четвъртък, 2 април 2020 г.

Антикоронавирусно стихотворение


Споделям в блога си четиристишието, което ми хрумна вчера, 1 април 2020 г., след всички новини за пандемията от коронавируса, наречен COVID-19. 
При извънредни ситуации бодрият дух и усмивката помагат, затова реших да постихоплетствам:

Нападна ненадейно, подъл COVID,
и радостта в живота ни отрови.
Но щом отхвърлим твоите окови,
ще продължим напред със сили нови!

Гергина Дворецка

Добавям снимка от прекрасното Амалфийско крайбрежие в Италия, където с любимия ми Владимир Дворецки мечтаем да отидем отново след пандемията.







вторник, 31 март 2020 г.

Какво значи „Светът няма да е същият“?


През тези дни често се повтаря, че след пандемията на COVID-19 светът няма да е същият и наистина е така. Прекалено голям шок изживяват хората и икономиките на всички страни и когато болестта си отиде, около нас и в самите нас ще са станали промени. Никой не може със сигурност да каже отсега какви ще са те, но си задаваме въпроси.
Лично аз се замислям дали след като се разбра, че лидерите на страните членки на Европейския съюз, както и евродепутатите, могат да заседават онлайн, щом се наложи, ще възобновят ли отново постоянните си пътувания до Брюксел и Страсбург, смятани досега за неотменими. Естествено, че е добре да се събират на моменти заедно, но дали толкова често? Разбира се, редовните пленарни сесии на Европейския парламент, Европейския съвет, съветите на министрите са заложени в самите договори на ЕС, но няма ли да е добре в един променен свят да се преразгледат самите договори и в тях да бъдат заложени повече дискусии онлайн, вместо досегашното перманентно придвижване в пространството, което е допълнителна загуба на време и струва доста пари на европейските данъкоплатци?
И като стана дума за пътувания, се питам какво стана с младата шведска екоактивистка Грета Тунберг, която ратува да не ползваме самолет. Къде е сега това момиче? Последните информации, които открих за нея, са от февруари тази година, когато тя пак критикуваше на висок глас световните лидери. Сега като че ли е замлъкнала. Дали е доволна, че пътуванията са ограничени, а животът по света замря?
Вчера приятел ми изпрати видеоклип, направен от някаква жена, която много поетично благодари на коронавируса, „че е спрял транспорта, че ни разтърси и ни показа, че сме зависими от нещо по-голямо, отколкото си мислим, че ни накара да оценим лукса, в който живеехме, изобилието от продукти, свобода, здраве, които приемахме за даденост; че ни накара да оставим настрана проблеми, които смятахме за важни и ни позволи да се вгледаме в себе си и в близките си, да направим преоценка на живота си и да осъзнаем, че всички сме свързани помежду си“. Видеото завършва с констатацията, че светът сега се променя. Направено е артистично и съдържа много истини, но е някак абстрактно и идеалистично, да оставим настрана, че по света далеч не всички живеят в лукс и изобилие.
Самата аз не мога да се обърна към COVID-19 с благодарност, защото отне хиляди човешки животи. По същата причина не мога да благодаря за избухванията на Везувий, макар че застиналата му лава, казват, после се е превърнала в плодородна почва. Цената обаче е твърде скъпа.
Но като оставим настрана идеята за благодарност към коронавируса, която намирам за абсурдна, COVID-19 като че ли е една отдавна сдържана, но много гневна реакция на Природата, над която човечеството издевателства вече от векове. Нямаше как тя да не отговори по някакъв начин на това издевателство. Направи го стихийно, като изригване на вулкан, което не може да бъде удържано. И човечеството се мобилизира, за да ограничи огнената лава на коронавируса.
Да, когато всичко приключи, светът няма да е същият. Но какъв ще бъде? Икономиките постепенно ще се съвземат. Хората ще си отдъхнат. Но дали ще са станали по-добри след преживения катаклизъм? И поне ще се научат ли редовно да си мият ръцете и да не бъдат нехайни към нормите за хигиена? По принцип съм оптимист, но познавайки човешката природа, мога да си представя как лошото скоро ще бъде забравено и не след дълго всеки ще си стане какъвто е бил и преди пандемията.
Дано поне си извлечем поуката да поддържаме Земята по-чиста, да й позволим да диша с пълни гърди.  
Колкото до бюрократите в Европа и по света, не се съмнявам, че след преодоляването на опасността ще забравят колко по-лесно е било да провеждат съвещанията си онлайн и пак ще започнат да пътуват за традиционните си срещи в различни точки на планетата. Тогава може би отново ще чуем нещо и за екоактивистката Грета Тунберг, която в момента се е умълчала.  
Завършвам със снимка от италианския град Позитано. Не само защото това е едно от най-красивите места, които съм виждала, а и в знак на любов към прекрасната Италия, дала толкова жертви на пандемията. И още нещо – в Позитано не се позволява ползването на автомобили. Причината е в теснотата на уличките, прокарани по склона, но пък е добър пример за ограничаване на транспорта с вредни газове.
Ако първата ни грижа в момента е да опазим здравето си, то следващата трябва да бъде как да пазим здравето на Земята, на която живеем, за да не се задъхва в бъдеще като болен от коронавирус.




