сряда, 31 август 2016 г.

Моят марокански филм III – драматични обрати

В моя пътепис за Мароко, който реших да представя като филм, преди време стигнах до момента на драматичните обрати. Те започнаха в Маракеш и, както често се случва, почти нищо не ги предвещаваше. До този момент от журналистическото ни пътуване бяхме минали през Казабланка, Рабат, Мекнес и Фес. В имагинерния сценарий за моя филм нарекох колегите от шестчленната ни група – четири жени и двама мъже - с условни имена: Достолепната дама, Експанзивната дама, Хубавото момиче, Алекс, Умното момче. Аз фигурирам със собственото си име, както и местният ни водач Рашид. (Повече по темата – във втората част на „Моят марокански филм – персонажи, характери“)
В Маракеш, преди началото на драматичните обрати, вече сме успели да видим някои от по-важните забележителности: площада „Джемаа Ел Фнаа“, градините Менара, гробницата на династията Саади, двореца Баиа… Не пропускаме и голямата джамия в града.


След като сме обядвали в ресторант „Дар Ессалам“, където Хичкок е снимал сцени от филма си „Човекът, който знаеше твърде много“, продължаваме разходката из града, водени от Рашид. Някои от колегите решават да обменят още пари, защото се оказва, че в Мароко има много хубави стоки.
В един момент от обменното бюро се раздава сърцераздирателен вик. С него Експанзивната дама оповестява, че са й откраднати част от парите. И то точно пликът с парите на колежките й, които са я помолили да им купи мароканско арганово масло. Обяснявайки всичко това, Експанзивната дама продължава да вика: „Искам си парите обратно! Искам си парите обратно!“ Обръща се към Рашид: „Вашата фирма трябва да ми възстанови тези пари! Иначе ще напиша лоши неща за Мароко!“ Рашид се старае да я успокои. Хубавото момиче я съветва да провери още веднаж внимателно в чантата си. „Няма ги, няма ги – ридае Експанзивната дама. – Успели са да ми измъкнат точно този плик, докато сме били на площад Ел Фнаа.“
С останалите колеги от групата се споглеждаме. Някой пита: „Колко бяха парите в плика?“ „Много, много“ – вайка се Експанзивната дама. „Колко много?“ „Много – тросва се тя. – Хиляда евро!“ Отново се обръща решително към Рашид: „Искам си парите обратно!“. Той явно е объркан. Предлага й да отидат заедно в полицията и Еспанзивната дама се съгласява. Микробусчето ни закарва близо до Градината на Мажорел – следващата забележителност, която трябва да видим по програма. Рашид предава водачеството си на Алекс, връчва му документа, който осигурява  достъп на цялата ни група до Градината, уговаря се с него къде микробусчето ще дойде да ни вземе в определен час, за да ни закара до хотела. После се разделяме с Рашид, Експанзивната дама и шофьора.
В Градината на Мажорел следва ново разделяне на групата – Алекс, Хубавото момиче и Умното момче тръгват по една от алеите, ние с Достолепната дама – по друга.


 Мястото е впечатляващо – навсякъде се издигат палми,  екзотични дървета и храсти, кактуси с различна големина и форма. 


Градината е създадена от френския художник Жак Мажорел през 20-те години на ХХ в., а много по-късно грижите за нея поема Ив Сен Лоран. Сега там се издига колона в негова памет и има малка галерия „Ив Сен Лоран“. 


В Градината може да бъде разгледан и Музей на берберското изкуство, но по време на нашето посещение го заварваме затворен. С Достолепната дама се разхождаме сред малки водни пространства и буйна растителност, но освен за тях, си говорим и за случката с Експанзивната дама. И двете сме били обирани неведнаж в живота си, но никога не сме крещели и то така, че да стресираме всички наоколо. Не ни е хрумвало и начаса да накараме някого да ни възстанови сумата, която ни е била открадната.


Независимо от неприятната случка, след разходката в Градината на Мажорел се чувстваме ободрени. С останалите трима колеги се отправяме към мястото, където Рашид е обяснил на Алекс, че ще ни чака микробусът, за да ни закара до хотела.  Микробусът обаче го няма. Не ни остава друго освен да чакаме. Чакаме дълго. Алекс и Умното момче отиват да проверят дали шофьорът не е паркирал в някоя от съседните улици, но не го откриват. Нямаме и телефонния номер на Рашид – до този момент не сме се разделяли с водача си и не ни е било нужно да му се обаждаме, но днес нещата са се променили. Аз имам номера на Експанзивната дама и го набирам, но се оказва, че апаратът й е изключен.  


