сряда, 31 август 2016 г.

Моят марокански филм III – драматични обрати

В моя пътепис за Мароко, който реших да представя като филм, преди време стигнах до момента на драматичните обрати. Те започнаха в Маракеш и, както често се случва, почти нищо не ги предвещаваше. До този момент от журналистическото ни пътуване бяхме минали през Казабланка, Рабат, Мекнес и Фес. В имагинерния сценарий за моя филм нарекох колегите от шестчленната ни група – четири жени и двама мъже - с условни имена: Достолепната дама, Експанзивната дама, Хубавото момиче, Алекс, Умното момче. Аз фигурирам със собственото си име, както и местният ни водач Рашид. (Повече по темата – във втората част на „Моят марокански филм – персонажи, характери“)
В Маракеш, преди началото на драматичните обрати, вече сме успели да видим някои от по-важните забележителности: площада „Джемаа Ел Фнаа“, градините Менара, гробницата на династията Саади, двореца Баиа… Не пропускаме и голямата джамия в града.


След като сме обядвали в ресторант „Дар Ессалам“, където Хичкок е снимал сцени от филма си „Човекът, който знаеше твърде много“, продължаваме разходката из града, водени от Рашид. Някои от колегите решават да обменят още пари, защото се оказва, че в Мароко има много хубави стоки.
В един момент от обменното бюро се раздава сърцераздирателен вик. С него Експанзивната дама оповестява, че са й откраднати част от парите. И то точно пликът с парите на колежките й, които са я помолили да им купи мароканско арганово масло. Обяснявайки всичко това, Експанзивната дама продължава да вика: „Искам си парите обратно! Искам си парите обратно!“ Обръща се към Рашид: „Вашата фирма трябва да ми възстанови тези пари! Иначе ще напиша лоши неща за Мароко!“ Рашид се старае да я успокои. Хубавото момиче я съветва да провери още веднаж внимателно в чантата си. „Няма ги, няма ги – ридае Експанзивната дама. – Успели са да ми измъкнат точно този плик, докато сме били на площад Ел Фнаа.“
С останалите колеги от групата се споглеждаме. Някой пита: „Колко бяха парите в плика?“ „Много, много“ – вайка се Експанзивната дама. „Колко много?“ „Много – тросва се тя. – Хиляда евро!“ Отново се обръща решително към Рашид: „Искам си парите обратно!“. Той явно е объркан. Предлага й да отидат заедно в полицията и Еспанзивната дама се съгласява. Микробусчето ни закарва близо до Градината на Мажорел – следващата забележителност, която трябва да видим по програма. Рашид предава водачеството си на Алекс, връчва му документа, който осигурява  достъп на цялата ни група до Градината, уговаря се с него къде микробусчето ще дойде да ни вземе в определен час, за да ни закара до хотела. После се разделяме с Рашид, Експанзивната дама и шофьора.
В Градината на Мажорел следва ново разделяне на групата – Алекс, Хубавото момиче и Умното момче тръгват по една от алеите, ние с Достолепната дама – по друга.


 Мястото е впечатляващо – навсякъде се издигат палми,  екзотични дървета и храсти, кактуси с различна големина и форма. 


Градината е създадена от френския художник Жак Мажорел през 20-те години на ХХ в., а много по-късно грижите за нея поема Ив Сен Лоран. Сега там се издига колона в негова памет и има малка галерия „Ив Сен Лоран“. 


В Градината може да бъде разгледан и Музей на берберското изкуство, но по време на нашето посещение го заварваме затворен. С Достолепната дама се разхождаме сред малки водни пространства и буйна растителност, но освен за тях, си говорим и за случката с Експанзивната дама. И двете сме били обирани неведнаж в живота си, но никога не сме крещели и то така, че да стресираме всички наоколо. Не ни е хрумвало и начаса да накараме някого да ни възстанови сумата, която ни е била открадната.


Независимо от неприятната случка, след разходката в Градината на Мажорел се чувстваме ободрени. С останалите трима колеги се отправяме към мястото, където Рашид е обяснил на Алекс, че ще ни чака микробусът, за да ни закара до хотела.  Микробусът обаче го няма. Не ни остава друго освен да чакаме. Чакаме дълго. Алекс и Умното момче отиват да проверят дали шофьорът не е паркирал в някоя от съседните улици, но не го откриват. Нямаме и телефонния номер на Рашид – до този момент не сме се разделяли с водача си и не ни е било нужно да му се обаждаме, но днес нещата са се променили. Аз имам номера на Експанзивната дама и го набирам, но се оказва, че апаратът й е изключен.  


