петък, 12 август 2016 г.

За попържните в литературното пространство

Не бих взела страната на някой от двата враждуващи лагера в „Литературен вестник“, въпреки че познавам лично по-голямата част от лицата и от двете страни на барикадата. В случая пиша само като страничен наблюдател. Мисля, че е полезно за участниците в крамолата да знаят какво впечатление правят, гледани отстрани. Страничен наблюдател като мен не би могъл да се изказва за проблема по същество, защото всяка от спорещите страни изтъква само фактите, които поставят самата нея в праведна светлина. Картинката, която се очертава, е горе-долу следната: създателите на вестника преценяват, че през последните години той е изневерил на първоначалния си замисъл, станал е по-академичен, и решават да възвърнат изначалния му дух. Знаят, че редакторите от настоящия действащ екип са мнозинство и, за да има равновесие на силите, предлагат, преди да започнат обсъжданията, в Управителния съвет да бъдат приети за нови членове техни съмишленици. Подтекстът е – да бъде постигнат паритет на силите в предстоящия спор. Настоящият екип на вестника обаче държи да запази мнозинството си и обявява свиканото от първопроходците събрание за нелегитимно – процедурни основания за това се намират с помощта на специално повикан адвокат.
Истината е, че в работата на фондации и сдружения правилата са много важни, защото, ако не се спазват, законността на решенията, взети от управляващия им орган, може да бъде оспорена. Но, дотук с правната страна на въпроса.
Следва отприщването на страстите, на което всички станахме неволни свидетели! Сега участниците в крамолата може и да се гневят, че хора, които нямат нищо общо с „Лит.вестник“, се изказват за проблемите в него, но истината е, че разпрата им стана публичен факт, а всеки е свободен да коментира публичните факти.
Създателите на вестника, след като усетиха, че са изгубили битката, благодарение на стратегическата правна хватка на опонентите си, не приеха да си тръгнат като победени и реагираха начаса. Някой се изплюл (в буквалния смисъл) върху килима, после се провикнал, че гласувалите за нелегитимността на събранието са „комунисти“, май беше добавил и някакъв обиден епитет. Сиреч, „вие ни изиграхте номера с адвоката, ама пишман ще ставате!“  
И затрещяха канонади от силни думи, полетяха метафорични „камъни и дървье“, последвани от най-откровени словесни нечистотии. Чудя се, тези хора на вече почтена възраст, на каквато съм и аз, не са ли разбрали досега, че, когато човек реагира така емоционално, само прави сеир на околните, а не ги убеждава в правотата си.  
Представете си, че, както си вървите по улицата, зает със собствените си мисли, изведнаж чуете невероятен шум близо до себе си и видите човек, разпенен от гняв, да хвърля в определена посока гнили зеленчуци и плодове, да тропа с крак, да плюе и попържа. Първата ви мисъл ще бъде: „Какво му става на този?“ И първосигнално ще се загледате с любопитство в него. В зависимост от настроението си, ще помислите или: „Горкият, някой го е ядосал“ или „Този нещастник не може да се контролира.“ И в двата случая невъздържаната реакция не предизвиква респект.
Лагерът на превзелите „Лит.вестник“, (както се оформи представата за тях по време на крамолата), съвсем логично предпочете да не отговори на атаката по същия начин. За тях щеше да е далеч по-добре да не се вдига много шум около ставащото, защото явно са искали да отстранят създателите на вестника без голяма патардия. С малки изключения на издребняване и женска заядливост, те предпочетоха да запазят добрия тон. И спечелиха. Защото, поне в литературните среди, не печели в спора този, който най-цветисто обижда.
В тази крамола не симпатизирам на никого. Познавам Румен Леонидов от Кабинета на младите писатели студенти, както високопарно се наричаше един студентски литературен кръжок в младостта ни. Със Силвия Чолева бяхме колежки в програма „Хр.Ботев“ на БНР. Едвин Сугарев е бил събеседник в мои предавания по тази програма. Георги Господинов и Йордан Ефтимов като студенти участваха в един конкурс за художествена творба на тема „Европа без граници“, който организирах в предаването си „Младежта среща Европа“ по същата програма на БНР през 1991 и 1992 г. И двамата бяха сред младежите, които наградихме в тези два конкурса - спечелиха едноседмично пътуване до Италия. Много години по-късно и двамата, както и Силвия Чолева, не приеха поканите ми за приятелство във Фейсбук. Така и не можах да си обясня защо. Силвия вероятно е сметнала, че не съм й на нивото като поетеса. Георги и Йордан може би са си казали, че след като вече са известни автори, не трябва да ми дават аванси, само защото благодарение на организиран от мен конкурс са били наградени с пътуване до Италия в далечните 1991 и 1992 г., когато все още беше събитие да заминеш на Запад. И с тримата досега, когато се срещнем, си разговаряме любезно. (Държа да добавя, че седмица след като публикувах този текст в блога си, получих имейл от Йордан Ефтимов, който го беше прочел със закъснение, и уточни, че не е отхвърлял поканата ми за приятелство, а просто е напуснал Фейсбук преди няколко години.) Споменавам тези подробности, за да стане ясно, че не влагам лични пристрастия, коментирайки разпрата в „Лит.вестник“, а преценявам обективно, че в нея спечелиха тези, които вложиха по-малко емоции и запазиха самообладание. Независимо кой колко е бил прав.
