Вечният поет и Ерик Борил - от романа "Искрено ваша"

Още един откъс от романа ми "Искрено ваша", който споделям в блога си. В самата книга такова заглавие няма и въпросните двама герои са епизодични, но заемат особено място в конкретния текст. А иначе откъсът би могъл да се нарече "Колко е непредвидима литературната съдба или как неусетно човек може да отпадне от литературния живот ", но това е прекалено дълго.

„    „   „

Мислеше как понякога в миналото беше подценявала поканите да даде свои стихове за някое издание – сега вече никой не й отправяше такива покани. Кой ли беше онзи младеж от Великотърновския университет, който през незабравимото лято, когато се запозна с Росен в Приморско, я помоли да изпрати цикъл стихотворения за алманаха им? Младежът тогава дори не каза името си. Или е мислел, че го познава, или е намирал за излишно да й се представя, по-важно е било да има за университетското издание поезията на Ирена – ласкаеше се тя от далечината на толкова години, като че ли гледаше хербаризирано, изгубило багрите си цвете, дарено някога от почитател. Дали във Велико Търново още издаваха онзи алманах? А ако изпрати, макар и с над 20-годишно закъснение, обещаните някога свои стихове? Но помнеше ли я все още някой там като поетеса?

През годините, когато не публикуваше и дори през един дълъг период не пишеше стихове, Ирена срещаше новопоявили се в литературното пространство творци. Срещаше се с тях, защото едно от предаванията, които водеше, беше за младежко изкуство. Постепенно забеляза, че новата генерация в поезията не я припознава като посестрима по перо, не бяха и чували за стиховете на Ирена. Стихосбирката й отлежаваше вече от години в едно престижно издателство в провинцията, все я прехвърляха в плана за следващата година и после за по-следващата, а междувременно нейни стари познати ставаха членове на Кабинета на младия писател, на Съюза на българските писатели... Ирена нямаше как да бъде приета в тези творчески организации, защото не беше издала самостоятелна книга – първата й стихосбирка бе включена в сборник „Петима млади поети“ на издателство „Народна младеж“, навремето имаше подобна практика поради изобилието от дебютиращи автори. Публикациите на нейни поетични цикли в литературните издания също започнаха да се бавят с месеци...

         Книгата й излезе от печат като по чудо в началото на 1990 г.,  буквално месеци след политическите промени от 10 ноември 1989-а. Само че тогава никой не се интересуваше от стихове, толкова беше политизирано всичко... И Ирена осъзна, че докато 9 години е чакала публикуването на своята книга, отдавна е останала извън коловоза на българската литература. Щеше ли да се върне някога там? И имаше ли желание да се върне?

         Зае се с други неща. Започна да прави радиопредаването си за обединена Европа, на което тогава някои гледаха иронично – къде е Европа, къде е България? Какви си ги фантазира Ирена?! По-късно се отдаде изцяло на франкофонските идеи... В крайна сметка, в даден момент обърна поглед назад, видя в далечината зад себе си своите стихове, които никак не бяха лоши, но не успяха да стигнат до читателите си... И тогава й дойде идеята да ги издаде отново – вече като сборник с избрани творби...  И тази стихосбирка постепенно се превръщаше в реален факт... макар и засега значим единствено за самата си авторка.

         Все по-често ходеше на литературни четения – единствено като публика, защото никой вече не я канеше да участва в програмата. Слушаше добронамерено, радваше се на всяка поетична находка. Понякога обаче имаше чувството, че новите автори повтаряха в търсенията си онова, което правеха колегите й по перо преди 30 години. На моменти, слушайки рецитиращите, сякаш се озоваваше във времето на младостта си, само дето лицата на сцената бяха непознати за нея. Веднаж, когато се въодушеви от поемата на млада авторка, след четенето отиде да я поздрави. Беше едро момиче с очила, с вид на отличничка – твърде прозаична външност за поетеса, но външният вид на човека невинаги има нещо общо със стиховете му.

         - Поздравявам ви! – сърдечно й каза Ирена.

         Момичето я погледна разсеяно, усмихна се с достойнство, по-точно, снизходително, и я подмина... „Много си е повярвала!” – констатира наум Ирена. Как ли изглеждаше в очите на младата поетеса? Като застаряваща лелка, на която не й остава друго, освен да се възхищава на младите таланти. 

         - Поемата й беше изключително наивна! Едвам издържах да я изслушам – ядно подхвърли Росен, вероятно от солидарност с жена си, заради неловката ситуация, в която тя изпадна след искрения си комплимент към момичето, който то прие с пренебрежение.

         Росен често придружаваше Ирена на тези литературни четения и все настояваше тя да се включи в рецитала.

         - Не става така – обясняваше му тихо Ирена. – Трябва да ме поканят. Не мога да се самонатрапвам.

         - Но когато чуят стиховете ти, ще разберат каква поетеса си!

         - Може и да не разберат – отговаряше уклончиво тя.

         Веднаж, когато мъжът й не беше с нея, след четенето в книжарница „Хеликон” остана в малкото барче до стълбата да пийне чай със свой приятел от университетските години. Той никога не се беше отказвал от поезията, цял живот пишеше, от време на време издаваше стихосбирки, но както почти всички поети, си имаше друга професия, работеше като редактор във вестник. Тази вечер не говореха за общи преживявания от студентските години, а за новите творби на нейния поетичен приятел. Искаше му се да намери поле за изява, питаше дали Ирена не би могла да представи в предаването си последните му произведения. „Правя предавания за Европейския съюз  – обясни му тя. – Опитай при колегите от екипа за изкуство и литература.” Приятелят само повдигна безнадеждно рамене...

         После се приближиха и други хора, присъствали на четенето. Млад мъж с вид на артистичен бохем се настани до Ирена. Лъхна я мирис на цигари, марков алкохол и хубав парфюм. Човекът, от когото тя беше доста по-възрастна, изглеждаше много преживял, изпитал какво ли не. Попита я с какво се занимава, тя му отговори, че е радиожурналистка. „Милейди, за мен е чест! – усмихна се младият мъж и се представи – Ерик Борил. ” Явно беше псевдоним... „Декоратор съм.” – добави той и сигурно очакваше някакъв въпрос от нея, но тя не го попита нищо, за да не остави у него погрешното впечатление, че я е заинтригувал. Новосформиралата се групичка подхвана темата за литературни четения из Европа. Някой спомена, че е чувал за поетични рецитали на корабче в Белгия, Ерик Борил пък подхвърли за Музея на тангото в Лисабон, където със свои приятели пели и рецитирали... Ирена беше ходила в Музея на тангото... погледна отново младия мъж. Той й кимна усмихнато. Дали не беше казал за Лисабон, за да й се хареса? Но как би могъл да знае, че Ирена много обича Лисабон? Ерик Борил си поръча чай, но личеше, че това не е любимото му питие... А, да, и Ирена пиеше чай! Дали младежът искаше да изглежда като неин съмишленик?... Тя зиморничаво повдигна рамене и реши, че е време да си ходи. Ерик Борил явно долови това и бързо се отдалечи. Това й подейства добре. Тя размени още няколко думи със своя приятел от студентските години, когото би нарекла Вечния поет, и накрая наистина си тръгна. Изкачи чевръсто стъпалата към булевард „Патриарх Евтимий” и се накани със същата бърза стъпка да тръгне към къщи.

