Изборът на генерален директор на БНТ

Има един крилат израз от времето на прехода, който е подходящ в някои ситуации и досега: „Днес е един добър ден за българската демокрация!” Припомням го по повод днешния избор на генерален директор на БНТ. Най-искрено се надявах това да бъде Вяра Анкова без да я познавам лично – просто чух и видях по БНТ2 концепцията й за развитието на БНТ и, макар да съм страничен наблюдател, тя веднага ме спечели с компетентността си за процесите в телевизията и с идеите си за бъдещето й. Но защо днешният ден е добър за българската демокрация? Защото сред класиралите се на второ място с 2 гласа при първото гласуване в СЕМ, наред с изкаралия два мандата като шеф на БНР Валерий Тодоров, беше бившият кореспондент на БНТ в Кърджали Красимир Ангелов. Гледах по телевизията как представи концепцията си – развълнува ме с любовта си към телевизията, макар че в момента работи в печатна медия. Г-н Ангелов се представи с достойство, показа компетентност и самочувствие. Чувствам се изключително удовлетворена от това как беше оценен от СЕМ, защото „Ледът се пропука, господа съдебни заседатели!”, както е казал колоритният герой на Илф и Петров. Вече започва да се възприема като нещо напълно нормално човек, който не е заемал високи постове в обществените радио и телевизия, да се кандидатира за техен генерален директор. Нормално е, защото няма конкурси за заемането на дадена позиция в обществените ни медии и невинаги най-подходящите стават началници в тях. Естествено, има и щастливи изключения. Поздравления за Вяра Анкова и успех! Поздравления и за всички останали достойно представили се участници в конкурса за генерален директор на БНТ - за Красимир Ангелов, но и за хората, доказали се като ръководители – Костантин Каменаров и Оли Груева!

         Вероятно много хора в БНТ сега се чувстват удовлетворени от този избор и искрено се радвам за тях! В личен план неуспешният опит на г-н Валерий Тодоров да стане генерален директор на обществената телевизия не е добра новина, защото това означава, че той остава в БНР. Както информират слуховете – защото поради липса на прозрачност в БНР и досега информацията се разпространява предимно чрез слухове – той остава при нас като директор на радиоразпръскването. Този пост беше създаден за него още от г-жа Поля Станчева. После за 6 години, докато г-н Тодоров ни беше генерален директор, никой не е заемал тази позиция и сега той се връща на нея. Доколко е нужна такава ръководна длъжност е ясно от факта, че 6 години тя не е била заемана от друг човек и това изобщо не се е усетило в БНР. Така или иначе г-н Валерий Тодоров си остава при нас и никак няма да е лесно на хората, които са го критикували и го критикуват и до днес, защото сигурно думата му ще се чува и при новото ръководство. Няма да се учудя, ако всичко продължи без Валерий Тодоров начело на медията, но по Валерийтодоровски, което не е обнадеждаващо. Но ще пиша за ставащото в БНР след като минат 100-те дни толеранс, които поиска новоизбраният ни генерален директор Радослав Янкулов. Вече няма да представям критиките си под формата на докладни, които не водят до нищо, а ще използвам Фейсбук и блога си. Имам и подкрепата на чл. 11 т. 3 от Закона за радио и телевизия, който гласи: „Чл. 11. (3) (Изм. - ДВ, бр. 12 от 2010 г.) Публична критика спрямо доставчици на медийни услуги от страна на работещи в тях не е нелоялност към работодателя.”

          След като изразих най-искрените си поздравления за успешно представилите се участници в конкурса за ръководител на БНТ, ще добавя, че не бих поздравила човек, за когото съм се убедила, че не дължи повишението си на своите собствени сили. Но това е вече друга тема.

         

И освен всичко останало – конкурс за шеф на БНТ!

Посещение в София на еврокомисар Вивиан Рединг, която беше възприета от някои наши сънародници като месия, способен да реши всичките ни проблеми... После - среднощни протести пред сградата на Народното събрание, обсади, барикади, сблъсъци...

В такава обстановка се проведе изборът за генерален директор на БНТ. 

През първия ден от този конкурс предположих, че има голяма вероятност г-н Валерий Тодоров да бъде избран от СЕМ за отговорния и престижен пост. Имах такива предположения, защото г-н Тодоров в концепцията си показа склонност към някаква форма на обединение на БНТ и БНР, а в СЕМ и не само там някои хора много харесват идеята за обединение на двете медии.  Имах предвид и друго: по време на двата си мандата като ръдоводител на БНР г-н Тодоров успя да убеди СЕМ, че е човек, който създава спокойна обстановка в медията. Мога да кажа, че това спокойствие се дължи единствено на тоталното потушаване на всяка критика, на маргинализирането на хората, които си позволяват различно мнение. Твърдя го от личен опит.