Над Маракеш притъмнява. Отдавна е минал часът, в който е трябвало да ни вземе микробусът. Сами сме в град, който не познаваме. Чакаме още известно време и аз питам Алекс какво мисли за придвижването ни до хотела. Отговаря ми, че това може да стане с такси или автобус – явно, вече не разчита на микробуса, с който групата ни пътува из Мароко. Предлагам му да не губим повече време и да вземем такси.
Натоварваме се петимата на един автомобил. Когато наближаваме хотела, джиесемът ми звъни. Обажда се Рашид и пита къде сме. Казвам му, че съм учудена защо се обажда едва сега, след като микробусът трябваше да ни чака на определено място преди 2 часа и ни се е наложило да вземем такси.
„Добре, ще се видим в хотела!“ – отговаря Рашид.
Когато трябва да се разплащаме с шофьора, аз му подавам дължимата сума, за да не се суетим при събирането на пари. „Тази сума трябва да ти я възстанови Рашид“ – заявява Алекс и намирам, че е прав.
Отправяме се директно към ресторанта, където сме посрещнати сърдечно от неговия шеф. Разбрал е, че сме група български журналисти и е дошъл да ни поздрави лично, защото има отлични контакти със свои колеги от България и много уважава страната ни. Думите му ни поразведряват след неприятните преживявания в последните часове. Сядаме около масата.
След малко към нас се присъединяват Експанзивната дама и Рашид. Без да сме се наговаряли помежду си, никой от нас петимата не разговаря с тях. „Какво значи това, колеги? – не се стърпява Експанзивната дама. - Аз бях обрана, а сега вие не ми говорите! Виновна ли съм, според вас, че бях обрана? Кажете, виновна ли съм, че ми се случи нещо толкова ужасно?“ Отново е започнала да повишава глас, с което привлича вниманието на останалите посетители в ресторанта.
„Само че и ние не сме виновни, че си била обрана, и не беше справедливо да ни подлагаш на такъв стрес с виковете си“ – нарушавам общото мълчание.
„Значи казваш, че са ти взели 1000 евро? – пита я Алекс и тя потвърждава – А много ли е умно да носиш у себе си толкова пари, когато знаеш, че ще ходим на оживени места?“
„Е, направила съм го! Носех ги тези 1000 евро у себе си.“
„Значи проблемът е в теб“ – заключава Алекс.
„Колеги, не мога да повярвам, че се държите така с мен! – отново надига глас Експанзивната дама. – Аз бях обрана! Бях обрана!“
„А докато бяхте с Рашид в полицията, микробусът така и не дойде да ни вземе“ – припомня Алекс.
Нашият местен водач започва да обяснява, че шофьорът ни е чакал в уречения час на уреченото място, но ние не сме отишли навреме. Истината обаче явно е друга - при всички случаи микробусът е трябвало да ни изчака. 
„Сега дължиш на мадам Дворецка сумата за таксито, с което дойдохме до хотела“ – произнася твърдо Алекс.
Рашид се усмихва, за да покаже, че приема думите му като шега. Той явно не чувства никаква вина, че е оставил петима от шестчленната ни група да се оправят, както могат, докато се е занимавал с Експанзивната дама. Нищо чудно да го е респектирала с виковете си и той я е възприел като много влиятелна особа, за която трябва да се полагат специални грижи. 
Давам си сметка, че разправията ни кара хората от съседните маси да се обръщат към нас. Ако управителят на ресторанта е бил някъде наблизо, представата му за България със сигурност би се помрачила.
Петимата ставаме от масата и оставяме Експанзивната дама и Рашид сами. Отправяме се към бара. Там отново звучат изпълнения на младата двойка българи, с които сме се запознали предишната вечер. Те ни махат приятелски, а ние се стараем да скриваме помраченото си настроение.
Настаняваме се около маса близо до изпълнителите. С Достолепната дама си поръчваме, както обикновено, бяло вино, а останалите трима – бира. В някакъв момент в бара влиза Рашид. Приближава сконфузено и се обръща към мен: „Мадам Гергина, нека групата да се върне обратно в ресторанта – не бива да бъдем разделени.“ Вероятно Експанзивната дама се е почувствала зле от напускането ни и му е обяснила, че двете с нея се познаваме отдавна, затова той трябва да действа чрез мен, за да я спаси от неловкостта да вечеря сама с водача ни на голямата маса.  Обяснявам на Рашид, че вече сме приключили с храненето, а освен това сме много ядосани, че той ни изостави в центъра на Маракеш, за да се занимава с Експанзивната дама.
„Дължиш на мадам Дворецка парите, с които тя плати таксито ни дотук!“ – отново му заявява Алекс.
Рашид реагира със същата усмивка, както предишния път – все едно, че е чул неуместна шега – и бързо си тръгва. Колегите от групата преценяват, че водачът ни никакви пари няма да възстанови и започват да събират помежду си сумата за таксито. Алекс, който седи до мен, накрая ги преброява и ми ги връчва. Не ми е удобно да приема, защото те са събрали повече, отколкото самата аз съм дала на таксиджията.
„Виж какво, Алекс, нека останат у теб, а до края на пътуването ще се почерпим всички заедно с тях!“ – предлагам най-логичното, според мен, решение.
Алекс ме поглежда изумено. Дали заради отказа ми да взема парите или защото му казах последното изречение на френски език и си пролича, че съм му заговорила на „ти“? Второто изглежда по-вероятно. Реакцията му не ми е особено приятна, но явно възпитанието, което е получил на Запад, не му позволява лесно да изостави учтивата форма.
Той прибира събраната сума и казва, че непременно ще се почерпим с нея.  Сбогуваме се сърдечно с двамата български изпълнители от бара в маракешкия хотел, пожелаваме им успех в Мароко и на други места по света. 


