Чудно
нещо! От месеци се говореше и пишеше за авангардната постановка на „Хеда
Габлер“ от Хенрек Ибсен на режисьора Тимофей Кулябин – за замисъла, за сложната
техническа реализация, а вече минаха две представления и не намирам в медиите никакъв
обстоен анализ за творческия резултат от новаторските усилия! У мен обаче той
предизвика много размисли и ще ги споделя от позицията на зрител. На 31 май, с
Владимир Дворецки бяхме на премиерата й в Народния театър „Иван Вазов“. Впечатляващ
спектакъл! Действието се развива не само на сцената, а и на различни локации
около театъра - чрез стрийминг на два екрана наблюдаваме актьорите по улиците,
в кафене, в галерия, хотел и т.н. Така камерната обстановка в творбата на Ибсен
се разширява и обхваща града. Зрителят може да види онова, което персонажите преразказват,
и дори събития, за които не става дума в пиесата, но те доразвиват сюжета –
като представянето на книгата, възстановена от Теа и Ян Тесман след
самоубийството на автора й, Давид Левборг. Включването на киноелементи в постановката
дават възможност да се проследят отблизо лицата на персонажите и емоционалното
им състояние. Резултатът е силно въздействащ.
Сигурно
отзивът ми щеше да бъде още по-възторжен, ако веднага след премиерата не бях
решила да си припомня самата пиеса на Ибсен (в
превод от норвежки на Гергана Мей). Добре, че не го
направих, преди да гледам спектакъла, иначе постоянно щях да правя сравнения и
да откривам разминавания, а така го възприех като самостоятелен творчески
новаторски продукт, който до голяма степен ми хареса. Да, стана ми забавно, че действието
е пренесено в съвремието ни и Хеда Габлер е родена през 1990 г., че е
преуспяващ в България художник акционист с престижни изяви в чужбина. Забавно беше и че някои
имена са побългарени: г-жа Теа Елвстед е станала Теа
Ралева, почитателката на Хеда, която я преследва по улицата за автограф (няма я в оригиналната пиеса), също е с българско име. Имената на останалите действащи лица са почти
като в оригинала. Не ми стана ясно само защо Юрген Тесман е станал Ян Тесман, а
Айлерт Льовборг – Давид Левбoрг. Каква е била целта на тази промяна?
Това обаче са дребни детайли. Внесени са други далеч по-съществени промени.
На първо място в образа на Хеда Тесман, по баща Габлер. Имах големи очаквания
от Радина Кърджилова в нейната роля. Хеда е сложен, богат на нюанси образ.
Силен, непокорен характер, тя е пряма, понякога умишлено нетактична. Вечно
отегчена от света, който я заобикаля, обича да доминира над другите, да
въздейства върху съдбите им. У нея обаче го има и външното лустро на светска
дама, до което прибягва, когато усети, че е прекалила със словесната си
грубост. Тогава може да демонстрира любезност и съпричастност и очевидно го
прави умело, защото околните подминават ехидността и злобните й реплики,
подвластни на чара й. Във версията на режисьора Тимофей Кулябин
нейният образ е станал едноизмерен. Наблегнато е единствено на отегчението й от всичко, на
хапливия й език и изключителната студенина. В този вариант главната героиня по
никакъв начин не можеше да събуди и капка симпатия у мен, като зрител. Има и
друга режисьорска промяна в нейния образ – акцентирано е много силно върху
обсебеността й от смъртта, нещо, което е по-деликатно загатнато в пиесата. В
оригинала самоубийството й е шокиращо. То е предизвикано от внезапното стечение
на много обстоятелства: смъртта на Льовборг, към когото тя очевидно е изпитвала
по-силно чувство, отколкото е показвала, перспективата да бъде разпитвана от
полицията и да зависи от добрата воля на съдията Брак дали ще издаде нейното
непряко съучастие в станалия фатален инцидент. Добавя се и усещането, че остава
на заден план за мъжа си, който е амбициран да възстанови заедно с Теа унищожения
ръкопис на Льовборг. Притисната от обстоятелствата, тя не се поколебава да
избере смъртта. Точно това прави от Хеда Габлер еталон за силна и свободолюбива
жена. В трактовката на Кулябин каквото и да беше или не се беше случило, Хеда
щеше да се самоубие, защото си го е решила една година по-рано и целенасочено
върви към самоунищожението си. А това олекотява образа й до психопат, овладян
от суицидни мисли.
Друг ощетен, а на моменти и незаслужено опошлен образ в тази постановка е
на Айлерт/Давид Льовборг. При Ибсен той е искрено благодарен на Теа за помощта
й при написването на новата му книга, която нарича без колебание тяхно общо
дело, и ако иска да се разделят завинаги, то е от чувството за вина и срам, че
е изгубил ръкописа на тази книга. Чувства се недостоен да бъде до жената, която
му е била опора. В постановката на Кулябин Айлерт/Давид се отнася изключително
грубо към Теа, когато й заявява, че няма вече да са заедно, подтекстът е, че
никога не я е ценял и че вече не му е нужна. Дори я замерва с обувката си, за
да я прогони, а когато Теа проплаква, че тази книга е като погубено дете, той
започва да се гърчи, легнал по корем на сцената, хленчейки подигравателно
„Мамо, мамо!“. Жестока гавра с влюбената жена. И нищо общо с автентичния герой
на Ибсен, който може и да е подвластен на алкохола, но е почтен и чувствителен
човек. Не мога да имам упреци към играта на актьора Иван Юруков, изпълнител на
тази роля, защото трактовката е на режисьора. Затова пък Дарин Ангелов е далеч
по-чаровен от Ибсеновия Юрген/Ян Тесман, описан като „среден на ръст, с
младежки вид, леко пълен, с открито кръгло лице и доволно изражение“.