   

понеделник, 30 март 2020 г.

Как не се разболях от полиомиелит



В тези дни, когато повечето улици по света са пусти, а много магазини – затворени, хората започнаха да си припомнят литературни произведения, в които се описват времена на епидемии. И ето че от паметта ми изникна онова, което ми е разказвала майка ми за пандемията от полиомиелит (известен и като детски паралич) в средата на 50-те години на миналия век.
Лично аз нямам спомен от този страшен период, защото съм била съвсем малка, но мама ми казваше какъв ужас е изживяла тогава да не се разболея. Повтаряла си е: „Това дете разчита единствено на мен, за да остане здраво!“ и е направила всичко възможно, за да ме предпази. Едно от нещата, които запомних, беше, че е обвила всички дръжки на врати вкъщи с марли, напоени с дезинфекциращ спирт. Описваше ми как буквално я е втрисало, когато е вървяла по улиците и е прочитала на входа на някоя кооперация съобщението: „Тук има болен от детски паралич!“  
В наши дни вече не е прието да се поставят такива съобщения, защото се смятат за дискриминационни – това стана ясно и на редовния брифинг на Националния оперативен щаб за борба с коронавируса тази сутрин, така че болестта може да е навсякъде. Което не означава да изпадаме в паника, а да бъдем стриктни при вземането на предпазни мерки.
Мама не ми е споменавала дали по време на пандемията от детски паралич е имало ограничения за излизането по улиците. По-скоро не е имало. Но ужасът от болестта е правел родителите изключително внимателни, защото, както самото й название показва, тя е засягала най-вече децата. Смъртността е била висока, но е имало и друг проблем – трайната парализа на крайници при вече оздравелите.
Полиомиелитът вече е обявен за победено заболяване в световен мащаб, но понякога ми се е случвало да срещам в България и в Европа хора на моята възраст с парализи, които предполагам, че са в резултат на онази жестока пандемия. Никак не ми се иска да мисля, че родителите на тези мои връстници не са били достатъчно предпазливи тогава и затова не са ги опазили от болестта, но все пак е възможно да е било така. 
Този спомен ме кара да не подценявам днешната опасност, макар че първоначално и аз бях сред онези, които си помислиха, че тя е преувеличена. Не, опасността е реална! Затова напоследък често мисля как майка ми е направила всичко, за да ме предпази от полиомиелита, и е успяла! Значи опазването на здравето по време на пандемия е възможно. Стига всеки да направи всичко, което зависи от него.


неделя, 29 март 2020 г.