Разотиваме се.
На следващата сутрин забелязвам на терасата под моята хотелска стая Експанзивната дама да чатка войнствено по клавиатурата на лаптопа си и се досещам, че пише поредния си гневен статус във Фейсбук – ставала съм чест свидетел на нейните фейсбукарски словесни битки. На свой ред включвам лаптопа си и откривам, че Експанзивната дама ме е разприятелила и блокирала. Отмъстила ми е заради вчерашната случка, когато не намери подкрепа в мое лице. Най-смешното е, че е разприятелила във Фейсбук и мъжа ми, който с нищо не я е ядосал. Когато човек е експанзивен, действа по този начин.
Настаняваме се в микробусчето, за да отпътуваме към Уарзазат. Експанзивната дама пристига последна, когато се качва, ми хвърля тържествуващ и злорад поглед, с който ми казва: „Видя ли какво ти се случи, след като се държа така с мен вчера? Вече няма да си ми приятелка във Фейсбук!“
Отвръщам на погледа й с колкото е възможно по-високомерно изражение и тя се изненадва. Дали си е мислила, че ще започна да я моля пак да станем виртуални приятелки? Някои хора са толкова самовлюбени, че възприемат себе си като подарък за околните и нямат никаква представа колко грешат.
Допускам, че е оплюла безпощадно във Фейсбук цялата ни група, получила е под постинга си десетки лайкове, повдигнала си е отново самочувствието и пак влиза в ролята си на „царицата на бала“, защото смята, че тази роля й се полага винаги, в каквото и обкръжение да попадне. Моят високомерен поглед обаче леко я отрезвява и тя си сяда сравнително кротко на мястото.
По време на цялото ни пътуване из Мароко се настаняваме на едни и същи места: Експанзивната дама е на седалката зад шофьора, до него е водачът ни Рашид. Аз съм зад Експанзивната дама, а от другата страна на пътечката в микробусчето е Достолепната дама, т.е. с нея сме почти една до друга с малко разстояние помежду ни. Зад нас има още няколко седалки и тримата останали колеги от групата могат да ги ползват, както намерят за добре. Лично аз не се обръщам често назад, за да не излезе, че проявявам любопитство. А и, честно казано, наистина не проявявам. Достолепната дама обаче държи да бъде в добри отношения с цялата група и честичко отправя реплики към задната част на превозното средство.
По пътя към Уарзазат Експанзивната дама по навик започва да говори с шофьора и с Рашид на арабски и за първи път получава публичен упрек за това. Хубавото момиче заявява на всеослушание, че не е редно тримата да разговарят на език, който никой от другите присъстващи не разбира. 
Експанзивната дама се спотаява. Започва да осъзнава, че ситуацията се променя не в нейна полза.
  Микробусчето навлиза в Уарзазат, който ми се струва толкова красив, че навсякъде в него би могло да се снима филм. 


Тук се намира известната киностудия „Атлас“ и на много места из града могат да се видят скулптури, напомнящи декори за филми. В ресторанта, където отиваме за обяд – Berbère Palace“ също. Достолепната дама ме снима сред такава обстановка. 


Хубавото настроение не ме напуска по време на обяда, макар че атмосферата е леко натегната. На Експанзивната дама гласът й не се чува, а това е необичайно. Ние с Достолепната дама си поръчваме бяло вино, а Алекс, Хубавото момиче и Умното момче – бира, както винаги. „Вие сте бирената тройка“ – обявявам на всеослушание. Умното момче ме поучава, че не бива да се въвеждат разделящи категории, защото това може да доведе до раздор между хората.    
„Разделящите категории не ги въвеждам аз – поправям го веднага. - Вие се обособихте като група, която пие само бира. Може би това се дължи на вашата аристократичност?“ – последната реплика я произнасям на френски и се обръщам към Алекс.
Той също ми отговаря на френски:
„Мисля, че снощи се разбрахме да си говорим вече на „ти“.“
Изненадана съм приятно – значи предишната вечер погрешно съм изтълкувала изумлението му, когато му заговорих на „ти“. Сега не му обяснявам, че току-що съм употребила множествено число, имайки предвид не само него, а и двамата му приятели.
В моя марокански филм следват няколко много хубави кадри от Уарзазат. 


Посещаваме Касбата на Таурирт. 