         - Милейди, мога ли да повървя с вас?

         Тя стреснато се обърна назад. Как се беше промъкнал като котка след нея Ерик Борил?

         - Аз живея наблизо – нервно отговори Ирена.

      - Не, аз няма да ви изпращам до вас, само малко да повървя във вашата компания...

         Ирена не скри раздразнението си, но то се изрази в присвиване на устните, а не в думи.

         - Вие пишете стихове, нали, Милейди! 

         Тя се заслуша. Когато му се представи тази вечер, каза само, че е радиожурналистка, нищо повече.

         - Само исках да разбера дали съм познал – и Ерик Борил повдигна зиморничаво рамене, както беше направила самата тя преди малко в барчето на книжарницата, за да покаже на новия си познат, че има намерение да си тръгне.

         Поколеба се дали да не му отговори с „не”, вместо това каза:

         - Вижте какво, пиша стихове, но от години не съм ги издавала и вече никой не ме познава като поетеса. Това е!

         - Един поет винаги се разпознава сред останалите хора – прозвуча като ехо Ерик Борил.

         Тя спря и недоволно се загледа в него. Той се усмихна, леко изнанадан от реакцията й.

         - Мисля, че и вие сте поет – заяви Ирена с твърд глас, като че ли произнесе присъда.

         - Да – потвърди Ерик Борил. – Предполагам, че стиховете ни не си приличат. Моята поезия е чепата, в нея се говори за алкохолни вакханалии, за бунта ми срещу света, а вашата със сигурност е изящна, но драматична.

         Дали някога беше чел нещо от нея? Къде ли би могъл да попадне на нейни стихове? А може би просто налучкваше. За какво го правеше?

         - Ерик, аз много ви благодаря за хубавите думи... но трябва да побързам, мъжът ми и синът ми ме чакат.

         Той искрено се разсмя:

         - Разбирам ви, Милейди! Аз също съм омъжен!

         Тя долови грешката на езика, която мъжът допусна, но замълча.

         - Не, правилно чухте, Милейди! Омъжен съм! Партньорът ми е мъж!

         Ирена му хвърли изумен поглед, което напълно го развесели.

         - До нови срещи, Милейди! Желая приятна вечер с любимите ви хора! – и тръгна в обратната посока.

         Ирена продължи пътя си към къщи... където щеше да се скрие, „като буба в шуба”, както обичаше да казва мъжът й. Този семеен пашкул я беше съхранил през годините, беше я запазил дотолкова, че времето не се отразяваше върху лицето й и никой не можеше да повярва каква е реалната й възраст. А животът наоколо със сигурност се отличаваше от нейния домашен пашкул... Не ставаше дума за подземния свят на гангстери и мафиоти, към които изпитваше органична нетърпимост и като човек, и като автор – ако решеше да пише проза, никога не избрала такива теми, за да стане книгата й касова! В нейното ежедневие имаше журналисти, имаше хора, участващи в европейски проекти, които канеше в предаванията си, имаше дипломати от различни посолства – също потенциални събеседници, но наоколо съществуваха и други типажи, за които знаеше малко, като този Ерик Борил, който в крайна сметка се оказа гей и когото Ирена чувстваше като напълно чужд, непознат човек, макар че той безпогрешно беше разпознал поетесата в нея. „Дали старите ми стихове, които сега издавам отново, ще се харесат на всички тези хора? Дали са им нужни днес?” – беше си помислила тогава, наближавайки дома си.

         Питаше се и днес, през почивния ден, който си взе, за да осмисли на спокойствие излизането на стихосбирката си. Нямаше връщане назад. Книгата вече беше реален факт. Оставаше само да бъде представена.

Гергина Дворецка

От романа "Искрено ваша", ИК "Персей", 2016 г.

Спомен от премиерата на романа „Искрено ваша“

Снимка: Стефан Тотев - с Къдринка Къдринова и издателя Пламен Тотев

В последната неделя на ноември си правя лична равносметка. През този месец имах две хубави събития: премиерата на романа ми „Искрено ваша“ (изд. „Персей“) в Столична библиотека и награждаването ми със „Златно перо“ на СБЖ. За наградата вече писах в блога си. Сега ми се иска да споделя нещо и за премиерата. Впрочем, в сайта ни вече я отразихме. 
http://evropaworld.eu/premierata-na-romana-iskreno-vasha-ot-gergina-dvoretska/

Тук ще добавя малко снимки и лични емоции.  

Снимка: Стефан Тотев - с група от Академичен хор "Св. Параскева" при НХА с диригент д-р Галина Луканова, председател на Българския хоров съюз, които откриха премиерата с две изпълнения

Снимка: Владимир Дворецки

Снимка: Тефан Тотев 

Снимка: Владимир Дворецки

Благодаря на всички, които се изказаха на премиерата ми – цитирани са в публикацията на сайта ни!

Снимка: Стефан Тотев - с литературния критик Георги Цанков

Снимка: Владимир Дворецки - с преводача Андрей Манолов

Снимка: Стефан Тотев - с поетесата Виктория Катранова

Снимка: Стефан Тотев - с младия писател Емил Минчев

Снимка: Стефан Тотев - с Богдан Дворецки

Снимка: Стефан Тотев - с преводачката Анета Данчева-Манолова

Снимка: Стефан Тотев - с издателя Пламен Тотев

Благодаря и за многото цветя!

Снимка: Владимир Дворецки - със Зоя и Георги Цанкови

Снимка: Стефан Тотев - с проф. д-р Анна Кръстева

Снимка: Владимир Дворецки - с поета Хайри Хамдан

Снимка: Стефан Тотев - с керамичката Михаела Кръстева-Сакаян

Снимка: Цвета Николова - с Владимир Дворецки

Снимка: Владимир Дворецки

Снимка: Владимир Дворецки - с доц.д-р Рени Йотова

Снимка: Владимир Дворецки - със Силви Стам. и Александра Ивойлова

Благодаря на Анета Данчева-Манолова, която заедно с мъжа ми и сина ни, ми помогна да занеса цветята вкъщи.