Какво ми припомни пандемията



Снимката към тази публикация е направена в късния следобед на първия ден от обявеното извънредно положение заради коронавируса – 16 март 2020 г. По това време обикновено една от най-популярните търговски улици в София, „Пиротска“, е пълна с хора, а тогава беше напълно пуста и ми припомни израза, който употребяваме, когато някое място изведнъж се обезлюди: „Като че ли бомба е паднала!“
По аналогия дойдоха и други спомени – от разказите на баба ми и майка ми за бомбардировките над София през Втората световна война. Баба ми много се плашела. Щом засвирела сирената, грабвала приготвените отрано куфари с най-необходимото и хуквала към скривалището. За разлика от нея, майка ми, тогава девойче около 20-те, никак не се страхувала за живота си и гледала с лека насмешка бягащите да се спасяват. Тези разкази ми бяха странни, защото в моите очи баба ми, която реално ме отгледа, беше жена, запазваща самообладание и в най-трудни житейски ситуации, докато майка ми често се паникьосваше дори от съвсем дребни битови проблеми. Истината е, че всяка от тях към края на дните си се държа точно така, както при падането на бомбите над София: баба ми, с целия й борбен и непобедим дух, изпадаше в истински ужас от мисълта, че животът й ще свърши, докато майка ми, която понякога беше проявявала малодушие при различни обстоятелства, гледаше хладнокръвно смъртта в очите и я прие като нещо напълно нормално.
В тези времена на всеобша тревога от разпространението на коронавируса се радвам, че съм взела по нещо от тези две най-близки за мен жени: самообладанието на баба ми пред житейските трудности и на майка ми - при мисълта за смъртна опасност.
Не изпадам в униние, нито пък имам желание да вдигам стойки колко съм хладнокръвна пред опасността. Нагледах се на позьорства в социалните мрежи – хора, които явно не се чувстват особено застрашени от болестта, защото са сравнително млади, се правят на интересни на фона на всеобщата трагедия. Да са живи и здрави! Само всеки да има едно наум, че коронавирусът не подбира нито по възраст, нито по богатство и да се пази! Да се пазим всички!
         Иначе пандемията ми припомни, че някои не се свенят да ловят риба в мътна вода. Точно по време на извънредното положение заради опасното заболяване някакви биячи нападнаха разследващия журналист Слави Ангелов. Нито те, нито поръчителят им са се замислили, че утре жестокият вирус може да нападне и тях и е лошо да си слагат този грях на душата пред лицето на смъртната опасност.
Други ловци в мътни води също се раздвижиха, решиха да се възползват от ситуацията, когато хората стават по-чувствителни. Някакъв ми изпрати покана за приятелство във Фейсбук. Разгледах профила му, видях, че имаме над 100 общи приятели и че пише предимно за светци и църковни празници, което за мен означаваше, че се стреми към духовно извисяване, и приех поканата му. Веднага започна да ми пише на „Лични“ на божествени теми. Бях лаконична в отговорите си, но проявих разбиране. Само че той много бързо ми поиска пари. Отговорих му, че не ми допада веднага след като ми е писал за Бог, да ми съобщава за финансовите си нужни и той незабавно ме разприятели.
Та на какво ли не ставаме свидетели покрай пандемията с коронавируса. В деня, когато беше обявено извънредното положение в България, хората масово се втурнаха да купуват. Някаква всеобща психоза! Кой знае защо наблягаха на тоалетната хартия и зрелия боб. Бях отишла да купя пакет кафе от кварталното магазинче, където все още не се беше заформила опашка. Пред мен една млада жена с доста високомерен вид напълни четири торби предимно с въпросните артикули. Неволно си помислих дали ще е все така префърцунена, когато погълнатият зрял фасул започне да оказва естественото си въздействие върху изискания й организъм. Най-откровено ще ви кажа, че в този ден, когато масово се изкупуваха стоки, дори не можах да се сетя с какво точно да се запася. Естествено, припомних си, че майка ми обичаше да се запасява. Никак не харесвах този неин навик, който беше запазила от младостта си през военно време. Дразнех се, когато трупаше вкъщи повече продукти, отколкото са ни нужни в момента. И досега продължавам да купувам само най-необходимото. Започнах обаче да се замислям колко време ще продължи извънредното положение заради коронавируса. А ако периодът е прекалено дълъг и започнат да липсват някои стоки? Няма ли да ми се наложи и аз като майка ми да започна да се запасявам, за да оцелеят най-скъпите ми хора?
Тази пандемия е едно огромно изпитание за всички ни, но тя ни кара да си спомняме за онова, което е било преди нея. При това - да го видим с помъдрял поглед, да опознаем по-добре себе си и близките си, които до този момент може би невинаги сме разбирали достатъчно.  