Над Маракеш притъмнява. Отдавна е минал часът, в който е трябвало да ни вземе микробусът. Сами сме в град, който не познаваме. Чакаме още известно време и аз питам Алекс какво мисли за придвижването ни до хотела. Отговаря ми, че това може да стане с такси или автобус – явно, вече не разчита на микробуса, с който групата ни пътува из Мароко. Предлагам му да не губим повече време и да вземем такси.
Натоварваме се петимата на един автомобил. Когато наближаваме хотела, джиесемът ми звъни. Обажда се Рашид и пита къде сме. Казвам му, че съм учудена защо се обажда едва сега, след като микробусът трябваше да ни чака на определено място преди 2 часа и ни се е наложило да вземем такси.
„Добре, ще се видим в хотела!“ – отговаря Рашид.
Когато трябва да се разплащаме с шофьора, аз му подавам дължимата сума, за да не се суетим при събирането на пари. „Тази сума трябва да ти я възстанови Рашид“ – заявява Алекс и намирам, че е прав.
Отправяме се директно към ресторанта, където сме посрещнати сърдечно от неговия шеф. Разбрал е, че сме група български журналисти и е дошъл да ни поздрави лично, защото има отлични контакти със свои колеги от България и много уважава страната ни. Думите му ни поразведряват след неприятните преживявания в последните часове. Сядаме около масата.
След малко към нас се присъединяват Експанзивната дама и Рашид. Без да сме се наговаряли помежду си, никой от нас петимата не разговаря с тях. „Какво значи това, колеги? – не се стърпява Експанзивната дама. - Аз бях обрана, а сега вие не ми говорите! Виновна ли съм, според вас, че бях обрана? Кажете, виновна ли съм, че ми се случи нещо толкова ужасно?“ Отново е започнала да повишава глас, с което привлича вниманието на останалите посетители в ресторанта.
„Само че и ние не сме виновни, че си била обрана, и не беше справедливо да ни подлагаш на такъв стрес с виковете си“ – нарушавам общото мълчание.
„Значи казваш, че са ти взели 1000 евро? – пита я Алекс и тя потвърждава – А много ли е умно да носиш у себе си толкова пари, когато знаеш, че ще ходим на оживени места?“
„Е, направила съм го! Носех ги тези 1000 евро у себе си.“
„Значи проблемът е в теб“ – заключава Алекс.
„Колеги, не мога да повярвам, че се държите така с мен! – отново надига глас Експанзивната дама. – Аз бях обрана! Бях обрана!“
„А докато бяхте с Рашид в полицията, микробусът така и не дойде да ни вземе“ – припомня Алекс.
Нашият местен водач започва да обяснява, че шофьорът ни е чакал в уречения час на уреченото място, но ние не сме отишли навреме. Истината обаче явно е друга - при всички случаи микробусът е трябвало да ни изчака. 
„Сега дължиш на мадам Дворецка сумата за таксито, с което дойдохме до хотела“ – произнася твърдо Алекс.
Рашид се усмихва, за да покаже, че приема думите му като шега. Той явно не чувства никаква вина, че е оставил петима от шестчленната ни група да се оправят, както могат, докато се е занимавал с Експанзивната дама. Нищо чудно да го е респектирала с виковете си и той я е възприел като много влиятелна особа, за която трябва да се полагат специални грижи. 
Давам си сметка, че разправията ни кара хората от съседните маси да се обръщат към нас. Ако управителят на ресторанта е бил някъде наблизо, представата му за България със сигурност би се помрачила.
Петимата ставаме от масата и оставяме Експанзивната дама и Рашид сами. Отправяме се към бара. Там отново звучат изпълнения на младата двойка българи, с които сме се запознали предишната вечер. Те ни махат приятелски, а ние се стараем да скриваме помраченото си настроение.
Настаняваме се около маса близо до изпълнителите. С Достолепната дама си поръчваме, както обикновено, бяло вино, а останалите трима – бира. В някакъв момент в бара влиза Рашид. Приближава сконфузено и се обръща към мен: „Мадам Гергина, нека групата да се върне обратно в ресторанта – не бива да бъдем разделени.“ Вероятно Експанзивната дама се е почувствала зле от напускането ни и му е обяснила, че двете с нея се познаваме отдавна, затова той трябва да действа чрез мен, за да я спаси от неловкостта да вечеря сама с водача ни на голямата маса.  Обяснявам на Рашид, че вече сме приключили с храненето, а освен това сме много ядосани, че той ни изостави в центъра на Маракеш, за да се занимава с Експанзивната дама.
„Дължиш на мадам Дворецка парите, с които тя плати таксито ни дотук!“ – отново му заявява Алекс.
Рашид реагира със същата усмивка, както предишния път – все едно, че е чул неуместна шега – и бързо си тръгва. Колегите от групата преценяват, че водачът ни никакви пари няма да възстанови и започват да събират помежду си сумата за таксито. Алекс, който седи до мен, накрая ги преброява и ми ги връчва. Не ми е удобно да приема, защото те са събрали повече, отколкото самата аз съм дала на таксиджията.
„Виж какво, Алекс, нека останат у теб, а до края на пътуването ще се почерпим всички заедно с тях!“ – предлагам най-логичното, според мен, решение.
Алекс ме поглежда изумено. Дали заради отказа ми да взема парите или защото му казах последното изречение на френски език и си пролича, че съм му заговорила на „ти“? Второто изглежда по-вероятно. Реакцията му не ми е особено приятна, но явно възпитанието, което е получил на Запад, не му позволява лесно да изостави учтивата форма.
Той прибира събраната сума и казва, че непременно ще се почерпим с нея.  Сбогуваме се сърдечно с двамата български изпълнители от бара в маракешкия хотел, пожелаваме им успех в Мароко и на други места по света. 