Вторият епилог на романа (те са два) завършва с изречението:

            „Ирена събра букетите, получени на премиерата, и забърза към дома си, заедно с Росен и сина им, за да приготви всичко за предстоящото тържество.“

            Реално това направих и аз. После си тръгнахме от Мраморното фоайе на Столична библиотека, където се беше състояла и премиерата, описана в романа. Излязохме на площад „Славейков“, където започва действието в „Искрено ваша“. Андре (Андрей Манолов) се вживя в ролята на младежа с дългото палто, който още в първата глава стресира с поведението си героинята от романа Мариола, и ни разсмя… След това тръгнахме по улица „Раковски“, за която неведнъж става дума в книгата. Беше сумрачно, влажно, носталгично… Андре започна да налучква къде точно се намира кооперацията, в която е живяло семейството на главната героиня. Междувременно подминахме пряката, по която се стига до малките „Пет кьошета“, където самата аз съм живяла през първите близо 7 години от живота си, на ул. „6 септември“ 26.

            Винаги изпитвам особено вълнение, когато животът ми се преплита с литературата.

           В романа „Искрено ваша“ главната героиня кани в дома си след премиерата своите най-близки роднини – брат си и сестра си с нейния съпруг и дъщеря. Тъй като в реалния живот аз брат и сестра нямам, тяхната роля изпълниха скъпите ни приятели Анета и Андре, които по щастлива случайност са ни съседи. Разположихме се в малката ни кухня, за която става дума и в книгата. Докато аз се суетях да подреждам масата, Анета се зае с цветята – разпредели ги по вази, чаши и дори в една кофа. Мъжът ми отскочи до магазина за още шампанско… После се черпихме и си говорихме до късно през нощта.

Дали героите от романа са прекарали така добре, когато са се събрали след премиерата? Малко се съмнявам да им е било толкова хубаво, колкото на нас. Защото е истина, че кръвта вода не става, но пък не по-малко вярно е, че има хора, с които не сме рода, а са ни по-близки от кръвни роднини.

            На сутринта кухнята ухаеше на цветя и на сладки спомени от споделени думи…

Награди и съпътстващите ги явления

Сигурно ви се е случвало да очаквате награда и да не я получите. На мен, например, ми се случи преди 3 години, когато колегите от журналистическото дружество в програма „Христо Ботев“ на БНР ме предложиха за награда на СБЖ. При обсъждането на номинацията ми обаче бивша колежка от радиото подхвърлила, че вече съм била награждавана, и в последния момент от Управителния съвет спешно са търсили с кого да ме заменят. Накрая не бях спомената дори като номинирана. Тогава бяха приели на доверие твърденията на бившата колежка, но истината е, че съм получавала награда от СБЖ за младежките си предавания в БНР през много далечната 1996 г., т.е. през миналия век. Какво да се прави, отдавна работя на журналистическото поприще…

Нещо съвсем различно ми се случи тази година. Оказа се, че колеги са предложили за отличие информационния сайт на фондацията ни „Европа и светът“, който съществува от около година и половина, и бях сред наградените от СБЖ за 2016 г., при това в голяма конкуренция от общо 6 сайта. Като ехо достигна до мен, че е имало разгорещени дискусии в Управителния съвет. Ако си живял по-дълго и не си крил мнението си по разни теми, със сигурност си си спечелил и приятели, и врагове. Моят случай е такъв.

    

В крайна сметка, получих „Златно перо“ за ярка журналистика в електронния ни сайт. Вярно е, че наградата е за 2016 г., но лично аз я възприемам и като признание за дългогодишната ми работа в програма „Христо Ботев“, защото пренесох в сайта всички теми, които съм разработвала в БНР: образование, култура, ценности в Европа и света…

http://evropaworld.eu/nagrada-zlatno-pero-na-sbzh-za-gergina-dvoretska/
Освен обичайните дебати между членовете на журито, друго съпътстващо явление при връчването на награди е как реагират близки и познати. Получих много поздравления, но не и от всички, на които най-добронамерено винаги съм честитяла техни отличия. Чела съм постинги, в които някои от тези хора са се оплаквали, че не всички се радват на успехите им. Е, оказва се, че и на тях не им е съвсем лесно да се зарадват на чужд успех.

Затова пък, за моя голяма изненада, бях поздравена от човек, от когото най-малко допусках – бившия генерален директор на БНР Валери Тодоров. Никога не съм крила критиките си към него, нито по време на директорстването му, нито след това. Никак не ми беше лесно в радиото под негово ръководство. Предполагам, че като член на Управителния съвет на СБЖ, той не е бил сред тези, които са подкрепили награждаването ми, но все пак след церемонията по връчването на отличията дойде и ме поздрави. И аз не мога да не споделя това.

Наградата на СБЖ ме развълнува и неслучайно толкова гордо съм застанала пред фотообектива, закичена със символа на „Златното перо“. Но пиша за нея, не само за да се похваля – човешко е все пак! -  а и за да повторя отново, че е имало случаи, когато съм очаквала награда, а не съм я получавала, както може би се е случвало и на вас.

Признанието обаче може да ви споходи, когато сте престанали да мислите за него. Добрата новина е, че, макар и вече да не сте го чакали, то пак ще ви зарадва.

Откъс от романа "Искрено ваша" - Симо

Свързващата сюжетна нишка в романа "Искрено ваша" е премиерата на сборник със стихове, за която всеки от основните персонажи получава покана в момент, когато изобщо не му е до поезия. Симо Симов, предприемач в Банско, е застигнат от тази покана след една емоционална сцена с местна келнерка. 

3.

         Нямаше представа как ще продължи тази история – Панка беше станала неудържима. Щом си беше купила и секси чорапи с дантелен ластик над бедрото!...

Когато се прибра вкъщи, Симо намери в пощенската кутия плик с покана за премиера в София. Сестрата на жена му беше издала нова стихосбирка. Учуди се, че Ирена се е сетила за него. Към нея винаги беше изпитвал съжаление или хладна неприязън и тя трябваше добре да го знае. При все това, реши да замине за София – удобен повод да се отдалечи от настървената Панка. А щеше да види и дъщеря си, да поговорят за бъдещите й планове, за Банско...

Влезе в стаята си с изглед към връх Тодорка, наля в малко филджанче домашна ракия и извади от стария дядов бюфет парче „бански старец” – обичаше този колбас!...