В Касбата ни посреща висок слаб екскурзовод и ни разказва сладкодумно за историята крепостта, за която се смята, че е построена през XVII в. Изградена е от кирпич и много от вътрешните й помещения са добре запазени, друга част се нуждае от ремонт и там не се допускат посетители. Екскурзоводът говори с усмивка, втъква на моменти шеги в разказа си. Изглежда много колоритно: тъмнокож, със зелени очи. За съжаление, цветът им не си личи на снимките.


В Касбата на Таурирт има и зали с картини на съвременни местни художници. Някои от тях работят на място и туристите могат да си купуват картините им, както направих и аз. Оттук ми е малката рисунка върху коприна „Касбата през нощта“, която окачих на една от стените вкъщи.


Срещу Касбата се намира Музеят на киното, в който се пазят декори и костюми от известни продукции.


 Във филмите, снимани в тукашната световноизвестна киностудия „Атлас“, те изглеждат напълно автентични, но в Музея бутафорността им е твърде осезаема. 


Атмосферата обаче предразполага да се почувстваш като актьор. 


Очаквам Експанзивната дама тук да бъде в стихията си и да си направи много фотосесии, но тя се е смълчала и не вдига обичайния шум около себе си.
На излизане от Музея на киното попадаме сред естествения декор на големия площад. Върху екрана на небето се прожектира впечатляващият филм на залеза с облаци, променящи цветовете си всяка минута. Правя снимка след снимка. 

После групата ни се разпределя в две коли и се отправяме към оазиса Финт. Там ще пренощуваме на бивак, в подножието на Атласките планини и пред прага на пустинята.
В колата седя на задната седалка заедно с Рашид и Експанзивната дама. Рашид ме заговаря с конфиденциален тон: „Мадам Гергина, защо всички се държите така с вашата колежка? Не е ли по-добре да сте в добри отношения!“ Давам му да разбере, че не ми се говори за това, а междувременно Експанзивната дама хлипа до него. Разстроен от вида й, Рашид се обръща отново към мен: „Но, мадам Гергина, не бива така!“ „Недей, Рашид, ще ми мине!“ – отново изхлипва Експанзивната дама. Повдигам рамене, май и на мен започва да ми става мъчно за нея. Обръщам се към прозореца. Покрай стъклото помахват палмови клони, осветявани за кратко от фаровете на колата, която се тресе по неравния път. После палмите изчезват, остава само тъмнината отвън и друсането по камънаците.
Все пак пътуването не продължава много дълго и стигаме до оазиса Финт. Там ни посреща Azis de l’оasis – Азис от оазиса – рекламното лице на тази туристическа дестинация. Той ни черпи с традиционния ментов чай.


 Разпределят ни по стаите в бивака. Всяка „стая“ е като малка къщичка от клони, около които отвън са опънати дебели платове. Широкото твърдо легло е покрито с няколко одеяла. До спалнята са обособени ниша за багажа, баня, тоалетна и отделно помещение с мивка. 


Ще вечеряме под открито небе, близо до голям запален огън. На земята са постлани килими и надуваеми дюшеци, върху които сядаме край голяма кръгла маса. Сервират ни местни берберски ястия. Предлагат и алкохолни напитки. С Достолепната дама си поръчваме бяло вино. Алекс също. За първи път от началото на пътуването изневерява на традиционната бира. Хубавото момиче и Умното момче последват примера му. Всички пием бяло вино. За първи път цялата ни журналистическа група не е разделена според напитките, които поръчва. 


Опитваме от вкусните блюда, пием бяло вино и си говорим. В някакъв момент Алекс, без видим повод, ни казва как са го наричали на галено учителите му, когато е бил ученик в Рио де Жанейро. Идва ми наум, че сега е моментът да му призная, че неговият роден град е вълнувал въображението ми още от най-ранната ми младост и дори съм писала за него в една от книгите си. Вероятно бих се разприказвала на тази тема, ако седяхме един до друг, но Алекс се е настанил точно срещу мен и не върви да му обяснявам през голямата кръгла маса защо толкова се заинтригувах, когато на идване в Мароко ми спомена, че е роден в Рио де Жанейро.


Аюб, млад бербер с ярка оранжева чалма на главата, ни сервира ястие след ястие. Хубавото момиче се вдъхновява от чалмата му. Моли го да я изпробва. Аюб развива големия оранжев шал и с вещина го омотава около главата на Хубавото момиче пред погледите на всички ни. Тънкият силует на момичето, увенчан с ярка оранжева чалма, се откроява на фона на бивака. Изглежда екзотично.  
Край огъня група бербери от оазиса засвирват местни мелодии. „Засвирват“ не е точната дума в случая, защото трима бият барабани, а четвъртият трака с някакъв автентичен инструмент във формата на малки гирички.