След като видях по БНТ2 голяма част от представилите се кандидати за шеф на БНТ, си мисля, че може би СЕМ все пак ще вземе логичното решение победител в конкурса да бъде някой от кандидатите, който има по-голям стаж в телевизията. Много ясно си пролича по време на събеседванията кой познава в детайли работата в БНТ и кой е външният човек. А за разминаванията между заявените намерения на Валерий Тодоров за БНТ, които коренно се разминават с онова, което той направи в БНР, вече писах в блога си на 22 юли.

Конкурс за шеф на БНТ - интересни обещания на г-н Валерий Тодоров

         Започна седмица, изпълнена с интересни и важни събития. Днес в София пристигна г-жа Вивиан Рединг, еврокомисар по въпросите на правосъдието, която утре ще проведе у нас поредния диалог с европейските граждани. Също днес започна конкурсът за избор на генерален директор на БНТ. Тъй като за посещението на г-жа Рединг ще говоря в предаването си „Европа без граници” на 24 юли, сега ще споделя тук някои мои впечатления от събеседването на СЕМ с първите двама кандидати да ръководят БНТ: Вяра Анкова и Валерий Тодоров, и двамата сочени за фаворити. Прави чест решението да се предава конкурсът пряко по БНТ2 – залог за максимална откритост. В концепцията си г-жа Анкова има много конкретни предложения за по-голяма прозрачност в работата на БНТ и на мен, като страничен наблюдател, те ми изглеждат убедителни. Далеч по-неубедителен ми се стори г-н Валерий Тодоров, заявявайки намеренията си за прозрачност, защото в БНР, което той ръководеше 6 г. редовно научавахме от печатните издания какво точно става в собствената ни медия. Тази тенденция се е запазила и досега, но за това ще пиша друг път.

            Нямам амбицията да коментирам двете концепции, които чух днес, следейки представянето им по БНТ2. Искам само да изразя искреното си учудване от някои заявени намерения на г-н Тодоров - след като знам какво направи в БНР, той обещава да направи точно обратното в БНТ:

            - Препоръчва в БНТ да има по-малко ръководни длъжности, а в БНР през двата му мандата административният апарат се разрастна неимоверно и сега имаме разнообразна палитра от измислени ръководни постове.

            - Г-н Тодоров говори за недооценката на вътрешните кадри в телевизията и че трябвало да се върне доверието в тях, да се даде шанс на колегите вътре в медията и да има равнопоставеност с хората отвън. Веднага обаче ще добавя, че в БНР по време на неговия мандат е имало случаи, когато хора отвън бяха предпочитани пред колеги от медията ни. Например, за директор на програма „Хр.Ботев” преди около 3 г. беше поканен композиторът Стефан Димитров. Няма спор колко е талантлив Стефан Димитров, но в програмата от години работят изявени журналисти и творци, които при това познават много добре самата програма, и би било редно точно сред тях да се търси нейният ръководител. Но г-н Тодоров предпочете да доведе външен човек. Не вярвам да не постъпва така и в БНТ.

            - За БНТ той предлага да се преразгледа съкращаването на кореспондентите. Не стана ясно дали имаше предвид тези в чужбина или в страната, но в БНР по негово време бяха съкратени кореспондентските постове в Берлин, Букурещ, Белград и Скопие.

            - Отчита като грешка „робуването”  на млади лица по БНТ, което невинаги било  оправдано, особено в предавания, които изискват по-голям творчески потенциал. Какво обаче се случи в БНР? В програма „Хр. Ботев” г-н Тодоров по време на втория си мандат започна една реформа за обединяването на предаванията в четири 6-часови отрязъка.  Реформата така и не беше доведена докрай, поради доказалата се на практика нейна несъстоятелност, но все пак г-н Тодоров успя да обедини предаванията „Утро” и „Добър ден” в общо предаване „Нашия ден” . Тогава част от дългогодишните водещи от „Утро” се разделиха с микрофона и на тяхно място бяха предпочетени по-млади колеги. При това, както е известно, гласът често задълго остава млад, а по радиото не се вижда на колко години е водещият.