Разотиваме се.
На следващата сутрин забелязвам на терасата под моята хотелска стая Експанзивната дама да чатка войнствено по клавиатурата на лаптопа си и се досещам, че пише поредния си гневен статус във Фейсбук – ставала съм чест свидетел на нейните фейсбукарски словесни битки. На свой ред включвам лаптопа си и откривам, че Експанзивната дама ме е разприятелила и блокирала. Отмъстила ми е заради вчерашната случка, когато не намери подкрепа в мое лице. Най-смешното е, че е разприятелила във Фейсбук и мъжа ми, който с нищо не я е ядосал. Когато човек е експанзивен, действа по този начин.
Настаняваме се в микробусчето, за да отпътуваме към Уарзазат. Експанзивната дама пристига последна, когато се качва, ми хвърля тържествуващ и злорад поглед, с който ми казва: „Видя ли какво ти се случи, след като се държа така с мен вчера? Вече няма да си ми приятелка във Фейсбук!“
Отвръщам на погледа й с колкото е възможно по-високомерно изражение и тя се изненадва. Дали си е мислила, че ще започна да я моля пак да станем виртуални приятелки? Някои хора са толкова самовлюбени, че възприемат себе си като подарък за околните и нямат никаква представа колко грешат.
Допускам, че е оплюла безпощадно във Фейсбук цялата ни група, получила е под постинга си десетки лайкове, повдигнала си е отново самочувствието и пак влиза в ролята си на „царицата на бала“, защото смята, че тази роля й се полага винаги, в каквото и обкръжение да попадне. Моят високомерен поглед обаче леко я отрезвява и тя си сяда сравнително кротко на мястото.
По време на цялото ни пътуване из Мароко се настаняваме на едни и същи места: Експанзивната дама е на седалката зад шофьора, до него е водачът ни Рашид. Аз съм зад Експанзивната дама, а от другата страна на пътечката в микробусчето е Достолепната дама, т.е. с нея сме почти една до друга с малко разстояние помежду ни. Зад нас има още няколко седалки и тримата останали колеги от групата могат да ги ползват, както намерят за добре. Лично аз не се обръщам често назад, за да не излезе, че проявявам любопитство. А и, честно казано, наистина не проявявам. Достолепната дама обаче държи да бъде в добри отношения с цялата група и честичко отправя реплики към задната част на превозното средство.
По пътя към Уарзазат Експанзивната дама по навик започва да говори с шофьора и с Рашид на арабски и за първи път получава публичен упрек за това. Хубавото момиче заявява на всеослушание, че не е редно тримата да разговарят на език, който никой от другите присъстващи не разбира. 
Експанзивната дама се спотаява. Започва да осъзнава, че ситуацията се променя не в нейна полза.
  Микробусчето навлиза в Уарзазат, който ми се струва толкова красив, че навсякъде в него би могло да се снима филм. 


Тук се намира известната киностудия „Атлас“ и на много места из града могат да се видят скулптури, напомнящи декори за филми. В ресторанта, където отиваме за обяд – Berbère Palace“ също. Достолепната дама ме снима сред такава обстановка. 