В края на вечерята става ясно, че Аюб е готов да ни заведе след няколко часа да наблюдаваме изгрева на слънцето от един хълм наблизо. Само че трябва да се стане много рано.  
В моя марокански филм посрещането на изгрева на върха на хълма, заема особено място. Слънцето се оказва невероятен майстор на светлинните ефекти. Първо се показва като светла ивица върху тъмното небе, после се скрива зад околните хълмове. „Край! Този път няма да има изгрев!“ - казва Аюб и почти сме готови да му повярваме. След известно време обаче червеникава светлина обагря първо скалите зад нас, а след това и кирпичените къщички наблизо – като че ли цветен прожектор се мести към различни части от сцената. 


Накрая слънцето се издига тържествено пред очите ни. „Иншааллах!“ – произнася Аюб.


Следва закуска с местни ястия отново върху килими на земята. Azis de l’оasis и други членове на семейството му се събират да ни изпратят. Аюб се оказва негов син.
Напускаме оазиса с автомобилите, които ни докараха предишната вечер. Гледките пред очите ми отново ми напомнят за декори от филм, а всъщност са съвсем истински.


Връщаме се в Уарзазат и там отново се качваме в микробуса, с който пътуваме из Мароко. Отправяме се към Агадир. По пътя се натъкваме на марокански екип, който снима сцени от филм на шосето. Нищо чудно, че във филмовия контекст на нашето пътуване, най-после се натъкваме и на истински кинаджии.


В Агадир групата ни за пореден път спонтанно се разделя на две. След настаняването ни в хотела часовникът ми малко ме е подвел и съм закъсняла за общата ни среща на рецепцията с няколко минути. Алекс, Хубавото момиче и Умното момче не са пожелали да чакат и са тръгнали сами към някакво близко заведение. Ние, останалите, заедно с Рашид също се отправяме на кратка разходка.


Вечерта в ресторанта се разразява малък конфликт между Алекс и Рашид, защото нашата част от групата е предпочела да изтегли часа на вечерята по-рано и е нарушила работния план на Алекс за вечерта. Той обвинява Рашид, че не спазва уговорките ни. Обяснявам му, че предложението за по-ранния час на вечерята съм го дала аз и водачът ни не е виновен, но Алекс не се успокоява напълно. Цялата група, с изключение на Рашид, отново пие бяло вино.  
Същата вечер, 13 ноември 2015 г., подготвяйки се за сън в хотелската стая, виждам по телевизията кадри, които в първия момент ми заприличват на екшън. Само че става дума за реалност и то жестока. Извършени са са атентатите в Париж на „Стад дьо Франс“ и в зала „Батаклан“.


Това е другият драматичен обрат по време на пътуването ни из Мароко, на фона на който всички останали случки през последните дни остават на заден план. Но това вече съм го описала в блога си под заглавие „На този ден бях в Агадир“.
На следващата сутрин, вцепенени от новините за станалото вечерта в Париж, потегляме към град Есаиура. В действителност, пътуването ни не свършва там, защото накрая се върнахме в Казабланка, откъдето 9 дни по-рано започна пътешествието си из Мароко, но в този мой пътепис, който реших да представя като киносценарий, бих искала последните кадри да са от пристанището на Есауира и извиващите се над него безброй чайки.
Такъв е моят марокански филм. Той не се получи цялостен. Останаха недоразвити сюжетни линии, неразкрити докрай характери, но финалът му е с кръжащите над морето чайки. Всеки може да го тълкува, както иска.  


 

 






вторник, 30 август 2016 г.

Разпадат ли се литературните общности?