неделя, 23 февруари 2020 г.

Къщата на магьосника в Рио



В момента с пълна сила се вихри карнавалът в Рио де Жанейро! Естествено, приятно ми е да си спомня, че и ние с Владимир Дворецки сме били на големия Самбадром, през който преминават представителите на различните школи по самба. Само че бяхме там не по карнавално време и не видяхме пищния спектакъл, а само отделни ученички по самба, които репетираха наблизо.



Ние тогава също се вживяхме в този пламенен танц, прииска ни се да го танцуваме, но май ни се получи като ръченица. Понятно е. 


Не за това ми е думата обаче, а за нещо, което често изниква в паметта ми, когато мисля за Рио, и ме очарова всеки път, когато си го представя – Къщата на магьосника.
Връщахме се от Ботаническата градина, до която бяхме стигнали с комбиниран билет за метро и автобус. Возехме се в автобуса по огромен булевард сред шпалир от високи сгради и изведнъж, най-неочаквано се случи чудото. През прозореца забелязах отдалече двуетажна къща с островърха куличка на покрива. С големи букви на фасадата пишеше “Casa do Mago” - Къщата на Магьосника! Беше вълнуващо! Възхитително! Добре, че въпреки магичността на мига, съобразих, че е хубаво да снимам Къщата. Успях да направя една-единствена снимка, но съм щастлива, че я имам! В паметта ми обаче мигът, когато нашият автобус профуча покрай магьосническата къща, продължава по-дълго. Първо я забелязвам като странен дисонанс с хармонията на многоетажните постройки наоколо, после все повече се убеждавам, че очите не ме лъжат, а наистина виждам пред себе си Къщата на магьосника. Взирам се като хипнотизирана в остъклената триъгълна куличка на покрива и с изумление откривам, че тя е пълна с бели и червени топки, които висят във въздуха. След това автобусът се отдалечава, но пред очите ми са все тези бели и червени топки, изпълващи остъклената триъгълна куличка на покрива. Бях покорена от гледката. Къщата на мага в Рио ме омагьоса!
В следващия момент автобусът подмина друга двуетажна сграда, също в дисонанс с близките високи блокове, но тя не беше запленяваща като Къщата на магьосника – просто една двуетажна постройка.


А над цялото преживяване се извисяваше статуята на Христос, която, ако няма облаци, се вижда почти отвсякъде в Рио.
Напоследък чета и слушам изказвания на хора, които се възпротивяват на снимането по време на пътувания. Твърдят, че фотообективът или видеокамерата отнемат от очарованието да се насладиш на гледките със собствените си очи, без посредничеството на техниката.
Аз съм на съвсем различно мнение. Известно е, че с времето човешката памет, неволно или по вътрешен подтик, изопачава фактите. Снимките не допускат това да се случва. Те са безпристрастни. Позволяват при второ и последващи разглеждания да бъдат открити детайли, които в момента снимащият не е забелязал. Или пък не ги е видял добре и са му се сторили доста по-различни от онова, което са.


Впрочем, това се случи и с моята снимка на Къщата на Магьосника в Рио. Наскоро реших да увелича всеки детайл в нея, за да я разгледам по-подробно поне отвън. Така забелязах, че Магът дава безплатни консултации – това също беше анонсирано на фасадата, но не го бях видяла веднага. Увеличавайки снимката, се приближавах все повече към Къщата и онова, което откривах, ми заприличваше на бутафория – големи гипсови скулптури, подбрани еклектично, с цел да създадат магична атмосфера.  Но мен ме вълнуваше най-вече триъгълната остъклена куличка на покрива, в която из въздуха бяха застинали бели и червени топки. Какво по-голямо доказателство за силата на Мага!