С Ирена имаше едно неприятно преживяване още от младини и не можеше да го забрави.

По онова време от около година беше женен за Мариола – гордостта на живота му! Най-красивото момиче в компанията, което беше успял да спечели в надпревара с десетки съперници. За него, хубавелякът от провинцията, това беше тотален успех! Още повече, че жената на мечтите му живееше в центъра на София и имаше чудесно семейство – с брат и сестра. Самият Симо беше останал единствен син. Беше интелигентен, със самочувствие – за своя изненада, забеляза, че някои родени в София негови колеги са плахи и комплексирани. Той нямаше от какво да се притеснява – беше сред най-личните младежи в градчето си.

         Приеха го да следва в Икономическия институт „Карл Маркс” и още през първата година Симо се втурна в софийския живот – с няколко състуденти ходеха по какви ли не купони, в какви ли не квартири... Така веднаж беше открил Мариола. Тя никога не се стараеше да привлича вниманието върху себе си, но неизменно всички погледи се насочваха към нея. Дори като че ли й доставяше удоволствие колкото може по-дълго време да остане незабелязана, защото в крайна сметка се получаваше винаги едно и също: надпревара между мъжете кой ще събуди интереса й. Сред голямата конкуренция Симо отначало се чувстваше малко неуверен, но Мариола хареса именно него и се ожениха, когато тя следваше трети курс българска филология в Софийския университет. Сестра й Ирена току-що завършваше същата специалност и заемаше по-малката стая в апартамента на ул. „Раковски”. В по-голямата се настани младото семейство. Тъстът и тъщата спяха в хола, а братът на Мариола по принцип се подвизаваше в кухнята.

         Още при първата си среща с Ирена Симо установи, че тя е на светлинни години по привлекателност от жена му. С предаността на влюбен рицар той държеше непрекъснато да демонстрира колко обичана е Мариола и колко нехаресвана е Ирена. Имаше нещо, което особено го стимулираше да постоянства с тези демонстрации – сестрата на жена му не проявяваше никакъв интерес към неговите прояви на съпружеска всеотдайност. Когато се нареждаха в хола да гледат телевизия, Симо полагаше лице в скута на Мариола и слагаше ръката й върху бузата си. Жена му се разтапяше от умиление, а Ирена едва скриваше смеха си. Симо беше достатъчно умен, за да усети, че тя се смееше най-искрено, а не се преструваше, защото я е яд. Той проявяваше изобретателност: докато вечеряха всички заедно, се накланяше към изящното рамо на Мариола, залепваше върху него гореща целувка и й припомняше шепнешком сладки тайни от миналата нощ в съпружеското легло. Мариола също му отговаряше с приглушен глас и цялата картина трябваше да доказва пълната им семейна идилия, но Ирена отново ги стрелваше за кратко с насмешлив поглед и продължаваше спокойно да се храни.

Не че Симо не беше най-искрено влюбен в жена си, но всички тези напъни да показва публично колко я обича, бяха предизвикани от пълната неподатливост на невзрачната Ирена към безспорния му мъжки чар.

         Така се стигна до най-неприятния спомен от младостта му.

         Една вечер по-малкото братче, Краси, симпатично момче, беше отишло на екскурзия за няколко дни и кухнята, където спеше обикновено, се оказа свободна. Същата вечер Мариола си легна рано – вече беше бременна с Жасмина и й се спеше непрекъснато. Бабата и дядото, още щом притъмня, разпънаха дивана в хола и се спотаиха под завивките. Симо си отвори бутилка бира в кухнята и седна до прозореца, да я пие на спокойствие. Влезе Ирена. Както обикновено, не му обърна внимание, което определено го ядоса, и той я покани да пийне една чашка.

         - Не обичам бира! – беше отговорила Ирена и побърза да се измъкне от кухнята, но Симо я спря.

          На нея явно не й се говореше с него и това все повече го гневеше. Ирена седна в края на кухненската маса, готова всеки момент да скочи и да си отиде в стаята, но Симо искаше да я задържи, за да й даде да се разбере. Започна малко отдалече да й обяснява, че жена като нея няма шансовете на сестра си и би трябвало да е благодарна, ако някой мъж й обърне макар и малко внимание. Очакваше да я вбеси, както беше бесен самият той на искрената й незаинтересованост към него, но тя само го изгледа разсеяно и пак се накани да тръгне. Отново я спря, като използва последен коз: особено благодарна трябвало да бъде, ако привлекателен мъж й предложи да прекара с нея макар и само една нощ. Все пак, тя не можела да разчита красиви мъже да я пожелават и трябвало да оцени такъв жест. Разбира се, ако Ирена беше схванала правилно намека му и беше тръгнала да го прелъстява, Симо просто щеше да й разясни хладно, че не е имал предвид себе си, а е говорел по принцип, защото е абсурдно той да бъде със сестрата на любимата си съпруга. Ирена обаче направи друго. В един миг досадата избяга от очите й, тя го погледна развеселено и му каза, че всъщност го намира наистина за много хубав, но добре знае, че изобщо не може да се сравнява по външност със сестра си и не заслужава вниманието на мъж като Симо. „Това би било прекалено голям лукс за мен!” – и се усмихна така сърдечно, че неочаквано му се стори... не толкова непривлекателна. После се изниза почти на пръсти от кухнята, като му махна за лека нощ, а той продължи да допива бирата си, смазан от станалото. Излезе, че й се е предложил, а тя го беше отхвърлила!

         Не можа да й прости тази случка. Никога, нито преди, нито след това, не беше преживявал подобно нещо.

         С Ирена съжителстваха в дома на улица „Раковски” още 5 години и почти не се забелязваха. Симо се изуми, когато тя започна да се среща с един твърде симпатичен младеж и очакваше всеки момент той да й бие дузпата, но само след няколко месеца младежът се ожени за нея и Ирена отиде да живее при него. Този брак угнети семейство Симови – бяха свикнали с неосъзнатото си чувство на превъзходство над една жена, която може и да беше интелигентна, но изглеждаше завинаги обречена да не буди любов. Бяха разочаровани. И постепенно прекъснаха почти всякакви контакти с Ирена и съпруга й.

        

4.

         След сватбата на Ирена се случи и нещо друго: Мариола и Симо като че ли се оказаха в положението на актьори без публика. Дотогава години наред им беше приятно да показват всекидневно пред цялото семейство колко се обичат, а сега нямаше кой да ги гледа. Мама Маргарита и татко Илиан не бяха достатъчни – те, разбира се, много се радваха на благополучното семейство Симови, но се оказа, че тръпката е далеч по-голяма, когато съпоставяш интимното си щастие със съдбата на една самотна жена в непосредствена близост до теб.