В живота си съм участвала в 2-3 литературни общности. Първите си стихотворения написах още като дете и в група от пишещи мои връстници попаднах като ученичка във Френската гимназия, когато занесох свои стихове във вестник „Средношколско знаме“. Тогава редакторите ме поканиха да посещавам седмичните сбирки на младите поети, които се провеждаха всеки понеделник вечерта в редакцията на вестника. През останалите дни от седмицата се събираха белетристите, хумористите, журналистите, преводачите – всички бяхме на средношколска възраст. За сбирките на другите не знам, но в групата на поетите имахме някакво чувство за общност. Следяхме взаимно публикациите си, коментирахме ги. Ако стиховете на друг млад автор ни допаднеха, можехме да разговаряме лично с него, дори да станем приятели. Естествено, след завършване на гимназията, ние трябваше да напуснем това средношколско литературно общество, така че то се оказваше нетрайно поради ограниченията във възрастта на участниците.
По същата причина нетрайна, или по-скоро непрекъснато обновяваща се, беше и групата от сътрудници на друго издание за средношколци – списание „Родна реч“. По онова време един път годишно се организираха семинари в София за младите автори на списанието от цялата страна и тези семинари също създаваха усещане за общност.
С повечето си познати от „Средношколско знаме“ и „Родна реч“ се срещнах отново като първокурсничка в Софийския университет, когато бях приета в Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ към Централния студентски дом на културата. Вярно е, че и този литературен кръг беше временен за всеки от нас, защото след дипломирането ни преустановявахме участието си. Преди време няколко бивши членове на този литературен кабинет учредиха сдружение. Нямам намерение да се включа в него, но ми е интересно как ще се развие в бъдеще.
Защо се занимавам днес с темата за литературните общности и тяхното разпадане? Не визирам организации като Съюза на българските писатели или Сдружението на българските писатели, а неформални кръгове, създадени около определено издание или идея. Не крия, че на тези размисли ме навежда споменът за скорошния разрив в екипа на „Литературен вестник“, който стана предмет на немалко коментари. Запитах се дали разпадането е неизбежно за всеки литературен кръг - например, заради ограничения във възрастта, както беше в общностите, в които самата аз участвах като ученичка и студентка, или пък заради натрупвания на негативни емоции между отделните членове. 
Като страничен наблюдател на разпрата в „Лит.вестник“ лично аз бих предпочела тя да не се беше случвала. Много е тъжно да ставаш свидетел на свада между доскорошни съмишленици, които са държали един на друг. Но се замислям дали всяко литературно общество не носи още при зараждането си кода на своя бъдещ разпад.
Ако въпросното общество е съставено от хора на различна възраст и някой или някои от членовете изпълняват ролята на гуру за по-младите, очаквайки от тях страхопочитание во веки веков, той или те със сигурност ще се окажат излъгани в надеждите си, защото в европейската култура, когато човек постигне лични успехи и започнат да го уважават заради самия него, а не заради гуруто му, той държи да се еманципира. Може и да не демонстрира открито неуважение, но поне не би бил склонен да проявява безпрекословно покорство. Тогава разпадът в общността е неизбежен.
Има обаче и специфични особености в живота на едно литературно общество. Обикновено то е съставено от хора, дълбоко убедени в собствения си талант. Само че с времето някои от талантите се оказват по-ценени от други (по-признати публично, по-награждавани, по-превеждани и т.н.). Отначало това може и да не жегва болезнено останалите таланти от групата, но в един момент у някои от попадналите в незаслужена, според тях, сянка ще се загнезди въпросът: „Ама защо все той (тя или те)?“ Този въпрос може и да не е напълно осъзнат, но той ще ровичка душата като къртица, ще изравя стари спомени, ще ги трупа на купчинка на повърхността, докато в даден момент от наглед безобидната къртичинка не изригне изпепеляващият вулкан: „Ама ти ли бе? Аз досега колко неща крих за тебе!“ Би изглеждало драматично, ако всъщност не ставаше дума за къртичинка, изровена от дълбините на една страдаща от амбиции душа.
Та въпросът е дали не е напълно нормално литературните общности да се разпадат, след като сред членовете им по презумпция рано или късно ще се промъкне завистта, както става между хора, дълбоко убедени в своите лични творчески постижения.
Обективно погледнато, литературните обединения могат да бъдат много полезни за членовете си: организиране на съвместни литературни четения, издаване на общи сборници, взаимно рекламиране на членовете му… И всичко това, докато в даден момент някой автор не се почувства в сянката на друг и не реши да му вгорчава живота. Тогава атмосферата в групата започва постепенно да се отравя.
Не искам да звуча песимистично. Самата аз след участието си в 2-3 общности от автори в ранната си младост, по-късно нямах желание да бъда част от някакъв литературен кръг. Спомням си как са се отнасяли с мен колеги по перо от Кабинета „Д.Дебелянов“ след общи рецитали, на които публиката е аплодирала дълго стиховете ми. Спомням си също как след първата публикация на мое стихотворение във в.“Стършел“ (тогава „Стършел“ беше висока летва) отивах на сбирка на въпросния Кабинет в Студентския дом и автори, които се връщаха оттам, ме пресрещнаха и ме предупредиха: „Ако знаеш какво те чака!“ Е, меко казано, не ме чакаха поздравления.
Иначе с доста пишещи колеги от студентските ми години поддържам приятелски отношения и досега. Но, както вече споменах, в сдружението на бившите членове на Кабинета „Д.Дебелянов“ нямам желание да се включа.
Мисля си каква ли би била формулата за една дълготрайна неформална литературна общност. Предполагам, че тя трябва да е съставена от: поет, който няма амбиции да пише проза; писател, който никога не се е изявявал като поет; литературен критик, който никога не е правил опити да пише стихове или разкази. Май само тогава няма опасност в даден момент някой от тях да завиди на някого от останалите!
Шегувам се, разбира се. Има талантливи автори, които не страдат от чуждия успех. И все пак, остава въпросът за трайността на литературните общества. Практиката доказва, че те обикновено се разпадат – въпрос на време.

  

На снимката: Разцепената планина край италианския град Гаета

понеделник, 29 август 2016 г.