Хубавото настроение не ме напуска по време на обяда, макар че атмосферата е леко натегната. На Експанзивната дама гласът й не се чува, а това е необичайно. Ние с Достолепната дама си поръчваме бяло вино, а Алекс, Хубавото момиче и Умното момче – бира, както винаги. „Вие сте бирената тройка“ – обявявам на всеослушание. Умното момче ме поучава, че не бива да се въвеждат разделящи категории, защото това може да доведе до раздор между хората.    
„Разделящите категории не ги въвеждам аз – поправям го веднага. - Вие се обособихте като група, която пие само бира. Може би това се дължи на вашата аристократичност?“ – последната реплика я произнасям на френски и се обръщам към Алекс.
Той също ми отговаря на френски:
„Мисля, че снощи се разбрахме да си говорим вече на „ти“.“
Изненадана съм приятно – значи предишната вечер погрешно съм изтълкувала изумлението му, когато му заговорих на „ти“. Сега не му обяснявам, че току-що съм употребила множествено число, имайки предвид не само него, а и двамата му приятели.
В моя марокански филм следват няколко много хубави кадри от Уарзазат. 


Посещаваме Касбата на Таурирт. 


В Касбата ни посреща висок слаб екскурзовод и ни разказва сладкодумно за историята крепостта, за която се смята, че е построена през XVII в. Изградена е от кирпич и много от вътрешните й помещения са добре запазени, друга част се нуждае от ремонт и там не се допускат посетители. Екскурзоводът говори с усмивка, втъква на моменти шеги в разказа си. Изглежда много колоритно: тъмнокож, със зелени очи. За съжаление, цветът им не си личи на снимките.


В Касбата на Таурирт има и зали с картини на съвременни местни художници. Някои от тях работят на място и туристите могат да си купуват картините им, както направих и аз. Оттук ми е малката рисунка върху коприна „Касбата през нощта“, която окачих на една от стените вкъщи.


Срещу Касбата се намира Музеят на киното, в който се пазят декори и костюми от известни продукции.


 Във филмите, снимани в тукашната световноизвестна киностудия „Атлас“, те изглеждат напълно автентични, но в Музея бутафорността им е твърде осезаема. 


Атмосферата обаче предразполага да се почувстваш като актьор. 


Очаквам Експанзивната дама тук да бъде в стихията си и да си направи много фотосесии, но тя се е смълчала и не вдига обичайния шум около себе си.
На излизане от Музея на киното попадаме сред естествения декор на големия площад. Върху екрана на небето се прожектира впечатляващият филм на залеза с облаци, променящи цветовете си всяка минута. Правя снимка след снимка. 

После групата ни се разпределя в две коли и се отправяме към оазиса Финт. Там ще пренощуваме на бивак, в подножието на Атласките планини и пред прага на пустинята.
В колата седя на задната седалка заедно с Рашид и Експанзивната дама. Рашид ме заговаря с конфиденциален тон: „Мадам Гергина, защо всички се държите така с вашата колежка? Не е ли по-добре да сте в добри отношения!“ Давам му да разбере, че не ми се говори за това, а междувременно Експанзивната дама хлипа до него. Разстроен от вида й, Рашид се обръща отново към мен: „Но, мадам Гергина, не бива така!“ „Недей, Рашид, ще ми мине!“ – отново изхлипва Експанзивната дама. Повдигам рамене, май и на мен започва да ми става мъчно за нея. Обръщам се към прозореца. Покрай стъклото помахват палмови клони, осветявани за кратко от фаровете на колата, която се тресе по неравния път. После палмите изчезват, остава само тъмнината отвън и друсането по камънаците.
Все пак пътуването не продължава много дълго и стигаме до оазиса Финт. Там ни посреща Azis de l’оasis – Азис от оазиса – рекламното лице на тази туристическа дестинация. Той ни черпи с традиционния ментов чай.


 Разпределят ни по стаите в бивака. Всяка „стая“ е като малка къщичка от клони, около които отвън са опънати дебели платове. Широкото твърдо легло е покрито с няколко одеяла. До спалнята са обособени ниша за багажа, баня, тоалетна и отделно помещение с мивка. 


Ще вечеряме под открито небе, близо до голям запален огън. На земята са постлани килими и надуваеми дюшеци, върху които сядаме край голяма кръгла маса. Сервират ни местни берберски ястия. Предлагат и алкохолни напитки. С Достолепната дама си поръчваме бяло вино. Алекс също. За първи път от началото на пътуването изневерява на традиционната бира. Хубавото момиче и Умното момче последват примера му. Всички пием бяло вино. За първи път цялата ни журналистическа група не е разделена според напитките, които поръчва. 