            - Особено се озадачих, когато г-н Тодоров при представянето на концепцията си днес остро разкритикува сайта на БНТ. Думите му бяха: „Слаб е!” Колкото до сайта на БНР, не само посетителите му, но и самите ние, работещите в медията, трудно се ориентираме в него, макар че г-н Тодоров е изтъквал качествата му в не един свой отчет. Според класацията на alexa.com сайтът на БНР се намира в момента на 381-во място по популярност сред сайтовете в България, а този на БНТ е на 74-то място в България!  Значи едва ли е по-слаб от сайта на БНР. Липсата на реална самооценка проличава и в отношението на г-н Тодоров към една негова свидна рожба в БНР: интернет радио Бинар, което в петък отпразнува своята първа година. То беше подготвяно в продължение на 2 г. и погълна немалко инвестиции, а в момента заема 7026 място сред българските сайтове, според alexa.com. Всичко това съм посочила като проблем в концепцията, с която кандидатствах през май т.г. за генерален директор на БНР.

            Впрочем, в глава „Финансиране на БНР” на моята концепция като основен приоритет бях предложила да се предвидят повече пари в бюджета за заплати на работещите в БНР, защото в повечето случаи те са недопустимо ниски. От протоколите на СЕМ бях разбрала, че от държавната субсидия г-н Тодоров отделя под 10% за заплати на работещите в БНР. Подчертавам, че съм разбрала това от протоколите на СЕМ, защото такава информация не може да бъде прочетена никъде в сайта на БНР. При събеседването ми на 22 май, когато заявих твърдото си желание сумата за заплати да бъде многократно увеличена, представител на СЕМ уточни на всеослушание, че г-н Тодоров отделя за заплати в БНР 8% от държавната субсидия! Затова ми стана интересно днес, когато при събеседването с г-н Тодоров член на СЕМ го попита колко процента ще отдели за заплати. Както и предположих, той не даде конкретен отговор.

            Вече споменах, че основните проблеми, които трябва да бъдат решени в БНР, представих в концепцията си и по време на събеседването със СЕМ на 22 май. Интересното е, че протоколът от тази дата и досега не е публикуван в сайта на СЕМ, макар че вече от 10 дни на този сайт могат да бъдат прочетени протоколите от първите два дни на конкурса за шеф на БНР.  Моята концепция може да бъде видяна в блога ми с дата 22 май.

            Между другото, някъде из интернет тези дни прочетох как някой се възмущава, че има хора, които сега критикуват Валерий Тодоров, след като вече не е генерален директор на БНР. Лично аз съм от тези, които никога не са се колебали да изразяват открито критиката си към ръководството и неведнаж съм писала докладни, които не водеха до нищо, освен до големи неприятности за самата мен. Накрая разбрах, че ако искам наистина нещо да се промени, трябва лично да се кандидатирам за генерален директор на БНР. Направих го на два пъти. Стигнах до извода, че няма значение как точно ще се представиш на конкурса, а как ще пожелаят да те оценят.

            Ето защо, независимо от всичко написано дотук, както и независимо от факта, че г-н Валерий Тодоров днес изглеждаше видимо притеснен по време на събеседването, явно защото не е толкова добре запознат с телевизията, не бих се изненадала все пак, ако точно той оглави БНТ. Не се правя на гадателка – просто лични наблюдения и впечатления. Ще споделя защо мисля така, но сега писах твърде дълго.   

Из протоколите на СЕМ

Не че в момента това е от първостепенно значение на фона на други събития в страната, но през следващата седмица трябва да бъде избран нов генерален директор на БНТ. Лично аз, като участник в конкурса за същия пост в БНР, проявявам интерес към начина, по който се подбират победителите.  Редовно следя сайта на СЕМ. Отдавна очаквам там да бъдат публикувани концепциите на кандидатите да ръководят БНР – доколкото знам, повечето от нас са дали съгласието си за това.  Концепциите ни обаче все още не могат да бъдат прочетени в сайта на СЕМ и аз си имам лично мнение защо е така. След време ще го споделя. В края на миналата седмица, със закъснение от почти два месеца,  във въпросния сайт започнаха да се появяват протоколите от изслушванията на участниците в конкурса за генерален директор на БНР. Заинтригувана съм обаче от факта, че вече толкова дни така и не се появява протоколът от 22 май, когато се проведе и моето изслушване. Дали пък причината не е, че при събеседването с членовете на СЕМ говорих откровено за някои проблеми в БНР, което определено е критика към работата на вече бившия ни генерален директор Валерий Тодоров? А той е сред фаворитите в конкурса за генерален директор на БНТ и ще бъде изслушан в понеделник, 22 юли...  Разбира се, аз много добре си спомням какво съм казала пред СЕМ и ако протоколът от събеседването ми не се появи и днес, ще споделя в блога си и във фейсбук някои от проблемите в БНР,  на които се спрях при представянето на концепцията си. Впрочем, да напомня, че концепцията ми направи много добро впечатление, „макар че предварително не бях сочена за фаворит”, както услужливо подчерта един вестник преди да излязат резултатите от конкурса. За ролята на някои медии при провеждането на тези конкурси също отдавна имам желание да пиша. Засега на интересуващите се предлагам линк към протоколите на СЕМ от 20 и 21 май, когато бяха изслушани 8 от 12-те кандидати за генерален директор на БНР:

 http://www.cem.bg/cat.php?id=169

Съвместната позиция на посланиците на Франция и Германия

Неведнаж съм напомняла, че предаването „Европа без граници” по програма "Христо Ботев" на БНР, на което съм създател, автор и водещ, не е политическо, но в него не подминаваме събития у нас, които са намерили отзвук в страните от ЕС. В началото на тази седмица в българското обществено пространство беше представена съвместната позиция на посланиците на Франция и Германия, Н.Пр.Филип Отие и Н.Пр. Матиас Хьопфнер по повод кризата в България, за която показателни са продължаващите протести. Основното послание в тази позиция е да се чуе гражданското общество у нас. Посланиците на Франция и Германия приветстваха решителността на президента Плевнелиев да запази неразривната свързаност на България с европейските ценности и правовата държава и да настоява за прозрачност, за морал и етика.
В българските медии имаше гласове, които приветстваха тази публично заявена позиция. Други заговориха за намеса във вътрешните ни работи – все пак, когато има и хора, които изказват критики към президента, приветстването му от двама чуждестранни посланици изглежда като вземане на страна. Но няма да навлизам в сложните лабиринти на дипломацията. Само по аналогия си припомних как преди 3 г., когато възникна проблемът с изселването на български и румънски роми от Франция, тогавашният френски посланик у нас Н.Пр.Етиен дьо Понсен, защити позициите на страната си, което е нещо напълно логично за един посланик, и каза, че България има проблем с ромите си. Добави, че „може би трябва да се създаде министерски пост, който да е натоварен с проблема с интеграцията на ромите в България”. Точно това негово предложение беше публично изтълкувано през 2010 г. като намеса във вътрешните работи на страната ни. По стечение на обстоятелствата, Н.Пр. Етиен дьо Понсен, който неведнаж е давал интервюта в нашето предаване, преди 3 години беше събеседник в студиото, когато в новините преди началото на предаването ни беше обявено, че той се намесва във вътрешните работи на България. Така, докато очакваше да започне разговорът ни, той научи какъв е официалният упрек към него. Лично аз съжалявам, че този упрек към посланик Етиен дьо Понсен в края на мандата му, като че ли затъмни цялата му ползотворна работа в България – да не забравяме, че точно по негово време със съдействието на Франция беше постигнато освобождаването на българските медици от затвора в Либия.
Три години по-късно съвместната позиция на посланиците на Франция и Германия, Н.Пр.Филип Отие и Н.Пр. Матиас Хьопфнер по повод кризата в България среща предимно подкрепа. След като сме заедно в ЕС защо да не чуем мнението на официалните представители на двете държави-мотор на евроинтеграцията! Днес с интерес прочетох интервю с известен български политик с принос за присъединяването ни към НАТО и ЕС. На журналистическата реплика, че –цитирам – „мнозина реагираха, че българският посланик в Париж не е изразявал позиция, не е поучавал Франция при последните протести там или при безредиците, които имаше преди няколко години.” Отговорът на нашия политик в цитираното интервю е: „Ако е имал самочувствие - да е поучавал!”
Лично аз си пожелавам българските дипломати да придобият такова самочувствие, че също да изразяват позиция при кризисна ситуация в дадена страна членка на ЕС, както го направиха посланиците на две от най-влиятелните държави в ЕС по повод ставащото у нас. След като сме заедно в ЕС, защо да не си споделяме открито какво мислим за процесите в определена страна членка! Само че се питам, дори ако българските дипломати придобият такова самочувствие и изразят подобна позиция, кой ли ще ги чуе? И как ли ще реагира? Или все така ще има разлика между големи и малки страни членки на ЕС? Все въпроси, свързани с дипломацията и евроинтеграцията...
Мое лично мнение, изразено в предаването „Европа без граници” на 10 юли, основната част от което може да чуете тук:
http://bnr.bg/Audio.aspx?lang=1026#http://bnr.bg/sites/hristobotev/shows/knowledge/europe_bez_granici/pages/130710_razshiriavane_es.aspx

Сценарият на майка ми

Когато публикувах във фейсбук снимки от пътуването с мъжа ми до Рим за 30-тата годишнина от сватбата ни, мои виртуални приятели споделиха, че Рим е „техният град”. Аз също усетих, че това е „моят град”, когато за първи път попаднах там! Влюбих се в Италия още като дете. Тази моя детска любов беше... драматична. Описала съм я в един разказ от книгата „Откриването на Дагоберта”.