 Преди това братът Красимир срещна своята френска половинка и замина за Париж. Постепенно Симо заживя с досадата, че нищо особено не се случва. Междувременно им се беше родил и син, но Мариола дотолкова обсеби момченцето, че таткото така и не успя да свикне с него... През 1989 г. „избухна демокрацията” и доста скоро закриха института към БАН, където работеше Симо. Тогава реши, че е време да започне нещо ново. Включи се в частна фирма, после в друга... И се върна в Банско. Усети, че там може да разгърне енергията си, икономическото образование щеше да му помогне... Симо първо направи хотел в родната си къща, после се втурна в строителната надпревара с останалите собственици на имоти в Банско, както на младини се беше надпреварвал със съперниците си за сърцето на Мариола.

Пътуваше до София предимно по работа, а и за да види децата, особено дъщерята, Жасмина. Приятно му беше да си мисли, че в столицата има красива съпруга – гордостта на живота му! – но не чувстваше липсата й. През изминалите 8 години, при контактите си с жени – защото беше мъж с неизчерпаеми сили – първо предупреждаваше, че е женен и няма никога да се разведе. Намираше, че постъпва почтено, пък оттам нататък всяка да си прави сметката. Нито една от партньорките му не отказа да бъде с него, въпреки изричното предупреждение за пълна безперспективност на връзката, което сепва неприятно всяка жена, дори ако самата тя не търси сериозен ангажимент...

Погледна датата, на която щеше да бъде премиерата на Ирена. Имаше достатъчно време. Дотогава щеше да си набележи всички задачи, които трябва да свърши в столицата.

Достави си удоволствието отново да налее във филджанче домашна ракия и се загледа през прозореца на бащината си къща към заснежения връх Тодорка.

Гергина Дворецка

От романа "Искрено ваша", ИК "Персей", 2016 г.

Началото на романа "Искрено ваша"

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА МАРИОЛА

1.

Един младеж с дълго до петите кафяво-зелено палто ходеше бавно покрай сергиите на площад „Славейков”. Младежът имаше много свеж вид, а палтото изглеждаше захабено и мръсно като на скитник. Противоречивото впечатление от външността му го правеше да изглежда като отровно екзотично цвете. Когато го забеляза, Мариола Ванчева изпита инстинктивното желание да избяга по-бързо и по-далече от него. Тя се замота към сергията с книги от съвременни български автори и се загледа в заглавията... Като че ли не се изненада, когато младежът с розови бузки и дреха на прошляк се приближи към същата сергия...

Мариола се постара да го загърби и се канеше да се отдалечи, но не искаше да изглежда, че бяга панически.

-                     Напоследък излязоха много добри неща... Романите на...

Младежът подхвърли 2-3 имена на популярни съвременни български писатели. Беше се привел и разгръщаше с една ръка страниците на някаква книга. Другата му ръка оставаше в джоба на захабеното палто.

Тъй като не изглеждаше да говори на нея, Мариола реши, че наистина е време да си тръгне.

-                          Има и доста талантливи авторки напоследък... – продължи младежът. – Страшно ми допадат – съвременни, откровени...

Мариола сепнато го погледна. Той пресрещна очите й и зачака. Кой знае защо, тя се видя отстрани: висока, слаба жена на средна възраст с боядисана в русо побеляла коса – май си личеше прораслата бяла ивица като ореол около главата, скоро не беше освежавала цвета.

Първото нещо, за което й се искаше да попита младежа, беше защо ходи с такова дълго, мръсно палто, но този въпрос й се стори прекалено личен, затова каза:

-                          Вие сигурно също пишете?

Младежът сведе поглед към книгата, която досега беше разгръщал с една ръка, и отговори неуверено:

-                          Много съм взискателен към себе си. Пиша, но не предлагам в издателства.

Мариола като че ли започваше да го разбира: вероятно беше от онези

хора, изживяващи се като творци, на които им липсва достатъчно увереност в собствения талант и затова се стремят да демонстрират артистичност чрез външния си вид. Би му казала с майчинска откровеност (защото неочакваният събеседник беше горе-долу на възрастта на сина й), че, разхождайки се между книгите с това противно палто, няма никакви основания да се чувства като писател. При спомена за своя син, студент в Германия, изпита съчувствие към младежа, който не смееше да вдигне отново поглед към нея:

- Поне показвате ли на някого написаното? – дружелюбно попита тя.

          - Показвам! – отзова се веднага младежът. – Много обичам да показвам!

Тя го загледа с любопитство. Какво можеше да пише това момче с бебешки свежи бузи и закръглено тяло, загърнато в зеленикаво-кафяв въшкарник? Опита се да отгатне, с усета на дългогодишна университетска преподавателка по съвременна българска литература: вероятно е абсолютен позьор – измисля проза, обременена от метафори... с въртеливи изречения, несъвместими с нормалния словоред. Беше се начела на такива измишльотини в някои новопоявили се авангардни списания. А можеше да е и нещо съвсем различно... Мариола се взря по-внимателно в чистата кожа на лицето му. Всъщност, беше напълно възможно да пише разкази със спомени от детството, съвсем непосредствени... с атмосферата на родното му място. Самата тя беше родена в космополитна София и оценяваше предимството на авторите, дошли в литературата с митологията на своя край. С какви ли местни вили-самовили бяха пълни текстовете на това странно момче!

- Ако искате, може да ми покажете и на мен! – произнесе предизвикателно Мариола Ванчева.

- Добре! – не се поколеба младежът. – Къде предлагате да стане това?

         Тя се замисли. Съвсем наблизо до площад „Славейков” имаше една къща с ресторантче на приземния етаж – беше уютно, евтино, с домашни гозби. На обед там не ходеха много посетители, така че щеше да види на спокойствие творбите на този потенциален талант. А може би самият той щеше да й прочете нещичко от тях на глас – някои автори обичат това... макар рядко да четат изразително – усмихна се мислено Мариола и предложи:

-                          Елате, знам едно подходящо място!

Младежът тръгна редом с нея, като старателно се загръщаше в дългото си палто.

         Тя си представи, че отблъскващата на пръв поглед дреха от вътрешната си страна е подплатена с многобройни джобове, в които нестандартното момче къта ръкописите си, готово да ги предостави на първия срещнат... само не и на издателство. Мариола се зарече, докато вървяха към ресторанта, че, ако текстовете наистина й харесат, ще препоръча на младежа къде да ги предложи за публикуване. При тази мисъл се засмя и го погледна съзаклятнически. Вече бяха пред къщата ресторант.