Все по-заинтригувано увеличавах изображението, вече надниквах през стъклото в самата триъгълна кула и видях очертания, които ми напомниха изображението на Богородица. А червените и бели топки, застинали във въздуха? Те се оказаха големи червени и бели цветя. Стояха на стеблата си, които отдалече не бях видяла, и ми се беше сторило, че висят в пространството. Може би бяха изкуствени? Това не се разбираше при фотоувеличението.
В крайна сметка единствената снимка, която успях да направя на Къщата на Магьосника в Рио, ми разкри тайната на моето омагьосване. Просто не бях видяла детайлите отблизо. Когато ги видях, прецених, че къщата всъщност е доста бутафорна. 
И как постъпих след това своя разкритие?
Във въображението си се отдалечих от Къщата на Магьосника на разстоянието, от което я видях за първи път през прозореца на автобуса, и пред мен магично просветна остъклената триъгълна куличка на покрива, в която висяха във въздуха червени и бели топки! Истинско вълшебство! 
Всъщност, вълшебството е в това да гледаш на всичко от подходящото разстояние. При всяко анализиране на детайлите магията се губи – както когато правим разрез на литературно, музикално или каквото и да е произведение на изкуството, за да тълкуваме похватите на автора. Може и да разберем как е постигнал магичния ефект на творбата си, но при анализа самият ефект избледнява или изчезва.   
Затова в спомена си аз отново виждам Къщата на Магьосника в Рио от разстоянието, от което тя ми се стори вълшебна, и запазвам този спомен като едно от най-красивите ми преживявания! 



сряда, 19 февруари 2020 г.

Кои бяха тези жени?



Онези, които познават поетесата Рада Панчовска и мен, веднага биха казали, че жените на снимката сме ние двете. Само че не става дума за нас, а за две други жени, от които едната е вляво на първата снимка, а другата много приличаше на нея. Тогава ги помислих за сестри. А „тогава“ беше една февруарска вечер на 2016 г., когато след едно литературно четене в Столична библиотека пристигнах с голямо закъснение в литературен клуб „Перото“ в НДК, където имаше среща с известният испански журналист Алфонсо Армада. Там не бяха останали никакви свободни места. Или все пак?...
Поетесата Рада Панчовска ми направи знак отдалече, че мога да седна до нея – някаква дребничка прошарена жена (тази от снимката) беше сложила голям плик на съседното място, но нямаше проблем да го премести, за да се настаня и аз. Обаче се оказа, че проблем има. Жената не искаше да премести големия си плик:
-         Ама не виждате ли, че имам багаж тука! – изписука възмутено.
-         Преместете си плика, има място да седна и аз – усмихнах се миролюбиво, защото никак не бях настроена за дребни разправии.
-         Коя сте вие, че да ви правя място? – заинати се жената.
-         Журналистка съм – отговорих.
-         Журналистка била! – подигра ме дребната прошарена жена и погледна към съседката си, с която много си приличаше по външност.
Двойничката на нежелаещата да седна до нея ме изгледа презрително и произнесе категорично:
-         Не е журналистка!
От много време насам съм свикнала литературни събратя по перо да не ме признават вече за поетеса, но не ми се беше случвало някой да постави под съмнение принадлежността ми към журналистическата гилдия.
Хората наоколо заподхвърляха реплики в моя подкрепа, затова дребната прошарена жена поотмести големия си плик и аз все пак успях да седна. Жената обаче не можеше да се примири, че е трябвало да отстъпи и след малко изписка:
-         Ето, пречите ми! Вие в момента ми пречите!
Отново се надигнаха гласове в моя подкрепа, а аз се постарах да слушам разговора с испанския журналист. Двете еднакво слаби прошарени жени обаче продължиха да се занимават с мен.
-     Една чаша вино безплатно в края на срещата – това е причината, нали? – саркастично произнесе онази, която седеше срещу мен. Явно ме приравняваше към навлеците, които посещават събития с вход свободен, надявайки се на почерпка накрая. - Не я ли виждаш, че е от махалата? – обърна се към онази, която не искаше да седя до нея.
Май се досещах за коя махала говореше. Бях така изумена, че това със сигурност е проличало по изражението ми. Изумлението ми стана още по-голямо, когато жената срещу мен започна да криви лицето си, очевидно, за да ме имитира по възможно най-гротескния начин.
Останах без думи. Все пак успях да се съсредоточа в онова, което говореше гостът от Испания. Двете дребни жени не мирясаха веднага, кимаха към мен, шушнеха си съзаклятнически, кикотеха се злорадо. Прошарени и сбръчкани се държаха като момиченца от началното училище, решили да дразнят своя съученичка, която не харесват. Постепенно най-искреното ми безразличие към тях охлади желанието им да ме тормозят и започнаха да демонстрират пресилен интерес към събитието.