СЦЕНАРИЯТ НА МАЙКА МИ

         Сега имам чувството, че почти цялото ми съзнателно детство премина под знака на маминия сценарий.

Още преди да се родя, тя е участвала в някакъв конкурс за сценаристи, организиран от Киноцентъра, и е била отличена... с похвала. Не знам дали са й дали документ за това, но вкъщи се пазеше вестникарска публикация, където сред добре представилите се в конкурса фигурираше името на майка ми.

По сценария, получил първа награда, бил заснет филм, а другите участници си останали само със споменаването във вестника. Това обаче беше вдъхновило мама да напише нов сценарий, който сега бих нарекла творбата на живота й. Действието в него започваше в Италия по време на Втората световна война и завършваше в България, след приключването на войната.

Като 19-годишна моята майка е следвала един семестър архитектура във Флоренция. Било в разгара на войната, но това не се усещало във всекидневието, освен че липсвала достатъчно храна. На чуждестранните студенти, както и на местните жители, давали купони, за да си набавят продукти. Често нямало хляб и ядели „кастанячо” – някакво клисаво тесто от кестени... Понякога някои италиански студенти идвали в мензата облечени с черни ризи. Останалите колеги обяснявали на майка ми, че са се облекли така, защото са фашисти и на този ден имат празник. Изглеждали съвсем обикновени, симпатични момчета, само по черните ризи ги разпознавала, че са фашисти...

Независимо от всичко, майка ми смяташе няколкомесечното си пребиваване в Италия за най-хубавия период от своя живот – била млада, италианците я харесвали, държали се галантно с нея...

Разказваше ми толкова често и с толкова любов за тази страна, че в детството си аз постепенно също се влюбих в нея.

- Таванът на стаята ми във Флоренция беше много висок – казваше мама.

Аз поглеждах не много високия таван в софийското ни жилище и си представях какъв е бил във Флоренция.

- Морето в Италия е наситеносиньо, като мастило - ти не си виждала толкова синя вода! Само там е такава! – споменаваше понякога без повод мама.

Тогава в моите мисли изникваше нещо много наситено синьо, оставаше само въображението ми да го превърне в море.

Постепенно закопнях да видя Италия, макар че в социалистическото ми детство никак не беше лесно да се осъществи подобна мечта. Мама обаче имаше свое разрешение на проблема: някой ще прочете нейния сценарий с италианския сюжет, ще го хареса и ще реши да заснеме по него филм. Тогава цялото ни семейство ще замине на снимки в Италия!

По онова време майка ми работеше като инспектор по задочно обучение в юридическия факултет на Софийския държавен университет – тогава университетът се наричаше така. В крайна сметка, след преврата на Бадолио в Италия, през 1944 г. се беше върнала скоропостижно в София и беше завършила тук право. Работата й в университета не беше творческа, но я срещаше с много хора. На някои от тях тя даваше за четене сценария си.

Помня как в такива случаи си идваше вкъщи усмихната, въодушевена:

- Дадох сценария на една позната, която има връзки в Киноцентъра!

И аз разбирах, че скоро мечтата ми да видя Италия ще се осъществи. Не можех да си представя, че трябва да чакам повече от три-четири месеца, докато сценарият на мама бъде прочетен, одобрен и вече ще може да се пристъпи към заснемането на филма. Започвах да броя дните и седмиците до заминаването ни за Флоренция.

          После се оказваше, че познатата е харесала сценария, но не е дала на майка ми никакво обещание какво ще стане по-нататък. Значи се връщахме до началната позиция в очакване на новия познат, който ще се заинтересува от маминия сценарий. Това очакване обикновено преминаваше за мен в абсолютно безвремие – не пресмятах дните и седмиците до заминаването ни за Италия, все още на въдичката на надеждата ни не се беше хванала друга златна рибка.

          Накрая майка ми отново успяваше да даде сценария си на някой човек с връзки в киното и тогава времето пак придобиваше смисъл за мен, започвах да пресмятам дните и седмиците, мислех си: „Ето, през пролетната ваканция сигурно вече ще съм на снимки в Италия!”