Тежки думи, тежки пестници

Отминаващият месец август в България ще бъде запомнен, покрай всички други по-важни събития, и с някои впечатляващи побоища – словесни и буквални. Първо заваляха ударите с думи около историята с „Литературен вестник“. По-незапознатите може и да не са запомнили за какво точно се разрази конфликтът, но въздухът още трепери от изригванията на дълго стаявалия се вулкан от негативни чувства в един екип от някогашни съмишленици. Заклеймявания, обиди, каквито обикновено си разменят хората на физическия труд (използвам евфемизъм на „хамали“), бяха отправени от литератори към литератори. И ние, шашардисаните неволни свидетели на свадата, се питахме това ли е начинът да се реагира при спор, независимо кой прав, кой крив. Ей тъй, с тежките думи по главата на опонента! Така реалните контури на проблема се размиват, защото човек инстинктивно започва да съчувства на нападнатия, а може той да не е съвсем безгрешен.
Тежки юмруци, в буквалния смисъл, развъртя за пореден път в живота си футболистът Христо Стоичков – сега потърпевши бяха шофьорът и фотографът на един вестник, който искаше да отрази сватбата на стоичковата голяма дъщеря. Естествено, че разгневеният баща е можел да се обърне за съдействие към полицаите, които са били наблизо, ако е искал колата на вестника да се махне. Само че май повече му се е искало да набие някого. Особеност на характера. Искрено се надявам делото, което битият шофьор е завел срещу известния футболист, да приключи с ефективна осъдителна присъда. Иначе Стоичков при пръв удобен случай пак ще се нахвърли да бие някого. Приносът за световната футболна слава на България не е съизмерим с нараненото от стоичковия юмрук лице на някой простосмъртен като нас. Футболната слава, колкото и да сгрява сърцата ни, е все пак абстрактно понятие, а разбитата от голмайстора уста на шофьора – нещо съвсем конкретно.
  След изстрелването на попържни в литературното пространство около спора за „Лит.вестник“ още една словесна атака се развихри през отиващия си месец август. Парадоксалното е, че се случи по много тъжен повод – безвременната кончина на журналиста Димитър Цонев. Наред с искрените съболезнования от страна на колеги, приятели и почитатели, в интернет се посипаха обидни коментари, че дъщерята на починалия не спряла да ходи по телевизионните студия, за да говори за баща си, че превърнала погребението му във флашмоб, вместо да потъне в скръб, че на всичкото отгоре щяла да прави фондация на негово име. Ударите не подминаха и професионализма на самия Димитър Цонев – каква журналистика щяла да поощрява бъдещата фондация, след като нейният патрон приживе се държал любезно с всичките си събеседници! В този случай за кой ли път се убедих как едно и също нещо може да се определи като много добро или като много лошо в зависимост от гледната точка. Аз също отначало се изненадах, когато видях дъщерята на Димитър Цонев по няколко телевизии, но разбрах, че го прави с посланието, че баща й няма да бъде забравен. Само някой със студено сърце не би забелязал как младата жена, дори когато се опитваше да се усмихне пред камерата, едва сдържаше сълзите си. Тя държеше да покаже колко силно вярва, че баща й винаги ще бъде жив не само за нея, а и за всички, които го ценяха. И все пак отново изникнаха във виртуалното пространство словесни побойниции, които не се въздържаха от злостни реплики около кончината на този харесван и обичан журналист.   

Общото между онези, които налитат срещу някого с тежки думи или с тежки пестници, е, че и в двата случая много се излагат. Лошото е, че изобщо не си дават сметка за това.  


петък, 26 август 2016 г.