Външността на нашия актьор е много по-привлекателна. Освен това при Ибсен
младият Тесман е простодушен, леко наивен, което не може да се каже за Ян на
Дарин Ангелов. Той придава на образа повече дълбочина и духовни нюанси. Има
един момент в пиесата, когато Юрген/Ян изпада в детинска еуфория, щом чува от
Хеда, че е унищожила ръкописа на Льовборг, защото не е искала той да засенчи
съпруга й. За Юрген това е доказателство за нейната любов. В постановката на
Кулябин героят поглежда в упор жена си и изстрелва въпроса каква е тая любов,
която той досега не е усетил (няма го в пиесата). В този случай режисьорската редакция на образа ми
допада.
Блестящ е и Деян Донков като Брак (в оригинала той е
съдия, а при Кулягин - заместник-министър на правосъдието). По независимост на духа и манипулативност той
прилича на Хеда и общуването помежду им е по-скоро противоборство между две
силни личности, замаскирано като елегантен флирт. В това противоборство Брак е
сигурен, че ще бъде победител, но Хеда му се изплъзва, като напуска без
колебание живота. Негова е и последната реплика в пиесата на Ибсен: „Но,
всемогъщи Боже... хората не правят така!“. За съжаление, не чух тази реплика в
спектакъла на Кулябин, но може и да съм я пропуснала, защото вниманието ми се
раздвояваше между ставащото на сцената и на екраните.
Юлия Тесман на Бойка Велкова напълно се покрива с представите ми за Ибсеновата
героиня – жена скромна, но с вътрешно достойнство, всеотдайна към племенника си
и приемаща екстравагантното държание на жена му единствено от огромна обич към
него.
Ще се спра специално на Теа. В постановката на
Кулябин тя почти през цялото време е в сянката на Хеда, над която блести
ореолът на фатална жена. В гениалния текст на Ибсен обаче истинската
покорителка на сърцата е скромната, подценяваща себе си Теа. „Аз съм евтина“ –
чистосърдечно споделя тя пред Хеда. И все пак точно Теа е била любима на младия
Тесман, преди да се ожени за дъщерята на генерал Габлер. Очевидно той е горд,
че е спечелил състезанието с многобройните си съперници за ръката на толкова
престижна дама, но накрая без никакво колебание я поверява на ухажващия я Брак,
за да се отдаде изцяло на работата с Теа по възстановяване на унищожената книга
на Льовборг. Самият той я нарича възторжено своя вдъхновителка пред Хеда, която
добре осъзнава, че подценяваната от нея жена е имала важна роля в живота на
единствения мъж, съм когото самата тя не е безразлична. Крехката Теа, нямаща
никакви амбиции да въздейства върху живота на другите, постига без никакво
усилие онова, към което властната Хеда се стреми с цялото си същество. Оставам
със следното впечатление: Кулябин е влюбен в образа на Хеда и поставя на
моменти Теа в унизително положение, докато Ибсен се е възхищавал от силата на
Хеда, но тайно е бил влюбен в Теа, в която убедително се превъплъщава Ана
Пападопулу. В крайна сметка тя печели нетърсеното от нея двуборство с
генералската дъщеря.
Напълно омаловажен в постановката е образът на прислужницата Берта (Албена Ставрева), на която май гласът изобщо не се чу, а в пиесата на Ибсен има немалко
реплики. Вярно е, че те са предимно обявяване на идващите гости, но тя е
персонаж със своя история. В началото на първо действие става ясно, че от
години работи за семейство Тесман и сега ще бъде в услуга на Юрген и жена му.
Тревожи се дали ще й угоди, което показва косвено какво е въздействието на Хеда
върху околните. Очевидно тази героиня се е сторила абсолютно незначителна за
режисьора и той е предпочел да сведе участието й до безмълвна фигурантка. За
сметка на това на двата екрана се прожектират кадри с герои, които само се
споменават в оригинала: болната леля Рина, съпругът на Теа, който (по Кулябин) е тръгнал след нея и
я открива в хотелската й стая. Логиката на Ибсеновия герой не предполага такова
пътуване. Съпругата му го описва като човек, който обича най-вече себе си и
може би малко двамата си синове. Тя реално го е напуснала, защото не усеща
никаква духовна близост помежду им. Но в живота хората поднасят и изненади, та
защо пък достолепният околийски управител Елстед да не хукне след жената, която
поддържа домакинството в дома му?
Не ми хареса обаче творческата измислица на режисьора (показана на екрана), че след смъртта на Льовборг Юрген/Ян Тесман и Теа са възстановили книгата
му по запазените записки и я представят пред публика като своя творба. На
задната корица се виждат само техните две снимки и имена и никакво споменаване
на починалия истински автор или поне вдъхновител на произведението. Това отново
излиза извън логиката на персонажите. Вярно е, отначало Юрген/Ян Тесман
откровено признава пред Хеда, че е изпитал завист към колегата си заради
оригиналната му идея – напълно човешка реакция, но бързо се опомня и се
самоупреква заради пробягналото у него некрасиво чувство. И той, и Теа са почтени
хора и едва ли биха си присвоили чуждо творчество.
Независимо от несъотвествията, които откривам в тази постановка, горещо
препоръчвам на почитателите на театъра да я видят. Тя е смела, авангардна,
съчетава класиката с модерното. Невинаги съвременният прочит на класиците ще
удовлетвори всеки.
Снимките в публикацията са на Владимир Дворецки. Не са технически перфектни, защото са правени със смартфон, а не с професионален фотоапарат
Няма коментари:
Публикуване на коментар