         Настаниха се в по-закътано ъгълче, за да не им пречи шумът от кухнята или новодошлите клиенти. Възрастният келнер я поздрави приятелски – беше идвала и друг път тук със сина си или с колеги от университета. Мариола се замисли дали да поръча обяд за себе си и за непознатия млад автор, но реши, че е по-добре това да стане, след като види творбите му.

-          Оставете ни менюто! По-късно ще изберем нещо! – отпрати тя келнера и се обърна към младежа – Добре, сега нека видим!

-                     Почакайте малко, докато се махне този човек – с укор каза младежът и се огледа, за да се увери, че няма кой да им пречи. – Добре, вече може!

И дискретно разгърна палтото си.

В този момент Мариола осъзна, че през цялото време подсъзнателно е допускала какво точно ще види и не можа да разбере как се беше подвела, та да стигне до сценката, в която участваше. Под дългото захабено палто младежът беше абсолютно гол.

Тя толкова се притесни, че рязко стана от стола си. Младежът инстинктивно се зави с мръсната дреха и каза само:

- Е, какво сега? – като че ли искаше да добави – „Нали се бяхме разбрали да показвам...”

         - Вижте какво!... Защо се представяте за автор?... – изхриптя Мариола. –  И защо ходите с това дълго, мръсно палто?

         Младежът я гледаше стреснато:

-                     Е, какво сега се правиш на...? ...Нали беше ясно, оглеждаше ме, хилеше се... Ясна ми беше какво искаш...

Мариола Ванчева припряно заприбира шлифера си и чантата, оставени на съседния стол, но преди да изхвърчи от къщата ресторант не се сдържа:

-                     И изобщо, чел ли си тези автори, за които говореше пред сергията?

Младежът не я удостои с отговор и остана на мястото си, без да я поглежда. Тя направи още няколко крачки към вратата, но отново се обърна към него, вече извън кожата си:

-                          И защо си навлякъл това гнусно дълго палто?

Този път младият човек я погледна, усмихна се и отговори:

- Защото на много от вас им се приисква да ми го изперат... Приятно ви е да се грижите за някой мъж!... Млад мъж!

2.

Мариола се прибра вкъщи като замаяна. Отдавна не се беше чувствала толкова погнусена. Докато изкачваше стълбите до апартамента си, пред очите й изникна натрапчиво образът на младежа с мръсното палто, който в един момент остава гол пред нея насред малката къща ресторант. Сега, вглеждайки се в този спомен, погнусата й нарасна, защото младият ексхибиционист нямаше тяло на атлет. Беше по-скоро отпуснат, с тлъстинки. „Къде си тръгнал да се правиш на жиголо с тая външност!” – беснееше мислено тя.

Отключи апартамента си и хлътна в сумрачното антре. Живееше сама на първия етаж в стара кооперация на ул. „Раковски”, близо до академията за театрално изкуство. Насочи се директно към кухнята и сложи джезвето на печката, за да си свари кафе. После войнствено тръгна към хола, като че ли там я чакаше наглият млад натрапник и тя щеше да хвърли отгоре му цялата жлъч, която беше насъбрала през последните минути. Холът, разбира се, беше празен и тя се отпусна върху големия фотьойл в очакване да заври водата за кафето. Опита се да разбере в кой момент се беше оставила да бъде подведена от младия перверзник. Може би, когато той цитира някои познати имена на съвременни български автори... А и после, когато го загледа и осъзна, че е горе-долу връстник на сина й, което подсъзнателно отключи някаква симпатия у нея. Затова сега й се струваше още по-отвратително, че през цялото време оня наглец беше виждал в нея просто една застаряваща жена, петимна за млада плът.

Прииска й се да набере телефонния номер на сина си в берлинското му общежитие, но се овладя – не можеше да сподели с него току-що преживяното, беше  неловко... и, честно казано, доста срамно.

На дъщеря си изобщо не й мина през ума да се обади. Мариола Ванчева се чувстваше доста отчуждена от момичето си. Жасмина беше на 26 години и откакто брат й замина да следва в Германия, се изнесе на квартира в квартал „Иван Вазов”. Наема го плащаше мъжът на Мариола, който след „началото на демокрацията” предпочете да се върне в родното Банско и да завърти хотелиерски бизнес в ремонтираната къща на родителите си. Печелеше много добре, така че семейството не чувстваше финансови затруднения.

Мариола категорично беше отказала да последва съпруга си в Банско. Никога не би допуснала да затъне в хотелиерството. Остана си преподавателка по съвременна българска литература в Софийския университет. Не се задълбочи в научна кариера. Това понякога я затормозяваше, но когато гледаше самотните си колежки, докторки на науките, се наслаждаваше на усещането, че  нейният живот е пълноценен – на 49 години е постигнала достатъчно признание в професията, омъжила се е навреме и е родила две деца, които вече са отраснали...

Водата за кафето сигурно беше завряла... Обичаше да си го прави в джезве, а не в кафеварка. Наля напитката в любимата си порцеланова чашка със синьо-жълти цветя и се върна в хола. Докато сновеше от стая в стая, гневът й от срещата с пишман-жиголото се беше поуталожил. Загледа се през прозореца към улицата. Обичаше тази театрална, светска улица „Раковски”. Беше щастлива, че е родена на пъпа на София, макар с напредването на годините да осъзна, че дошлите от провинцията разполагат със спомени, които софийското дете не би могло да има...

Апартаментът, в който живееше сега, беше домът на нейното детство. Тук  израсна със сестра си и с брат си. Някога в това стандартно жилище от две стаи с хол и кухня бяха живели шестима души защото освен децата и родителите тук в един момент се настани и баба й. Мариола Ванчева харесваше детството си, въпреки че в него липсваха приключенията на децата от селата и малките градчета. Тя играеше с връстниците си в двора на кооперацията. Наблизо беше и градинката с църквата „Св. Седмочисленици”, така че детската им тайфа навремето имаше къде да се вихри...

Може би трябваше да хапне нещо, преди да тръгне към университета... Отпи от кафето... Можеше и да не хапне. Мариола се гордееше, че на тази възраст успяваше да опази фигурата си от младини. Не полагаше особени усилия, просто никога не се колебаеше да си спести някое ядене. Сестра й, която беше само с две години по-голяма от нея, преди време рязко качи 6-7 килограма... Всъщност, дали ги качи изведнъж? Мариола я виждаше много рядко и може би беше пропуснала постепенното окръгляне на Ирена. Не искаше да заприлича на нея.