          Сега осъзнавам, че, докато мечтаех така, съм изживявала едни от най-щастливите моменти в детството си. В очакване да видя Италия продължавах да копнея за нея. Когато с децата в квартала играехме на държави, избирах за себе си винаги Италия! Когато гледах през прозореца клоните на дървото навън, си мислех, че точно такова дърво ще виждам и през прозореца си във Флоренция!... Оставаше само сценарият на майка ми да бъде прочетен, одобрен и снимките в Италия да започнат...

      След това се оказваше, че поредният познат с връзки в киното е върнал сценария на майка ми само с пожеланието да продължава да пише... И аз отново попадах в безвремието, когато изобщо няма значение колко дни са изминали, защото след тях не се задава нищо...

          Мисля, че след четвъртия познат с връзки в киното, който върна сценария на майка ми с похвали и с пожеланието да продължава да пише, започнах да се разочаровам от Италия. Как беше възможно да е толкова безсърдечна, да не разбира, че едно малко българско момиче от цялото си сърце иска да я види, да се наслади на наситеносиньото й море, на къщите с високи тавани! Не, Италия не заслужаваше да я обичам! Не разбирах как майка ми все още продължаваше да е влюбена в тази страна, но самата аз й бях обидена. Дълбоко обидена! Когато в квартала играехме на държави, престанах да избирам Италия – моя фаворитка стана Франция, и без това учех френски от петгодишна възраст. Децата ме питаха защо съм променила избора си и аз отговарях с чувство на накърнена гордост, че има и други хубави държави. Не, Италия не знаеше какво огорчение ми причини в моето детство!

После мама се премести на работа във външнотърговско предприятие. Там професионалните й ангажименти не само не бяха творчески, но тя вече нямаше и никакви контакти с хора, хвалещи се с връзки в киното, така че не можеше да дава на нови познати сценария си с надеждата по него да бъде заснет филм в Италия. И слава богу, защото вече не ми бяха останали душевни сили да изживявам отново и отново очакването и разочарованието от неосъщественото бленувано пътуване до тази красива и недостъпна страна.

Години по-късно по стечение на обстоятелствата ми се случваше много често да пътувам до Италия по работа. Помня, че, когато за първи път пристигнах в Рим, в една топла юнска утрин излязох да се поразходя из парка Пинчо, близо до нашия хотел. Докато вървях по пясъчните алеи покрай бюстовете на велики италианци, под големите дървета, осъзнах, че най-после се е осъществила мечтата ми да бъда в Италия. Точно такъв парк се беше мержелял в детското ми въображение... Изчислих колко време е минало до осъществяването на тази моя мечта – 25 години! Какво ли би помислило тогавашното малко момиче, което броеше дните и седмиците в очакване да започнат снимките по сценария на майка му и мисълта, че може да чака цели три-четири месеца, докато види Италия, му се струваше непоносима. Как ли би се почувствало, ако сега, от разстоянието на времето, му кажех: „Всъщност, ще трябва да чакаш 25 години!”  По-добре, че не можех да му го кажа, щеше да е прекалено жестоко за изтерзаното му сърчице.

Още по-жестоко ми се струваше, гледайки назад към детството си, как бях заспивала щастливо с мисълта, че скоро ми предстои пътуване за снимки в бленуваната страна, а това щастие се е крепяло на илюзията, че маминият сценарий ще бъде одобрен и заснемането на филм по него незабавно ще започне, докато през това време сценарият вероятно е преседявал непрочетен на нечие бюро или е бил разгръщан разсеяно, за да бъде върнат с празни любезни думи на очакващата ми майка...

Мама цял живот остана вярна на две свои любови: Италия и киното. Винаги, когато казваше: „Моите приятели, италианците!” се усмихваше, като че ли виждаше пред себе си лицето на скъп за нея човек. Следеше всички нови български филми. Беше критична, както всеки творец, неполучил признание...

Когато се пенсионира, на дневен ред в мислите й отново се появи нейният сценарий. Може би защото на тази възраст човек осъзнава какво е постигнал в живота и му се иска, макар и с огромно закъснение, да осъществи някоя своя стара мечта. Започна, уж между другото, да ми подхвърля:

- Сега трябва да направиш нещо за моя сценарий! Той е хубав. Много хора са ми го казвали.

      Не знаех какво точно мога да направя за сценария на майка ми, но тя явно беше обмислила всичко в подробности през дългите си пенсионерски часове:

 -    Ти имаш контакти с доста хора, журналистка си, дай сценария ми на някой режисьор, да го прочете!