В даден момент в литературния клуб дойде и мъжът ми. Той ми направи снимката, която е в началото на този текст. Аз пък крадешом се постарах да заснема тези две непознати. Рядко ми се е случвало някой да изразява толкова открита неприязън към мен и исках да си ги имам за спомен.  
В края на събитието, вече в неформална обстановка, колеги журналисти дойдоха да се видим. Излезе, че инцидентът ми с двете прошарени жени не беше останал незабелязан от никого в залата. Потърсих ги с очи. Стояха настрани и пиеха по чаша безплатно вино. Явно те само за това бяха дошли и по тази причина им беше хрумнало да обвинят мен за същото. Изправени една до друга не си приличаха чак толкова. Онази, която не ме пускаше да седна до нея, беше по-ниска. И двете обаче бяха изключително слаби и неугледно облечени. Майка ми казваше за такива хора: „Сдъвкани и изплюти от живота.“  
Паметта ми се приучи с годините да изхвърля всякакви неприятни случки. Поведението на двете жени никак не ме разстрои и съвсем скоро нямаше изобщо да си ги спомням, но започнах редовно да срещам едната от тях – по-високата, която ме имитираше подигравателно - на събития в Унгарския културен институт. Другата никога повече не я видях, но тази стана постоянно присъствие в института. Гледаше с учудване как разговарям приятелски с тогавашната директорка Дьорди Димитров и тя също отиваше да си говори с нея. Дьорди е сърдечен човек и й отговаряше любезно, но си личеше, че не я познава. С времето слабата прошарена жена все по-любопитно ме наблюдаваше, дори веднъж се опита да ми се усмихне. Правех се, че не я забелязвам. Истината е, че и аз изпитвах любопитство що за персона е. Сбръчкана като стафида, зле облечена, но без да изглежда просташки. Какво ли е било миналото й, та беше сбръчкало жестоко и душата й, щом си позволи да се нахвърли с такава безпричинна омраза срещу мен в онази февруарска вечер на 2016 г.? Сестра ли й беше другата жена, която толкова ми заприлича на нея по външност и по озлобление през въпросната вечер? В каква ли жалка дупка се прибираше след поредното събитие в Унгарския културен институт? А може би не беше дупка, а хубав апартамент в стара кооперация в центъра на София?
От 2-3 години не съм я виждала. Сетих се за нея, защото Фейсбук ми припомни тези снимки. Не бих казала, че ми липсва, но понякога забелязвам отсъствието й от събитията в Унгарския културен институт. Както ни се случва да забелязваме отсъствието на стари олющени постройки, изчезнали от обновяващия се градски пейзаж.   
И все пак от време на време се питам: кои бяха тези жени? Дали не са нечии любими баби или лели? Честно казано, точно в тази роля не успявам да си ги представя. Някак не съответства на впечатлението, които оставиха у мен. Но кой знае? 
Мержелеят се в паметта ми като парченца от мозайка, останалите части от която са изгубени.      



понеделник, 3 февруари 2020 г.