Докато отпиваше последните капки от кафето, се запита какво ли би направила сестра й, ако беше попаднала на младежа с мръсното дълго палто. Щеше ли да открие някакъв чар у него? Не можа да си отговори. Ирена по принцип беше влюбчива, но много обичаше мъжа си и вероятно нямаше да се впусне в улична авантюра. Припомни си я като дете: по-голямото момиче в семейството, каката! В най-ранното им детство Мариола се гордееше с нея. Беше й приятно, че останалите деца се стараеха да се харесат на сестра й, че в игрите им тя винаги се оказваше с главната роля и това ставаше по някакъв съвсем естествен и необясним начин... После нещо се случи... Вероятно, поотраствайки, някои започнаха да се замислят откъде-накъде все Ирена ще играе важната роля в кварталните им детски игри. С какво е повече от другите – нито е по-красива, нито е по-умна...

Самата Мариола никога не разбра с какво сестра й беше успявала да омагьосва години наред детската компания...

Вече беше време да тръгва за университета. Разтвори големия стар гардероб, за да избере какво да облече. Подбра стилен жакет, който  подхождаше на полата й – пред студентите трябваше да показва добър вкус, за да не я коментират злорадо по коридорите.

Докато слизаше по стълбите, се сепна при мисълта, че оня младеж с противното палто може да я причаква пред входната врата на кооперацията. Приготви си наум една много язвителна фраза, с която да го унищожи, но не се наложи да я произнесе.

3.

Вечерта, преди да се прибере вкъщи от университета, мина бавно по любимата си улица „Раковски”. Заглеждаше се в театралните афиши и веднага след това забравяше какво пише на тях – нямаше желание да ходи на театър. Просто се чувстваше добре при мисълта: „Ето, това е моята артистична улица”.

Спря пред цветарския магазин под кооперацията, в която живееше. Не й се влизаше вътре, защото там имаше една старателна продавачка, която почваше веднага да препоръчва букети или да обяснява за каква украса могат да послужат венците от сухи цветя, които нейна роднина изработваше неуморно. Мариола се загледа през витрината. Венците от сухи цветя всъщност никак не бяха лоши. Например, онзи с боядисаните в кафяво и жълто тревички... Може би след време щеше да си го купи. Премисли набързо къде би могла да го сложи в апартамента си. Най-добре в хола!

След малко, когато вече беше във въпросния хол, откри подходящо място, където да окачи венеца от сухи цветя – на стената до прозореца! Щеше веднага да привлича погледа...

Хвърли върху ниската масичка пред фотьойла няколко рекламни листовки и един плик, адресиран до нея, но без подател, и отиде в кухнята. Набързо хапна парче хляб и няколко маслини.  За вечеря толкова стигаше. Погледа новините по телевизията – разбира се, пак се говореше предимно за наближаващото приемане на България в Европейския съюз. Мариола Ванчева не се вълнуваше особено от тази тема. Животът й на университетски преподавател едва ли би се променил много, когато вече щеше да бъде европейска гражданка. Виж, дъщеря й се беше отдала изцяло на предстоящото българско еврочленство – още преди да завърши английска филология, започна работа в една гражданска организация, която се занимаваше с евроинтеграция... Оттам, разбира се, Жасмина не получаваше редовен доход, освен ако не дойдеше финансиране по някой проект, но, слава богу, хотелиерският бизнес на баща й в Банско не я оставяше гладна...

За момент Мариола пожела да се обади по телефона на сина си в Берлин, но нещо я възпря. Да, това беше, разбира се, нелепата случка от тази сутрин, когато един младеж, почти връстник на Сашко, я подлъга, че е писател, а в крайна сметка й се демонстрира гол. Кой знае защо, изпитваше вина пред сина си, че е позволила да изпадне в такава конфузна ситуация – майката на Александър Симов се усамотява с перверзник на неговата възраст в един закътан семеен ресторант! Срамота!... Трябваше да изтрие колкото може по-бързо този спомен.

Извади от бюфета в хола бутилка червено вино и си наля малко. Държеше бутилката за гости. Самата Мариола рядко пиеше. Не харесваше навика на сестра си, когато е развълнувана, да се разхожда напред-назад из стаята с чаша вино в ръка. Кога Ирена придоби този навик? Май когато се появиха проблемите й в редакцията...Тогава живееха всички заедно в този апартамент. Баба й вече беше починала и станаха някои размествания, като в крайна сметка помещенията бяха разпределени между членовете на фамилията така: Ирена зае бабината стая, а когато Мариола се омъжи за Симо, младото семейство се настани в по-голямата, някогашната детска. После там се появи и бебето Жасмина, а 4 години по-късно – бебето Сашко. Брат им Красимир, откакто поотрасна, си беше обособил свое кътче в кухнята, а родителите на Мариола обитаваха хола...

С годините домът на ул. „Раковски” постепенно се опразваше. Първо си тръгна Красимир – след като завърши университета, се ожени за Жаклин и замина за Париж. Малко по-късно същата година се омъжи и Ирена и отиде да живее с Росен в апартамента му близо до площад „Баба Неделя”. Накрая се изнесоха възрастните й родители, когато след политическите промени през 1989 г. реституираха къщата на баща й в родния му Бургас... След това започнаха да си отиват и всички от семейството на Мариола – първо мъжът й, който след закриването на института към БАН, където работеше, се пробва в различни частни фирми, а накрая не устоя на носталгията по родното Банско и се пресели там. Замина и Сашко, за да следва психология в Берлин, а буквално дни по-късно дъщеря й излезе на квартира. Така Мариола остана сама в целия апартамент. Започна да се чувства като пазителка на семейната памет. Приятно й  беше да се разхожда из празните стаи и да си представя сценки от миналото:

 Ето тук, до прозореца в хола, украсяваха елхата за Нова година (тогава не се говореше за Коледа). Поднасяха си подаръци малко след полунощ! След националния химн и наздравиците – кой с шампанско, кой с лимонада – започваше суетене по стаите. Всеки вадеше подаръците, които беше приготвил за другите и беше скрил на недостъпно място. После наставаше голямата бъркотия на взаимното подаряване, на възхищението от получените нови придобивки... докато най-накрая децата си лягаха да спят в тяхната стая, бабчето – в неговата, а мама и татко изчакваха всичко да утихне и разтягаха дивана в хола, за да го превърнат в своя спалня. Години по-късно Мариола си задаваше въпроса как родителите й бяха решили бабчето да се разполага сама в едната стая, а те да обитават хола, изчаквайки всеки да догледа телевизионното предаване, което го интересува, за да могат да разтегнат диванчето и да си легнат. Това означаваше или голяма жертвоготовност, или че вече се бяха наситили дотолкова един на друг, та никой не рискуваше да ги залови в неудобно положение, ако случайно през нощта трябваше да прекоси хола на път за тоалетната...