Защо отстъпваме пред наглостта

Напоследък често ми се случва темата, по която предпочитам да пиша, да бъде изместена от друга. Не бях предвидила точно сега да се занимавам с проявите на наглостта, но една случка заседна в мисълта ми като рибена кост в гърло и тъй като не мога да я преглътна, предпочитам да не я задържам повече в себе си.
Чаках пред гише за някакво удостоверение. Бях си изтеглила номерче и следях на електронното табло кога ще дойде моят ред. Преди мен имаше още двама клиенти – млада жена и възрастен господин. Скоро се появи един мъжага на средна възраст, изтегли си номерче и също зачака.
На таблото светна цифрата198 и звучащ като робот женски глас обяви: „Клиент номер 198, заповядайте на гише номер 2“ . Нито жената преди мен, нито възрастният господин тръгнаха към въпросното гише, пред което се бяхме подредили вече четирима човека. Механичният глас повтори отново "198", но явно никой от нас не беше с този номер. В един момент мъжагата, който дойде последен, тръгна решително към гишето и започна да представя документите си на служителката. Другите двама клиенти - жената и възрастният господин - се загледаха озадачено в него, но бяха така вцепенени от ставащото, че не знаеха как да реагират.
„Извинявайте, господине, вие дойдохте последен, а сега предредихте всички“ – не се сдържах аз.
Мъжагата се направи, че не ме чува и продължи да занимава служителката с документите си.
„Да, защо ни предреждате?“ – окуражиха се след моята реакция другите двама чакащи пред гишето.
Мъжагата се обърна рязко и заяви: „Аз съм номер 198!“
„Покажете си номера!“ – вече с много твърд тон произнесе възрастният господин.
„Изгубих го!“ – каза мъжагата като гледаше господина право в очите.
„Вие изтеглихте номер след мен, трябва да изчакате реда си!“ – отново се намесих аз.
„Изтеглих нов номер, защото бях изгубил предишния. Но предишният ми номер беше 198.“ – с нагло вперен в нас поглед настояваше мъжагата.
„Ами така било много хитро! - не издържа и жената, която чакаше преди мен. – Чувате как два пъти викат номер 198, разбирате, че човекът с този номер го няма и отивате на негово място като предреждате всички останали.“
„Аз съм номер 198! – настъпателно повиши глас мъжагата. -  И само губим време да се разправяме. Досега щяха да ме обслужат.“
„А вие, госпожо, ще го обслужите ли, след като разбирате, че той предреди всички ни?“ – обърнах се към служителката на гишето.
„Ама аз откъде да знам? – защити се тя – Който дойде при мен, него обслужвам.“
Междувременно разправията привлече вниманието на пазача от входа и на двете жени от „Информация“, те приближиха към нас и шумно започнаха да се възмущават от предреждащия. На него окото му не мигна. Стоеше непоколебимо пред гише номер 2 и продължаваше да представя документите си. Пазачът и другите две служителки се изсулиха тихомълком.
„Изглеждате толкова интелигентен човек, а как се държите!“ – произнесе примиренчески възрастният господин.
„Не му правете комплименти - ни най-малко не ги заслужава! – опитах се да убедя господина да не се подмазва на нахалника и отново се обърнах към служителката на гишето - Значи ще оставите този човек да не спазва реда!“
Изведнаж на таблото светна нов номер и жената, която чакаше преди мен, се отправи към оспорваното гише номер 2. Мъжагата изненадано се отдръпна леко, за да й направи място до себе си. Не можеше да повярва, че не е успял да овладее напълно ситуацията.
После на таблото светна следващият номер и възрастният господин тръгна към служителката. Мъжагата продължаваше да стои възмутено край гишето, като че ли искаше да накара господина да се засрами, че е дошъл неговият ред. Възрастният господин видимо се притесни и, когато си тръгваше, се обърна към мъжагата с извинителен тон:
„Видяхте ли колко малко време отнех! Нямаше смисъл да се ядосвате!“
„Защо му се извинявате? – недоумявах аз. – Само го поощрявате да постъпва така и друг път.“
На таблото светна моят номер. На свой ред приближих към гишето, до което, все така видимо много ядосан, стърчеше мъжагата, който беше поискал да предреди всички. В това време служителката от съседното гише, която явно имаше други ангажименти, се смили над него и го покани да отиде при нея, за да го обслужи. Мъжагата я заговори любезно, тя му отговори още по-любезно, двамата едва ли не си загукаха, обсъждайки неговите дела.
Същевременно при мен нещата стояха по коренно различен начин. Като стриктен човек бях подготвила целия набор от необходими документи за удостоверението, което трябваше да получа. Служителката обаче непрекъснато търсеше някакъв проблем, наставляваше ме назидателно и имах чувството, че й се иска мъжагата край съседното гише непременно да чуе как строго се отнася с мен.
„Значи по-симпатични са хората, които без да им мигне окото правят другите на глупаци, а не тези, които се възмущават от тях!“ – повиших тон така, че гласът ми да стигне и до мъжагата.
„За какво говорите?“ – сопна ми се служителката, която ме обслужваше.
„Говоря за това, че явно искате да ме накажете за реакцията ми срещу господина, който имаше намерение да предреди всички ни. Затова сега се държите така с мен!“
„Как се държа с вас?“ – побесня служителката и нервно разпери двете си ръце, за да покаже колко е трудно да се справи с досадница като мен.
„Ето така се държите!“ -  констатирах аз.
В това време мъжагата си тръгна от съседното гише. Видимо доволен.

Със сигурност при следваща възможност отново ще отстоява личния си интерес, правейки на глупаци хора по-кротки и по-възпитани. И тези кротки хора, дори за кратко да се възмутят от него, в следващия момент ще попаднат под въздействието на вездесъщата му наглост и ще започнат да му се извиняват без нужда, ще се стараят да го умилостивят с комплименти. Ако ги попитам защо го правят, няма да могат да ми отговорят. Покорство пред силата на наглостта – това е диагнозата. А защо има толкова много хора с такава диагноза – не мога да си обясня. На нахалните и наглите, трябва да им се покаже, че номерът им не минава и следващия път те ще се замислят дали да прилагат номерата си. Толкова ли е трудно да им бъде даден този урок?