Създателите на „Лит.вестник“ може да си кажат, че човек като мен няма право да ги съди за емоциите, защото не знае какво значи да си създал нещо, да си вложил в него много от себе си и след години някой друг да го обсеби. Напротив, знам!
Една голяма и неувяхваща любов в моя живот е любовта ми към френската култура. Преди 15-тина години реших да вдъхна нов живот на Асоциацията на българските журналисти франкофони, която близо десетилетие имаше несменяем председател и не правеше нищо съществено. Предприех нещо като миниреволюция - с група колеги от различни медии създадохме нова сродна организация и аз, като неин председател, вложих много енергия, за да стане тази организация полезна и за журналистите в нея, и за Франкофонията. Държах на прозрачността, строгата отчетност и стриктното спазване на мандатността. След изтичането на мандата ми като председател след мен дойдоха хора, които не държаха особено на горепосочените принципи. Мина време и се оказах в изолация в организацията, която бях създала заедно с други ентусиасти като мен. Постепенно почти всички първоначални учредители я напуснаха. Аз също. Дали изпитах огорчение? Отначало да. Но после си помислих колко щастлива бях в първите години, когато чувствах, че създаваме нещо хубаво и полезно заедно с група съмишленици. Никога няма да забравя това щастие! То и досега ме топли. А последвалото е било въпрос на еволюция.
Разбирам създателите на „Лит.вестник“, които се вълнуват, че той се е развил не така, както те са предвиждали. Само че това е все едно да се косиш, че детето ти, което така те е радвало в първите си години, като младеж не е оправдало очакванията ти. С децата в реалния живот все пак е по-различно – обичаме ги, каквито и да са станали с порастването си. Ако обаче едно твое творческо дете се развие, не както ти се е искало, просто трябва да се примириш, а да не се опитваш да го превъзпитаваш с крути мерки. И ако все още имаш творческа мощ – да създадеш ново литературно дете, в което да вложиш целия си потенциал.
Лично аз постъпих точно така – преди 2 години с мъжа ми и сина ми учредихме частна фондация, която има свой сайт и в него въведохме рубрика „Франкофония“.  Чрез тази рубрика правя онова, което вече не ми е в възможно да осъществя в почти нефункциониращата Асоциация на българските журналисти франкофони. Изход винаги може да се намери. Стига наистина да не става въпрос за пари, защото веднага ще поясня - всичко, което съм правила за Франкофонията, винаги е било абсолютно безвъзмездно, и в миналото, и сега. Ако в „Лит.вестник“ става въпрос за пари – нещата отиват в други измерения.
Това е препоръката ми към създателите на вестника: изпитвайте удовлетворение от това, което някога сте създали и преглътнете факта, че хора с други представи за развитието му са взели връх. Ако можете, създайте нещо ново!
А призивите на някои коментиращи крамолата да се възобновят старите приятелства ми се струват наивни. Хубаво би било, но нека сме реалисти. Щом в един момент с такава сила изригнаха толкова обиди към Георги Господинов и Йордан Ефтимов, значи лошите мисли са били стаявани подсъзнателно с години. Само привидно екипът на вестника е работил в сговор, а междувременно са се трупали интелектуални хрипове като хронична кашлица, която рано или късно избухва и човек буха ли буха.  Заслужено или не – определени автори с времето са станали по-известни, по-превеждани, по-награждавани от други. Някои възприемат това като съдбовна несправедливост и изразяват недоволството си от съдбата, както могат, понякога невъздържано.
В заключение ще кажа само: в детството и в ранната ми младост ме наричаха „поетесата“ – кога иронично, кога със симпатия. По-късно станах „журналистката“ и дори когато издавах стихосбирки или книги с белетристика, казваха за мен: „Журналистката Гергина Дворецка издаде книга.“
На този етап от живота си мога със сигурност да потвърдя, че съм щастлива с избора си да бъда на първо място журналистка, а едва след това – поетеса. Може журналистиката да е девалвирала през последните години и много непрофесионалисти да се занимават с нея, може и журналисти да влизат в професионални спорове, но чак такива попържни, като тези, които четох напоследък между поети и писатели, сред журналисти не съм чувала.
Сдържайте деструктивните си емоции, поети и писатели! Не правете сеир пред цял свят!  

  



  

Няма коментари:

Публикуване на коментар