А тук, пред големия стар гардероб сестра й Ирена стоеше като 15-годишно момиче и гледаше замислено дрехите в него, за да си избере нещо подходящо за пролетната забава във френската гимназия. Каквото и да облечеше, след такива забави се връщаше замислена и разстроена. Нейната сестра, влязла с отлични оценки в елитното училище, беше изпаднала в състояние, което сега наричаме стрес, а тогава се определяше като неумение да се сработи с колектива. 13-годишната тогава Мариола не можеше да разбере как Ирена, която като малка без никакво усилие омайваше децата от квартала, в гимназията се оказа в изолация. Поотрасналите квартални приятели също един по един започнаха да въстават срещу необяснимото влияние на сестра й над тях и все по-често й показваха, че нейното мнение вече не ги респектира.

Така или иначе, след като се нагледа две години на посърналата си сестра, Мариола категорично отказа да кандидатства във френската гимназия и завърши средното си образование в 7-о училище. Брат им обаче направи избора на Ирена – дали защото майка им много обичаше френския език или за да бъде заедно с кака си? Вярно е, че ученическата им братско-сестринска идилия продължи кратко, защото когато Красимир се записа в подготвителен клас, Ирена беше вече в последния, но май наистина след като братчето им отиде там, каката се почувства по-добре. 

Всъщност, хората винаги разпознаваха Ирена и Красимир като брат и сестра – те бяха тъмнокоси и тъмнооки, докато Мариола с русите си коси и пъстри очи не се вписваше в семейния портрет. Баба й твърдеше, че приличала на по-голямата от двете й дъщерички, починали още като деца от бронхопневмония. „Тогава малките мряха като мухи! Още не беше открит пеницилинът!” – заключаваше бабчето, когато им разказваше случки за тяхната майка, останала единствено дете след смъртта на сестрите си. Може би, за да компенсира тази загуба, майка й се беше решила да роди три деца – нещо, което през 50-те години на миналия век в България беше рядкост.

Някога Мариола много се гордееше, че има брат и сестра. Проблемът беше, че роднинската й връзка с тях често будеше съмнения. Тя дотолкова се различаваше външно от Ирена и Красимир, че когато се похвалеше със своето многочленно семейство пред нови познати, обикновено те спонтанно реагираха: „Но вие не си приличате! Те са съвсем различни от теб!” Като дете Мариола никога не изпита удоволствие от това да бъде различна от брат си и сестра си. Безспорно, тя бе хубава, а Ирена не. Един до друг обаче Ирена и Краси бяха като две порцеланови фигурки, излети по общ модел, и създаваха приятното усещане за хармония.

         В паметта на Мариола изникна картина от погребението на майка им преди година. Тримата вървяха един до друг зад траурния автомобил с ковчега и върху задното му стъкло се отразяваха силуетите им: Ирена и Красимир – по-дребнички, а Мариола – стройна и висока, стърчаща встрани от тях. Беше слънчев октомврийски ден. Около косите на брат й и сестра й прекършен слънчев лъч очертаваше червеникаво сияние. В този момент неясното отражение върху стъклото на траурния автомобил беше скрило повехналостта на чертите им и те изглеждаха като момче и момиче от приказка, в която децата рано остават сирачета. „Принцът и Принцесата!” – беше си помислила тогава Мариола. Самата тя, красивата, белязаната със звездата на късмета, не се почувства като част от тази приказка. Ролята на Принцесата, както в детството им, кой знае защо, отново играеше невзрачната й сестра...

         Отпи от чашата с виното и погледът й попадна върху рекламните листовки, които мимоходом взе тази вечер от пощенската кутия. Нищо в тях не я заинтригува. Оставаше само белият плик, върху който липсваше името на подателя. Отвори го с умерен интерес. Беше покана. За представяне на сборник с избрани стихотворения от Ирена Ванчева.

4.

         Вероятно поканата за премиерата на сестра й беше пристигнала още сутринта, но днес Мариола дотолкова се вбеси от срещата с младия ексхибиционист, че се сети за пощенската кутия чак в края на работния си ден... Значи Ирена се е върнала към поезията... Намерила е време да събере в сборник свои стихове...

         Майка им много се гордееше, че най-голямата й дъщеря още от дете прояви поетична дарба. Детските стихове на Ирена бяха доста неумели, но с усет за ритъм.  В началното училище се беше разбрало за творческите й опити и винаги я включваха в ученическите тържества: „А сега Ирена Ванчева от ІІІ „в” клас ще рецитира собствено стихотворение!”  Мариола запомни как веднаж от залата раздразнен родителски глас репликира: „Собствено стихотворение на баща й!” Тогава се беше засрамила заради сестра си, която, изправена върху подиума, редеше своите детски римички. Естествено, Ирена си ги беше измислила сама и това веднага личеше по наивността им, но репликата на раздразнения родител звучеше с такава неприязън, че на Мариола, стаена сред публиката, й идваше да избяга далече, за да не я застигне по някаква случайност и нея негодуванието на чуждия баща. Дали ужасът от тази несправедлива и необяснимо силна омраза, насочена от възрастен човек към едно малко момиче, не беше причината, вече като зрял човек, Мариола да не се стреми към собствени изяви, за да не предизвика подобна реакция срещу себе си – тя никога не пожела да защити докторат, ограничаваше се само с преподаването в университета...

         По-късно, като гимназистка, сестра й започна да публикува в изданията за ученици - вестник „Средношколско знаме” и списание „Родна реч” и на Мариола й се случваше да изпита гордост, когато някой неин съученик споменаваше за тези публикации, но понякога я жегваха и с думите: „Четох едни нескопосани стихове от Ирена!” и тя си беше измислила реплика, с която да парира обидата: „Не й ги пиша аз!”

         Сестра й се беше отдала на усилено поетично творчество, докато следваше българска филология, а и след като постъпи на работа в редакцията... Издаде две стихосбирки... После години наред не  публикуваше нищо. И ето сега, тази покана за премиера...

Мариола допи чашата с вино, която си беше наляла в началото на вечерта... Странен се оказа днешният ден: около обед – историята с младия кандидат-жиголо, който й се разголи нагло, вечерта – новината за книгата на Ирена... Почувства се уморена и отиде да спи.

Гергина Дворецка 

От романа "Искрено ваша", ИК "Персей", 2016 г.