването ми обаче институтът обяви
нулева година за България и продължих образованието си в Софийския университет.
Като студентка започнах да публикувам стихове във в. „Пулс“, в. „Литературен фронт“,
в. „Стършел“.
В
отдел „Поезия“ на „Литературен фронт“ поетът Димитър Василев, който харесваше
стиховете ми, реши, че заслужавам да ми бъде направено специално представяне на
страниците на вестника от някой утвърден творец. Спря се на въпросната поетеса
и тя беше приела да напише няколко реда за мен.
Представянето
ми, което излезе в броя от 13 февруари 1975 г., започваше с думите: „След малко
вие ще знаете за Гергина Иванова толкова, колкото зная и аз: че е млада, че
превзема сега първите стъпки земя от територията на поезията.“
Поетесата
грешеше. По онова време много хора, интересуващи се от поезия, знаеха за мен.
Уверих се в това още на първата студентска бригада, когато мои колеги от
специалността „Българска филология“ ме търсеха, за да говорим и да споделят
впечатленията си от публикациите ми в „Родна реч“ и „Средношколско знаме“.
По-нататък
в представянето поетесата поясняваше, че е прочела стиховете ми „с до голяма
степен удовлетворени изисквания и с едно доброжелателно очакване“, защото името
ми можело и да се загуби сред многото дебютанти. Накрая пожелаваше евентуалните
бъдещи срещи с написаното от мен да „донесат категоричност на сполуките и
собствено поетично лице на младата авторка“.
В
края на тази публикация споделям трите стихотворения, въз основа на които
поетесата беше направила колебливите си изводи за творческите ми възможности. Истината
е, че има хора, които ги помнят и досега, дори ме издириха във Фейсбук, за да
ми го кажат – за което най-искрено им благодаря. У въпросната утвърдена поетеса
обаче тези стихове не бяха вдъхнали кой знае какви надежди в таланта ми.
Не
това представяне „с половин уста“ обаче е неприятният ми спомен от нея, то беше
само прелюдия към него.
След
като излезе публикацията в „Литературен фронт“, Димитър Василев ме посъветва да
направя следващата крачка и да занеса свои стихове на поетесата в авторитетното тогава списание „Септември“,
където тя работеше. Приех съвета, занесох й цикъл нови стихотворения и така в
редакцията на списанието се осъществи единственият ми разговор лице в лице с
тази поетеса.
Тя
започна с думите:
-
След
голямата радост от излизането на стиховети ви в „Литературен фронт“ идва едно голямо разочарование!
Каза ми го с
такава наслада, като че ли произнасяше нещо изключително хубаво. След това започна
да громи едно по едно стихотворенията ми. Бях така смаяна от ставащото, че само я слушах. Когато обаче ми обясни, че в една строфа си
личи недобро владеене на граматичните форми, най-после реагирах. Заявих, че
поне в граматическите си познания съм сигурна, а и наскоро съм взела с отличие
изпита си по българска граматика. Поетесата възприе със сарказъм този мой
наивен аргумент и остана непоколебима:
-
Въпреки
отлично взетия изпит, тук сте използвали грешна граматична форма.
Изуми ме
удоволствието, с което ми говореше през цялото време. Наслаждаваше се.
И досега не знам защо
го направи. Аз бях отишла при нея като при литературен авторитет, със сигурност
съм изглеждала плаха и притеснена. Не разбирам с какво предизвиках у нея вулкана от думи, които ме смазаха. Дори да не е вярвала в поетичния ми талант,
така ли трябваше да разговаря с мен? Та тя имаше дъщеря горе-долу на моята
възраст, щеше ли да й бъде приятно някоя мастита дама да говори така на нейното
дете?
Когато се прибрах
вкъщи, сложих оплютите от поетесата стихове в папка и повече не ги погледнах.
Същото направих и със спомена за единствената ми лична среща с тази поетеса. Но
както някоя забутана папка може неочаквано да изникне пак пред очите ни, така се
случва понякога и с неприятния спомен. Последния път това стана по повод
поканата да присъствам на литературна вечер за кръглата годишнина на вече
починалата поетеса. Никога не бих й отдала такава почит, макар че е оставила
хубави стихотворения.