Амбиция без граници




В дните, когато далеч повече ме вълнува, че за първи път държава членка на Европейския съюз го напуска, както и какво бъдеще предстои на БНР с новия му генерален директор, реших все пак да пиша за една история, която можех да определя като незаслужаваща внимание. Само че не е точно така и ще разберете защо.   
Става дума за случайния ми сблъсък с една безгранична амбиция, която на всяка цена държи да постигне успех.  
В края на октомври миналата година във Фейсбук получих покана за приятелство от една читалищна деятелка в не особено голям провинциален град. Приех поканата. Много скоро жената ме запита на „Лични“: „Вие май пишете?“ След като й потвърдих, предложи да участвам с две мои стихотворения в инициатива на читалището им за популяризиране на съвременни български поети. Стихотворенията се принтират на листове и се оставят по масите в кафенетата на техния град. Вече бил проявен интерес и от чужбина към инициативата. Българи, работещи в Женева, останали възхитени от нея. Съгласих се да участвам и изпратих две мои стихотворения. Жената ми съобщи, че на нейната стена във Фейсбук има похвален отзив за инициативата и бих могла да го споделя в моя профил, защото вече и аз съм участник. Отговорих й, че не мога да съотнеса автоматично тази похвала към себе си и не споделих отзива. Още един-два пъти жената ме подкани да се похваля във Фейсбук, че участвам в такава инициатива, която се разраства и в чужбина. Естествено, аз не го направих, защото изобщо не бях сигурна дали някой е чел точно моите стихове, оставени на масата в някое кафене.
В даден момент жената поиска съдействие от мен да я свържа с една журналистка от Радио България, за която беше прочела на моята страница във Фейсбук. Имаше желание да установи контакт чрез нея с български организации в Гърция, които да подемат инициативата за популяризиране на съвременна българска поезия. Попита ме: „Тази журналистка май пише стихове?“ Отговорих й, че не съм сигурна, поне аз не съм чела нейна поезия. Започнах да се досещам, че жената от читалището целенасочено издирва хора, пишещи стихове, за да ги включи в инициативата си и да ги подканя да се хвалят в публичното пространство с участието си в нея, като по този начин й правят реклама. Хитро!
Доста бързо читалищната деятелка се отказа от контакт с журналистката от Радио България. Обясни ми, че това вече не й е нужно, защото Агенцията за българите в чужбина е харесала инициативата и ще съдейства за осъществяването й. Междувременно ми обясни какво очаква от партньорските организации в чужбина: за собствена сметка да принтират и ламинират листовете с подбраните стихове, които им изпращат от читалището, и да ги оставят на места, посещавани от българи. Това изисквало пари и усилия и не всеки се съгласявал. Казах на жената, че наистина няма да й е лесно да намери партньори в чужбина, но тя веднага ме контрира, че те вече са налице. Добре.
Няма да разказвам в подробности за двумесечното ни общуване на „Лични“, все по инициатива на читалищната деятелка. Изпращаше ми линкове към интернет издания в чужбина, веднъж сподели кои съвременни български поети мечтае да гостуват в тяхното читалище. Повечето имена никога не бях чувала, но се оказа, че те имат хиляди фенове и последователи във Фейсбук. Един от тях работел като охранител, но стиховете му получавали стотици лайкове. Полюбопитствах какви са тези стихове, посетих съответните профили и не се учудих на лайковете. Точно такива стихотворения масово се харесват в социалните мрежи: за любовта, тата-та и пак за любовта. Само че повечето от масово харесваните във Фейсбук автори нямали желание да се срещат с публика. Мен, разбира се, жената не ме покани да гостувам в тяхното читалище. Ясно е защо. Моите стихове не събират стотици лайкове. Но пък профилът ми във Фейсбук е напълно достъпен и ако, например, се похваля, че участвам в читалищната инициатива за популяризиране на съвременни поети, като допълня, че тя се разраства зад граница, то много хора ще прочетат това и ще си кажат : „Брей, каква инициатива!“ Добре измислено! Само дето упорито не исках да се похваля публично с участието си в инициативата.