-      И какво като го прочете?

-   Нали ти казах, сценарият е хубав! Нищо чудно да реши по него да заснеме филм!

-     Тогава цялото семейство ще замине за снимките в Италия!

-  Ами да! Поне вие ще заминете, аз не знам дали ще имам сили... И ще му вземем парите!

            Това с парите беше под влияние на новото капиталистическо време, когато е най-важно да има печалба. Мама се усмихваше доволно, предвкусвайки хепиенда на своите очаквания от младостта. Отново, както в моето детство, беше дълбоко убедена, че мечтата й ще се осъществи... Само че аз вече бях здравомислещ човек на зряла възраст и не можех да я последвам в полета на измислиците й.

-                     Нека отново да прочета сценария ти!

-                Сценарият е написан хубаво! Няма да се изложиш! Ти само го дай на някой режисьор, да го види!

         Накрая седнах и прочетох сценария на мама отново. Настина беше написан хубаво, с познаване на обстановката в Италия през Втората световна война. Имаше само един проблем... Развръзката очевадно ми напомняше за един военен разказ от съветски автор, включен в гимназиалния ни учебник по руски език. Мама със сигурност не беше чела този разказ. Просто имаше лошия шанс да е открила повторно, със собствени сили, Америка. Чувствах се неудобно да предложа този сценарий на познатите си кинаджии... Мама обаче на стари години реши да бъде упорита и да не разчита на други хора. Издири сама адресите и телефонните номера на двама наши режисьори. Първо им изпрати копия от сценария си, а после започна да ги търси по телефона, за да чуе мнението им. Единият от режисьорите изобщо не вдигаше слушалката, а  другият я поздрави за добре написания текст. И това беше всичко.

         Колкото и да изглежда странно, надеждите на майка ми се съсредоточиха върху режисьора, който изобщо не отговаряше на телефонните й обаждания – след като не беше я отпратил любезно, от него можеше да се очаква нещо добро. Мама му звънеше безответно по телефона – решителна, непоколебима... Нямаше начин това да не е нейният шанс! Тя просто нямаше друг шанс... Все пак се оказа, че има!

          Въпросният режисьор така и не вдигна слушалката при мамините многократни позвънявания, но, четейки всеки ден вестниците в най-големи подробности, тя откри кратко съобщение, че се обявява конкурс за сценаристи. Нямаше ограничение за възрастта на участниците. Майка ми веднага подготви сценария си. Помоли ме да й го препиша на компютър. Това ми помогна още веднаж да се убедя, че е написан хубаво, но на някои места си позволих да го редактирам. Съкратих няколко сцени, показващи ентусиазма на народа от промените след 9 септември 1944 г. Мама охотно се съгласи с редакциите ми, призна, че навремето е включила тези сцени, защото тогава споменаването на следдеветосептемврийския ентусиазъм е давало гаранция за успех.

       Изпратихме сценария за конкурса и майка ми зачака. Понякога се опитваше да ме съблазни с мечтите си как може да получи награда и цялото ни семейство да замине на снимки в Италия, но аз категорично отказвах да участвам във фантазиите й - достатъчно разочарования бях изстрадала през детството си, съпреживявайки всеотдайно съдбата на нейния сценарий.

      Накрая в списание „Кино” излязоха резултатите. Както в младостта си, мама беше отличена с похвала. Отново друг сценарий се класираше на първо място и по него щяха да заснемат филм... Този път обаче имаше една екстра за майка ми - публикуваха сценария й в списанието.  Мама беше доволна, купи си няколко бройки от публикацията и започна да ги подарява на свои познати, чието уважение искаше да спечели. Накрая й останаха само 2-3 екземпляра, които вече даваше само за четене. Познатите ни я хвалеха колко добре пише. Никой от тях не спомена, че финалът много напомня за развръзката в съветския разказ, който бяхме изучавали в училище. Може би, като хора от нейното поколение, не бяха чели този разказ.

      Майка ми обаче продължаваше да мечтае по нейния сценарий да бъде заснет филм. И пак започна да търси връзки със света на киното. Всъщност, връзката й със света, като цяло, бях аз, така че тя се зае да ме обработва, да ме приканва към действие:

         - Трябва да направиш нещо за моя сценарий!

         - Нали вече го публикуваха!

    - Това не е кой знае какво! Имаш контакти с Европа - може някой чуждестранен режисьор да се заинтересува от сценария ми. Вече се снимат толкова копродукции. Направи нещо!