Опитваме от вкусните блюда, пием бяло вино и си говорим. В някакъв момент Алекс, без видим повод, ни казва как са го наричали на галено учителите му, когато е бил ученик в Рио де Жанейро. Идва ми наум, че сега е моментът да му призная, че неговият роден град е вълнувал въображението ми още от най-ранната ми младост и дори съм писала за него в една от книгите си. Вероятно бих се разприказвала на тази тема, ако седяхме един до друг, но Алекс се е настанил точно срещу мен и не върви да му обяснявам през голямата кръгла маса защо толкова се заинтригувах, когато на идване в Мароко ми спомена, че е роден в Рио де Жанейро.


Аюб, млад бербер с ярка оранжева чалма на главата, ни сервира ястие след ястие. Хубавото момиче се вдъхновява от чалмата му. Моли го да я изпробва. Аюб развива големия оранжев шал и с вещина го омотава около главата на Хубавото момиче пред погледите на всички ни. Тънкият силует на момичето, увенчан с ярка оранжева чалма, се откроява на фона на бивака. Изглежда екзотично.  
Край огъня група бербери от оазиса засвирват местни мелодии. „Засвирват“ не е точната дума в случая, защото трима бият барабани, а четвъртият трака с някакъв автентичен инструмент във формата на малки гирички.


В края на вечерята става ясно, че Аюб е готов да ни заведе след няколко часа да наблюдаваме изгрева на слънцето от един хълм наблизо. Само че трябва да се стане много рано.  
В моя марокански филм посрещането на изгрева на върха на хълма, заема особено място. Слънцето се оказва невероятен майстор на светлинните ефекти. Първо се показва като светла ивица върху тъмното небе, после се скрива зад околните хълмове. „Край! Този път няма да има изгрев!“ - казва Аюб и почти сме готови да му повярваме. След известно време обаче червеникава светлина обагря първо скалите зад нас, а след това и кирпичените къщички наблизо – като че ли цветен прожектор се мести към различни части от сцената. 


Накрая слънцето се издига тържествено пред очите ни. „Иншааллах!“ – произнася Аюб.


Следва закуска с местни ястия отново върху килими на земята. Azis de l’оasis и други членове на семейството му се събират да ни изпратят. Аюб се оказва негов син.
Напускаме оазиса с автомобилите, които ни докараха предишната вечер. Гледките пред очите ми отново ми напомнят за декори от филм, а всъщност са съвсем истински.


Връщаме се в Уарзазат и там отново се качваме в микробуса, с който пътуваме из Мароко. Отправяме се към Агадир. По пътя се натъкваме на марокански екип, който снима сцени от филм на шосето. Нищо чудно, че във филмовия контекст на нашето пътуване, най-после се натъкваме и на истински кинаджии.


В Агадир групата ни за пореден път спонтанно се разделя на две. След настаняването ни в хотела часовникът ми малко ме е подвел и съм закъсняла за общата ни среща на рецепцията с няколко минути. Алекс, Хубавото момиче и Умното момче не са пожелали да чакат и са тръгнали сами към някакво близко заведение. Ние, останалите, заедно с Рашид също се отправяме на кратка разходка.


Вечерта в ресторанта се разразява малък конфликт между Алекс и Рашид, защото нашата част от групата е предпочела да изтегли часа на вечерята по-рано и е нарушила работния план на Алекс за вечерта. Той обвинява Рашид, че не спазва уговорките ни. Обяснявам му, че предложението за по-ранния час на вечерята съм го дала аз и водачът ни не е виновен, но Алекс не се успокоява напълно. Цялата група, с изключение на Рашид, отново пие бяло вино.  
Същата вечер, 13 ноември 2015 г., подготвяйки се за сън в хотелската стая, виждам по телевизията кадри, които в първия момент ми заприличват на екшън. Само че става дума за реалност и то жестока. Извършени са са атентатите в Париж на „Стад дьо Франс“ и в зала „Батаклан“.


Това е другият драматичен обрат по време на пътуването ни из Мароко, на фона на който всички останали случки през последните дни остават на заден план. Но това вече съм го описала в блога си под заглавие „На този ден бях в Агадир“.
На следващата сутрин, вцепенени от новините за станалото вечерта в Париж, потегляме към град Есаиура. В действителност, пътуването ни не свършва там, защото накрая се върнахме в Казабланка, откъдето 9 дни по-рано започна пътешествието си из Мароко, но в този мой пътепис, който реших да представя като киносценарий, бих искала последните кадри да са от пристанището на Есауира и извиващите се над него безброй чайки.
Такъв е моят марокански филм. Той не се получи цялостен. Останаха недоразвити сюжетни линии, неразкрити докрай характери, но финалът му е с кръжащите над морето чайки. Всеки може да го тълкува, както иска.  


 

 






Няма коментари:

Публикуване на коментар