Всичко приключи преди около седмица. Една вечер, докато бях на концерт, получих на месинджъра съобщение от читалищната деятелка, че иска да ме пита нещо. Написах й къде се намирам, за да се досети, че не мога да й отделя внимание в момента. Тя обясни, че въпреки всичко ще ми пише, а аз да й отговоря, когато мога. След концерта погледнах за какво става дума. Читалището им кандидатствало за награда с инициативата за съвременната поезия, но се изисквало някоя организация да направи номинацията и жената ме питаше може ли да разчита на нашата фондация да даде предложението за награда. Веднага добавяше, че, за да ме улесни, сама ще попълни документите и ще ми ги изпрати. На минутата й написах, че за такова нещо не може да разчита на мен, защото никога не съм видяла читалището им, нито знам каква дейност развива, така че не мога да го номинирам за награда. Единственото, което бих могла да направя, е да публикувам материал за инициативата им на нашия сайт.  „Е, и материал е добре“ – прие читалищната деятелка.
 На следващата сутрин се събудих с мисълта как изобщо тази жена, която не познавах лично и никога не бях стъпила в читалището й, беше допускала, че ще приема да го номинирам за награда. И още преди да дочака отговора ми, беше пояснила, че ще ме улесни като сама попълни документите. Зададох й на „Лични“ този въпрос, както и още няколко други: В кои заведения в техния град са били оставени моите стихове за четене? Има ли отзвук от читатели кого от поетите, участници в инициативата, са харесали? С кои градове в чужбина вече има партньорство и как се разпространяват стихотворенията там?
Първата реакция на жената беще: „Какви са тези въпроси? Не ми ли вярвате? За първи път срещам такъв журналист!“ После все пак обясни, че първоначално в инициативата били включени само поети от техния град, за да бъдат популяризирани и че акцията със стиховете в заведенията продължила само през лятото. На 1 октомври 2019 г. пък били изпратени стихотворения в Женева и българи, работещи там, изпаднали във възторг от идеята. „Значи моите стихотворения няма как да са били четени от някого чрез вашата инициатива, защото с вас се запознах във Фейсбук в края на октомври – констатирах трезво. – В такъв случай защо ме карахте да се хваля във Фейсбук, че участвам в тази инициатива и ме четат в чужбина?“ „Защото на много хора им беше приятно да се похвалят с това.“ – откровено заяви читалищната деятелка. На нито един от конкретните ми въпроси, свързани с инициативата, не даде отговор. Само ми обясни колко е важно децата на българите в чужбина да четат стихове на български език, за да не го забравят. Накрая ми съобщи, че вече имат институция, която ще ги номинира за награда, така че отпада необходимостта от съдействие на фондацията ни, а аз не е нужно да пиша материал за инициативата. Разбира се, не написах. Нямаше какво да кажа в този материал, защото не получих отговори на въпросите, които всеки би си задал, ако му навират в очите някаква инициатива, определяна като новаторска.
На следващия ден, след този наш разговор на „Лични“ във Фейсбук, жената ме разприятели. Беше разбрала, че не й върша работа и ме беше изхвърлила от полезрението си. Все едно!
И ако си губя времето да описвам тази случка, то е, защото тя всъщност никак не е безобидна. Някой измисля нещо, решава, че то е иновативно и започва да търси всякакви възможности, за да постигне популярност. Не се свени да досажда на хора, които преценява като полезни за каузата му, опитва се да ги манипулира. Измисля си, че в чужбина вече мнозина са прегърнали идеята му, но не уточнява кой и къде. Такова поведение не заслужава награда. Заслужава друго, но не ми се навлиза в подробности.
Колкото до иновативността на инициативата, тя всъщност много напомня на „Поезия в метрото“ – пана със стихотворения на различни автори се поставят за определен период от време във влаковете или в станциите на метрото.  
 Последното, което искам да добавя, е, че българските общности в чужбина редовно канят да им гостуват наши поети и писатели, които ценят. Те няма да разчитат едно читалище от неголям град в България да им дава своята подборка от автори със задължението стиховете им да бъдат принтирани и ламинирани, а после да бъдат разнасяни на места, посещавани от наши сънародници. Ако хората обичат поезията, сами ще изберат стиховете, които да популяризират. Ако пък не обичат да четат стихотворения, кой ще ги задължи да се товарят с допълнителни ангажименти и парични разходи, за да доведат до успешен край нечия инициатива? Просто разсъждавам реалистично, отвъд патриотичните лозунги. Някой дава идея и очаква бъдещите му партньори да поемат основната тежест по осъществяването й, като разчита на любовта им към родината.
На никого не искам да попреча да се изяви, дори напротив, но ако след време науча, че читалищната деятелка е получила награда за своята инициатива, ще знам, че най-вероятно е попаднала на хора, които се се съгласили да я номинират, без да задават никакви въпроси. Достатъчно им е било, че замисълът е патриотичен и са се поддали на напористостта на жената. Лично аз бих й казала: „Не се прави така, госпожа!“