         Не знаех какво точно мога да направя.

         Майка ми чакаше... Може би сега броеше дните и седмиците с надеждата да й донеса радостна вест, както аз в детството си очаквах тя да се върне един ден вкъщи с новината, че заминаваме на снимки в Италия.

         Накрая, след като веднаж интервюирах известен френски продуцент и взех електронния му адрес, казах на мама, че може да му изпратим нейния сценарий, разбира се, преведен. Мама се въодушеви. Каза ми веднага да се заема с превода на френски. Обясних й, че нямам време, но мъжът ми, който изпитваше огромно уважение към нея, си предложи услугите да преведе текста на английски... Нашият син, който обожаваше баба си, му помагаше всеотдайно. Постараха се да не бавят изпълнението на тази доброволно поета задача, защото виждаха нетърпението на майка ми.

         Изпратихме преведения сценарий в Париж. И отново зачакахме.

         Често, когато се връщах от работа, мама идваше до мен и започваше отдалече разговор за сценария си. Говореше ми така, като че ли аз бях човекът, от когото зависи съдбата на нейната кинотворба:

     - Аз не знам защо този французин не се обажда! Ти защо не го потърсиш по телефона?

         Обещавах, че ще го потърся.

     - Ако не харесва самия сценарий, може поне да вземе идеята. Чета надписите на филмите и понякога пише „по идея на...” За това също се плаща. Поне да му вземем парите! - повтаряше мама новата си формула за успех.

         Дали мислеше, че ще ме стимулира да действам, като споменаваше за „парите”?

          Един път се обадих в офиса на продуцента в Париж. Някаква сътрудничка ми обясни любезно, че още нищо не могат да ми съобщят.

         Майка ми гадаеше на глас защо все още не могат нищо да съобщят. Бяха ли чели сценария? Ако са го чели, смутило ли ги е нещо? Какво може да ги е смутило? Това си е една любовна история от времето на Втората световна война...

         - Не можеш ли да напишеш нещо ново? - питах с тайната надежда, че бъдещият й сценарий няма да напомня толкова за сюжет, който вече съществува в литературата.

         -Аз вече нищо друго не мога да напиша!

      Беше безнадеждно... Много исках по сценария на мама да бъде заснет филм. Може би френският режисьор също не беше чел съветския разказ със сюжет близнак на маминия, може би дори щеше да заснеме филм по творбата на мама и в определен момент някой, гледайки филма, да се сети за този съветски разказ и да обвини майка ми в плагиатство... А тя не беше плагиатствала - разказа ми каква реална случка в живота й е подсказала сюжета за нейния сценарий. Наистина, беше стигнала до Америка по свой път...

     Повече не се обадих в офиса на френския продуцент. И никога не получихме никакво известие от него.

         После мама почина...

     Понякога се питам, дали ако ме гледа от небето, ме укорява, че не съм направила достатъчно за нейния сценарий. Просто, като добра дъщеря, не исках никой да я обвинява или да й се присмива, че е преписала от друг сценария на живота си. Мисля, че не бива да ми се сърди, както не й се сърдя и аз за детинската й мечтателност и за неумението да преценява реалността, които не я напуснаха до края на дните й и които в моето собствено детство ме бяха възвисявали като пъстроцветен балон и ме бяха стоварили болезнено на земята, след като илюзията ми се пропука...

         А маминият пъстроцветен балон на мечтите завинаги си остана цял. Сигурно и досега тя лети с него в небето и се усмихва щастливо оттам.

        

Гергина Дворецка

от романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, 2012 г.,

Военно издателство

Розово пътуване

Една от често споменаваните теми в медиите днес беше социологическото изследване за българите, които биха се отправили към терминал 2 с еднопосочен билет. Лично аз и семейството ми няма да изберем този вариант, но това не пречи сърцето ми да отлита на места, където съм се чувствала добре. След завръщането от краткото пътуване до Рим преди три дни, си припомних едно свое стихотворение, което съм писала много отдавна с мисъл за Вечния град. 

Розово пътуване

Пред прага на есента

по някаква аномалия

лицето ми отлетя

за малко до Италия.

Сърцето ми отлетя

на розово килимче

към смежата красота

на Рим и парка Пинчо,

към яркия звездопад

в лъчите на неона,

към Тибър, Светия град

и към площад „Навона”,

към хилядите места,

далечни и любими,

проблясващи във нощта

на Рим, изречен в рими.

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Шарени думи”, 1996 г.

издателство „Литавра”

Снимката е от площад Дел Пополо в Рим