За илюстрация на
този мой текст използвам снимка от Родопите. Всеки да я тълкува,
както иска.
Иначе имаше период
от време в младостта ми, когато много добре ме познаваха в поетичните среди,
въпреки съмненията на поканената да ме представи на страниците на „Литературен
фронт“. Пиша стихове и досега, но още от младини постоянно поставях журналистиката преди поезията и, в крайна сметка, е нормално да съм по-известна като журналистка, а не като поетеса. В моята вече зряла възраст се чувствам удовлетворена,
че винаги съм правила и говорила онова, което ми е било на сърце и рядко съм
уязвявала някого умишлено – трябва да ме е възмутил твърде много, за да ме
предизвика да бъда саркастична. Затова безпричинната смазваща ехидност ми е
непонятна и я намирам за недостойна.
Разказах тази случка, защото в даден момент заседна в гърлото ми като камъче, което трябваше да изплюя. Ако някой се
усъмни дали всичко се е случило, както го описвам, ще му отговоря, че така съм
го почувствала. Със сигурност,
ако поетесата беше проявила човешка топлота при разговора ни, щях да споделя с гордост,
че една известна по онова време авторка е била добра с мен. Само че не стана
така. Тя изживя докрай удоволствието да възтържествува над едно момиче, на което по възраст би могла да бъде майка. И пак стигам до занимаващия ме от години въпрос: замисляме ли се какъв спомен ще оставим у хората, с които инцидентно ни среща животът?
Толкова за тази
поетеса, която не запомних с добро. Други хора сигурно я помнят по различен
начин, но познавам и един събрат по перо, който също се беше почувствал дълбоко засегнат от творчески разговор с нея. Дори нямам желание да напиша името й тук, но то все
пак ще се види на сканираната страница с представянето ми във в. „Литературен
фронт“ от 13 февруари 1975 г.
По-надолу са трите
стихотворения, които бяха накарали въпросната поетеса да се колебае имам ли
бъдеще като автор. Включих ги в стихосбирката си „Човекът, когото си чакал“, която
излезе след 9-годишно прележаване в издателство „Хр.Г.Данов“, Пловдив, през
1990 г., а през 2007 г. излязоха и в сборника ми с избрани стихове „Сняг и
нежност“, „Издателско ателие Аб”.
ГРОТЕСКА
Весело-сиво е
утрото
с вятър по голите
клони...
Има ли нещо
пропуснато,
нещо от мен
недогонено?
Хубаво беше
суетното
яркозелено начало:
Мене обичаше
цветето,
в чуждия двор
разцъфтяло,
мене възпяваха
птиците,
пазени в чуждата
клетка,
и водоскоците,
плиснали
струи край чужда
пътека...
Мене... Едно
допълнение
В този триумф
неоспорен –
че от нещата
спечелени
нито едно не бе
мое.
Има ли време
пропуснато?
Има ли миг
недогонен?
Весело-сиво е
утрото
с вятър по голите
клони...
ГЛЪТКА
Навярно там останах,
при чешмата.
Полюшнаха се плочите
мухлясали,
минутите потекоха
обратно,
а мирисът на мента спря
в косата ми.
Под клепките, отронило
жарта си,
замря полето, сляпо от
умора...
И само по несвикналите
пръсти
една червена капка се
разтвори.
Отпих. Върху лозниците
преплетени
полегна сянката ми преобърната.
А селянките гледаха
ръцете ми
и с погледи безшумно ги
превързваха.
” ” ”
Баба ми се моли пред
прозореца.
Малката икона е сменена.
Баба гледа как минават
хората
и се моли някому. За
мене.
Тя не знае всичко, от
което
трябва в този свят да ме
предпази.
Не разбира що за колелета
най-умело биха ме
прегазили.
Но със пламенно присвити устни
тя се моли и ме благославя,
неспособна даже да допусне,
че и аз умея да ранявам,
че и моите изящни пръсти,
трогващи, когато са пребити,
вероятно нещо са разкъсали
и си заслужават синините.
